Falmis

10 ноември - клетвата

2011-11-15T19:04:00.001+02:00

На 10 ноември 2011 г. положих подписа си под клетвата на новоизбраните кметове в община Бяла Слатина. Встъпих в длъжност, която знам, че ще ми донесе от всичко по много - много ядове, болка, неприятности, мъка, но и радост, усмивки, активна работа, споделени успехи и заслужено удовлетворение.

Дано през следващите четири години Бог да бди над мислите и делата ми, за да мога да оправдая доверието на хората, които ме подкрепиха.

Светлана Караджова – независим кандидат за кмет на Бърдарски геран

2011-09-24T11:00:00.007+03:00

Родена съм на 18 септември 1973 г. Завърших Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий” със степен магистър през 1996 г., специалност „Българска филология”.

Работих две години в Дом за деца и юноши в Бърдарски геран като възпитател.

От 2004 до 2007 г. бях редактор на католическия вестник „Абагар”, издаван в София от архим.Георги Елдъров.

За кратко работих в екип на зам.-министър в Министерство на външните работи в София, а от началото на 2008 г. до края на 2010 г. бях главен експерт „Връзки с обществеността” към Община Бяла Слатина.

От 1998 г. работя на доброволни начала за благото и каузата на банатските българи в България, като дейността ми включва:

- Издаване на първия вестник на банатските българи в България „Фалмис – Uvec falim”, чийто главен редактор съм от началото му до края на 2004 г.

- Основаване на Дружество на банатските българи в България през 2007 г., чийто председател съм от 2007 г. досега. Дружеството пое функциите на предишното Дружество, саморазпаднало се след смъртта на дългогодишният му председател Михаил Шипков.

- Създаване и поддържане на четири интернет сайта за банатските българи – www.falmis.org , www.bardarskigeran.eu , www.saedinenie1923.blogspot.com , www.karadzhova.blogspot.com

- Редактор на поредицата “Родовата памет на банатските българи”

- Сценарист съм на множество тържества и спектакли за Народно читалище „Съединение-1923”.

Във връзка с тази ми дейност досега разработих и спечелих следните проекти към различни финансиращи организации:

За читалище „Съединение-1923” – с.Бърдарски геран:

Проект: “Дневен център за работа с деца „Палкенче” (2009 г.)

Име на финансиращата организация: Фондация „Лале”

Целта на проекта е да се създадат извънкласни форми за работа с деца в селото. По този начин се стимулира детската активност, като се запазват уникалните за селото и общността на банатските българи култура, традиции, обичаи, история и диалект. В центъра децата вече три лета имат занимания по време на лятната ваканция под формата на кампус или усилени репетиции на танцовия състав, което осигурява както развитие на децата, така и спокойствие на родителите за ползотворно прекараното време.

Общ бюджет на проекта: 16 613,72 лв.

Проект: „Хайдат, брайкя, да се пребереми” (2010 г.)

Име на финансиращата организация: Фондация „Работилница за граждански инициативи”

Създаване на концерт-спектакъл, който да спомогне за възстановяване, съхраняване и популяризиране на традициите, фолклора и културата на банатските българи. В село Бърдарски геран е най-многобройната и активна група, която е лицето на цялата общност. Чрез проекта много хора се включиха в подготовката на спектакъла, който се превърна в мощно средство за реклама на спецификата на общността и същевременно е притегателен център за всички нейни представители.

Общ бюджет на проекта: 4 368 лв.

Проект: „Всички поколения заедно”(2011)

Име на финансиращата организация: Фондация „Лале”

Доразвива дейността на Дневен център за работа с деца „Палкенче”, създаден с помощта на Фондация „Лале” през 2009 г. чрез ремонтиране на още една зала. Целта е да бъдат обединявани всички поколения в разнопосочните инициативи на читалището. Втората линия на проекта е създаване на карнавален фестивал „Фършанги”, който се провежда всяка година в последните дни преди Великденския пост.

Общ бюджет на проекта: 6 573 лв.

Проект: „Работилница „От „Имало едно време” до Network” (2011 г.)

Име на финансиращата организация: Фондация „Работилница за граждански инициативи”

Предаване на умения и знания между поколенията чрез формата на „Работилница „От „Имало едно време” до Network”, където на всеки желаещ ще бъде даден шанса да извърви пътя от „чирак” до „майстор” в изкусния занаят на създаване на материалните знаци на общността, както и в оживяването на някогашните традиции чрез новите форми на днешния технологичен свят. Създаване на занаятчийски продукти и реклама на тях, чрез която да се засили интересът към цялата общност. Създаване на събития (изложби, презентации, фестивали), които да привличат туристи и потенциални клиенти с цел развитие на селски туризъм в уникалното банатско българско село Бърдарски геран.

Общ бюджет на проекта: 5 528 лв.

Допълваща субсидия от Министерство на културата за 2010 г., с която бе ремонтирана библиотеката на читалището и подменена дограмата на втория етаж на сградата.

Стойност на проекта: 2 000 лв.

Народно читалище „Съединение-1923” получи одобрението и на проект към „Глобални библиотеки” през 2011 г., по който ще получи през октомври 2011 г.

оборудване обозначено като Пакет № 5 Б за библиотеки в селища под 1000 жители и налична площ минимум 12 кв.м., което съдържа: 3 настолни компютъра, от които 1 за библиотекар, 1 многофункционален принтер тип Б, 1 мултимедия и 1 подвижен екран

Всички тези пари бяха усвоени в полза на селото и неговите жители – не само участващите в реализацията на проектите, но и на всички, които по косвен начин се докоснаха до създаваното чрез тях.

За Дружеството на банатските българи в България:

Проект: „Родовата памет на банатските българи” (2009 г.)

Сдружение “Дружество на банатските българи в България” кандидатства пред Фондация „Работилница за граждански инициативи” с проект за събиране на материали и издаване на книжно тяло под надслов „Родовата памет на банатските българи”. Целта бе да се предаде на поколенията знанието за миналото на банатските българи от особената позиция на "гледането отвътре" и възможността да се създаде непринуден и наситен със съзнанието за наближаващ край разказ от множество родови истории, отпращащи връзки една към друга, които обрисуват пълната картина на общностния живот.

Стойността на проекта е 3 564 ч. – от които 2 000 лв. от Фондация „Работилница за граждански инициативи” и 1564 лв. собствен принос от дарения.

Проектът прерасна в поредица с издаването през 2010 г. на втора част на „Родовата памет на банатските българи, вече изключително със средства, събрани от дарения. Подготвя се и трети том на поредицата.

* * *

Поех по пътя на тази кампания с ясно осъзнати позиции. Знам рисковете и жертвите, трудността и болката, но знам и нещо друго, на което ме научи досегашният ми опит. Ние можем да постигнем много. Ние, всички заедно! Не разединени от партии и коалиции, защото „партия” винаги означава „част”. Главното, което продължава да ни държи заедно, е нещо много по-голямо от партийни интереси и дребни злободневни страсти – ние сме банатски българи, ние сме католици, ние сме различни, ние сме уникални, ние сме остров сред морето от други. И в това е силата ни! За да успеем да оцелеем в разрушаващата се България трябва да сме единни.

В обществото циркулират какви ли не догадки, въпреки обявената ми независима кандидатура. Някои мислят, че съм привърженик на левите идеи в партийното пространство, други смятат, че клоня към синята гама, а аз дори отказвам да съм център, изразен в тясно партийното му значение, защото съм привърженик на Истината, Която никога не е разкъсвана на парчета, както предлагат партиите, и никога не е само „наша” или само „тяхна”. ТЯ е принципна и абсолютна. ТЯ е единна и неделима. Очертава пространството си с вечните морални норми и ценности и винаги се бори за доброто на цялата общност.

Истината почти винаги е болезнена и събужда съпротива, но все пак Истината прави хората свободни. Френският писател Жан-Жак Русо е казал, че „Лъжата има безброй много проявления, а истината съществува в една-единствена форма”. Нещата в живота не са прости и ясни, както би трябвало да бъде, защото ги усложняваме с цел да угодим на себе си, на его-то си, но не и да допринесем с нещо за общото благо. Именно затова призовавам всеки да погледне дълбоко в сърцето си и да заеме позицията, която му диктува гласа на съвестта. Дано тогава да застанем от една и съща страна в битката.

От почти 14 години животът ми е свързан с Бърдарски геран именно като част от цялото, като „столица на банатските българи” с всичките отговорности, които носи това определение, и с общността на банатските българи като цяло. Какво свършихме всички заедно за тези години видяха много хора по цял свят. Сега остава да го оценим самите ние, да решим как искаме да продължим напред и да тръгнем. Смело, решително, с цялото съзнание, че за селото ни годините се източват все по-осезаемо, завличайки спомените от някогашното време на възход и оставяйки само горчива болка от това, което виждаме всеки ден – запустяването, затвореността на хората в собствените им проблеми, самотата на все по-голяма част от жителите.

Именно затова съм убедена, че кметът не би трябвало да е „институция” – суха, бездушна претенция на някого, който изисква уважение, само защото заема някакъв пост. Кметът трябва да е връзката между хората, защитник на техните интереси, връзка, от която да израстват нормални човешки взаимоотношения. Подобна здрава и ползотворна комбинация не се гради лесно и затова са нужни винаги две страни, които да гледат в една посока и да вярват една на друга. Спойката на такава връзка за Бърдарски геран трябва да бъде всеобщата ни обич към родното място, към нашите традиции, принадлежността към голямото семейство на банатските българи, към фолклора и всичко това, което ни държи заедно дори и разпилели чедата си по целия свят.

Колкото е нужна обединяваща роля на кмета, толкова повече е нужна и правилната оценка за ролята на всеки един член на нашата малка общност. При всяка задача или ситуация би трябвало да е ясно кой ще е естественият лидер според качествата, опита и уменията си. Всеки има своите силни страни, затова и всеки е нужен в точно определеното време и на точно определеното място. Ако позволим те да се изявяват в нужния момент, ще изградим заедно един по-добър живот за селото ни. Без борба за надмощие на всяка цена, без омраза и завист, с ясното съзнание, че всички сме част от цялото и работим за една кауза. Всички участваме в процеса и успехът зависи от всеки един от нас.

От десетилетия по избори се говори за привличане на инвестиции, за разкриване на работни места, за подобряване на инфраструктурата, за справяне с тежките социални проблеми. Трудността на изпълнението на подобни обещания е видна за всички ни, съдейки по резултатите досега, но ми се струва, че главната трудност е да накараш хората да бъдат с теб в тази борба и в това е главният ни проблем.

Скромният ми опит от работа с проекти ме е научил на някои неща и едно от тях е, че колкото и да си способен да отвоюваш някакви средства, ако няма кой да приеме присърце работата, всичко пропада. Когато се борех, за да защитавам някой от досегашните успешни проекти на читалището пред съответната финансиращата организация и знаех, че трябва да изпреварим 100 или 200 проекта, аз бях убедителна, защото знаех, че сме най-добрите, носим уникална култура и отстояваме паметта за миналото си.

Защото бях и все още съм сигурна, че тези 50-60 човека в читалището ще успеят да бъдат като един, ще дадат всичко от себе си, ще работят неуморно и в резултат ще завладеят която и да е сцена, но най-вече сърцата на зрителите.

Фондациите вярват, защото имам надежда в хората от самодейните колективи при читалището. Без тази сигурност е изключително трудно да се боря и да отстоявам нещо, което е все още само в главата ми като планове, идеи, решения.

Такава увереност трябва да има и бъдещият кмет на селото ни. Да знае, че хората са с него, че ще го подкрепят в битката за финансиране точно на НАШИТЕ проекти. Тогава пречките ще станат по-малко, успехите повече, а резултатът ще е по-добър живот за всички ни.

Единственият път за вливане на средства в някаква дейност към момента е кандидатстването с проекти към различни фондации и правителствени програми, които разпределят парите от еврофондовете. Най-обещаващите пътища за подобно финансиране са изградените Местни инициативни групи, т.н. МИГ-ове, на териториален принцип по Подхода „ЛИДЕР” във всички общини в България. Подходът „Лидер" действа в рамките на Програмата за развитие на селските райони (2007-2013 г.). Стратегията за местно развитие, разработвана от съответния МИГ, цели устойчиво развитие на селските райони посредством разнообразяване на икономическите дейности, опазване на природата и селските райони, развитие на висококачествени услуги, отговарящи на нуждите и очакванията на местните хора.

Минималният бюджет на една стратегия за местно развитие е 1 000 000 евро, а максималният - 2 000 000 евро. Възможно е допълнително финансиране, но бюджетът на една стратегия до 2013 г. не може да превишава 2 500 000 евро.

В нашия случай към МИГ „Бяла Слатина” ще се кандидатства с проекти, които ще бъдат разглеждани на местно ниво и ще бъдат финансирани. Неправителствените организации ще получават 100 % безвъзмездно финансиране, а фирмите и частните лица 50 % от общия бюджет на проекта. Дейността на МИГ-а все още е в процес на изчакване на одобряване на Стратегията, но към януари 2012 г. ще започне кандидатстването с проекти и съответно тяхното одобрение и финансиране.

В този момент е шансът на Бърдарски геран да привлече възможно повече средства за себе си под различни форми. Всеки един от жителите на селото ни ще може да получи финансиране за конкретна дейност с цел да развие бизнес, да създаде работни места, да закупи техника, да построи сграда, нужна му за бизнеса и т.н. Отделно чрез читалището, чрез младежкото сдружение, пенсионерски клуб, спортен клуб и пчеларско дружество (ако имат самостоятелна регистрация) ще могат да се усвояват средства, които също ще служат за благото на всички жители на селото ни.

Главната ни цел през идващите години е да използваме целия натрупан потенциал от дейността си до тук, от миналото и традициите, и да превърнем Бърдарски геран в привлекателно място за селски туризъм. Това ще даде поминък на известна част от жителите му, а привличането на постоянни посещаващи ни туристи ще повиши интереса, контактите и от там възможността за инвестиции в различни сфери на дейност от потенциално заинтересовани лица.

Другата насока на развитие чрез горепосочените програми ще е от страна на арендаторите, които да търсят начини за разкриване на спомагателни звена към земеделието, както и разнообразяване на цялостната им дейност, за да могат да бъдат разкрити нови работни места за жителите на селото ни. Помощта им в този момент на всеобща криза и мисълта за осигуряване на препитание за повече хора е от съществено значение за Бърдарски геран.

