За обитаването

Един текст, който написах през май 2015 г. и така не видя бял свят тогава. Публикувам го сега като спомен от хората, които ми помагаха да стигна до тези мисли. Като знак, че в лудостта на бързането все пак идва време, когато спираш и започваш да мислиш, да се връщаш към същественото и да задаваш отново въпроси...

За обитаването

Нашето живеене в този свят се определя от идеи, правила, цели, стремежи, които би трябвало да са общовалидни, общозначими и общотърсени. Именно в търсенето или степента на неговата липса се провиждат разликите в това, доколко всеки един от нас вижда мястото и ролята си в процеса. Една много хубава мисъл на Блажения Августин ни казва, че пътят към обетованата родина „трябва не само да се вижда, но и да се обитава” и в нашето отношение към бъденето ни и обитаването можем да очертаем границите на готовността ни да вървим изобщо.

Общностите, към които принадлежим, било по-малки или по-големи, са постоянно заплашени да спрат „вървенето” и да се оставят кротко да дочакат края си. Потънали във фантазни и помпащи самочувствието ни истории, легенди и спомени, те непрестанно излъчват словопотоци от рода на „селото умира, енорията умира, Църквата запада, общността не съществува”. Нагнетеността на тези отрицателни картини за света  и тоталната липса на идея за отвъдност и есхатологично мислене, поради честото присъствие на „умирането“, се увеличава толкова повече, колкото някакви слаби опити за стъпки напред се мъчат да придвижат поне на сантиметри цялата тежка и нежелаеща да мръдне конструкция на общностното съзнание.

И тогава се оказва, че непрестанно живеем в парадоксална ситуация. Вместо всички ние да хвърляме сили да осъществяваме мечтите си, дарбите си, идеите си, доброто в нас, то ние сме постоянно заставени да се борим срещу злото, което се зачева и ражда (отново от нас) и което иска да смачка дори самия порив към дейност в посоката на доброто. Ние като общност се самоизяждаме, задушавайки сами себе си в негативизъм и налагане на вегетиращия модел на съществуване, който се оказва по-силен, по-масов и по-смачкващ. Животът ни се е превърнал в говорилня, в която отвсякъде чуваме хленчещи гласове – все нещо не върви, все някаква криза ни пречи, постоянно ни се случва нещо лошо, всеки един миг е видян от гледната точка на лошото в него и на желанието на всичко около нас да ни смачка, а пък ние в изкривената си ценностна система се опияняваме от именно това смачкване, което превъзнасяме в обговарянето му и му придаваме неимоверна плътност като сме му позволили да присъства в битието ни.

Тази „заспалост”, мъчеща се да убие будните с приспивните си отровни песни на негативизма, е проява на липсата на желание да растем, да бъдем, да развиваме това, което ни е дарено, защото по този начин бягаме от отговорност. Защото СИ ни е удобно да гледаме и да говорим, да СЕ оплакваме и да търсим виновни, да СИ тънем в някакви си наши винаги правилни становища (и в боклука пред вратите си). Ситуацията много напомня поставянето на диагноза и даването на рецепта за лечение. Ясно виждаме грешките (на другите предимно), ясно виждаме умирането, знаем защо става така, но целта не е изцеление. Целта е още по-голямо потъване в отчаянието и ликуване от успешно изпълнената мисия. Защото излагаме проблемите, не за да ги осмислим и да се опитаме да променим нещо чрез лечение, а за да се оправдаем в бягството си.

Подобно поведение води до разпад на общността. Тези лъже-пророци, говорещи по мегдани и сбирки, обикновено свършват с говоренето и констатирането на кризата. Те само „виждат”, но отказват да „обитават” пътя, отказват да изживеят последните метри до умирането, участвайки съзнателно в ставащото, отказват да „бъдат“ и да „обитават“.

Друга част от общността, която обратно – никога не „говори”, но пък вечно се оплаква задкулисно, че другите говорят, правят, ходят, питат, вечно коментира казаното, чоплейки раната допълнително и помагайки й да разнесе зловонието си още повече. Тя също „вижда”, но не само че не иска да изрази открито отношение, отново пазеща в егоистичното си лоно своето си съкровище, което дори като споделяне не желае да направи достояние на останалите, но тя също не иска да обитава, не иска да бъде по пътя, а отново стои отстрани.

Описваните състояния не са константни за определена група, те по-скоро са временни и сменящи се при всички, което навява надеждата, че все пак ще дойде и моментът, когато в един, и то по-дълъг период от време, за по-голяма част от хората ще настъпи онова осмисляне по различни от досега изброените критерии, когато виждането няма да спре до там, а погледът ще породи действие, ще породи присъствие, истинска загриженост и отговорност.

Думата „обитавам” е много близка до старата българска дума „обвитавам”, която носи семантиката на „витаенето” и връзката по вертикала. Именно там е ключът за истинското ни съществуване на тази земя. Не пищните и зловещи до неузнаваемост картини на хоризонталното ни битие, което заплашва да ни смачка с реалността си, а нещо, което стои над нас и пред което ние можем да стоим само, ако сме осмислили смирено истинското си място.

