23 декември 2008 г.

Преди Рождество

Изтичането на дните в този момент на годината ни карат да погледнем по различен начин на всичко около нас. Опитах се да напиша един текст, който не се получи както би трябвало и затова няма да види бял свят (вероятно защото вложих твърде много „себе-си”, а не се вслушвах, за да разбера), но пък в части от него се виждат двата различни начина на възприемане на „историята” за Рождество Христово.
Двете части говорят по различен начин за едно и също – и двeте ни разобличават, но пък може би точно сега е моментът да се замислим, вглеждайки се в настъпващата дългоочаквана нощ:

I част

Във времето преди Рождество трудно нещо може да ни изкара от апатията и самодоволното ни присъствие в Църквата. Адвентът ни е даден, мислим си, за да мерим седмиците с палене на поредната свещ от адвентния венец, толкова ритуално, колкото го изисква момента и публиката. В четивата някой ни призовава да правим прави пътеките Му; пускаме покрай ушите си „гласа на викащия в пустинята”; а пък за „благодатната Господна година” изобщо не се замисляме. Словото някак си няма място точно в този напрегнат момент, когато целият свят истеричи в празнични приготовления. Четири непълни седмици ни делят от общата еуфория, изразена в светлини, песни, шум, подаръци и най-вече в почивни дни. Значи това време ни е дадено да наредим всичко така, че пищността да е максимална и всички да са зашеметени от резултата. В топлия уют, където заспалата ни съвест блажено се протяга, този сън за идващия празник е толкова реален, че целия ни живот е завъртян около него. Не бива нищо да смущава реда, определен откакто се помним.

Да, може в храма да призовават повече от обикновено към покаяние, смирение, обръщане. Ами то такова е времето сега, пък и кой ли обръща особено внимание на думите по време на литургията, нали са почти едни и същи всяка година. Не върви ли животът ни безметежен и не сме ли примерни верни? Ходим на църква, изповядваме се отвреме навреме, причастяваме се редовно, да не би да нарушим реда в опашката за причастие с отсъствието си и така да предизвикаме срутване на стереотипа, в който минават дните ни и да създадем повод за съблазън на другите. Нали елхите са накичени, светлинките мигат, пещерата със Светото семейство вече е някъде на челно място в храма – просто чакаме да дойде момента. Достатъчно труд и средства хвърлихме, за да подсигурим украсата, остава само да се насладим на резултата.

И изведнъж нещо се обажда от дълбоко затуленото ни сърце и задава въпроса „Какво всъщност чакаме?”. Не чакаме ли Някого, а не някакъв ден конкретен, който да удавим в празничността на трапезите си? Църквата е повече общност от знаещи, прилежно слушащи Словото, разбиращи какво то казва, но дотам всичко свършва. Знаем, но не приемаме със сърцето си. Знаем, но не вярваме истински. Знаем дори, че грешим в начина, по който приемаме Църквата, но продължаваме да упорстваме в „нашето си” виждане за нещата. Знаенето ни прави външно уверени, но много уязвими вътрешно. Наблюдаваме разказваната история на Исус през литургичната година все едно гледаме поредния филм, но понеже е много познат от повтаряне, вече не се и замисляме много какво иска да ни каже. Просто участваме в масовката. Защото така трябва, това сме приели, че е нашето участие в Църквата и то би трябвало да е достатъчно. Защото в противен случай вече нещата стават твърде лични, ако си позволим да видим, че Бог чака точно мен, теб, нас, но не като статисти, а за да си поделим тежестта и славата на главната роля.

II част


Църквата не е мястото, където ходим, облекли новите си дрехи и за да се видим с хора; не е дори нещо, което можем да пипнем, да разрушим или да подминем с празен поглед. Тя е начин на живот, който ако не е живян, остава неразбираем, въпреки всичките ни катехизиси, поклонничества, благотворителности и активности. Езикът на Църквата не е вече само познатият ни ежедневен език, който ни свързва с ближните, а в думите живее един друг, различен, далечен и отвъден език, който по някаква странна и неразбираема милост борави с познатите и смачкани от постоянна безсмислена употреба думи. За да ни накара да видим, да разберем и да приемем.

Човеците живеят в историчността на времето, но те са и дух, предопределен за вечността, където обитава Бог. Той не иска от нас постоянно да правим еквилибристики между минало, настояще и бъдеще, най-често болезнено впили поглед и мисли или в това, което е минало, или в идващото. Достатъчно е да живеем в настоящето и да молим за „насъщния хляб” във всеки един миг от живота ни, защото не ни е дадено да знаем какво ни чака, а миналото не е вече в наша власт. Казват, че настоящето е точката, която най-много прилича на вечността, или поне на начина, по който Бог възприема действителността като цяло.