Умението за изготвяне и управление на проекти ще е от изключителна важност за идващите няколко години. Ако мислите, че имате нужда от моите знания, умения и опит – възползвайте се в този момент, когато всички нужни условия за успех са налице.

Ако за младите е важно да имат препитание в родното си село, за възръстните хора най-големият проблем е липсата на осветление, липсата на настилка по улиците, огромните локви и запустялост. Това са проблеми, с които никой кмет досега не е успял да се справи напълно, защото това не е никак лесно. Да давам празни обещания, че ще го постигна, е против принципите ми, но това, което мога да твърдя със сигурност е, че ако сме заедно, ще бъдат продължени и увеличени усилията за справянето с тези проблеми. Искрено се надявам да успеем!

Диалогът между хората за мен е от първостепенно значение. Нуждата от срещи, обсъждане на проблемите, идеи за справяне с тях изискват всяка последна събота на месеца да има общоселски събрания, на които да се планират бъдещи дейности, да се търсят и предлагат съвети, да се търси начин за справяне с всяка конкретна ситуация.

Нека да си помогнем взаимно и да допринесем за развитието на Бърдарски геран – работещи като екип и мислещи за бъдещето!

Когато решавате за кого от всички кандидати ще гласувате в предстоящите местни избори, припомнете си как звучи химна на Бърдарски геран, който толкова пъти е изправял на крак множеството в салона на читалището. Всички, които са се разплаквали поне веднъж при слушането на този химн, съм сигурна, че ще направят правилния избор в този миг, когато не мислят за себе си, а за мястото, хората, спомените и бъдещето, обединени под едно любимо име – Бърдарски геран.

Почина монс. Георги Елдъров

2011-07-12T23:06:00.001+03:00

На 11 юли след кратко боледуване напусна този свят архим.Георги Елдъров.

Опелото ще се извърши на 15 юли от 11 часа в католическия храм от източен обряд „Успение Богородично” в София, ул. „Люлин планина” 7. Погребението ще бъде от 13 часа в католическия парцел в Централните софийски гробища.

Покой на душата му!

Реклама за приятели

2010-11-02T15:54:00.001+02:00

Прожекция на филма "За Абагар и неговия създател" ще се състои на 4 ноември 2010 г. от 19 ч. в 35 ауд. на Исторически факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Поканата е от "Клуб 28".

Филмът е посветен на създателя на първата печатна книга на говорим български език "Абагар" - епископ Филип Станиславов.

Автори: Радослав Спасов, Александър Недков, Пенка Шопова.
Режисьор: Пенка Шопова
Оператор: Пламен Соловей

Продуцент: Регионален телевизионен център - Русе - БНТ

Шестият тон на сърцето и Блаженият Евгени Босилков

2010-06-22T13:33:00.001+03:00

Понякога откритията те връхлитат. Изненадващо те измъкват от апатията и отварят вратата към нещо ново, вълнуващо, долетяло на бурни талази, за да донесе дългоочакваната глътка въздух за затворената в тесните рамки на сивото ежедневие човешка същност.

По същия начин ме връхлетя един факт, който дойде с лекотата на нечаканото. След появата му сякаш всичко е вървяло точно към случването му, но просто не сме имали очи да го видим. В последно време Крушовица, съседно на Бърдарски геран село, се появи в кръгозора ми по чисто служебни причини – секретар на община Бяла Слатина стана Иван Даков, жител на село Крушовица. От него дойде и поканата читалище „Съединение-1923” да изнесе концерт по случай рожден ден на пенсионерския им клуб, тъй като щяло да има гости и от Войводово, които ще се радват да видят банатските българи и да си припомнят малко от собствената история. Сега, като се замисля, немалко снахи от Крушовица има в селото ни, които много бързо се превърнаха в неразривна част от банатската българска общност.

За запознатите с историята на банатските българи, в село Войводово също са населени банатски българи по време на първите преселвания, но постепенно повечето се преместват в Бърдарски геран, защото там са компактна общност без други преселници, а най-вече има католическа църква, която за онова време е играла решаваща роля в живота им.

Връзката между двете села тези дни се прояви в неочаквано измерение. Иван Даков ми посочи един случаен факт – неговият вуйчо, проф.д-р Иван Митев, роден в Крушовица, човекът, открил шестият сърдечен тон, е учил латински език в Бърдарски геран при отец Евгений Босилков и оттогава пази дълбоко скрита, но здрава връзка с досега си до католическата църква. В последните години постоянно носил ключодържателя с образа на Блажения Евгени Босилков и така го и запомнили с подобни „католически странности”. Мнозина от българските католици всеки ден държат в ръцете си такъв ключодържател, но дали се сещат за Блажения така, както го е правил професора, който определя времето, прекарано в Бърдарски геран като „най-красивото време” през живота му.

Потърсих и ето какво намерих в статия за проф. д-р Иван Митев от вестник „Слово плюс” http://slovoplus.vratza.com/index.php?p=material&id=4285 :

„Той е бил 13-о дете в семейството. Децата са умирали много малки, останали са петима – двама братя и три сестри… Когато той се родил, голямата му сестра е била на 18 години…
(…)И така. Иван Митев напуска чернозема на Златията, със звучащата в ушите му музика на Дико Илиев и поема по пътя, отреден му от съдбата. Завършва гимназия в Оряхово, записва медицина… Ах, тази медицина? За да постъпи е трябвало да научи нещо от латинския. Имало е един свещеник от съседното село, при когото той със свои приятел отишли да ги учи на древния език. По спомените на дъщеря му д-р Поли Митева, на ключодържателя му било изписано името на този свещеник. Младият Митев участва в двете фази на Отечествената война. Във втората вече като доброволец. След войната той се връща в института и взима пропуснатите изпити, за да е отново заедно с колегите си. Завършва медицина и е разпределен на работа в Русе. Там се оженва, там се раждат и децата му Ваньо и Поли.

След 10 години, като околийски лекар, вече защитил дисертация той се премества в София.
През 1972 година, открива един незабелязан до тогава от никого тон на сърцето. Публикува статия по този повод в списание Педиатрия през 1974г. И… нищо. През 1978 година публикува същото във френско научно списание! От цял свят получава запитвания от елитни учени по повод на това, което е открил. Едва тогава започва битката!

Другарите български кардиолози разбират, че нещо се е промъкнало и както обикновено става по български решават да му пъхнат пръта в колелата. Но те са забравили, че си имат работа с един селянин от златията, крушевенец, който знае какво е да работиш на полета, да държиш пушка в ръце в защита на родината си…”

Ето и свидетелството на самия проф. д-р Иван Митев (http://www.novinar.net/news/prof-d-r-ivan-mitev-blagodaria-naj-mnogo-na-oniia-koito-me-otrichaha_MzE0NTs0.html , който казва „Благодаря най-много на тия, които ме отричаха”:

"Кой беше най-красивият период от живота ви?- Всеки сезон от живота си има своите красоти (отговаря на френски). Е, естествено, младостта е най-красивата част… Когато през 1942 г. с един приятел решихме да следваме медицина, се оказа, че има изпит по латински език. Брей, къде ще го учим този латински?! Разбрахме, че двама души в село Бърдарски геран могат да ни помогнат. Намерихме ги: обявеният днес вече за блажен Евгений Босилков, другият - Фабиан. Два месеца учихме латински с тях. Поискахме да платим - те не искат нищо. Благодарение на тях изкарахме успешно изпита. И двамата завършихме медицина. През 1950 г. отивам в Русе като лекар, Евгений станал началник на католическите свещеници. Срещна ме много радостно, разказа ми някои истории, похвали ми се, че е бил при Георги Димитров: “Изпушихме, казва, лулата на мира.” През 1952 г. обаче се състоя процесът над католическите попове и хайде, отиде си! Но този човек, явил се в моя живот на един кръстопът, никога няма да го забравя… Не само защото ни помогна тогава".

………
След много перипетии шестият сърдечен тон става световно признат:

„Шестият сърдечен тон е българското научно постижение на XX век, избрано тази вечер от зрителите на БНТ с 57,18%. Гласуването бе с есемеси, телефонни обаждания и по електронна поща.
Откриването на Шестия сърдечен тон е първото голямо откритие на българската медицина, известен като "Феномена на века".
Негов откривател е проф. д-р Иван Митев.
През 1974 г. той публикува статия в сп. "Педиатрия", в която за пръв път споделя за своето епохално откритие.
Няколко години по-късно тази статия се появява и в най-престижните световни кардиологични списания и скоро шестият тон на сърцето е приет като явление с изключително значение за развитието на медицинската наука.
Откритието на проф. д-р Иван Митев спомага за цялостното опознаване на сърдечната дейност и избягването на диагностични грешки, създава уникални перспективи за проучвания с огромен принос за цялото човечество.
За произхода на първия и втория сърдечен тон са създадени множество теории. Третият и четвъртият тон се долавят само от опитното лекарско ухо. Петия сърдечен тон открива преди 50 години френският кардиолог Карло.
"Пътят бе доста дълъг, труден, сложен. Най-трудното беше да убедя себе си преди всичко, че това, което виждам, е действително нов сърдечен тон.
Не можех лесно да превъзмогна страха да не би да съм се захванал с нещо известно.
Тези изживявания трудно могат да се предадат с думи. Те обаче са добре известни на всеки изследовател, който счита, че се занимава с нещо неизвестно", разказва проф. д-р Иван Митев в интервю през 1999 г.

Проф. д-р Ваньо Митев, ректор на Медицинския университет в София, син на проф. д-р Митев, сподели в студиото вълнението си от класирането.
"Става въпрос за моят баща. Пътят му беше много-много труден.
Той има една голяма благодарност към българските юристи, понеже това бяха хората, които застанаха твърдо зад Шестия сърдечен тон.
Този тон беше признат първо от световно известни кардиолози - няколко американски кардиолози, естествено от Съветския съюз, трябваше да има и от Франция и от други страни.
Юристите бяха тези, които казаха това е откритие. Когато баща ми през 1973 г. представи тази идея в Института за изобретения и рационализации, до тогава нямаше представа какво е това откритие", разказа Ваньо Митев.”

С нова визия - към нови предизвикателства

2010-02-20T13:19:00.002+02:00

От днес, 20 февруари, в 13 ч. официално стартира обновения сайт на Дружеството на банатските българи в България - www.falmis.org.

Заслугата за новата визия и обогатените възможности на сайта дължим изцяло на Александър Живков, за което сърдечно му благодарим.

Вече има възможност да се пишат и коментари под статиите, както и още много други интересни неща.

Какво още Ви очаква - ще видите, ако посетите сайта.

Добре дошли в Стар Бешенов online!

2010-02-04T12:51:00.004+02:00

Най-после се появи дългоочакваният сайт на Стар Бешенов. Това е:

„Един сайт, специално създаден за всички хора, които са чували, знаят или искат да знаят за банатските българи, за всички, които говорят палкенски, за палкенете, чиито прадеди са останали или само са преминали през Стар Бешенов през тези няколко стотин години и за всички, които имат роднини, семейство и приятели палкене!”

В него можете да намерите много информация, текущи новини, стотици банатски българи, да издирите роднините си, да комуникирате свободно помежду си – все с мисълта, че мястото, което ни свързва всички нас, разсипани по целия свят, е Стар Бишнов – мястото, откъдето е започнало всичко за потомците на някогашните павликяни, намерили спасение в Банат, мястото, където сърцата ни се връщат „у дома”.

Божията гъска

2010-01-20T14:26:00.004+02:00

Все повече почитатели на публикуваните в блога на Ник Марков малки приказки се обръщат към мен с молба да ги превеждам и публикувам тук, за да могат да ги четат.

Това е идея с Ник да направим едно съвместно издание в превод на „нашия” български език. Ако интересът към тази тематика продължава, сериозно ще се замислим по въпроса.

Ето и следващата история:

Божията гъска

Имало едно време семейство, което живеело в едно много малко селце. Имали две деца.
Бащата не вярвал в Бога и не се срамувал да казва и на другите какво мисли за религията и особено за християнските празници, както например за Рождество Христово.

Неговата жена, обаче, била вярваща и възпитала децата си във вяра в Бог и Исус Христос.
Една вечер, точно преди Рождество, жената и децата отишли на литургия в малката църква в селото. Викнала и съпруга си да иде с тях, но той отказал с думите:
- Всичко това е голяма глупост. Ако наистина имаше Бог и ако Исус бе Негов Син, защо би го пратил на земята, въплътен в човешка плът? Ако Бог е всемогъщ, защо би слязъл толкова ниско до нас? Не мога да вярвам в такива неща, всичко това няма никакъв смисъл.

Така жената и децата отишли без него.

Не минало много време и започнал да вали сняг и да духа вятър. Мъжът погледнал през прозореца и не видял нищо, само сняг, носен от вятъра. Започвала буря!
Седнал малко преди да запали печката, за да бъде топло вкъщи през нощта. И точно в този миг чул нещо да се удря в прозореца. Веднъж, после още веднъж. Погледнал навън, но не видял нищо от снега.

Като поспрял малко вятърът, излязъл навън да види какво е това, което се удря в стъклото. Тогава видял едно ято диви гъски да се лутат и да хвърчат из двора. Изглежда, че се били запътили към топлите страни, но се загубили и изостанали от голямото ято сега летят заблудени и гладни из неговия двор. Вкочанени и замаяни от студа някои от тези гъски се били ударили в прозореца му.

Селянинът, човек с добро сърце, си казал, че би могъл да ги прибере в обора, тъй като в това лошо време със сигурност не биха могли да продължат пътя си на юг.
„В обора биха могли да пренощуват спокойно. Там е топло, има и какво да ядат, тъй че докато спре виелицата биха могли да си починат!” – си казал селянинът. Отворил широко вратата на обора, надявайки се, че гъските ще я видят и ще влезнат вътре, но те само пляскали с крила и се лутали насам-натам. Изглежда, че те изобщо не били забелязали обора и не си давали сметка какво би означавал той за тях.

Мъжът опитал да ги примами, да ги вика, но не направил нищо друго, освен да ги уплаши още повече.
Влезнал вкъщи, взел едно парче хляб, натрошил го и посипал с трохите диря до обора. Но гъските пак не разбрали.
Отишъл зад тях и опитал да ги вкара в обора, но те се уплашили още повече. Тичали на всички страни, само не и към обора.
Опитвал всичко, но не успял да вкара гъските там, където биха били на топло и на завет по време на бурята.

„Защо не ме следват?” Дали не виждат, че това е единственото място, където могат да се спасят от бурята?”