Само ако постоянно държим съзнанието си отворено за връзка с Бога, като истинския Критерий, по който да насочваме мислите и делата си, само тогава можем да бъдем сигурни, че и „обитаването” ни на тази земя и на този свят ще е изпълнило мисията си.

Фалмис на 22 години

Годините летят и след тях остават знаци по пътя. Обръщайки се назад, виждаш най-напред хора – лицата им, усмивките им, тъгата или радостта в очите, злобните им погледи понякога.

После виждаш местата, обитавани от тези хора, и светът ти се разширява и изпъстря с пълната гама на доброто и лошото в човешката природа. Леко се свиваш от спомена за ударите, става ти топло на душата от получената подкрепа, сгряваш сърцето си от споделените успехи и победи, примижаваш от щастие, припомняйки си всички трудности и резултатите от усилията.

Усмихваш се тъжно, сълза, събрана в ъгълчето на окото, се търкулва по бузата ти за онези, които изненадващо се отклониха от общия ни път и душите им отлетяха отвъд. Знаеш, че са с теб и от там ти помагат, и това прави борбата някак по-лека и пълна с надежда.

И тогава поглеждаш в днешния ден – отново виждаш хора, които крачат до теб, които ти дават сили да продължиш със силата на подадените ръце и огъня на сърцата си. Защото са повярвали в това, което им говориш, в това, което показваш, и са решили да споделят пътя ти.

Той не е лек, а е трънлив и предимно пустинен. Умората често кара разума ти да пожелае по-скоро да стигне края, макар да знае, че отказът не е възможният избор.

И тогава остава да се стегнеш за пореден път, да се усмихнеш широко, да изправиш рамене и да продължиш. С тези, които са разбрали посланието и са приели мисията.

Честит рожден ден, Фалмис! Пожелавам си да останеш много след нас...

Опит за връзка

Концепцията „Фалмис“ се зароди като малко семенце през 1997 г. в един организиран от Народно читалище „Съединение-1923“ – с. Бърдарски геран конкурс за разказ, спомен, стихотворение или друго произведение, посветено на историята на Бърдарски геран и банатските българи у нас и в чужбина. Идеята за конкурса бе на Павлина Радкова, председател на читалището.

Есето ми „Опит за връзка“ спечели първо място и даде надежди за по-сериозна ангажираност. В границата между 1997 и 1998 г. се роди идеята да започнем издание към читалището, което да събира и популяризира културата на общността.

В първите дни на 1998 г. с помощта на Димитър Мирчев от Бърдарски геран, тогава работещ във вестник „Демокрация“ първият брой на вестник „Фалмис“ бе отпечатан в София.

Днес, началото на 2020 г., в дните до честването на 22-годишнината на „Фалмис“ като идея, концепция, дейност ще си припомняме пътят до тук за всички онези, които са с нас не толкова отдавна и не знаят как започна всичко.

Текстът е публикуван за пръв път в първия брой на вестник "Фалмис" през януари 1998 г.

.........................

Опит за връзка

Към миналото обикновено се обръщаме c носталгия, когато вече следите от предишни обитания са отдавна заличени или все още слабо прозират под дебелия слой днешни преживелици. За историята и духовния живот на селата в България се сещаме чак когато те вече са потънали под водите на някой голям язовир или когато никой не е останал, за да пази в паметта и ежедневието си напластяваните традиции. Тогава събирачи на народни умотворения, които се мъчат да откопчат от лапите на забравата късчета минал живот, водят сладки раздумки c приседнали на припек старци, които с мъка се връщат в младостта си и, ако понякога не се леят спомените, а мълчанието побеждава желанието за разговор, то е, защото вярата в споделянето е изчезнала.

Смисълът на предаването от поколение на поколение е безвъзвратно изгубен, нишката се е скъсала много преди да започне снаждането и не по естествен, определен от хилядолетията път - от деди на внуци.

Започнат ли да се събират и издават сборници c народни песни, приказки и друга народна мъдрост, значи нещо куца в самата фолклорна култура, започнало е забравянето, отмирането на цели структури от тази огромна система. Текстовете вече не се помнят, затова е нужно да се напечатат. Сборниците са малки ковчези, в които почиват, може би без надежда за възкресение, народните песни. 

Усилията за подтикване към събиране на безценните зрънца история, полагани от единици, които осъзнават крещящата нужда от съхранение на миналото, са породени от усещането за разпадане на общността. Търсене на опора и спасение в думите, в митологичното съществуване на нещата, което би трябвало да продължи живота, да увековечи едно неистово желание за оцеляване, дошло от нас по кръвните канали на наследствеността от дълбокия кладенец на вековете.

Митът е реч и затова едно подобно вечно битуване на ценности трябва да се опира на собствените усилия за поддържане на постоянния поток от думи, идващ от миналото и насочен към едно по своему предопределено бъдеще. Словесният наниз съществува независимо от днешните ни опити да се включим в него, но същевременно предизвиква и привлича неминуемата обреченост на включването към една утвърдена верига, защото историята трябва да се доразкаже, за да се постигне пълната цялост на един, граден c множество усилия, мит.

