30 юни 2008 г.

Филм за Стар Бешенов

Наскоро даваха един много кратък, но хубав филм за Стар Бешенов. Продукцията е на Нова телевизия и благодарение на приятелите ни от Банат - Miki Nakov i Nick Markov можем да го видим отново в 271 пост от блога на Ник http://starbisnov.blogspot.com/

25 юни 2008 г.

Духови инструменти от Канада


Пристигнаха двата духови инструмента, изпратени от Николай Бонов от Канада. Както беше обещал, той закупи кларинет и тромпет и ги подари на читалището, с цел да се възстанови духовата музика в селото ни.


Родителите му Лили и Боно Пенкови снощи ги предадоха на музикалния ръководител Иван Франев.


Повече информация и снимки на адрес http://www.falmis.org/

22 юни 2008 г.

Гости от Стар Бешенов


На 21 юни група младежи от Стар Бешенов гостува за няколко часа в Бърдарски геран. Пристигнаха в 17 ч. от София, където участваха в юбилей на Департамента за чуждозиково обучение в петък.
На снимката са гостите и домакините - младежите от танцовия състав към читалище "Съединение-1923" с радост посрещнаха своите приятели, на които гостуваха преди три месеца. В 22,30 ч. автобусът потегли, а планове за нови срещи през август направиха раздялата не толкова драматична.
По същото време Георги Наков, кмет на Стар Бешенов, гостува на предаването "Сите българи заедно" по телевизия "Евроком".

20 юни 2008 г.

Банатски българи в Аулата на Софийския университет


На 20-ти юни 2008 г. от 11 ч. в аулата на СУ "Св. Климент Охридски" се проведе тържествено събрание по случай 45-годишния юбилей на Департамента по езиково обучение - ИЧС.

Банатски българи от Стар Бешенов взеха участие в честването - младежи от ансамбъл "Палукенка" с ръководителя си Павел Велчов. А банатски българи от България, живеещи в София, уважиха празника, за да се видят със своите приятели.

Благодарение на Александър Живков клипове и снимки ще намерите на сайта на Дружеството на банатските българи в България http://www.falmis.org/


Довечера са в ресторант "Сите българи заедно" - който е свободен, може да иде да се види с тях.

Утре пристигат на гости в Бърдарски геран.

18 юни 2008 г.

„Ела да видиш рая…”

Тази история е част от публикациите ми в юнския брой на АБАГАР:
"Ела да видиш рая..."
Далеч ли е, се питаме и отговорът бърза да ни изненада. Не, не е далеч, само трябва да пропътуваш в пространството и времето недългия път, изминат от нашите предци и ще стигнеш.
С поканата да видя рая отец Йосиф Йонков, пасионист и енорист в Драгомирово, ме въведе в една картина, която остава след предубеждения, разпри, битки и жертви. Всичко това е историята на Драгомирово, на храмовете там и на общностите, все спорещи, все търсещи права и истини, а в днешно време някак тъжно примирени с резултатите и кротко усмихващи се, загледани унесено в безбройните рози, нацъфтели в двора на букурещката църква „Св.св.Петър и Павел”.
България за първите преселници банатски българи, които идват отсам Дунава и основават Драгомирово със сигурност е била „рай” – мечтана земя, „старото гнездо”, земята на предците; земя, пълна с благо и … рози.