Мислейки така, мъжът си дал сметка, че гъските никога не биха следвали един човек.
- Само ако бих бил един от тях, ако бих бил и аз гъска, бих могъл да ги спася! – си казал на глас той.

И тогава му дошла идея! Влезнал в обора, извадил една от неговите гъски, занесъл я зад ятото диви гъски и я пуснал. Гъската хукнала сред другите гъски право към обора, а те, една по една, я последвали, докато не влезнали всички на завет.

Като видял това, мъжът стоял мълчалив известно време, след което повторил на глас:
- Само ако бих бил един от тях, само тогава бих могъл да ги спася!

И се сетил за думите, които казал на жена си: „Защо Бог би се понизил, че да слезе на земята и да живее в човешко тяло?”

И изведнъж разбрал всичко. Бог бил направил точно това! Ние сме като тези диви гъски – заблудени, ослепени, уплашени. Бог изпратил Сина Си, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

И очите му се напълнили със сълзи. Годините, през които не вярвал, минали изведнъж както тази буря. Станало леко на душата му. Коленичил в снега и казал първата молитва в своя живот:

- Благодаря ти, Господи, задето взе човешки образ и дойде да се спасиш от бурята!

Атеистът и вярата

2009-11-18T09:46:00.002+02:00

Ник Марков напоследък пуска в блога си много интересни разкази и ме изкушава да превеждам някои от тях. Няма да го правя често, за да може да ги четете и там в "оригинал" на банатски български диалект, но ето един малък текст, който поразява с поуката си:

Атеистът и вярата

Един атеист се разхождал близо до пропаст. Изведнъж се подхлъзнал и започнал да пада. Както падал, за щастие, успял да се хване за малко клонче. И така, както висял на това клонче, което студеният вятър започнал да люшка насам-натам, осъзнал, че положението е сериозно!
„Ей, - помислил си той – сега само Бог може да ме спаси. Аз никога не вярвах в Него, но сигурно съм грешил. Какво има да губя?” И започнал да вика:
- Боже, ако те има, помогни ми, и аз ще повярвам в Теб! – но не дошъл никакъв отговор.
- Моля те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако ме спасиш, отсега нататък ще вярвам!
Изведнъж от небето се чул глас:
- О, знам ги аз тези като теб! Ти никога няма да вярваш…
Като чул гласа, човекът толкова се уплашил, че за малко да не изпусне клончето.
- Моля те, Боже! Ти бъркаш! Аз наистина мисля така! Ще повярвам!
- Не вярвам! Онези като теб само това говорят!
Човекът, обаче, продължавал да моли Бог да го спаси. Накрая Бог му казал:
- Е, добре! Ще те спася. Пусни клона!
- Какво? Да пусна клона? – извикал човекът. Ти да не ме мислиш за луд?...

Клонките се сплитат

2009-11-13T10:08:00.006+02:00

Описването на родовете полека дава резултати. Намериха ме мои братовчедки, за които изобщо не съм предполагала, че съществуват. Прочели в блога ми за рода и познали в една от снимките своите собствени пра-прабаба и дядо по майчина линия – Катерина и Стоян Калапиш, една от връзките ми с големия род Калапиш, която чака проучване.

Така родовата история ме срещна с близначките Мария и Радостина Кьосеви от Русе, които имат в семейния си архив същата снимка, която имам и аз.

Двете момичета са на двадесет години. Завършили са немската гимназия в Русе през 2008 г.. Сега са студентки втори курс специалност Европеистика в Русенския университет. Именно това, което изучават, е стимул да потърсят връзките си с банатските българи. Занимават се много с проекти и презентации.

Най-хубавото е, че изявяват желание да работят за каузата на банатските българи и по-специално в Русе, където живеят. Отдавна чакаме да се появи някой в този хубав град, където живеят поне 100 семейства банатски българи (смесени или не), затова Мария и Радостина са надеждата на всички ни за едно ново начало.

Очаквайте бъдещи инициативи в Русе, а всичко интересуващо ви по темата ще можете да намирате в сайта на Дружеството на банатските българи в България.

Чашката

2009-11-07T21:07:00.005+02:00

Наскоро Ник Марков публикува в своя блог един забележителен разказ за Твореца и творението. Преведох го, за да могат повече хора в България да разберат дълбокия смисъл на текста:

Чашката

Двама съпрузи били на почивка в Англия. Преди за заминат оттам си казали, че не би било лошо да си купят нещо за спомен. Особено, че точно тогава се навършвали 25 години от тяхната сватба. Тъй като и двамата харесвали старинните предмети, влезнали в един антиквариат. Там забелязали красива чашка за чай.
- Може ли да видим онази чашка? – попитали те – Никъде другаде не сме виждали по-красива чашка за чай.
- Заповяйте!
И докато продавачът им подавал чашката, тя започнала да разказва:
- Вие не можете да разберете! Аз не съм била винаги чашка за чай. Някога бях само една буца глина. Но един ден моят Господар ме откъсна от родната ми земя и започна да ме мачка и да ме удря.
- Не прави така! – виках аз – Не ми харесва! Остави ме на мира!
Но Господарят само се усмихна и кротко ми отговори:
- Още не! После ме постави на някакво колело и започна да ме върти. И ме върти ли, върти...
- Спри! Достатъчно! Зави ми се свят! Стана ми лошо! – виках аз, но напразно.
Господарят само поклатил глава и казал:
- Още не! Така ме въртя, стиска, мачка, докато не ми даде формата, която искал. После ме хвърли в пещта. Ох! Никога в моя живот не бях усещал такава горещина! Виках, крещях, хлопах по вратата:
- Помощ! Извади ме оттук!
Но виждам, че той клати глава и шепне:
- Още не! Тъкмо си бях казал, че повече няма да мога да издържа, дойде края на мъката, и ето че вратата на пещта се отворили. Много внимателно Господарят ме извади навън и ме сложи на една полица.
- Ооооо... Сега е много по-добре! Поне имам въздух... – си мисля аз. Но нито успях да си почина, и той пак ме взе в ръцете си и започна да ме изглажда и боядисва! Стана ми зле от миризмата на боите, с които ме цапаше. Мислех си, че ще се задуша.
- О, моля те, спри! Спри! – започнах аз да крещя. А той отново ми отговаря:
- Още не! И пак ме хвърли в пещта, но този път не беше както преди. Сега беше два пъти по-горещо! Молих му се, плаках, крещях. Мислех си, че ето, точно сега ще умра! Но изведнъж той ме извади от пещта и отново ме сложи на лавицата. Започнах да се свестявам и си мисля:
- Ами сега, какво ли ме чака занапред? Какво ли ще прави с мен още?
Но след като мина около един час, Господарят ми подаде едно огледало и ми каза:
- Виж се!
И аз погледнах! Оооооооо! Каква красива чашка бях станала! А Господарят стои край мен и ми шепне:
- Знам, че те боля, когато бе само една буца кал, а аз те стисках и мачках. Знам, че боля! Но, ако бях те оставил там, сама, ти би се изсушила и напукала. Знам, че ти се зави свят, когато те въртях на колелото, но ако бих спрял, ти би се разкъсала и разхвърчала на всички страни. Знам, че ти бе тежко, когато те сложих в огъня, но ако не бих направил това, ти би се пукнала. И сигурно не ти хареса миризмата на боите, с които те украсих, но по друг начин не би била сега така красива. Но сега, най-после, ти стана нещо! Ти си моят плод!

Запомнете и вие: Ако някой път усещате, че животът ви се струва твърде тежък, че ви удрят от всички страни, ви притискат и блъскат безмилостно; когато усещате, че ви се вие свят; когато страдате и животът ви е толкова тежък, че трудно дишате, седнете и си направете един чай! Налейте го в най-красивата чаша, която имате. И докато държите чашата в ръцете си, мислете за Онзи, който я е сътворил!

* * *
Той нямаше слуги, но пак го наричаха Господар,
Той не е имал дипломи, но пак го наричаха Учител,
Той не е имал лекарства, но пак го наричаха Лечител,
Той не спечели нито една битка, но завоюва света,
Той не уби никого, но бе разпънат на кръста,
И бе погребан, но и днес живее между нас.
Той няма да хлопа на вратата на твоя дом, а на вратата на твоето сърце...
Ако сърцето ти Го познае, отвори му!

Наградата

2009-10-02T14:52:00.002+03:00

Книгата „Родовата памет на банатските българи” тръгна по своя път. С две успешни представяния в София и Бърдарски геран тя бързо нахлу в медийното пространство и, което е по-важно, в мислите на хората. Ентусиазъм и общностно единение родиха идеята за бързо второ издание – разширено, с още автори, с доразвити досегашни родови истории, повече данни и снимки. Всичко това е награда за труда и усилията ни, но най-голямата награда за мен се появи на 30 септември към края на работния ми ден в Община Бяла Слатина.

В кабинета ми влезе гражданин и се представи. Казва се „Бай Гюро”, родом от Гостиля, но живее в Бяла Слатина повече от 30 години. Чул за книгата от местното кабелно радио. Дошъл да попита дали може да си купи.
Седна на стола до бюрото ми. Попита дали Павел Куков от Гостиля е написал нещо за книгата и … изведнъж очите му се напълниха със сълзи и заплака… Успя само да каже с треперещ глас „Аз съм банатски българин” и се разрида. След минута стана и си тръгна, обещавайки да дойде на следващия ден…

Не знаех как да реагирам. Обещах да нося книга за него утре и дори не успях да попитам как е фамилията му. Изведнъж целия ми ден се преобърна, сякаш завеса падна пред очите ми и осъзнах, че часове преди официалното представяне на книгата в Бърдарски геран този човек ми бе пратен, за да ми покаже какво всъщност сме успели да направим с това издание.

„Аз съм банатски българин…” – думи на осъзнаване и събуждане, примесени със сълзите на мъката и спомена, на неизреченото през годините…

За хората и книгата

2009-09-28T14:05:00.002+03:00

В бясната скорост на събитията трябва да поспра за миг и да помисля. Иначе може и да се загубя...

Първата книга, издание на Дружеството на банатските българи в България, е факт. За няколко месеца идеята се превърна в книжка. Малка, с цвета на стара фотография, пожълтяла от дълго пазене в кутиите на баби и дядовци. Дълго стоя идеята в раклите на плановете ни, толкова дълго, че когато всичко като на шега започна да се сбъдва, някак беше трудно да се осмисли. То се случваше сякаш само, а всички ние служехме, за да помагаме, доколкото ни стигат силите, на зараждащото се да се появи.

Благодаря на всички, които повярваха в идеята. На всички, които написаха тестове и участваха в този сборник. На всички, които искат да има второ преработено и допълнено с нови автори издание. Всичко това показва, че усилията не са отишли напразно.

В шумотевицата на поредицата представяния един човек остана леко в сянка поради факта, че не е в България, а в Болоня (Италия). Мария Гюкова е художник на корицата на книгата. Дъщеря на художника Антон Гюков от Бърдарски геран (от рода на Донцоловите), тя се съгласи да направи корицата даром – заради баща си и заради изтънялата й връзка с банатските българи. Благодаря на Мария за отзивчивостта и бързината на работата.

На представянето в София на 23 септември стана дума за цвета на корицата. Интересно бе единството на всички – банатски и не-банатски българи около символиката на цвета й. Тъй като исках при среща с книгата човек да вижда стара снимка, която да го въвежда веднага в съдържанието, Мария взе една от многото архивни снимки и „изля” цвета на стара пожълтяла от времето фотография върху цялата корица.
При първия досег с коректурите ми задаваха въпроси защо е „такава бозава” книгата. Отговарях, че цели да покаже колко е избледняла родовата ни памет, така че дори буквите на текстовете все по-трудно се виждат и са станали бели. Доц. Д-р Антоанета Запрянова обаче ме обори и каза, че това е цветът на земята, на пръстта, от която идваме и в която ще се върнем. Една символика, натоварена с много смисли и будеща размисъл…

В беседата се стигна до пожеланията следващите книги за банатските българи, които ще издадем всички ние заедно, да имат все по-наситени цветове на корицата, а защо не и някоя, която да е изцяло в „паргарево” (розово) - цветът, известен като „палкенския” цвят от цялата палитра.

Денят, в който сме родени

2009-09-17T16:27:00.003+03:00

На 18 септември имам рожден ден. От много години не го „празнувам” по стандартния начин с много гости, купон, ядене и пиене. Винаги съм се радвала повече, ако с този ден е свързано нещо друго – пътуване, разходка, хубав слънчев ден, среща с някое непознато място.

Забелязала съм, че колкото повече години ме отдалечават от „празнуването”, толкова повече хора се сещат за мен и ми се обаждат, пращат имейли, честитят… Това се случва в някаква друга сфера на общуване, където присъстват заедно в този ден хората, с които ме свързва неуловима нишка.

Замисляла съм се неведнъж върху поздравлението за рожден ден. Докато българите си честитят самия ден и го превръщат в средоточие на всичко, дори измествайки човека от цялата тази смисловост, то банатските българи използват друга формула, много по-интересна и предизвикваща размисъл. Ще я изпиша на кирилица, макар да съм против писането на диалекта ни с кирилски букви:

„Да те Бог жувей!”

Нещо като „Да те поживи Бог”, но в странната звучност на диалектния изговор. Как изведнъж всичко добива друга светлина, когато в този ден нищо друго няма значение освен човека и Бога, и живота, който е дарен и даряван постоянно, благодарение на който ни има на този свят.

Подаръците за тазгодишния ми рожден ден започнаха да идват още в навечерието. Един приятел ми подари стих, който искам да споделя с читателите на този блог, защото по странно съвпадение е свързан с темата на горните ми размисли. Авторът се казва Димитър Стоянов и пише страхотно – в стихове и проза. Остава само да се престраши да издаде написаното.

А ето и подаръка:

Надежда, Вяра и Любов!

Не ме напускай никога, надежда,
когато сам над пропастта стоя,
дай ми ръка, не се оглеждай,
на края да се задържа.

Не тръгвай от сърцето, вяра,
когато слаба е душата,
изтръпнала от изневяра
и подкосени колената.

Ако вихрушка страховита
душата бедна заледи,
спаси ме ти, любов, долитай,
и ледовете разтопи.

Не хвърляйте ме във беда,
когато с тъжен съм покров,
свети, спасителна звезда,
Надежда, Вяра и Любов!

