18 ноември 2009 г.

Атеистът и вярата

Ник Марков напоследък пуска в блога си много интересни разкази и ме изкушава да превеждам някои от тях. Няма да го правя често, за да може да ги четете и там в "оригинал" на банатски български диалект, но ето един малък текст, който поразява с поуката си:

Атеистът и вярата


Един атеист се разхождал близо до пропаст. Изведнъж се подхлъзнал и започнал да пада. Както падал, за щастие, успял да се хване за малко клонче. И така, както висял на това клонче, което студеният вятър започнал да люшка насам-натам, осъзнал, че положението е сериозно!
„Ей, - помислил си той – сега само Бог може да ме спаси. Аз никога не вярвах в Него, но сигурно съм грешил. Какво има да губя?” И започнал да вика:
- Боже, ако те има, помогни ми, и аз ще повярвам в Теб! – но не дошъл никакъв отговор.
- Моля те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако ме спасиш, отсега нататък ще вярвам!
Изведнъж от небето се чул глас:
- О, знам ги аз тези като теб! Ти никога няма да вярваш…
Като чул гласа, човекът толкова се уплашил, че за малко да не изпусне клончето.
- Моля те, Боже! Ти бъркаш! Аз наистина мисля така! Ще повярвам!
- Не вярвам! Онези като теб само това говорят!
Човекът, обаче, продължавал да моли Бог да го спаси. Накрая Бог му казал:
- Е, добре! Ще те спася. Пусни клона!
- Какво? Да пусна клона? – извикал човекът. Ти да не ме мислиш за луд?...

13 ноември 2009 г.

Клонките се сплитат

Описването на родовете полека дава резултати. Намериха ме мои братовчедки, за които изобщо не съм предполагала, че съществуват. Прочели в блога ми за рода и познали в една от снимките своите собствени пра-прабаба и дядо по майчина линия – Катерина и Стоян Калапиш, една от връзките ми с големия род Калапиш, която чака проучване.


Така родовата история ме срещна с близначките Мария и Радостина Кьосеви от Русе, които имат в семейния си архив същата снимка, която имам и аз.

Двете момичета са на двадесет години. Завършили са немската гимназия в Русе през 2008 г.. Сега са студентки втори курс специалност Европеистика в Русенския университет. Именно това, което изучават, е стимул да потърсят връзките си с банатските българи. Занимават се много с проекти и презентации.

Най-хубавото е, че изявяват желание да работят за каузата на банатските българи и по-специално в Русе, където живеят. Отдавна чакаме да се появи някой в този хубав град, където живеят поне 100 семейства банатски българи (смесени или не), затова Мария и Радостина са надеждата на всички ни за едно ново начало.

Очаквайте бъдещи инициативи в Русе, а всичко интересуващо ви по темата ще можете да намирате в сайта на Дружеството на банатските българи в България.

7 ноември 2009 г.

Чашката

Наскоро Ник Марков публикува в своя блог един забележителен разказ за Твореца и творението. Преведох го, за да могат повече хора в България да разберат дълбокия смисъл на текста:


Чашката


Двама съпрузи били на почивка в Англия. Преди за заминат оттам си казали, че не би било лошо да си купят нещо за спомен. Особено, че точно тогава се навършвали 25 години от тяхната сватба. Тъй като и двамата харесвали старинните предмети, влезнали в един антиквариат. Там забелязали красива чашка за чай.
- Може ли да видим онази чашка? – попитали те – Никъде другаде не сме виждали по-красива чашка за чай.
- Заповяйте!
И докато продавачът им подавал чашката, тя започнала да разказва:
- Вие не можете да разберете! Аз не съм била винаги чашка за чай. Някога бях само една буца глина. Но един ден моят Господар ме откъсна от родната ми земя и започна да ме мачка и да ме удря.
- Не прави така! – виках аз – Не ми харесва! Остави ме на мира!
Но Господарят само се усмихна и кротко ми отговори:
- Още не! После ме постави на някакво колело и започна да ме върти. И ме върти ли, върти...
- Спри! Достатъчно! Зави ми се свят! Стана ми лошо! – виках аз, но напразно.
Господарят само поклатил глава и казал:
- Още не! Така ме въртя, стиска, мачка, докато не ми даде формата, която искал. После ме хвърли в пещта. Ох! Никога в моя живот не бях усещал такава горещина! Виках, крещях, хлопах по вратата:
- Помощ! Извади ме оттук!
Но виждам, че той клати глава и шепне:
- Още не! Тъкмо си бях казал, че повече няма да мога да издържа, дойде края на мъката, и ето че вратата на пещта се отворили. Много внимателно Господарят ме извади навън и ме сложи на една полица.
- Ооооо... Сега е много по-добре! Поне имам въздух... – си мисля аз. Но нито успях да си почина, и той пак ме взе в ръцете си и започна да ме изглажда и боядисва! Стана ми зле от миризмата на боите, с които ме цапаше. Мислех си, че ще се задуша.
- О, моля те, спри! Спри! – започнах аз да крещя. А той отново ми отговаря:
- Още не! И пак ме хвърли в пещта, но този път не беше както преди. Сега беше два пъти по-горещо! Молих му се, плаках, крещях. Мислех си, че ето, точно сега ще умра! Но изведнъж той ме извади от пещта и отново ме сложи на лавицата. Започнах да се свестявам и си мисля:
- Ами сега, какво ли ме чака занапред? Какво ли ще прави с мен още?
Но след като мина около един час, Господарят ми подаде едно огледало и ми каза:
- Виж се!
И аз погледнах! Оооооооо! Каква красива чашка бях станала! А Господарят стои край мен и ми шепне:
- Знам, че те боля, когато бе само една буца кал, а аз те стисках и мачках. Знам, че боля! Но, ако бях те оставил там, сама, ти би се изсушила и напукала. Знам, че ти се зави свят, когато те въртях на колелото, но ако бих спрял, ти би се разкъсала и разхвърчала на всички страни. Знам, че ти бе тежко, когато те сложих в огъня, но ако не бих направил това, ти би се пукнала. И сигурно не ти хареса миризмата на боите, с които те украсих, но по друг начин не би била сега така красива. Но сега, най-после, ти стана нещо! Ти си моят плод!

Запомнете и вие: Ако някой път усещате, че животът ви се струва твърде тежък, че ви удрят от всички страни, ви притискат и блъскат безмилостно; когато усещате, че ви се вие свят; когато страдате и животът ви е толкова тежък, че трудно дишате, седнете и си направете един чай! Налейте го в най-красивата чаша, която имате. И докато държите чашата в ръцете си, мислете за Онзи, който я е сътворил!

* * *
Той нямаше слуги, но пак го наричаха Господар,
Той не е имал дипломи, но пак го наричаха Учител,
Той не е имал лекарства, но пак го наричаха Лечител,
Той не спечели нито една битка, но завоюва света,
Той не уби никого, но бе разпънат на кръста,
И бе погребан, но и днес живее между нас.
Той няма да хлопа на вратата на твоя дом, а на вратата на твоето сърце...
Ако сърцето ти Го познае, отвори му!