Преселниците
След Освобождението на България през 1878 г. сред българите в Банат се зараждат идеи за завръщане. Амбициите са подкрепени и от писмата на Фердинад Дечев, банатски българин, завърнал се в Северна България няколко години по-рано и учителстващ в селата на католиците от Никополската епархия. Неговият роднина в Стар Бешенов Перко Василчин е най-активният пропагандатор и организатор на преселението, но началото е поставено заедно с баща му Никола и брат му Иван. Подават „прошение” и молбата им е удовлетворена – дават им земя в България, където си изберат. Те избират изоставеното турско село Дели Сюле, Свищовско, и от 1881 до 1883 г. се преселват 141 домакинства от Стар Бешенов и едно от Брещя, въпреки всички трудности и изпитания. Така възникнало ново католическо село, от 1884 г. назовано Драгомирово, по името на генерал Михаил Драгомиров, руският военачалник преминал пръв Дунава при Свищов през 1877 г.
Малко след тях се заселват и българи католици от селата около Букурещ – Чопля и Попещ Леорден. Те основават нова махала, наречена „букурещката”. Двете махали строго пазят териториите си, разделени от широко незастроено място и малка река с мост. След известно време идват и православни преселници - първите са отново от Румъния, следват преселници от Вардарска Македония и една част са „балканджии”, които слизат от Стара планина в новото село. Трудно се живее на едно място, където са събрани пет етнографски групи и две вероизповедания. Мирът се оказва невъзможна мечта и скоро започва дълга история на противопоставяне и мръсни номера.
Първият храм е построен от банатските българи през 1888 г. – „Пресвето Сърце Исусово”. По-инициативни, завършили агрономически училища в Будапеща, донесли модерна техника и начини на работа, просперитетът е неизменна част от живота им на новото място. Перко Василчин дори печели награди на търговски изложения с продукцията си. Останалите групи бивши румънски граждани, благодарение на по-различните отношения с малцинствата във Влашко за разлика от Австро-Унгария, са затворени само в дребното селскостопанско производство, без образование и кой знае какви амбиции. Конкуренцията обаче си казва думата, а и разликите в манталитета също. Банатските българи са със самочувствие на основатели на селото, налагат своите правила и своя език в богослужението в „собствения” им храм. „Букурещчаните” пък, свикнали да се служи на латински в храма, категорично отказват да се съобразят с традициите и езика на банатчани. Първоначално разделят литургиите, но враждите продължават, подклаждани не без намесата на епископа, които се надява да избие от главите на банатчани претенциите им, свързани с език на богослужение и молитвеници, пренесени от Банат. Завързва се една сага между църковни настоятели, вражди и битки, оплаквания срещу свещеници и намеси на епископа, която има печален край.
От всичко това пръв пострадва свещеникът в селото – Григорий Пиеца, пасионист, поляк, дошъл с първите преселници от Банат. Възприел традицията свещениците, който се грижат за банатските българи да се идентифицират силно с тях, той довежда властите в България до умопомрачение като застава на страната на банатските българи в спора с никополския владика. Ето редове от писмото му: „Той е повдигнал поход против нас, българите, и не ще миряса докато не ни пръсне. Целта му е да настани във всички по-заможни енории чужденците”. На въпроса след като е чужденец защо разсъждава така, отговаря „за владиката българи са всички, които мислят по български, които искат да живеят с този народ”. Разбира се, разправата не закъснява и намирайки оправдание с напредналата възраст на свещеника, епископът го премества от енорията и го настанява в Русе да лекува зрението си.
Решението е да се разделят двете общности в две енории. Така през 1922 г. е построена отделна църква за букурещчаните – „Св.св.Петър и Павел” и е назначен техен енорист – свещеник Блажо Ларги, италианец по произход. Това не решава проблема, тъй като за енорийски свещеник на банатчаните е назначен отец Франц, крайно зле настроен към завареното положение – категорично забранява пеенето на български език и дори се опитва да унищожи старите църковни книги и одежди, пренесени от Банат, което тотално вбесява банатчаните, защото е посегателство към най-скъпото, което имат на новото място – пренесените вещи за храма. Опърничавите банатчани отговарят с бунтове и писма до чужди легации.
Битката за влияние продължава при изборите на църковни настоятелства и стига чак до пределите на конкуренцията между спортните и младежки дружества към енориите. Обилно доливат „масло в огъня” православната църква и държавата, всяка по различни пътища – православните в селото и различните институции, занимаващи се с вероизповеданията.
Проблеми идват и от наситено присъствие на протестанти, наричани назаренци, петдесетници, треперисти (името обясняват с треперенето по време на молитва).
В Драгомирово в целия този хаос работят и шест сестри бенедиктинки, които се грижат за децата в предучилищна възраст. В годините се появяват различни католически сдружения и младежки групи, все дублирани в двете енории и враждата, кипяща между тях не затихва.
В цялата тази наситена атмосфера няма само едно нещо – духовност и истинска вяра в Исус Христос. Борим се за своето си пространство, своя храм, своя език, своите молитвеници, а не виждаме човека до нас с реалните му човешки нужди. За нас той е враг, който ни заплашва, който може да е само средство за успех или провал, но не и сътрудник в общото дело. Борим се не за по-добър духовен живот, а за сгради, привилегии, почести.

