На 27 септември, събота, два дни преди енорийския празник в Трънчовица, самодейните колективи при читалище „Съединение-1923” отидоха в селото, където е енорийски свещеник отец Стефан Калапиш. Връзката между двете села започна отдавна. Още през април 1998 г., когато с една кола обикаляхме павликянските села аз, Павлина Радкова, Стефан Калапиш, Павел Куков и Николай Бонов, за да разбудим паметта, да предизвикаме интерес към новопоявилия се вестник ФАЛМИС, към възобновяване на връзките помежду ни. После имахме едно гостуване с читалището и с това приключи всичко до тази есен.
Фактът, че в Трънчовица вече живее един банатски българин, направи това село малко по-забележително за разглезената ни от внимание общност и така поканата за гостуване по време на сбора на селото дойде естествено и очаквано. Отец Стефан Калапиш участва в живота на читалището им така, както участваше и в Бърдарски геран.
Срещнаха се и кметовете на двете села – г-жа Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, и г-н Блажо Николов, кмет на Трънчовица. Обсъдиха проблемите и стигнаха до извода, че навсякъде положението е еднакво. Още една причина да се срещаме и да обменяме опит с цел по-добро справяне с трудностите и клопките.
Концертът, който изнесоха самодейците от Бърдарски геран, смело мога да кажа, че беше най-добрият им концерт от поредицата през тази година. Или неколкократните изяви са ги школували, или многобройните упорити репетиции са им помогнали, или пък защото го направиха и заради отец Стефан, но представлението наистина си заслужаваше да се види.
Програмата откриха децата от Трънчовица, които пеят забележително, подготвяни от Стефан Соколов, секретар на читалището, с помощта на отец Стефан Калапиш. Малките момичета и момчета показаха завиден талант, а фактът, че Трънчовица е родното място на Григор Вачков не е случаен. Там май всеки прилича на големия актьор – както визуално, така и с хумористичната си и актьорска нагласа.
Жителите на Трънчовица си личат – повечето са ниски, прекалено смугли и някак изстрадали на вид. Не знам на какво се дължи последното, но е набиващо се в очите за външния наблюдател. Смело мога да кажа, че са най-темпераментната публика, пред която самодейците от Бърдарски геран са пели и танцували досега. И хора се въртяха сред публиката на мегдана, наред с танцьорите на сцената; и песните се пяха с пълно гърло, и усмивките и блясъка в очите подкрепяха с всички сили случващото се пред тях. Мисля, че този концерт бе най-успешния и поради този факт – невероятното участие на публиката, което зареждаше самодейците и те се раздаваха до крайност. Никой не жалеше себе си тази вечер – нито гостите, нито домакините и затова резултатът бе налице.
За това как бе възприето присъствието на банатските българи от Бърдарски геран в Трънчовица е показателен един случайно дочут разговор по телефон сред публиката на мегдана. Един леко подпил по сборянски трънчовенин разказваше на свой познат какво се случва в реално време на селския мегдан: „Ей, да знаеш какво чудо правят тука едни от Бърдарски геран, бе! Не го знам къде е това село, ама са върха! И носии си имат и всичко. Играят, та се късат, ти казвам! Ииииииии, направо са мляко с ориз, бе, брат! Върха са!...”
Е, това е то! Не знам какво точно е предизвикало реакцията да оприличат банатските българи и техните изпълнения с невероятното кулинарно изкушение „мляко с ориз”, но за пръв път чух такова определение, излязло направо от непредубедената душевност на трънчовените. Дали защото носиите ни са бели или пък защото на фона на смуглите и чернокоси домакини бърдарчани изпъкваха с бялата си кожа и русолявите коси… Или пък просто са толкова страхотни, че човек изгубва ума и дума като ги гледа… Което и да е от всички, важното е, че сборът в Трънчовица остана в сърцата и на гостите и на домакините и се разделихме с пожелание за скорошни нови срещи.