Честването на Рождество Христово има есхатологичен смисъл, който всички сме забравили или пък никога не сме искали да разберем, защото така е по-лесно. Да живееш в историята ни се струва именно нашия свят, в който се чувстваме удобно, отказвайки се от отговорността да застанем на страната на Истината и бягайки постоянно или напред или назад във времето, криейки се от решения в този конкретен момент, от позиция, от лично отношение. Изгодно ни е да живеем в нашата си представа за Църква, защото това, което сме си изградили като картина за света не изисква себеотрицание и жертвоготовност, всичко тече дори и без нашата минимална или никаква ангажираност. Защото истинската представа за Църквата означава отговорност и решения, означава постоянна и твърда позиция, означава добродетели, които не са зависими от моментни обстоятелства и настроения, а всичко това е безкрайно трудно. Църковната общност трябва постоянно да е обърната към последните времена, за да живее в настоящето и вечността, да е насочила погледите и сърцата си към есхатологичността на последните времена, когато срещата с Бога ще е реална до невероятност.

20 декември 2008 г.

Да направиш добро


Благой Вангелов (помните го от разказа му за пътуването до Букурещ и срещата с Лука Велчов) ме помоли да помогна в рекламата на едно добро дело.
Двамата с един негов приятел преди време решили да се захванат със създаването на сайт, в който да могат да се слушат и свалят безплатно български аудио книги. В последствие Благой не могъл да помогне много, затруднен от други ангажименти, но Николай Дойнов, приятелят с идеята, все пак се захванал със задачата и свършил сам огромната част от работата, а сега продължава да прави записи и да качва на сайта все нови и нови заглавия.

Идеята е чрез сайта http://www.avtori.com/ българското слово да бъде достъпно за всеки, който пожелае да го чуе – ученици, незрящи, емигранти, всички българи по света.
Опитват се да популяризират идеята и вече са установили връзки с българо-македонската организация в Питсбърг, които са сложили линка в собствения си сайт . Благой е отворил тема във форума на българите в Цариброд и вече започват да се създават връзки и запознанства.

В сайта вече има произведения на Ботев, Вазов, Алеко Константинов, Добри Чинтулов, Яворов, Йовков, Радичков, Пеньо Пенев и др. Постоянно се обновява с нови произведения, защото Николай използва всяка възможност да записва с ентусиасти.

Разгледайте и ако можете да помогнете с нещо, дори само с реклама на начинанието, сторете го! Заради хората, които не могат да виждат, заради тези, които не могат сами да прочетат книгите, които биха искали да познават, заради всички, на които този сайт би бил полезен.

9 декември 2008 г.

Deutsche Welle - поглед към банатските българи

Благодарение на Йордан Найденов, който ми прати имейл с важен линк, днес погледът ни ще се насочи към материалите, свързани с банатските българи, публикувани от Дойче Веле (DW).

Кореспондентът им в Букурещ Стилиян Деянов през ноември е направил няколко предавания за българите в Банат, които можете да прочетете и чуете в богатия архив по темата, подреден с немска прецизност и прегледност.

8 декември 2008 г.

Германски фондации даряват 100 000 евро за ремонт на католическа църква във Варна



Реставрацията на католическия храм във Варна започна преди две години с помощ от Европа и Америка.

Днес по БТА изтече новина, която се отнася за същия храм, откъдето виждаме, че германското участие в спасяването на нашите храмове се увеличава.

"Две германски фондации даряват 100 000 евро за ремонт на старата и рухнала католическа църква във Варна "Непорочно зачатие", съобщи днес отец Яцек Вуйчик от храма "Св. Михаил". По думите му строителните работи ще започнат още сега. Според него за цялостното възстановяване на храма ще бъдат нужни общо около 350 хиляди евро.

През зимата католическата църква във Варна ще може да приюти около 50 бездомници, каза още отец Вуйчик. Към "Св. Михаил" работи и кухня, която пет дни в седмицата осигурява храна за 150 души.

Католическата църква съдейства за организирането на благотворителен базар с рисунки и с коледни картички, изработени от младежите от защитеното жилище "Първо ларго", посочи отец Вуйчик. В дома живеят шест души на възраст от 18 до 25 години. С творбите им ще бъдат направени три търга - в църквата, в общината и в Двореца на културата и спорта.
Към "Св. Михаил" вече функционира и Социален център за хора в нужда, допълни Вуйчик. По думите му се предлага помощ най-вече на зависими и на хора с увреждания. В центъра работят четирима психолози. Изградена е мрежа от доброволци, в която има и много студенти по психология. В момента акцент в работата на центъра е сформираната група на близки на зависими от алкохол. Във Варна има поне 50 000 алкохолици, а роднините им няма към кого да се обърнат за помощ, обясни отецът".

5 декември 2008 г.

Помощ от Германия


В тази снимка малцина ще познаят момиченцето, което идваше всяко лято в Бърдарски геран при баба и дядо. Натали Петрова Николов /Палчева/ е родена на 24.04.1972 год. в гр.Велико Търново. Бърдарски геран е родното село на баща й, а спомените от онова време са толкова ярки, че след 20-годишно прекъсване отново се намерихме (като деца играхме заедно с още поне десет момичета и момчета в нашия квартал).