Резултатите
Кипящият от страсти живот в Драгомирово изведнъж затихва след идването на новата власт през 1944 г. Когато през 1949 г. гонят църковните служители от чужд произход, в църквата „Св.св.Петър и Павел” постъпва свещеник Дамян Талев Антонов и служи вярно до 1991 г., когато идват италианците пасионисти, за да продължат работата в енориите въпреки трагичното заварено положение.
Отец Дамян Талев е роден в Ореш на 21 декември 1911 г., постъпва в малката семинария в Свищов на 15 септември 1925 г., а заминава за Холандия на 7 януари 1929 г. Ръкоположен е за свещеник в Холандия на 25 юни 1941 г. и се завръща в България. В Драгомирово животът му не е лек – след като вземат енорийската къща, той живее през всички години в сакристията към храма, а три сестри евхаристинки живеят в малката пристройка - сестра Лучия и сестра Розалия, племенница на отец Петър Сарийски, името на третата не ни е известно. Сестрите шият юргани и дюшеци, работят в ТКЗС-то и така си изкарват прехраната, като единственият компромис е в неделен ден да не ги викат на работа в стопанството. Тежки години за свещеника и сестрите, но те не се оплакват, а скромно, в труд и молитва, чакат нещата да се променят. В букурещката църква в близост до олтара още се пази грамофона на отец Дамян, заедно с многобройните му плочи - пускал е грегорианска музика по време на литургия. Бил е невероятен проповедник и хората го помнят с добро. След смъртта на монс. Евгений Босилков отец Дамян е администратор на Никополската епархия и я управлява сам, живеейки в Драгомирово, без да е бил епископ до ръкополагането на монс. Самуил Джундрин. Умира на 14 юни 1998 г., гробът е в Ореш, пред църквата.
В банатската църква служи отец Игнат Бадов чак до 1980 г., а после отец Дамян поема и двата храма. Комунистите разрушават голямата двуетажна енорийска къща на банатчаните и свещениците са принудени да преградят храма, за да направят олтарното пространство стая за живеене, а олтарът изнасят напред. И сега, ако идете в Драгомирово и влезете в църквата „Пресвето Сърце Исусово”, в първият момент ще усещате някаква несъразмерност в пространството – прекалено късо за храм. В някогашния център сега стои олтарът от варненската готическа църква, преместен тук, за да се запази от разрушението.
Ако има кой да ви въведе през тайната врата до олтара, ще намерите отзад скромна стая с бедна покъщнина, в която са живели обслужващите храма свещеници. Тази идея за прехода чрез завъртането и скритото отзад се съдържа още в механизма над дарохранителницата, който със завъртане показва две различни пространства - на Кръста Христов и на монстранцата с хостията - единственият такъв в България по думите на отец Йосиф Йонков.
Църковното пространство, отвоювано с толкова битки и злоба, сега се е свило, като е побрало в себе и обикновения делничен живот на свещеника. Защото навън е страшно, защото хората изчезват, защото дори лютите схватки в паството вече ги няма. А бяхме свикнали с тях и ни беше „уютно”, свое си някак…
Езикът на банатските българи, така яростно отбраняван през всички тези години на борба, вече не съществува. Останалите банатски българи в селото говорят само на книжовен български под влияние на останалата част от населението. Вече само един свещеник обслужва и двата католически храма и хората се черкуват заедно, без да претендират вече за нищо. Отец Йосиф Йонков редува неделите и служи ту в единия, ту в другия храм. Две жени се грижат за църквите – от всяка общност по една за своя си храм, но и двата са в еднакво положение – без млади хора, с по няколко възрастни жени и мъже, скрили болката в черни забрадки и мачкани в ръка каскети.
В гробището на селото почива един монах възкресенец, който дошъл да живее при отец Игнат Бадов, също възкресенец, в края на 1953 г., но поради тежка болест лежи три месеца и умира на 9 март 1954 г. Погребан е на 11 март в селското гробище. Името му на малкия надгробен камък вече не се чете. Едва се различава само първото – свещеник Данаил… Отец Йосиф Йонков се грижи за „камъчето”, както той го нарича, но името намира в регистрите, защото времето е изтрило буквите от кръста. Така разбираме, че свещеник Данаил Апостолов е пристигнал от Стара Загора и е бил 85-годишен.
Забравата се мъчи да погълне всичко, а разстоянията се увеличават дори на картата. Пътят между Ореш и Драгомирово е точно 12 километра, но шосето е толкова разбито, че свещеникът обикаля над 30 км. за да стигне. На 9 юли 2005 г. с голяма процесия верните от селата Ореш и Драгомирово поставят 6-метров кръст на хълм между двете села като връщане към миналото, защото през 1933 г. свещениците и верните поставят подобен кръст на хълма в местността Бъзовец. С тържествен водосвет и литургия епископският викарий свещеник Исидор Делин осветява разпятието на 24 септември 1933 г. От тогава местните хора прекръстват местността и всички започват да я наричат “На Кръста”. В годините на комунизма един ден трима ловци от местна ловна дружинка решават, че този кръст им пречи и с дружни изстрели свалят Исус от разпятието и продължават, докато от него не остава почти нищо. Възмездието не закъснява, а толкова години след това идеята да бъде възстановен Христовият кръст на това място идва от местните ловджии.

