За обитаването
Нашето живеене
в този свят се определя от идеи, правила, цели, стремежи, които би трябвало да
са общовалидни, общозначими и общотърсени. Именно в търсенето или степента на
неговата липса се провиждат разликите в това, доколко всеки един от нас вижда
мястото и ролята си в процеса. Една много хубава мисъл на Блажения Августин ни
казва, че пътят към обетованата родина „трябва не само да се вижда, но и да се
обитава” и в нашето отношение към бъденето ни и обитаването можем да очертаем
границите на готовността ни да вървим изобщо.
Общностите,
към които принадлежим, било по-малки или по-големи, са постоянно заплашени да
спрат „вървенето” и да се оставят кротко да дочакат края си. Потънали във
фантазни и помпащи самочувствието ни истории, легенди и спомени, те непрестанно
излъчват словопотоци от рода на „селото умира, енорията умира, Църквата запада,
общността не съществува”. Нагнетеността на тези отрицателни картини за
света и тоталната липса на идея за
отвъдност и есхатологично мислене, поради честото присъствие на „умирането“, се
увеличава толкова повече, колкото някакви слаби опити за стъпки напред се мъчат
да придвижат поне на сантиметри цялата тежка и нежелаеща да мръдне конструкция
на общностното съзнание.
И тогава се
оказва, че непрестанно живеем в парадоксална ситуация. Вместо всички ние да
хвърляме сили да осъществяваме мечтите си, дарбите си, идеите си, доброто в
нас, то ние сме постоянно заставени да се борим срещу злото, което се зачева и
ражда (отново от нас) и което иска да смачка дори самия порив към дейност в
посоката на доброто. Ние като общност се самоизяждаме, задушавайки сами себе си
в негативизъм и налагане на вегетиращия модел на съществуване, който се оказва
по-силен, по-масов и по-смачкващ. Животът ни се е превърнал в говорилня, в
която отвсякъде чуваме хленчещи гласове – все нещо не върви, все някаква криза
ни пречи, постоянно ни се случва нещо лошо, всеки един миг е видян от гледната
точка на лошото в него и на желанието на всичко около нас да ни смачка, а пък
ние в изкривената си ценностна система се опияняваме от именно това смачкване,
което превъзнасяме в обговарянето му и му придаваме неимоверна плътност като
сме му позволили да присъства в битието ни.
Тази
„заспалост”, мъчеща се да убие будните с приспивните си отровни песни на
негативизма, е проява на липсата на желание да растем, да бъдем, да развиваме
това, което ни е дарено, защото по този начин бягаме от отговорност. Защото СИ
ни е удобно да гледаме и да говорим, да СЕ оплакваме и да търсим виновни, да СИ
тънем в някакви си наши винаги правилни становища (и в боклука пред вратите си).
Ситуацията много напомня поставянето на диагноза и даването на рецепта за
лечение. Ясно виждаме грешките (на другите предимно), ясно виждаме умирането,
знаем защо става така, но целта не е изцеление. Целта е още по-голямо потъване
в отчаянието и ликуване от успешно изпълнената мисия. Защото излагаме
проблемите, не за да ги осмислим и да се опитаме да променим нещо чрез лечение,
а за да се оправдаем в бягството си.
Подобно
поведение води до разпад на общността. Тези лъже-пророци, говорещи по мегдани и
сбирки, обикновено свършват с говоренето и констатирането на кризата. Те само
„виждат”, но отказват да „обитават” пътя, отказват да изживеят последните метри
до умирането, участвайки съзнателно в ставащото, отказват да „бъдат“ и да „обитават“.
Друга част от
общността, която обратно – никога не „говори”, но пък вечно се оплаква
задкулисно, че другите говорят, правят, ходят, питат, вечно коментира казаното,
чоплейки раната допълнително и помагайки й да разнесе зловонието си още повече.
Тя също „вижда”, но не само че не иска да изрази открито отношение, отново
пазеща в егоистичното си лоно своето си съкровище, което дори като споделяне не
желае да направи достояние на останалите, но тя също не иска да обитава, не
иска да бъде по пътя, а отново стои отстрани.
Описваните
състояния не са константни за определена група, те по-скоро са временни и
сменящи се при всички, което навява надеждата, че все пак ще дойде и моментът,
когато в един, и то по-дълъг период от време, за по-голяма част от хората ще
настъпи онова осмисляне по различни от досега изброените критерии, когато
виждането няма да спре до там, а погледът ще породи действие, ще породи
присъствие, истинска загриженост и отговорност.
Думата „обитавам”
е много близка до старата българска дума „обвитавам”, която носи семантиката на
„витаенето” и връзката по вертикала. Именно там е ключът за истинското ни
съществуване на тази земя. Не пищните и зловещи до неузнаваемост картини на
хоризонталното ни битие, което заплашва да ни смачка с реалността си, а нещо,
което стои над нас и пред което ние можем да стоим само, ако сме осмислили
смирено истинското си място.
Само ако
постоянно държим съзнанието си отворено за връзка с Бога, като истинския Критерий,
по който да насочваме мислите и делата си, само тогава можем да бъдем сигурни,
че и „обитаването” ни на тази земя и на този свят ще е изпълнило мисията си.