Наталинка, както я знаем в Бърдарски геран, е дългогодишен преподавател по английски език. Има доста богато CV, но това, с което може да ни помогне, е богатия й опит като председател на Управителния съвет на Народно читалище "П.Р.Славейков" - гр.Варна. Сега живее в Германия, в гр.Еркеленц, и макар да я делят стотици километри от Бърдаре, следи с интерес всичко, което се случва в селото ни.

Идеята й е да помогне на Бърдарски геран по някакъв начин, а с примера си да привлече и последователи, които да направят нещо за мястото, където е преминало детството им и което е свързано с толкова много хубави спомени.

Това, което Натали може да направи на първо време, е да създаде сайт на нашето читалище, защото вече е направила такъв на читалището, на което е председател. Можете да видите каква дейност кипи там

Скоро ще видите и сайта на читалище „Съединение-1923”, а който иска да се включи с помощ, материали, идеи е добре дошъл. Още една подадена ръка винаги е желана, защото колкото повече хора работят за една идея, толкова повече възможности за реализация има.

Очакваме Ви да се присъедините към усилията за запазване на банатската българска култура!

3 декември 2008 г.

Другите до мен

Почти всичко, което съм написала досега, е било прокоментирано в процеса на писане с един човек, когото искам да ви представя. Всъщност по-долу ще стане дума за двама души, които са най-близо до мен в моментите на творчески подем или криза. Голяма част от идеите, за които съм писала, са идвали от тях, за което им благодаря от сърце. И макар егоистично да броя писаниците си за „мои”, това не е точно така – аз съм само човекът, който облича в повече думи идеята, взаимовръзката, прозряното от други… Единият е свещеник от Пловдив, а другият, за когото ще пиша повече сега, е Даниела…


Началото

През лятото на 2003 г. години се запознах с Даниела Чолакова. Тя е от Пловдив и е част от общността към католическия храм „Свети Дух” в квартал „Тракия”, където свещеник е отец Петър Кьосов.

Кое ни свърза

И двете по различно време пристъпихме прага на този храм и останахме в него, като оставихме там всъщност сърцата си – по един или друг начин. Дали заради атмосферата, в която се усеща тайнствеността, изчезнала отдавна в много други храмове, дали заради онова различното, което никой никога не споменава, но не слиза от устата именно на този свещеник и бележи целия му живот, а може би и заради двете...
По друг начин казано – заради онази непреходност, която е признак за наличието на Истината, която обитава в този храм като домакин, а не като натрапник и заради човека, за когото свещенството е начин на живот, а общуването, и общението ни с Някого и помежду ни, е благодарение на него.

Само прeносител

Даниела пише кратко, точно и с невероятната ударна сила на вътрешната убеденост, която идва не от нея самата, а от увереността й, че е само средство, прeносител на нещо, което е предназначено за другите.

Това всъщност, което искам да ви представя, е един нейн коментар на прочетен някъде цитат...

Дали ще продължи да споделя онова, което вярва, че й е дадено заради другите (загърбвайки шепота на егото си: „какво ще си помислят за мен”), зависи от самата нея. Аз съм тук и съм готова да предоставя блога си за тази цел.

Ето и текста й:

Обич?

Даваме ЗАЩОТО обичаме - всъщност обичта, която е у нас, дарява чрез нас. Ние сме само средството, защото обич сама за себе си няма. Тя не е пасивна, не стои, тя е действена, тя подбужда, събужда и търси начин да се прояви чрез онзи, чието сърце обитава. Тя е насочена към някого и не е за онзи, в когото е, но въпреки това, когато укротим поривите на егото си и мераците да получим, а я оставим да действа в нас и чрез нас, получаваме и ние точно онова, което осмисля живота ни - получаваме удовлетворението от усещането да си с някого, да си част от нечий живот, да живееш всъщност живот, който е видим, ти самия да си видим, но в огледалото на радостните очи на другия, чрез очите на онези, на които е дарена обич чрез теб. Иначе е само взиране в едно празно огледало, в което няма живот. В него се оглежда единствено жадното ни за внимание его.

Та, ако даваме, ЗА ДА получим, пак нямаме право да имаме претенцията да ни бъде върнато. Първо, никого не сме попитали иска или не тази наша "обич". Второ, ако го правим за да получим, значи всъщност го правим заради себе си. Ами тогава какво е това нахалство да държим да си плати някой за това, че сме се трогнали да направим нещо за себе си. Ако беше заради него - айде, иди -дойди, ще се примири някак, ама ние хем го правим за да ни се върне, хем и претенция имаме да ни се плати...

В заключение - като ще е гарга - да е рошава. Хем има обич в нас, хем има его. Така и така, ако няма взаимност, няма да ни бъде върнато, така че - дай поне да обичаме истински, да си бъдем на мястото, а дали ще получим - да, ще получим, но само ако даваме "ЗАЩОТО", а не "ЗА ДА".