Покана за представяне на книгата за родовата памет

2009-09-07T15:44:00.001+03:00

Дружество на банатските българи в България

Фондация „Работилница за граждански инициативи”

Държавната агенция за българите в чужбина

Ви канят на представянето на

книгата

„РОДОВАТА ПАМЕТ НА БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ”

(12 автори с 12 родови истории – от Банат до България)

23 септември 2009 г., 18 ч.
зала „Надежда”

Столична библиотека

Караджови "на квадрат"

2009-08-05T09:56:00.029+03:00

Когато ме питат нещо за произхода ми, винаги съм казвала, че съм 100-процентова банатска българка. С ясното съзнание, че не родът определя това какъв ще си, все пак малко гордост винаги се промъква в това твърдение. Историята на рода ми е смесица от преселения, мъка, бедност и голяма доза авантюризъм, а разказът, който ще изтъче картината на всичко това, има желанието единствено да запази фактите, такива, каквито ги помнят бабите ми и каквито са останали в спомените на близките ми.

Майка ми и баща ми са все от Караджовите, но от различни клонки на това голямо дърво. Единият ми дядо е от Бърдарски геран, а другият е роден в Драгомирово. Едната ми баба е дошла от Стар Бешенов, а другата е потомка на преселници от Иваново. Така в тази история обещава да има всичко, преплитайки в себе си и още много нишки, всички интересни, любопитни, дори опасни, допринесли да сме такива, каквито сме, дори без да го съзнаваме напълно.

„Тя е чист вълк”

Връзката с Банат за мен е била най-осезаема благодарение на баба ми по бащина линия – баба Калуша (Катерина Вълкова – Караджова). Тя е родена в Стар Бешенов и идва последна в България от героите на този разказ, едва през 1943 г., но започвам от нея, защото благодарение на разказите й, връзките с роднините и пътуванията от и до Банат съм възприела земята „отвъд Дунава” като „старото гнездо”; място, където те питат „Кога ще си дойдеш пак?”, защото никой от нас не е гост в Стар Бешенов, старият дом на всички банатски българи.

С фразата изведена като подзаглавие ме посрещна една почти стогодишна баба от рода, измервайки ме от глава до пети с присвити очи, когато отидох за пръв път в Стар Бешенов през 1996 г. водена от баба ми Калуша. Беше посред нощ, понеже така пристигаше влака на малката гара, това бяха първите думи, които чух в това село, и сравнението с вълк доста ме шокира. А връзката с рода е, че баба ми произхожда от Вълкови. Какво имаше предвид с тези думи баба Мария, все още живата тогава тетка на баба, не знам, но се надявам да е поне по-близко до положителния знак.

Баба Калуша помни дядо си Луко Вълков, който е починал през 1956 г. съпругата му се е казвала Петра. Дядо Луко и баба Петра имат четири деца – Иван (Ваньо - баща на баба ми Калуша – роден 1907), Мария (1909), която се омъжва за Стоян Бричколова и имат две деца – Лиза и Когьо (Никола), Когьо (Никола) (1912) се жени за Луца и имат три деца – Гюра, Туша и Когьо (1948 г.). и Луко (1916), който се жени за Мария от Лукчвите и имат три деца – Туша, Катаринка и Луки.

Дядо Ваньо се жени за Анка Рачов (родена 1909 г.). Малко отклонение ни води към бащата на баба Анка, прадядо Петър Рачов, убит на фронта през 1918 г., който така и не вижда последното от момичетата си – оставя жена си с три дъщери – Анка, Наца и Мария. Майка й Катаринка се омъжва повторно и оставя момичетата при бабата, наследили седем ланца земя.

Тук е мястото да споменем за връзката с рода на Карол Телбизов, който ще изиграе важна роля по-нататък в разказа. Тази Катаринка имала сестра Ана, която била майка на Карол и Гюра Телбизови (Грасуловите).

Най-голямата дъщеря Анка се омъжва за Ваньо Вълков, който отива „зет на къща” при останалите без подкрепа жени. През 1926 г. се ражда моята баба Калуша, а през 1931 г. сестра й Марийка. През 1941 г. прабаба Анка умира от рак и това преобръща живота на сирачетата. В спомените на баба ми Калуша от живота в Бешенов главното, което присъства е страх и глад. От епизода със смъртта на майка й и чувството за безизходица, до наслоявания страх от всичко, което заплашва двете сирачета, оставени сами при прабаба си, тъй като бащата бива изгонен от къщата и отива да живее при друга жена. Гладуват, не знаят какво да правят и как да оцелеят. Един от спомените, който и аз съм запомнила от разказите на баба ми е как мълния удря ореха в двора им и така оплита двете коси, закачени на него, че всички се чудели как е възможно. От този удар остава страха на баба ми от гръмотевици и светкавици и до ден днешен.

Дядо Ваньо нямал дял в имота, макар с жена си да били омъжили сестрите й и да били изплатили полагащите им се дялове. След като умира жена му напуска къщата, изоставяйки децата на прабабата. Отива да живее с друга жена, с която не изкарва дълго, тъй като отива на фронта. Странен живот са живели някога. Ако погледнем, нищо по-различно от сега. Във всеки род има подобни прехвърляния – ту с тази жена, ту с онази, „женили” са се, разделяли се, докато не оплетат така плетеницата, че например майката и дъщерята раждат по едно и също време, което не било трудно, ако са ги женели на по 16 години.

От безизходицата двете изоставени сирачета са спасени от Карол Телбизов – родственик по майчина линия. Затова още от дете все съм възприемала това преселение през 1943 г. като някаква лична история. На № 86 се намирала старата къща, в която по това време живели двете момичета и старата им прабаба. След години те продават тази къща. Дядо Ваньо бил в Унгария, криейки се като дезертьор от войната, което била честа практика тогава.

Карол Телбизов поема временно настойничество над децата с цел да ги изведе в България, където вече бил отишъл баща им по други канали, бягайки от задълженията си към румънската армия. И така се извършва последното масово преселение в историята на банатските българи – през 1943 г- идват натоварени с вагони, карайки цялата си покъщнина, дори и животните, за да започнат нов живот на българска земя. Живот, който да е по-различен от това, от което бягали.

Дядо Ваньо Вълков вече ги чакал тук и не след дълго се жени за една вдовица, баба Наца от Дупешовите, с нея има две деца – Ваньо (1944) и Наци (1947 г). Първите години бил слуга при Клапчвите, защото не могъл да прехвърли земята си както другите. Постепенно успяват да прехвърлят седемте ланца, полагащи се на децата и от тях живеят всички, но първите години от престоя им тук не се различава много от беднотията, оставена в Банат.
Баба Калуша учи седем класа в Бешенов, а като идва в България ходи в училището само да научи кирилицата, докато сестра й Мария идва в България на 12 години и завършва тук основното си образование.

Защо Караджови у Шайквите?

Когато ида някъде и банатските българи там ме питат „от кои Караджови” съм, тъй като има два клона – аз отговарям „от Шайквите” и хвърлям в смут всички, защото такива не би трябвало да има. А историята е, че бащата на дядо ми Стоян Караджов е отишъл зет на къща у Миневи (Шайквите). Прадядо Карол се оженил за прабаба Раца и отишъл да живее у тях, защото пра-прадядо Иван и пра-прабаба Наца имали само две дъщери – Раца и Наца. Наца се омъжила за Гюка Грендийва, живеели в къщата зад читалището и нямали деца.

(Отдясно наляво са прабаба Раца, прадядо Карол, старата баба Наца и дъщеря й Раца. Детето не се знае кое от синовете е, малкото момиче, което е в ръцете на майка си е Нацка, а господинът с костюма е сродник от Брегаре)

Къщата на Шайквите останала за Караджови. На тази улица, където била тя, се наредили и къщите на братята на прадядо Карол и сега можете да ги видите една край друга. Карол имал още двама братя – Гюка, Данко и сестра Ана-Мария, която се омъжва у Баченските.
Данко се жени за Катаринка Лангаровата – имат деца Патушка, Петър и Данко.
Гюка Караджов се жени за Наца и имат дъщеря Елена и Ана-Мария.

Прадядо Карол и прабаба Раца имат четири деца – Иван (1920), Стоян (1926-2000), Гюка (1929) и Нацка (1936).

Карол имал коне и каруца и ходил да кара „кирия” – различни товари от Бърдарски геран до гарата в Червен бряг. В една зимна вечер, по време на силна буря, когато се прибирал от един такъв курс, замръзнал на каруцата. Конете го докарват до вкъщи и вдигат шум, за да покажат, че са се прибрали, но цяла нощ никой не чул и не станал да погледне. На сутринта го намерили замръзнал на каруцата. Разболява се от пневмония и умира през 1948 г. Съпругата му Раца била болна от туберкулоза и също умира през 1948 г. Когато баба Калуша се омъжва за дядо Стоян през 1944 г. в къщата все още има доста хора, а после остават за доглеждане двамата старци – пра-прадядо Иван и пра-прабаба Наца.

Моят дядо Стоян беше бръснар в Бърдаре. От малка имам усет за новините, вероятно развит от факта, че всеки обед и всяка вечер, когато дядо ми си дойдеше от работа, първото нещо беше да попитаме какви са новините из село. В бръснарницата се събираха всички мъже и мястото беше невероятна информационна агенция. Дядо става бръснар донякъде по случайност. Бил много кротко момче, послушно и паметливо. Отива да учи занаят при бръснаря дядо Трънкол – на ъгъла в центъра на селото (където сега е сегашната „Вила Банат”). Дядо Чепо Киларва, който държал салон отсреща (старото читалище у Киларве), също много му помагал – според баба ми бил приятел на баща му, та като остава сирак, той се застъпва за него и му помага при всякакви обстоятелства.

(Дядо Стоян и баба Калуша – седналите вдясно)

Стоян и Калуша имат три деца – Иван (баща ми – роден 1945 г.), Мария (1948 г.) и Росица. Последното дете дават за осиновяване на брат му Иван, който няма деца със съпругата му Мария (от Луквичните) и го отглеждат като тяхно, а момичето знае от малко, че има две майки и двама бащи.

Нацка Караджова се омъжва за Иван Горанов и имат две деца – Теменужка и Милчо.
Гюка Караджов се жени за Кинка, дъщеря на Когьо Тутурилов, който живял в Манджурия до мелницата. Имат две деца – Никола и Стоян. Сега само синовете на Никола, който живее в Бяла Слатина, продължават фамилното име Караджови. Всички други имат момичета.

Едно от нещата, с които запомних покойния ми дядо Стоян са приказките. Разказвал ми е хиляди пъти, слушала съм в захлас и знаех всички дума по дума. В дългите зимни вечери или просто във времето за игра с внучката - винаги най-любимото ни занимание бяха приказките - разказвани на банатски български диалект, с много емоция и фантазия. Сигурна съм, че умението ми да разказвам в писано слово се дължи и на досега ми с приказките, които дядо ми е разказвал. Не съм ги записала - тогава нямах съзнанието да го направя. Така отлетяха в небитието и се превърнаха във вечно търсене - търся ги в хилядите текстове, четени или създавани от мен, в думите, с които боравя професионално или просто за да разкажа нещо... Надявам се да ги намеря все някога - тези същите, дядовите приказки...

Дядо ми е имал усет към рисуването и работата с различни природни материали. Все още могат да се намерят из къщи различни неща, правени от него – къщички от кибритени клечки и подобни сувенири. Вероятно затова баща ми Иван Караджов също проявява такава дарба и учи в техникума по каменообработване в Кунино, а по-късно завършва за учител по рисуване и трудово обучение в института в Дупница. Работи през целия си живот като учител в Бърдарски геран.

(Баща ми като малък с майка си – баба Калуша)

Когато баба и дядо строят къщата, в която живеем в момента, през 1951-1952 г., баща ми и леля ми вече щъкали насам-натам и имат спомени от това време. Израсли в новозастроен квартал на селото с много деца и лудории.

Ивановският корен

Връзката с Иваново в Сърбия идва от рода на баба ми по майчина линия. Разказът е изграден по спомените на баба ми Мария Караджова, по баща Дамянова, която твърди, че никога не се е интересувала от тези неща и затова не знае почти нищо. Историята започва от нейната прабаба Мария, която остава вдовица в Иваново с четири деца след смъртта на съпруга й Лазар. Най-голямото дете бил прадядо ми Луко, след него са Яко, Мария и Коцо (Никола). Пра-прабаба Мария намира начин за оцеляване като се омъжва за Никола Лебанов от Иваново, вдовец с три деца и решават да се преселят в Гостиля, България. Обаче при едно условие – и тя да вземе само три деца, колкото са неговите.

Така прадядо ми Луко остава, макар и малолетен, сам-самичък в Иваново, уж при една леля, но всъщност живее по мелниците, където работи каквото и да е. Спи в сламата, в зърното, яде каквото му подадат, вероятно плаче повече от връстниците си, които имат семейство и дом, но от цялата тази трагедия научава доста. Говори свободно няколкото езика, които били в обръщение в Банат – освен български, още сръбски, немски и унгарски. Усвоява и мелничарския занаят, благодарение на който ще си вади хляба цял живот, а любовта към техниката и уменията му да работи с машини му отварят не една врата в бъдеще.

Пристига в България, в Бърдарски геран, когато идва времето да постъпва в армията, за да се спаси от военна служба. В Бърдарски геран вече живее чичо му, заедно с дядо му и баба му по бащина линия, които го приютяват. Тук тръгва по седенките и се влюбва в Катерина – и тя като него наскоро дошла с родителите си от Сърбия. Дъщеря е на Катерина и Стоян Калапиш и имала само един брат – Петър. По тази линия се зародяваме с безбройните Калапиш сред банатските българи, но тази връзка е трудна за проследяване тук поради липса на данни.

(Катерина и Стоян Калапиш – родителите на прабаба ми Катица)

Интересна е съдбата на братята и сестрата на прадядо ми Луко. Те идват с майка си и се заселват в Гостиля. Яко се жени за мома от Бърдарски геран от рода на Кюрчеви и също като брат си започва да работи по мелниците. За Мария майка й има други планове. С втория й съпруг решават да оженят нейната единствена дъщеря за неговия единствен син Петър, тъй като той имал още две момичета, и така да осигурят кой да ги гледа на стари години и да наследи имота. Речено-сторено. За нещастие Петър загива млад на кариерите за камъни край Гостиля и оставя две деца сирачета – Йозо (1921 г.) и Никола (1924 г.) Никола (Коцо) бил най-малкия от доведените деца, той също бил мелничар като брат си Луко, и дори работил в Бърдарски геран, макар на стари години.