Понякога е трудно да обханем усещанията си и да ги превърнем в осъщественост. Кълбото от думи все още се върти бясно, но все така страшно далече от чакащия. Лек опит за проникване и то отново потъва в далечината. Дали упоритостта ще успее да съедини пространствата на многоизмерното време и да доведе при нас шепота на изминалите години?

В онези далечни времена, когато в областта Банат се появяват български селища, по панаирите, организирани в някои от тях, могат да се забележат слепи гъдулари, които c монотонния си глас на антични аеди разказват историята. Стремежът за ословесяване на делата, за превръщането им в действителност от друг порядък, кара певци и слушатели да изживяват и доизграждат чрез думите своя живот.

Постепенно разказът за преселенията, за произхода на тези българи в странство, се превръща в мит, в код, който осигурява съзвучието и целостта. Определя белезите, служещи да разпознаване на „своите" и същевременно за издигане на самочувствието до предели, необходими за оцеляването сред множество етноси, коренно различни по световъзприемане от оставените в родината събратя. Една подобна традиция за изпяване на историята тези преселници носят още от прадедите си, свещенодейс-твали по обширните степи преди да се населят на кръстопътя, наречен Балкани.

Същността ни, това, което сме – съзнавайки го или не – се определя от малки и по-големи камъчета по пътя, извървян от тези преди нас. Мислите и начинът на отреагиране на заобикалящия ни свят са моделирани от напластяваните влияния и усилия за формирането на едно единно цяло, на едно насочено, строго разграничаващо се и самоизолиращо се съзнание. Съзнанието за принадлежност към една общност е своеобразен мит, кодиран в световъзприемането. Митът е реч, следователно "съзнанието" се определи от битуването на думите, на постоянно повтаряния разказ за произхода на банатските българи и последвалите премествания и поселища.

Тази, изграждана c множество усилия, система се подпомага от знаковостта на сигнали, сякаш създадени и поставени на определеното си място, за да поддържат потока от думи, изграждащи вербалното битие на една общност.

Ако се спрем само на един такъв знак – единичността и изолираността на селищата на банатските българи – както в Банат, така и на техните потомци в България, ще открием интересни неща. Селата са затворени и трудно, дори неприязнено приемат всякаква намеса отвън, където според митологичното мислене е разположен хаосът, чуждото и винаги враждебно пространство. Оградената и усвоена територия бързо се превръща в нещо, коренно различно от заобикалящите я пространства - различна архитектура, друг начин на подреждане на пространството (външно и вътрешно), акцентуване върху един строго фиксиран център, какъвто се явява църковната сграда и поява на предания и легенди, свързани c редица конкретни обекти, което пък е белег за стремежа към бързото превръщане на тази, обикновено наскоро заета, територия в "своя", да се включи в изграждания модел, да поеме митологичните черти, изграждащи и поддържащи съзнанието на общността.

Единичността е призивен сигнал, уникалност, поява тук и сега, без връзка c всичко заобикалящо. Пътят, водещ до тези селища, поема функциите и на времевия поток, защото навлизането в тях носи усещането за влизане в друго прост ранство и време, в друг - паралелен, загадъчен и непонятен за непринадлежащите към него, свят. Път, водещ до там и не придължаващ. Знаковата същност на тези единичности е митологичен сигнал за присъствие. Ние сме тук и сега, дописващи историята, чието записване и повтаряне е започнало преди векове, за да запази нещо, може би вече непонятно за нас.

Днес думите се губят или просто липсва желание за постоянно повтаряне на мита. Мълчанието и затвореността, но вече не на общността, стремяща се да се разграничи от заобикалящите я, а затвореността на всеки отделен нейн член, изгубването на нишките, свързващи ни c духовното довеждат до смърт на думите. Всяка смърт влече след себе си друга - така постепенно умира и съзнанието, лишено от живителната влага на словата, носещи връзката c прадедите. Енергията, крепила единството и пренасяна по безплътните пътеки на разказваните привечер приказки и спомени от далечни и не толкова далечни времена; бавно разливаща се чрез звуците на песните, завещани ни от тези преди нас ú достигаща до апогея си в буйните вихри на танцовите мелодии вече не може да намира пътя към душите на хората. Преградата е във всеки от нас - липсата на желание за комуникация както помежду си, така и c миналото.

Опитите за издаване на вестници, воденето на радиопредавания, телевизионни предавания са мъчителните усилия на единици да спасят общността. Напъни за поддържане процеса на постоянно вербализиране на собствената история и мита, крепящ цялото.

Казват, че надеждата умира последна, но дано да намерим сили в себе си, за да запазим частицата вяра в душите, която ще помогне на живота да продължава. Връзката c корените, c душите на прадедите, ни задължават да правим, независимо успешно или не, многократни опити за запазване на изградената и заплашена от разпадане хармония на уникалната единичност.