* * *
Какво е останало сега от цялата бурна история – едно село, заобиколено от хълмове, три махали, три пустеещи храма – два католически и един православен; плодородна земя, от която бликат минерални извори като копаеш за кладенец в двора си; място, където цъфтят най-красивите и ароматни рози, но… няма хора. Дошли са с целия шум и врява на душите си и така са си заминали, неразбрали защо Бог им е дал Рая – на тях и техните деца.


15 юни 2008 г.

Бъдещите студенти в България

Един приятел ме помоли да разглася местата и условията за обучение в България за българи от чужбина по Постановление на Министерски съвет №103

Ще ги видите в този линк:
http://minedu.government.bg/opencms/opencms/left_menu/education/allocation/

Условията са по-облекчени и местата са повече, но няма време за разгласяване. Приканвам Ви да участвате в кампанията, за да могат повече българчета от чужбина да учат тук.

13 юни 2008 г.

Виртуална библиотека на банатските българи

Изнедата ми бе голяма, когато днес прочетох в блога на Ник Марков за идеята, която вече добива и реално измерение – да създаде виртуална библиотека на палкенски. Ето текста от блога му:„Както сте забелязали в последно време не писах в блога, но това не означава, че съм бил мързелив, а напротив...
Отдавна имам желание да направя една виртуална библиотека, в която да се съберат всички книги и публикации, написани на нашия диалект. Техниката днес позволява да се направи това и е нужно само желание, добра воля и… време. От тези трите само времето вероятно е това, което най-много ни липсва…
Но аз мисля така: когато искаш да направиш нещо от все сърце и без да търсиш полза за себе си, то и Господ ще ти помогне. И ето, че се случи така, че свещеник Яни Василчин от Стар Бешенов ми позволи да сканирам всички Католически календари, които е публикувал досега, и да ви ги подарим в електронен формат. Но не само това, а скоро ще можете да се радвате и на една Книга, която не би трябвало да липсва в нито една палкенска библиотека: Библията!

Засега слагам тук Календарите за годините 1996, 1997, 1998, и 2000 г.

Много благодаря на свещеник Яни Василчин за тези подаръци!

За да ги изтеглите, кликнете на линка. Ще се отвори нов сайт, където, след като почакате малко (файловете се сканират за вируси), ще ви се появи горе вляво надпис “Click here to start download”. Кликнете там и след по-дълго или по-кратко чакане, зависи от вашата интернет връзка, книгата ще бъде свалена във вашият компютър. „Свалянето” може да продължи и половин час, защото скоростта на сайта е доста малка, а файловете са повече от 20 МВ, но имайте търпение…
Ако знаете други, по-бързи места, където да кача файловете, кажете.

За попълването на тази виртуална библиотека имам нужда и от помощ: за жалост от старите Календари, издадени от „Банатски български гласник”, имам само един пълен – Календара за 1940 г. От другите ми липсват много листове. Ако някой има цели стари календари, или нека ги сканира и да ни изпрати файла в PDF или да ми ги даде назаем за седмица-две, за да ги сканирам аз. Също така имам възможност да сканирам и вестници. Ако знаете кой има пълна колекция от „Banátsći balgarsći glásnić“, „Nárudna nuvála“ и другите стари вестници да ми пише…"


Ето линковете по години:


И аз призовавам всички банатски българи по света да помогнем на Ник Марков, защото той прави това за всички нас.

5 юни 2008 г.