Прадядо ми Луко и прабаба Катица след сватбата се изнасят да живеят на квартира и първоначално обикаляли така из Бърдарски геран, докато не построяват своя собствена къща. Дават живот на пет деца – Елена (Юлинка) (1916), Яко (1919), Катерина (1921), Мария (1925 г.), Лиза (1927).

(Прадядо Луко и прабаба Катица с първото дете Юлинка)

В началото на 20-те години на миналия век, с три вече родени деца, решават да поемат по трудния път към Аржентина, за да търсят препитание. Много семейства от Бърдарски геран поемат по този път тогава. Тръгва и дядо Луко заедно с брат си Яко – с цялото домочадие. Пътуването било тежко, но ги крепяла надеждата, че в новата земя ще намерят по-добър живот. Прадядо Луко бързо си намира работа по машините, а многото езици, които владеел, му давали предимство пред другите работници. Първоначално живели по горите, по сечищата, по строежите, там където намирал работа прадядо Луко. Мечтаният рай „Америка” изобщо не бил това, което очаквали. Веднъж, когато малкият Яко, брат на баба ми бил болен, лежал с температура и питал майка си „Мамо, това ли е Америка, където толкова искахте да дойдем? Тези гори ли са Америка?”. Не могли да разберат защо е трябвало да изоставят уютния дом в Бърдаре, за да живеят по горите на края на света.

(Трите деца в Аржентина)

Там се ражда моята баба Мария през 1925 г. и майка й Катица започва неистово да иска да се прибират в България. И досега баба ми не знае точно какво определя това нейно решение – децата станали четири, първородната Юлинка вече ходела на училище и отлично усвоявала испанския, работа за бащата не липсвала. Може би тежките битови условия допринесли носталгията да стане неимоверно силна и да доведе до закупуването на билет за връщане.

Като причина да прелее чашата на търпението, баба ми посочва пожара, който пламнал в предградието, където живеели емигрантите, и за броени часове изпепелило всичко. Едва успели да спасят малкото, което докопали в бързането. Прадядо ми Луко не издържа на настоятелните вопли на прабаба Ката и в един хубав ден товари на кораба жена си с четири деца, най-малкото пеленаче, и остава сам в Аржентина да изкара още малко пари, за да може да се върне после и самия той.

Това дълго пътуване на кораба баба ми преразказва от разказите на нейната майка. Било страшно мъчително – лоши условия, наблъскани по стотина в едно помещение, лежали и повръщали, тресящи се от морската болест. От този момент е и епизодът с моята баба, която за малко не станала „американка” или поне „европейка”. Две жени от по-богатите пътници на кораба съжалявали прабаба ми, която била много болна, а редом с нея и четирите й деца търпели мъките на пътуването, та й предложили да вземат най-малкото и да я отърват от този товар. Разбира се, не успели да я вземат, защото майка й я бранела като орлица. И така моята баба Мария, която се отличава със завиден авантюристичен дух, играе блестящо карти и сама се е борила през целия си живот за всичко, си остава в Бърдарски геран и не вдига поглед от работа, вместо да обикаля сега света като пенсионерите на Запад.

Идват си и след някой месец започнала жътвата. Тогава Дамянови (дядото и бабата на прадядо ми Луко) започват да увещават прабаба Ката да извика да се върне и прадядо Луко, защото си купили вършачка, а няма кой да работи с нея. Така нуждата от квалифицирана работна ръка се оказва решаваща и прадядо Луко бързо се прибира в България. Тук построяват къща и се установяват.

Децата, след като се завърнали, първоначално говорели помежду си само на испански, защото и за трите родени преди баба ми, няколкото години прекарани в Аржентина дали сериозен отпечатък. Там играли с деца от различни националности и единственият общ език бил този на страната, в която живели. После постепенно го забравили, но това обяснява защо толкова бързо са били асимилирани всички банатски българи, които остават в „Америка” и сега не само техните потомци, но и все още живите сред тях, не знаят български.

В Аржентина обаче остава брат му Яко заедно със съпругата му Мария и четири деца – Яко, Анета, Иван и Луко. Не знам как са наредени по години, защото от 1925 г. не са се търсили с тези в България и споменът е избледнял. Има някаква вражда между братята Луко и Яко, избухнала в Аржентина, защото единият успява да събере пари и да се върне в родината, а другият не успява и вероятно се е чувствал изоставен. Опитите на по-големите сестри на баба ми да установят кореспонденция с братовчедите си в Аржентина, с които са ходили заедно там на училище и са расли заедно в едно предградие, не са много успешни. Първите години все още ги крепяло нещо, но после, лека-полека дирите се губят до такава степен, че сега не знаем къде са и какво е станало с тях.

Моята баба Мария разказва, че животът на деца на мелничар бил доста добър. Винаги имали храна и у тях било пълно с деца – освен петте в къщата, още поне двойно толкова от съседите и роднините. Прабаба Ката „била сторена за деца” – в къщата всичко било подредено, децата нахранени и обгрижвани с много любов. Животът на мелничаря не е лек – свързан е с премествания според наличието на работа. Прадядо Луко работи на почти всички мелници в района като мести със себе си и семейството. Нуждата го отвежда дори в Делиормана, тръгвайки след потоците преселници банатски българи към новата колония в Белинци. В Делиормана наема една мелница заедно с Антон Петков (Донцолова) и там живеят известно време.

Смъртта на прадядо Луко през 1956 е доста загадъчна. Вече от доста години работел на мелницата в Бърдарски геран. Бил убеден комунист след всичките си митарствания по света и България. Нямал нито декар земя тъй като дошъл като сирак в Бърдаре и целия си живот работел като наемен работник. Семейството му не било бедно, но за селските стандарти, ако нямаш земя, значи си беден и неосигурен. В края на живота си започнал да минава все по-често през кръчмата на връщане от работа – все някой ще се намери дето иска да го почерпи заради хубавото брашно или за това, че им помогнал в труден момент, давайки им хляб. Така една вечер се прибирал по тъмно. Разделил се с още четирима мъже на един от ъглите по пътя и се отправил към къщи, когато изневиделица някакъв човек го блъска, събаря го на земята и започва да скача върху него и да го бие. След този побой вече не се привдига и умира бързо, макар да бил физически здрав и никога да не бил боледувал през живота си. Не знаем кой му е причинил това и тази тайна остава да тежи във времето.

От Драгомирово в Бърдаре

За дядо Петър Караджов (1920-1996), баща на майка ми, знам най-малко. Докато беше жив не се интересувах достатъчно. Сега от разказите на баба ми и майка ми се опитвам да изградя историята на другите Караджови. Дядо Петър също е сирак. В онова време такава била участта на повечето деца. Той и двамата му братя (по-големия Стоян (1916), и по-малкия Рашко (1922) загубват майка си Етелка много рано. Останал вдовец прадядо Петър намира решение в повторен брак и така в живота на момчетата се появява Тереза. Тя отгледала трите заварени деца и нямала свое. Родом е от Бърдарски геран, единия й крак бил малко по-къс, защото когато била на шест години костта й заболява и след няколко операции в София при немски военни лекари, когато идва последната решаваща операция лекарите заминават и няма кой да я оперира.

Останала неомъжена, но била невероятно интелигентна, с чувство за хумор и силен дух, та когато прадядо ми й предлага да иде в Драгомирово с него, за да му помага с децата, тя се съгласява. Трите момчета, които отгледала, я обичали с цялата любов, която можела да си представи. Не давали прах да падне върху нея. Тя била неоспоримият авторитет в къщата.

Дядо ми изучава шивашкия занаят – живее, учи и работи известно време в Габрово, отбива военната си служба, а после идва в Бърдарски геран през 1942 г. – мястото, което събирало всички банатски българи в България като магнит. Идва при някакъв негов вуйчо от Кънколовите, роднините на родната му майка. Живели на центъра на селото, до читалището. Така Антон и Петра Кънколовите го подслоняват, защото нямали деца. Там завежда и баба ми Мария, когато се оженили. Запознава ги същата баба Петра, която докато живеели в края на селото до къщата на прадядо ми Луко и децата си играели на поляната („на излаза”) и все ходели при нея, която ги посрещала като свои и много ги глезела. Още тогава тя много си харесала Марийка, та решила да си я вземат за невеста. Един ден отиват старите и сватосват младите без дори да са се познавали през 1943 г.

Дядо Петър бил авантюрист. Занаятчия, шивач, не оставал без работа и без чираци. Баба ми му помагала в работата и чевръстите й ръце умеели да направят всичко да е красиво и добре изпипано. Колко костюми и панталони ушили, само те си знаят и безбройните свещи, които изгорили по време на дългите нощи напрегнат труд. През 1944 г. се ражда първото им дете Катерина (или Калинка както я наричат). Дядо ми изведнъж решава, че ще ходят да работят в Чехия – чул, че набират работници за селското стопанство. Противоречия не търпял – натоварили се на вагоните и заминали, заедно с цяла група през 1946 г.. Там попаднали в една ферма, гледали крави, баба ми разказва как оставяла двегодишната си дъщеря в сламата при кравите, докато дои или чисти в обора, а плъховете обикалят детето и се страхувала да не го нахапят. Две години стояли в Чехия. Вече били посвикнали, дядо можел да си потърси работа по фабриките, но ново решение вече зреело в главата му – ще се връщат в Бърдаре. Чакали и второ дете – майка ми.

Обърнали гръб на новия живот, който тъкмо се бил отварял пред тях и се завърнали. В Бърдарски геран, в северозападния край на селото, на самия ъгъл, построяват своя дом през 1948 г. Майка ми Мария се ражда на 8 октомври., а строежът започва на 20 октомври. Докато паднал сняг успели да завършат къщата и да се нанесат.

Майка ми завършва полувисш институт за учители със специалност „Български и руски език” и преподава през целия си живот в училището в Бърдарски геран. Девет години е и директор на това училище.

Дядо бил ловджия, рибар, купонджия и рядко се заседявал вкъщи, освен ако не шиел или пък ако не водел със себе си голяма компания. У тях постоянно имало гости, къде покрай работата, къде просто да играят карти и да се почерпят. Като навършил 40 години нещо сякаш се променило у него и пропушил, макар дотогава да не бил палил цигара. Започнал и да пие доста, което се оказало фатално. Умира през 1996 г. в най-студената нощ на тази зима като замръзва на няколко метра от къщата си - паднал, прибирайки се от кръчмата и не станал повече.

(Роднини по майчина линия – дядо ми Петър е първият мъж в задната редица вляво, а баба Марийка е третата жена в задната редица вляво)

Интересно е как майка ми и баща ми обединяват двата рода Караджови. Родителите им били някак „сродени” като баба Калуша става кръстница на децата на баба Марийка, и обратно. Двете кръстници и не предполагат, че децата им ще се оженят, но това се случва през 1972 г., а една година по-късно се раждам аз. Четири години по-късно, през 1977 г. се появява на бял свят и сестра ми Красимира.

Мария и Иван Караджови работят в началото на професионалния си път като възпитатели в Дома за деца и юноши в Бърдарски геран, там откъдето и аз започнах моя – две години бях възпитател там след завършването на висшето си образование. После преминават в училището, където работят до пенсионирането си.

* * *

Това е историята на моя род с всичките четири разклонения. Със сигурност има още много случки, които са ми убягнали, но така съм ги запомнила от разказите на бабите и дядовците си. Записаното ще остане, а мрежата, оплетена от тези спомени ще позволи върху нея да се добавят още много фрагменти в моментите, когато дългата сянка на забравата се повдигне и от сумрака изплуват архиви, дати, снимки, спомени…

Приказките на банатските българи

2009-05-03T20:20:00.006+03:00

Поздравявам Ник Марков (Miki Markov) за сборника с банатски български приказки, който вече е факт - в книжно тяло и в интернет. Трудът, който положи, е огромен, но всяка буква си заслужава - заради миналото и заради бъдещето ни.

Новата книга, издадена от банатските българи в Тимишоара, ме накара да изровя от архива си един стар текст - в трета глава на дипломната ми работа във Великотърновския университет, която беше на тема "Фолклорът на банатските българи", правя един кратък анализ на приказките, намиращите се в сборника на Телбизови. Изчетох този текст сега с известна доза носталгия (писан е преди 13 години), но и с любов към приказките и всичко, което ми помогна да заобичам словото.

Едно от нещата, с които запомних покойния ми дядо Стоян Караджов (беше бръснар в Бърдаре и всички го познаваха), са приказките. Разказвал ми е хиляди пъти, слушала съм в захлас и знаех всички дума по дума. В дългите зимни вечери или просто във времето за игра с внучката - винаги най-любимото ни занимание бяха приказките - разказвани на банатски български диалект, с много емоция и фантазия. Сигурна съм, че умението ми да разказвам в писано слово се дължи и на досега ми с приказките, които дядо ми е разказвал.

Не съм ги записала - тогава нямах съзнанието да го направя. Така отлетяха в небитието и се превърнаха във вечно търсене - търся ги в хилядите текстове, четени или създавани от мен, в думите, с които боравя професионално или просто за да разкажа нещо... Надявам се да ги намеря все някога - тези същите, дядовите приказки...

А ето и анализа на няколкото публикувани от Телбизови приказки:

ГЛАВА III
Устна народна проза

За разлика от песните на банатските българи, които отдавна са били обект на събиране от изследваните, народната проза е останала встрани от интересите им. Единствените публикувани образци са поместени в труда на Телбизови "Традиционен бит и култура на банатските българи". Известна ни е и значителната сбирка от легенди, приказки и басни, събирана през годините от Михаил Шипков (настоящ председател на Дружеството на банатските българи - София), но за съжаление все още неиздадена. Очаква се издаването на втори том от поредицата, създадена от сп. "Ьйегагигпа гшзеЩГ' (Тимишоара), който ще съдържа произведения на устната народна проза, битуващи в селищата, населени с българи в румънски Банат.
Изводите в настоящата глава ще са основани само върху материалите, които са обнародвани досега.

В раздела "Народно словесно творчество" наред със 124 песни изредени под заглавието "Песенното творчество" присъства и глава "Народни приказки. Анекдоти и легенди." Посочената класификация ни кара да погледнем назад и да проследим промените в класификационната система на жанровете в народната проза. В България първата класификация на народната проза принадлежи на д-р Ив.Д.Шишманов, приложена при публикуването на фолклорните материали в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина"1. Под термина "приказки" той обединява "легендарни приказки", "фантастични" и "смешни (масали)" (с.47). За разлика от приетите днес граници на съдържанието на термина, при Шишманов се наблюдава значително разширение в обхвата, тъй като не схваща приказките и легендите като два отделни жанра.

Михаил Арнаудов в работите си, посветени на приказката, също клони към тенденцията за обединяване на приказки и легенди при отделяне на преданията като самостоятелен жанр. В студията си "Народната приказка"2 той изброява следните видове приказки: фантастични разкази, новели, саги, легенди, анекдоти и басни, като за т.нар. сказания или "саги", отбелязва, че те "стоят извън приказките в по-точен смисъл". В "Българските народни приказки. Опит за класификация"3 М. Арнаудоя по-обстойно обосновава класификацията на българските народни приказки като разграничава следните раздели: приказки за авантюрите на герой или героиня, легенди, приказки за животни, анекдоти.

Цветана Романска, повлияна от традиционната широка употреба на термина, с "приказки" определя целия повествователен фолклор4 . Забелязва се и колебание между названията "прозаични жанрове", "народна проза" и "народни приказки"5 . Според нея приказки от най-чист вид са само приказките за животни и басните, вълшебните приказки, битовите приказки и анекдоти.

Терминът "приказка" в широкия му смисъл е използван и от Петър Динеков в "Българската народна поезия". Според него българските народни приказки могат да се разделят в следните групи: вълшебни, приказки за животни и басни, битови приказки и анекдоти, легенди и предания 6. В "Българско народно творчество" том 10 се съдържа студията на Динеков за битовите приказки, където е направен изводът, че "приказка" би трябвало да включва само определена група фолклорни прозаични творби и ясни стилови особености: вълшебни приказки, приказки за животни и битови приказки.

Съвременната българска фолклористика използува класификацията, предложена от П.Динеков, като вместо "народни приказки" се използува терминът "устна народна проза". В границите на тази проза се набелязват два дяла -приказна народна проза и неприказна народна проза (предания, легенди, устни разкази).

При подреждането на произведенията на народната проза Телбизови спазват приетата от Етнографския институт при Българската академия на науките класификация: I.Приказки за животни и басни; II.Вълшебни приказки; III.Битови приказки; IV.Анекдоти; V. Легенди.
В раздела "Приказки за животни и басни" са поместени общо шест заглавия - две етиологични легенди "Щърка", и "Разнисените чили"; две приказки: "Питела и крайцаре" и "Лесицата и питела"; две басни: "Ола и жабата" и "Гарвене и жабата". Принадлежността на първите две "приказки" към етиологичните легенди се доказа като взехме предвид самата същност на легендите като жанр и откриването на характерните за тях черти в посочените две произведения.

В българската фолклористика терминът "легенда" се е употребявал със значение, близко до първоначалния му смисъл (разказ с религиозно съдържание, който се възприема като достоверен). Ив.Шишманов определя като основни характеристики на легендите религиозното им (канонично или апокрифно) съдържане, християнския персонаж: и насочеността им към обясняване на света7. М. Арнаудов ги определя като един от четирите основни дяла на народните приказки. Според него легендите "се характеризират с това, че имат за предмет вярата и суеверието на народа"8. В съвременната фолклористика те се обединяват с преданията в групата на т.нар. неприказна проза, като се обръща внимание на тяхната светогледна същност и на функционирането им като знание за света.

Легендата запазва първоначалния синкретизъм на мита и продължава да функционира едновременно като изкуство, религиозна вяра и като знание за нещата, които заобикалят човека, или събитията, които му се случват в живота. Легендата е сюжетно повествование с конфликт и развръзка. Времето и пространството са строго специфични и жанрово определящи. Времето в легендата е съхранило особеностите на времето в мита - описват се събития, не просто случили се "много отдавна", а случили се и възможни само в епоха, коренно противоположна на сегашната - "началото", когато се е създавал и устройвал света. Това е "свещената" предистория, предопределила "профанната" история на днешните хора. Основната формула за означаване на времето в легендите е "когато Господ ходеше по земята". Този израз разкрива характерът на фантастичното и е белегът, който носи фолклорното възприемане на създаването на света и начините за неговото подреждане.

Легендарното време е двуизмерно и тази специфична особеност също е наследена от мита - макар и отдавна отминали разказваните събития са актуални със своите резултати в съвременността. Обясненията на настоящето са търсени в миналото, което включва сегашните неща в една подреденост, имаща ролята на практическа ориентация в света.
Двуизмерността на легендарното време същностно го различава от времето в приказката. Неопределеността на времето в приказката ("имало едно време") и на пространството ("в незнайни земи", "през девет земи в десета") показва затвореността на жанра и липсата на нужда от търсена връзка с действителния свят. Завършекът също е клиширан ("и аз бях там, и на мене дадоха") и се възприема хумористично - иронично, а не като указание за действителността на събитието.

Пространството в легендата също не е конкретно, което й придава универсалност и претенция за общовалидно обяснение. Мястото, където се развива действието, е "светът изобщо", което за фолклорния човек, подчинен на митическата представа, според която светът се отъждествява със собствената територия, е познатата своя територия, в която живее колективът.

Легендарното пространство, обаче, има още една черта -макар мястото на действието да се мисли като познатия околен свят, то не се отъждествява напълно с него. Принадлежността на легендарния свят към "началното време" го превръща в свят, подчинен на изискването за формиране и вероятна промяна.

Българските фолклорни легенди се подреждат в три групи: етиологични, етически и есхатологични. Етиологични са легендите за произхода на нещата и на техните особености и свойства. Те обясняват възникването на света, животните, човека, болестите, различните явления или предмети,как са се появили качествата на някои растения и животни и др.9 Етическите легенди описват взаимоотношенията на човека с бога или други свръхестествени същества (светци, смъртта), като по този начин се тълкуват житейските норми и вярвания. Есхатологичните легенди са пророчества за края на света.

Етиологичните легенди се класифицират в групи на основата на тематичния принцип: 1.3а произход на света, природните явления и техните особености; II. За произход на социални явления или предмети и практики от човешкия бит. В първата група се намират и онези легенди, "които обясняват характерни особености, свойства или качества на природните обекти и явления", на човека, животните, растенията. Подлага се на тълкуване не произхода на самия предмет,а появата на отделно негово качество или свойство.

Тъкмо към този вид етиологични легенди принадлежат определяните като "приказки за животни" две легенди: "Щърка" и "Разнисените чили" ("Изгубените чехли"). Първата от тях дава обяснение на въпроса защо щъркелът ходи из мочурливите места и събира жаби, гущери и змии. Легендата започва с обичайната формула "Кату й сторил гуспудин Бог света", която отпраща към началното време на създаване и подреждане на света. Изразът подготвя развиването на сюжета като указва единият, постоянен за подобен род легенди персонаж: - Бог, който притежава ръководещата роля в действието.

Следва уточняване на разглежданото в повествованието сътворително дело, а именно разпределението на пространството между различните видове животни - кои ще ходят по земята, кои ще летят, кои ще се крият под земята и кои ще живеят във водата. За да се получи конфликт се появява персонажът, който има функцията да пристъпи дадената му заповед, в случая щъркелът трябва да отнесе в чувал всички водни и зеномноводни животни до водата. Още с поставянето на заповедта се очаква точно противоположното действие, за да се състои преходът между минало състояние и сегашен резултат като граничния момент, кулминацията е нарушаването на заповедтта. Смислова ос на легендарното повествование е именно тази ос опозиция минало - настояще, било - станало. Преходът от едно състояние на нещата, съществувало в миналото, към друго, придобито вследствие на легендарните събития, е централен за всеки етиологичен сюжет. Познаването на определените ситуации, при които са били създадени нещата в "началните" времена обяснява техните характерни свойства и условия за проникване в същността им.
Определяща роля в опозицията играе нейният втори член - днешното битие на нещата, въпреки че повествованието се движи по обратния път - от минало към настояще. За да се предизвика появата на етиологичен сюжет трябва неговият обект да бъде познат, да се отделят в съзнанието характерните му черти. Едва тогава може да се породят асоциации, които след духовното осмисляне на свойствата на обекта да се превърнат в разказ, в ситуация с ценностни измерения.

Появата на този текст е немислима без натрупаните знания за нещата и техните свойства, но текстът се изгражда, за да позволи вникване в дълбочина, в същината и причините за наблюдаваните явления. Така се появява специфичното творческо преосмисляне на света, осъществявано чрез "реконструкция" на миналото време, при което с главната роля на въображението се допуска,че някога някои неща не са съществували,а други са били, но не такива, каквито са сега.
Представата за миналото не е експлицирана - тя или напълно отсъства или се подразбира, както е в нашия случай, тъй като направо се описва ситуацията довела до възникването на сухоземните животни (след отвързването на чувала само те успяват да се разбягат, а рибите и раците остават). Свойствата на обектите или пространството им за живене се тълкуват не като белези на предишно битие, а като следи от момента и от начина, по който са били създадени.

Свързващо звено между двата члена на опозицията минало - настояще (било-станало) е действието, което спомага за осъществяване на прехода и което поражда новото качество. Цялото легендарно повествование подготвя и обосновава настъпилата промяна. Фаталното действие става в един миг, т.е. като че ли не трае във времето, или по-точно трае в свое собствено време, напълно независимо и забравило предходния момент на поставяне на заповедтта. Другото време на граничната ситуация се определя и от преместването в пространството - преброждането на света от щъркела, за да намери вода.

Действието, чрез което се обективира резултатът от описаните в разказа събития, поставя началото на съществуване на предмета или неговото свойство, на явлението в природния ред, то се мисли като първата проява на определена закономерност. Престъпването на заповедта на Бога поема функцията на конфликт между норма и поведение. Зародилият се конфликт нарушава равновесието в строго подреждащия се свят и разбягването на "живинчетата" от чувала илюстрира настъпилия хаос в следствие нарушаването на нормата. Като наказание и с цел уравновесяването и връщането на света в първоначалния момент на подреденост и хармония, на щъркела е отредено да ходи и да прибира жабите, гущерите и змиите, за да напълни отново чувала. Това връщане към въвеждащото време в началото на легендата (появата на Бога и последвалото наказание, аналогично на първото му появяване и поставянето на заповедта) цели да преодолее деконструкцията на битието и намирането на начин за надделяването на първия член на опозицията било - станало. Но както вече отбелязахме определяща роля в легендата има втория член - сегашния момент, настоящото състояние на нещата, затова последното изречение се оказва решаващо за натежаването на везните в полза на породилото се, вследствие на конфликта и преходната ситуация, ново явление, ново качество: "Ама ни ги носат више у барите, негу уд яд ги изедат, тъй да си удтушат на тей, за дит'са из скачели уд чувалата".

Втората етиологична легенда "Разнисените чили" ("Изгубените чехли") дава обяснение защо гъските "въврат" във водата и крякат по всеки човек, който мине край тях. Причината за това е, че те търсят изгубените чехли на гъсока, който, минавайки през едно мостче, ги изтървал в реката. Тази легенда се различава от предишната по това, че липсва указание за намесата и участието на свръхестествени персонажи. Героите са само животни, които поради някаква своя грешка предизвикват появата на сегашното качество или явление. Времето в легендата е определено от формулата: "Ималу й иднъш идин гъсак.", което би могло да ни накара да сметнем, че тази неопределеност лишава до известна степенописвания момент от неговите същностни жанровоопределящи признаци - началност, първичност.

Легендата спокойно може да се сметне за "приказка за животни", ако липсват и останалите специфични черти, присъщи на етиологичните легенди. Те обаче присъстват колкото и техният вид да е видоизменен. Повествованието започва с описването на една, стремяща се да придобие качествата на хармонично подреден свят, комична картина -един гъсок с високо самочувствие, определено от притежаването на златни чехли. Забелязват се и елементи на пародирането на жанра, а именно комичното представяне на този свят, в който важно място заема мнимия герой, кичещ се с неприсъщи за него атрибути. Времето на състоянието на нещата в миналото е последвано от времето на граничната ситуация, преходът към резултата от действието, станало в този кратък миг - изпускането на чехлите във водата, което тегли след себе си развръзката (търсенето на чехлите).

Забелязват се размествания в структурата, тъй като грешката, нарушаването на нормата е извършена от самия гъсок, а последствията се търпят от гъските, които се появяват в легендата, като че ли точно, за да поемат функцията на персонажа,който трябва да поеме наказанието за допуснатата грешка. Смесването на вършител и наказващ и отделянето на специална роля за търпящия наказанието показва вероятно отслабване или разместване на жанровоопределящата структура, което може да се обясни или с пародирането на жанра или с влиянието на литературен оригинал, към когото е прикачен финалът, придаващ допълнителна фолклорна обработка и осмисляне.

Под номер 3 в раздела се намира приказката "Петела и крайцаре", а ето и резюмето според Телбизови: "Петелът на бедна бабичка намира пара, която турският цар му отнема. Той настоява царят да му върне парата и успява да се добере до царската съкровищница, където нагълтва много жълтици и се връща при бабата. Според каталога "Български фолклорни приказки"10 варианти се откриват в СбНУ 48,с.ЗЮ ^4-Банско; СбНУ 49, с.424, N 59 с.Красава, Брезнишко;СбНУ 58,с. 103, N 50 -с.Копривлен, Гоцеделчевско; АЕИМ 700 -II, с.Капатово, Петричко. Приказката спада към авантюрните като могат да се забележат и черти на пародиране, което е неизбежно при пълното господство на фантастично-авантюрното.

Началният момент представя изходната ситуация на съвършено изчистен и сгъстен свят - не съществува сякаш нищо друго освен една баба, един петел и купчина тор, в която рови петелът. Максималната "свитост" на пространството и обектите, които го населяват и оформят, е нарушена от началният тласък,който определя развитието на авантюрното действие. Петелът намира монета, която би могла,противопоставяйки се на съвършената бедност в началото да послужи като компенсатор на недостига и приказното действие да не се развие изобщо. Но очакваните по-големи придобивки, приготвени от клишираното развитие на народните приказки, в края на които винаги героят забогатява (печели благо под една или друга форма), подсказват, че е нужна появата на враг, който да предизвика появата и на другите моменти от приказката. Вредителят, разбира се, лесно получава клишето за натовареност с отрицателни черти - "турски цар", който е "бил лакум качъ съте турски царе".