Пренебрегната обич

Есето е част от приноса ми за юнския брой на АБАГАР:

Пренебрегната обич

Животът е смесица от нещо, което не разбираме, но до края му сме убедени, че го владеем. Затваряме го в думите, придаваме му нюанси, разкрасяваме го, започваме да си играем със значенията на словата, които го описват, и така заживяваме със съзнанието, че го управляваме, защото можем да го изговорим, да му придадем образ, да го прекараме през себе си и да го затворим в нашето си възприятие за света. Създали сме свой свят, в който редим фигурките според моментното ни настроение, по детски удивени от възможността да построим каквото си поискаме – искат се само малко фантазия, повече упоритост и най-вече „силно да си повярваш”. В същия този свят можеш да събориш с леко духване всичко и после отново да го издигнеш в различните му картонени варианти. Само дето забравяме, че тази игра не е нашата игра и не ние създаваме и рушим, не ние се разпореждаме с всичко около нас, а Някой, който ни наблюдава търпеливо и чака да осъзнаем грешката и мястото си.
А смисълът на живота се побира в една дума - обич. Толкова е просто, че до него се стига само след пагубно лутане из дебрите на собствената ни гордост и себелюбие, след изпадане в ямата на отчаянието, след потъване в калта на отегчението и безсмислието. Обичта, заради която Исус отиде на Кръста – за всички нас, които постоянно затваряме очите и сърцата си за тази жертва, страхувайки се да допуснем тя да ни освети.
Все някога за всеки идва момента, когато губи смисъла, просто му писва от всичко и започва да се пита защо стана така. Изведнъж спираш отегчен от реденето на празни думи и действия, поглеждаш назад и не виждаш нищо. С неистови усилия се катерим по нашите си фалшиви Голготи, които си мислим, че са най-високите на света и мъченичеството ни е гарантирано – все уж жертвайки се за другите. Само че какво сме направили през целия път дотук? Това, което сме изговорили, или това, което остава извън думите, независимо от тях, записано в сърцата на хората около нас? Обикновено равносметката е трагична – в плявата на изписаните страници колкото и да ровим, нищо няма да намерим, защото в тях не сме вложили дори частица обич. Само горчив вкус и скептично присвити устни ще бележат това откритие. Тогава дори изпитваш огромно отвращение към всичко, което се движи и неистово изисква да го вкараш в рамките на света, който си създал, кара те да продължаваш да го рисуваш с думи, да му придаваш смисъл чрез изговарянето. То изисква, настоява, заплашва да те изяде, просто защото си спрял да подаваш храната, от която се нуждае – да го галиш с думи, да описваш света така, както си го представяме всички заедно и както се стремим да го задържаме в нашите си рамки. Всъщност именно това затваряне в думите изкривява възприятието на ставащото, минавайки през чисто субективното без ясен ориентир и загубвайки цялата красота на Истината, с която е белязано всичко в този свят отвъд нашите стремежи да го поберем в себе си. Жертви сме на своите идоли, на сгрешените цели и отместването на Центъра.
Защо става така? Гордостта не ни е позволила да провидим, заслепявайки ни с примамливи подаръци от рода на успехи, почит, материални придобивки, че не този е пътят и не това е начинът, не ние владеем положението. Егоизмът разгръща целия си арсенал, за да превърне заобикалящите ни хора в средства за нашия успех. Себелюбието ни тласка към поглъщане на всичко, което се движи или е артикулирано, за да подсили вълната, с която преминаваме през света и тъпчем наред къде каквото намерим, в случай, че откаже да влезе в рамките на нашата стратегия, заложена с единствена цел – да успеем. Не виждайки по-далеч от носа си, съсредоточили се в главното Аз, завихряме около себе си цялата чужда енергия, чужди животи, мечти, намерения, които вкарваме без много усилия в коловозите, начертани от плана ни. Само че този план е нашият план, а не Божият за нас. И така объркваме не само себе си, объркваме много хора, в името на които уж правим всичко това. Объркали сме посоката и не е важно дали ние или тези преди нас са стъпили на грешната пътека, важен е резултатът тук и сега, във всеки един момент, когато някой отегчен си тръгва от Църквата (която също се е завихрила в подобен налудничав ритъм около себеизявата на определен брой хора), когато напуска рамките на построената от нас, уж за негово добро, картина на ставащото, когато загърбва идола, който сме изградили с активността си, за да запълним липсата на Бог в сърцата си.
И този човек е прав тогава, когато стъпката му е определена от отказа да е част от илюзията, от нежеланието да съ-участва в изкривяването на действителността и в лъжата. Защото има и друг вариант – когато напусне, защото просто толкова много не му се мисли, че дори и този фалшив свят с обърнати ценности му се вижда труден и къде по-лесно е да заспи блажено в тъпата омара на тоталната незаинтересованост за ставащото наоколо.