Започва пътешествието на героя (петела) за добиване/намиране на изгубеното благо. Преминава през изпитания, които трябва да докажат правото му да пристъпи във владение на предполагаемите богатства. Победата над вредителя е представена също в комично-пародиен план, което затваря кръга на мними геройски постъпки. Петелът е двигателят, който предизвиква разширяването на пространството, сгъстено в началото - тръгва след турския цар, попада в двореца, в кладенеца, в пещта, в градината при осите, а накрая премеждията му завършват с комичното му връщане отново в "свития" свят - царят го пуска в гащите си, откъдето петелът се спасява с помощта на осите, които излизат от гърлото му. Победата е извоювана и наградата може да бъде придобита. Следват моменти от текста, които съвпадат с пародийните функции на ликвидиране на бедата (недостига) и завръщането на героя у дома, без да бъде разпознат. Появява се и мотивът за наказване на вредителя или лъже героя (бабата се заканва, че ще го заколи в неделя), а финалът е специфично хармоничен. Последователното разгъване на сюжета е довело до достигането на точно противоположно на началното състояние.

Следващата приказка е "Лесицата и питела", която според каталога на българските фолклорни приказки е известна само в Банат, съществуват и варианти публикувани в немски сборници, което ни навежда на мисълта,че може би първоначалният източник е литературен, поради което няма да се спираме на нея тук.

По-интересен е вторият раздел, озаглавен "Вълшебни приказки". Първата приказка -"Мату хитрия" има следното съдържание (по Телбизови): "Мату, син на бедни родители, е толкова слаб, че дори не може да се храни с лъжица. В замяна на това е много хитър. Прогонен от родния дом, тръгва да дири късмета си. Навсякъде се представя за много силен, благодарение на което го приемат за слуга в ада, където успява да заблуди и дяволите и да се сдобие с много злато."

Текстът е типичен пример за пародия на вълшебна приказка. Напълно съвпада в основните си моменти с типичния пародиен сюжет "Храбрият шивач" от сборника на братя Грим. Разглежданият вариант е модел на едноходова приказка, за разлика от "Храбрият шивач", която е двуходова. Наблюдава се известно разместване на елементите и частите на сюжета, което може да се смята като сремеж към пълно покриване с типичната схема,в която присъства както двойката функции борба-победа, така и другата двойка трудна задача-решение.

Приказката започва с клишираното начало на повечето вълшебни приказки - имало едно време един човек,който имал трима сина. Естествено очаква се тъкмо третият син да стане героя в приказката, но при проследяване на текста става ясно, че е надарен с качества, напълно противоположни на типичния героичен персонаж:. Още в началото се поставя полюсната ориентация спрямо типичната вълшебна приказка. Героят е изключително слаб, че дори не може да се храни, за разлика от силните и смели представители на този тип. Типичното представяне на третия брат като най-глупав, тук също е с обърната характеристика - той е много хитър, указание за което разказвачът дава още в заглавието на приказката. Така достигаме до извода, че характерното смесване, съвместяване на героя и лъже героя са налице и в тази приказка,което е продиктувано от пародийната природа на сюжета.

След представянето следва напускането на дома от героя, а причината не е търсенето на някакво благо. Моментът с убиването на комарите съвпада с аналогичния момент от "Храбрият шивач" - като там жертвите са "седем мухи". В морфологическия анализ на "Храбрият шивач" убиването на жертвите се намира в изходното положение, а решението, че е голям юнак и има нужда от слава и приключения се явява като функцията "недостиг в други форми".

Посредничеството, съединителният момент, е избродирането на надпис върху пояса "Седем с един удар". Едва след това героят напуска дома си.

В нашата приказка героят след напускането на дома си извършва знаменателно убиване на сто комара с един удар. Основанията ни, че тук става дума за пародиран момент на бой - победа са специфичните и строго спазени обстоятелства около едно такова действие. Героят е верен на клишето от типа герой тръгва да убие ламя,но докато я чака край извора, заспива. Мату също попада край един извор, в следствие на дългото си пътешествие, което също е със силен комичен ефект - "чудното" пренасяне "през девет земи в десета" се извършва ме с помощта на вълшебни помощници или благодарение на физическата издръжливост на героя, а поради това, че е съвършено слаб вятърът го духва и той попада "зад гората", край извора. Следва моментът със съня преди боя, който естествено подготвя вниманието за появата на вредителя, с когото героят би трябвало да се разправи с помощта на огромната си физическа сила. Вместо лами и змейове, обаче, жертви стават сто комара убити с един удар, което с комично-ироничния си характер подсилва пародийността. Тук липсва функцията - недостиг в други форми, понеже героят не претендира за приключения;но присъства посредничеството съединителния момент на написването на "Сто на идин чес убити!". След победата героят отново заспива, като сънят му също съвпада с познатата схема - спи три дни и три нощи, за да възстанови изразходената физическа сила след двубоя.

С това приключва представянето на първия ход на приказката и следва залепване на други функции, а именно трудна задача - решение. Този момент съвпада с втория ход на приказката "Храбрият шивач", като отново се наблюдава контаминация, този път вместо да попадне в двореца, надписът е прочетен от трима дяволи,които решават да го вземат за слуга в ада.Тук отново става преплитане на функциите на герой и лъжегерой, тъй като фактически героят остава неизвестен, защото за истина се приема надписът, който отговаря на функцията претенции на лъже героя.

Поставянето на трудните задачи е трикратно - да донесе наръч дърва, да донесе вода и да вдигне дяволската сопа, тежка 33 мажи (ЗЗООкг.). В същност героят не изпълнява задачите, възлагани му от фабулното действие. Остава пасивен от гледна точка на обикновените представи за действие, но неговата, при това специфична, активност се състои в начина, по който успява да не ги изпълни, а да постигне резултат, отговарящ на изпълнението им. По отношение на героя в разглежданите типове действа пародийното подменяне на същността при запазване на формалната характеристика. Комичното снижаване на вещия герой чрез превръщането на юнака във физически слаб и страхлив лъже-герой, но за сметка на това е с претенции за ненадминат хитрец; заменянето на действието с действие на думи, на етикетното предписание и формула в блъф.

Пародиите имат за оригинал т.нар. от В.Проп. "митически приказки". Пародийно осмисляне на древни митически представи намираме и в разглежданата приказка. Героят блъфира като съобщава, че ще пренесе пялата гора, за да не си губи времето с един наръч дърва. Заплахата над съществуващия ред и очертаващия се край на установения свят (след изгарянето на гората вече няма да има с какво да поддържат огъня в ада) принуждава дяволите да извършат сами указаното действие. Следващата задача да донесе вода и решението му да пренесе целия кладенец, предизвиква неистовите крясъци на дяволите, тъй като този път е заплашено цялото мироздание. С отместването на оста, която свързва сферите на обитаване ще се предизвика разрушаване на вселената, чрез мигновения ужас на потопа: "Ниде дига геране, боля да си носим ния ведрица пу ведрица уда, негу ли да гу удмъкниш, чи тугази за прелейе сът пъкъл".

Най-интересен от митологична гледна точка е моментът с втората задача - да повдигне "гяускуту чумалигче уд 33 мажи" (дяволската сопа), ако не успее старият дявол ще го убие. В бавенето и блъфирането на героя се откриват дълбоки архаични представи за отвор на небето; ковач, живеещ на небето, който трябва да поеме подадената сопа(която ще образува оста, свързваща трите нива) и да направи от нея подкови (може би за коня-вселена, звездния кон): "-Чекам да ми надникни байку Стуян от там горе.Той ий кувач на кувачете у небето, па би щел да му се удсвирна да се преправи да му зафърла гяускуту чумалигче, да направи пудкови уд ней."

Разбира се, отново не се стига до осъществяване на обещаното действие, което за пореден път спасява героя от разкриване и неминуема смърт.
Следващият епизод отговаря на двойката функции борба -победа и представя нощуването на Мату при дяволите. Той решил да не си ляга в леглото и в тъмното дяволът удря с желязната сопа кревата, а не героя. Като видели на сутринта, че нищо му няма, дяволите решават да му дадат злато само и само да се махне. Странният вид на функцията победа се дължи на пародийния характер на сюжета. Героят обединява действията на истинския герой и на лъжегероя, т.е. избягва от боя, но съумява да постигне резултат, противоположен по значение на победата в негативна форма.

След полученото право да владее и да се възползва от златото, той получава способности да управлява всички чудодейни атрибути само със силата на словото - заповядва на чувалите да хванат дяволите ("Наври се чувалче!) и на дяволската сопа да удря по тях ("Разудрий се, чумалигче!"). Тук също могат да се открият архаични черти, които да обяснят подобна трансформация - пребиваването в отвъдния свят допринася на героя способността да строи света с помощта на словото. Архаична основа доказват и имената на двамата братя на хитрия Мату - Стоян и Тодор и свързването им с един шамански, до известна степен, в същността си мотив.

Приказката „Гиндашина и смрък`та" в различни варианти се среща в Македония и Банат - СбНУ 2, с.193, N 2, Прилеп; СбНУ 3,с.176, Софийско; СбНУ 411, с.99,К 6, Прилеп СбНУ 51, с.321, Бешенов; СбНУ 50,с.151^ 78 с.Старчево, Гоцеделчевско; Мазон II,с.350, N 948, с.Бобощица, Корчанско; АЕИМ 926-П,с.148, с.Рибник, Санданско. Резюмето на бешеновския вариант според Телбизови гласи :"Един страстен картоиграч дава подслон на Исуса Христа и на Св.Петър, които от благодарност му обещават да изпълнят три негови желания.С тяхна помощ картоиграчът успява да надхитри смъртта и да удължи живота си с хиляда години и да печели на карти. Спечелените пари раздава на бедните, затова бива приет в рая."

Приказката за Червената шапчица според каталога се среща само в Бешенов, Винга и Аовеч (АЕИМ 909,с.80), което вероятно се дължи на разпространението й по книжовен път и навлизането й от там в състава на фолклорните приказки.

Битовите приказки "Лунку газдата и кумшийете му", "Дремачете", "Закупануту благу" и "Котката и мързеливата булка" се отличават с характерния финал под формата на изведена поука, която заедно с начина на повествуване определя и принадлежността им към този вид приказки. Поуката е представена като директно обръщение към слушателите: "Е преликата, дица, чи кой уд мънен ни се учи да рабути, га пурасте, тъй да изходи качъ дремачете."; или ако афористично: "Секу нива благу крий, сам' треба да се извре на дълбоку със плуга"; а понякога дори заповеднически: "Уд тугази секуй, кой му й мързелива булката, си пубий котката и той си упъти къщата. Направи и ти тъй, аку я мързи тойта!"

В раздела "Легенди" се намира само един текст "Петър и трите желби". Тази легенда по вид е етическа, тъй като повествува за взаимоотношенията между Исус Христос и Св. Петър като тълкува някои от житейските норми и вярвания.

Краткият преглед на публикуваните досега приказки на банатските българи показва сходството им с варианти, разпространени в цялото етнично землище, което определя и старинния им произход още преди преселването в Банат. Забелязва се особеността, че повечето приказки са разпространени само в селищата с банатски българи и в македонския край - Прилеп, Сандански, Гоцеделчевско, Петричко, което съвпада с близостта на народните песни на българите в Македония и Банат.

БЕЛЕЖКИ:
1. СбНУ,1;У1, 1891; VII, 1892
2. М.Арнаудов, Народната приказка – В:Ючерки по българския фолклор.С. 1934,с.356-392
3. В:С6НУ,ХХ1,1905
4. Цв.Романска,Българското народно поетично творчество. Христоматия, С.1958; 1962; 1964
5. Цв.Романска,Славянски фолклор,С.1963,с. 171-173
6. П.Динеков,Българска народна поезия,С. 1949,с. 153-154
7. Ив.Шишманов,Значението и задачатана нашата етнография - СбНУ,1,1889,с.42
8. М.Арнаудов,Българските народни приказки.Опит за класификация,СбНУ,21,1905,с.20
9. А.Георгиева,Етиологичните легенди в българския фолклор,С1990
10. Л.Даскалова-Перковска, Д.Добрева,Й.Коцева, Е.Мицева,Български фолклорни приказки (Каталог),С. 1994

Когато думите трябва да станат дела

2009-05-02T13:15:00.004+03:00

Обръщам се към всички банатски българи по целия свят.

Познаваме се отдавна – повече от 12 години работя съзнателно и целенасочено сред общността. За тези години научихме едни за други доста, работехме съвместно, помагахме си, карахме се – всичко както си е в реда на нещата.

Фактът, че продължаваме да се откриваме с все нови и нови хора, току що навлезли в дебрите на историята за произхода си, говори, че няма лесно да умре коренът на банатските българи, макар филизите в днешното трудно и твърде материално време да гледат как да избягат по-далеч от такива отвлечени неща като история, родова памет, общност…

Дружеството на банатските българи в България кандидатства пред Фондация „Работилница за граждански инициативи” с проект „Родовата памет на банатските българи”. Проектът бе одобрен и сега сме сред дванадесетте неправителствени организации, които се учат как да работят за общността си и да реализират проекта си. Освен отлично подготвени обучителни семинари всеки месец, на които ходят представители на дружеството ни, фондацията поставя и условия - изисква и съфинансиране на проекта в съотношение 1:2 - колкото събере общността, двойно дава фондацията и всички събрани средства се дават за реализирането на проекта.

Проектът „Родовата памет на банатските българи” има за цел да се съберат и издадат в едно книжно тяло част от родовите истории на банатските българи. Написани като разказ, който да остане за поколенията, като история за миналото – нашето минало, това което ни свързва с всички останали банатски българи и ни прави част от голямото семейство. Тази книга ще има много автори – всеки, които напише историята на своя род ще стане част от авторския колектив. Тя не е за слава, почести, показване пред света, а за нещо толкова човешко, простичко и затова толкова вечно – да направим нещо за идващите след нас без да търсим облага, защото такава не е възможно да има в измеренията, които сме свикнали да виждаме в света.

Ползата ще е толкова неуловима за стръвните днешни нрави, че голяма част ще се запитат защо изобщо да се прави подобно нещо. Опитайте се да попитате сърцето си, да погледнете през очите на децата си, през спомена за бабите и дядовците си и тогава дайте отговор на въпроса „Защо е нужно всичко това?”

Всеки ден чуваме злото да свисти в ушите ни намерило подслон в думи, изстреляни като проклятия – селата ни умират, банатските българи се стопяват, никой няма да остане, диалектът ни е смачкан от други езици и изчезва, няма кой да помни… С това зло се борят хора много преди нашето време. Още откакто дедите ни са тръгнали през далечния XVII век, напускайки селата си в Северна България, за да поемат тежкия път към новото място в Банат. На никого не е било лесно. Останалите от тогава писания разказват за пътя, за борбата, за мъката и надеждата, за вярата… Днес вече май нямаме нищо от това – пътят изчезна някъде в трънаците; борбата стана повече за насъщния, когото единствено виждаме, без да помислим за духовната ни храна; мъката се съсухри и затвори в частни проблеми; надеждата се стопи и липсата й помръкна лицата ни; а вярата… вярата се сви до размерите на прашинка, засипана с претенциите ни за „католици”, качества и чужди заслуги.