Осъзнаването

Бог ни е дал дарове – на всеки в повече от това, което осъзнава сам. Но не за наша полза ги е дал, а чрез тях да бъдем полезни на ближните си. И механизмът на това отдаване ни е посочил – отказвайки се от себе си, да мислим първо за хората около нас, въпреки всичките им недостатъци. И рецепта за изцеление ни е дал – покаяние и смирение, пълно предаване в ръцете на Бога.
Въпросът е дали сме осъзнали нуждата да отидем на лекар, че и да изпълним рецептата после. Интересен пример за етапите на пътя се съдържа във Второто послание на апостол Петър 1, 5-7:

„5. затова, като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание,
6. към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие,
7. към благочестието братолюбие, към братолюбието любов”.

Само дето нещо ни куца в проследяването на веригата и все не стигаме доникъде, защото май точно отправната точка ни липсва – няма я вярата, на която да надграждаме останалото. Не я допускаме да излезе изобщо, дори и да се прокрадва в моменти на отчаяние, в мига, в който отново сме овладели ситуацията, я запращаме в тъмния ъгъл да си кротува до следващото ни падение.
За всички тези стъпки се изискват усилия. Целият път е борба да надмогнеш себе си, да преодолееш изкушенията, да се научиш да обичаш и да живееш за другите. Обикновено отговаряме на обичта с пренебрежение, с отвръщане на погледа, с отказ да разберем…. Отказваме да получим благодатта, Божията любов към нас, която ще ни направи нетърпими към греха, ще ни дава сили в стремежа към чистота на ума и сърцето, ще помага да надмогваме егото си и да не търсим как да се изразим, а как да съществуваме, как да бъдем в този свят – за Негова слава и за спасението на колкото може повече души.
„Обучението” ни, обаче, за да спази закона на обичта към Бог и към ближния, не може да е само за нас сами по себе си. Напредването по пътя е възможно само тогава, когато започваме да търсим отговорите заради някого другиго. Когато търсим помощ, съвет и наставление, които приемаме, защото някой ближен има нужда от помощ, а не за наше облагодетелстване и просперитет. Само по този начин, успявайки в непрестанна борба да надмогваме егоистичната си природа, започваме да придобиваме усет за истинските неща и да се изкачваме по стълбицата.
И само когато позволим обичта на Господ, която сме пренебрегнали, да стигне до сърцето ни, тогава светът ни ще се преобърне и възприятията ни ще се променят.
Поглед светъл и лъч надежда, изливащ се между ресниците; ръце отворени да даряват и сърце, готово да откликва. Времето ще промени ритъма си и за всичко добро ще има място в реда на новото ни обиталище, където царува не вяра на думи и деятелност, която я има само за да се превърне в записано слово, а живот в Истината – толкова реален, а толкова неразбираем и непровиждащ се за несъборилите стените в сърцата си.

2 юни 2008 г.

Подарък от кмета на Бърдаре

Самодейците от читалище „Съединение-1923” и футболистите от отбора на „Ботев”-Бърдарски геран в събота вечер имаха общ празник. Г-жа Цветомила Спасова, кмет на селото, даде вечеря в знак на благодарност за постигнатите успехи в изявите до този момент. За футболистите същият ден бе последният мач за сезона – на свой терен с победа.
И на стадиона, и в различните фестивали, село Бърдарски геран бе отлично представено от хората, които не жалят време и сили, за да допринесат за доброто име на селото ни.
В ресторанта тази вечер всички се веселиха заслужено, а бъдещите ангажименти на самодейците и футболистите тепърва ще носят радост, емоции и много труд, благодарение на който всичко това е възможно.


Честито на новия кмет на Стар Бешенов!

На 1 юни 2008 г. в Румъния се проведоха местни избори. В Стар Бешенов от първия тур спечели Георги Наков – "новият-стар" кмет на Бешенов.
Пожелавам му здраве и успехи в бъдещата работа! Да е все така загрижен за съгражданите си и да дава всичко от себе си за общността на банатските българи!