Обръщам се към всички банатски българи по целия свят да съучастват в това начинание – да съберем колкото може повече частици от общата ни история като разкажем за своя род, за миналото си, което ще създаде богатството на общата мозайка. Не е тайна, че ние всички сме един вид роднини – през годините родовите връзки така са се преплитали, че всеки с всеки има някакви връзки. Селата ни са оплетени с тях, дори държавните граници не са били пречка за смесването. Тези малки късчета обикновена история ще помогнат да съградим картината на общото ни присъствие тук на земята.

За да стане факт тази книга са нужни се само разказите ви, но и реалната ви съпричастност, изразена в помощ за издаването й. Дружеството на банатските българи в България стартира кампания за набиране на средства за съфинансиране на проекта. По-голямата финансова част е поета от фондацията, но понеже това е за всички нас, трябва да има и наше участие Всички пари ще отидат за изданието, което след това ще се разпространява безплатно сред цялата общност.

Повече за набирането на средства, банковата сметка на Дружеството и начина за събиране на материалите за книгата търсете на сайта ни http://www.falmis.org/ .

Знам, че е трудно да излезем от рамките на личните си нужди. Трудно е да погледнем малко по-далеч и нагоре и да видим, че има и други около нас. Добре ни е да си живеем в думите, които създават собствения ни свят, където се чувстваме толкова банатски българи, колкото ни е удобно според момента.

А когато думите трябва да станат дела? Тогава? Ще намерим ли сили да го направим?

Анкета за родовете

2009-04-13T16:45:00.007+03:00

Във връзка с течащия вече проект за събиране на родовата памет на Дружеството на банатските българи в България изготвихме анкета за проучване на мнението на общността.

Тази анкета е абсолютно анонимна и няма правилни и грешни отговори!

Съставена е от Светлана Караджова и Светослава Кръстева, членове на Дружеството на банатските българи в България. Тя цели да проучи мнението Ви за съставянето на книга за банатските родове. Вашите отговори са особено ценни за нас и за реализирането на проекта. Добронамереността и искреността на Вашите отговори ще са от полза за бъдещата ни книга!

Ще я намерите на сайта на Дружеството на банатските българи в секция "Документи". Като свалите документа, трябва да отбележите отговора си със зачертаване или удебеляване. А ако не Ви се отваря файла, копирайте текста от сайта, и го поставете в един текстов документ, като там оставите само верните отговори.

Ще чакаме Вашите анкети на адрес svetlana@falmis.org

Разчитаме на съпричастността Ви!

Приятно попълване!

Сайтът на Бърдарски геран - притегателен център

2009-03-21T12:35:00.013+02:00

От няколко дни като минете през Гювеча (http://www.gbg.bg/) с изненада и задоволство можете да видите, че в избора на редактора е сайтът на Бърдарски геран, което показва, че набира скорост, привлича внимание, почитатели, а надявам се и приятели.

В указателя на сайтове, избрани от редактора, в секция "България и региони" излиза нашия сайт със снимката на немската църква, за което благодаря на редакторите и на всички вас, читатели и участници в сайта на селото ни, благодарение на които се вдига и рейтинга му.

Сайтът на селото ни стана повод да се издирят и стари познати. Емил Желязков от Перник случайно попаднал там и това отключило спомени от бригада през студентските години, която го срещнала с невероятния и странен свят на банатските българи.

За тези свои спомени, срещи и стари приятели, и най-вече за Бърдарски геран, дори започна да разказва в новосъздаден блог, където можете за прочетете как един "външен" човек е видял селото ни и как то е останало в сърцето му - заедно с историята си, с хората и манталитета им, с носиите и бита, с храма и цялостната си архитектура.

Химнът на Бърдарски геран вече звучи в интернет

2009-03-14T20:12:00.005+02:00

За всички родени и израсли в Бърдарски геран има една песен, която обединява минало, настояще и бъдеще, спомени и мечти, приятели и роднини. Тя не блести с особени художествени качества според специалистите, но за нас е "нашият химн"; песента, която изправя на крака всички; песента, която се пее със сълзи на очите, именно защото е нещо повече от песен.

Отдавна имахме намерение да я качим в интернет и най-после това вече е факт благодарение на певческия състав на читалище "Съединение-1923".

Всички банатски българи; всички хора, които проявяват интерес към нашата общност; всеки един човек на земята вече може да слуша химна ни в сайта на Бърдарски геран. Записът се намира, заедно с текста, в раздела "Бит и култура".

Благодарим на самодейците за търпението при записването му. Правен е с подръчни и непрофесионални средства, не е запис в студио, но цялата импровизирана атмосфера на записите в читалището роди идеята да потърсим студио и професионална записваческа техника за в бъдеще.

Благодарим и на Александър Живков, който поддържа технически сайта на селото ни и направи чудеса, за да превърне аматьорския запис в подходящ за качване в интернет.

Очаквайте новите, вече правени в студио, изпълнения на самодейния колектив на читалището. Да се надяваме, че ентусиазмът на всички ни ще намери начини, пътища, средства за осъществяването на тази идея.

Приятно слушане на химна! А защо не и пеене?

Първият ни проект спечели

2009-03-13T14:04:00.003+02:00

Като председател на Дружеството на банатските българи в България постоянно получавам запитвания от потомци на банатски българи, живеещи в България и чужбина, да им помогна при издирването на техни роднини. Съвместните ни усилия са успявали да свържат хора, разделени от времето и обстоятелствата. Единичните подобни случаи и потребността от такава информация мотивира организацията да кандидатства с проект за решаване поне на малка част от този проблем.

Дружеството на банатските българи в България преди около месец подаде първия си проект във Фондация „Работилница за граждански инициативи” по програмата „Развитие на общности”. Проектът е за събиране на материали и издаване на книжно тяло под надслов „Родовата памет на банатските българи”. Добрата новина е, че проектът спечели. Фондацията, освен три модула от семинари и обучение за двама представители на организацията, отпуска сумата от 2 000 лв. за издаването на книгата със събраните материали.

Чрез продукта на този проект смятаме, че ще подобрим положението на общността откъм предоставяне на синтезирана и пълна информация. Вече ще съществува механизъм на тази събирателска дейност и пъзела на родовете полека ще се подрежда.

Повече подробности за програмата и проекта можете да намерите в сайта на Дружеството http://www.falmis.org/

Сърдечно благодаря на г-жа Сашка Началнишка, която ни помогна проектната идея, отлежаваща вече поне 8 години в папките ми, да придобие завършения вид на проект, който да е конкурентно способен и печеливш.

Най-лесното се оказа частта по писането на проекта, трудното идва след спечелването на финансирането, защото сега ни предстои много работа.

Обръщам се към всички банатски българи да ни съдействат, защото шансът им тяхната родова история да излезе на страниците на един такъв том е дошъл. Имаме няколко месеца книгата да стане факт и да участва в изложбите и останалите презентационни форуми, организирани от Фондацията за граждански инициативи по програмата „Развитие на общности”.

Очакваме вашите истории! Търсете ни за всичко във връзка с издирването на рода си, разчитаме на всеки един да помогне за оформянето на първото по рода си издание за нашата общност.

Вече и Live

2009-02-23T13:18:00.002+02:00

В събота стартира бишновската „телевизия”, както обяви Пали Велчов в края на концерта за Фършанги в Стар Бешенов. Благодарение на Яни Драгомир и още няколко ентусиасти стана възможно палкенете от целия свят да могат да гледат на живо ставащото в големия салон на „Културната къща” (читалището, по нашему).

В събота 35 зрители от целия свят гледаха и коментираха в чат впечатленията си от видяното и чутото, а в неделя, докато се излъчваше бала на ловците, зрителите минаха 70.

Вече всички събития, които се провеждат в Стар Бешенов, ще могат да бъдат наблюдавани от банатските българи, където и да се намират по света. Преди всяко излъчване се надяваме да ни информират доста по-рано, за да имаме време да реагираме.

Ето и канала на Стар Бишнов - http://www.mogulus.com/starbisnov

Читалището в Бърдарски геран със свое място в web-пространството

2009-02-20T22:18:00.002+02:00

От известно време читалище „Съединение-1923” с.Бърдарски геран се опитва да намери най-подходящата форма за презентация на всичко това, което е - като история, хора, дейност, постижения.

След размисъл и консултации със специалисти настоятелството реши да се откаже от възможността за сложен сайт за сметка на по-лесното администриране. И така се появи блогът на читалището, които в простичка форма, но с много старание ще показва на света как хората в Бърдарски геран се стремят да съхранят всичко най-хубаво от културата на банатските българи.

Можете да разгледате първите стъпки на новото начинание http://www.saedinenie1923.blogspot.com/

Утре в сайта ще има богата картина от празнуването на Фършанги – в снимки и текст.

Аржентина става актуална тема

2009-02-16T13:08:00.010+02:00

Малцина знаят, че баба ми по майчина линия е родена в Аржентина. Родители й били емигранти там, но за кратко – успели да се върнат, за разлика от мнозина други, които били принудени да останат там завинаги. Там останали и мои роднини, които досега безуспешно издирвам, защото контактите с тях прекъсват със смъртта на по-възрастните.

Един зов за помощ дойде днес в пощата ми и той има връзка с банатски българи в Аржентина. Марин Добрев от Пазарджик ме моли да му помогна в издирване. Ето и писмото:

„Здравейте г-жо Караджова,

Наскоро се запознах с една жена от Аржентина, която издирва роднини в България. Тя се казва Bibian, на 35 г., и е от Cipoletti, Аржентина. Нейният дядо George Vasilcin/Георги Василчин/, които е роден в България през 1905г. е емигрирал през 1921 г. в Аржентина. Той е имал 5 деца в Аржентина и едно момче, което е останало в България. Има и няколко снимки, от които разбрах, че са от банатските българи в България по тяхното облекло.
От Вашия блог разбрах, че сте от тази общност и вероятно ще можете да ми помогнете или пък да ме насочите как да го направя, за което предварително Ви благодаря.”

Доста въпроси породи това писмо и чакаме още данни, за да можем да издирим останалите тук от рода.

Който може да помогне, нека се обади. Този жест на търсене на банатски българи от Аржентина към България е първият, който аз регистрирам. Дано да не е и първият изобщо, а дано не остане и последен. Затова сме длъжни да помогнем на тази млада жена, която търси връзка с рода си.

Продължение по темата. Повече данни, получени от Марин Добрев внесоха малко яснота:

"Дядо и Jorge Vasilcin е роден през 1905г. в Букурещ /така предполага тя/. (JORGE VASILCIN born on September 28, 1905 SON OF MARY AND NICOLAS VASILCIN, in Bucharest, Romania). Той е живял в град, който е опустошен от войната. В Унгария му се ражда син, който е със същото име Jorge /предполагам Хорхе/. Той живее при неин чичо в Унгария и е на около 84 години, но не знае дали е още жив. Дядо й емигрира в Аржентина, когато бил на 23 години. Там му се раждат 5 деца от които най-малкия е нейния баща /на Bibian /. Има снимка със съпругата и децата му от Аржентина."

На Фършанги в Бърдарски геран

2009-02-16T10:22:00.002+02:00

Идва времето на карнавала за католиците по цял свят. Банатските българи тогава празнуват Фършанги (унг. Farsang, нем. Fasching). Нарича се и "Заговезни". Това са дни на веселие и карнавални шествия, за които млади и стари се готвят от рано.

На Пепеляна сряда, която тази година е на 25 февруари, се влиза в постното време преди Великден, затова дните преди този ден са изпълнени с карнавално веселие.

Читалище „Съединение-1923” с.Бърдарски геран кани всички желаещи да се включат в карнавала в събота, 21 февруари, понеже е почивен ден и повече хора ще имат възможност да участват.

От 9,30 ч. до 10 ч. в читалището се събират всички, за да открият тържествено карнавалния ден. В 10 ч. „мошулете” (маскираните) тръгват с каруци, музика и песни из селото, за да посетят всяка къща, която гостоприемно отвори врати за тях. Шествието може да е с неограничен брой участници – зависи от желанието за забавление на всички в селото.

Заповядайте да видите Фършанги в Бърдарски геран! Празникът си заслужава!

От Бърдарски геран до Виена

2009-02-13T15:52:00.006+02:00

Доста хора си спомнят шеговития план преди време в една от предизборните кампании – да се направи път от Бърдарски геран до Виена. Предложението може да е било метафорично, но спомням си, че тогава всички много се шегуваха именно при мисълта за конкретната му реализация като шосе.

За една потомка на банатски българи този път е реалност. Отдавна се каня да Ви я представя и сега с нейна помощ това вече е възможно.

Снежана Петрова Карабенчева-Керн е родена през 1962 г. в с. Бърдарски геран като четвърто дете в семейството на учителите Петра и Петър Карабенчеви. Повечето деца в селото са преминали през грижите на тези двама начални учители в родното училище.

Снежана завършва Немска гимназия в Ловеч, а след това Институт за медицински кадри в София. След това учи Немска филология във Велико Търново и Виена, а през 1996 г. се дипломира в Софийския университет.

Първоначално за кратко работи като нередовна учителка в училището в Бърдарски геран. След това е медицински лаборант в спешната лаборатория на Медицинска Академия в София, в Центъра по сърдечно съдова хирургия към Медицинска Академия. Работи и като екскурзовод към Бюрото за младежки туризъм “Орбита”.

От 1992 год. е медицински лаборант в Университетската болница във Виена.

Омъжена е от 2004 г., живее във Виена със семейството си, а една учебна година живеят в Малта.

Дъщеря й Катерина-София е родена в Австрия през 1996 г.. От 2003 г. Катерина учи и в Българо-Австрийското училище за занимания в свободното време “Св. Св. Кирил и Методий“.

От 2004 г. Снежана Карабенчева-Керн е член на Управителния съвет (настоятелството) на училището. От ноември 2005 г. е негов председател.

Как една банатска българка ще ни разкаже за Българо-Австрийското училище във Виена и каква е ролята му в опазване на българското самосъзнание на децата, можете да видите в сайта на Дружеството на банатските българи в България.

Бърдарски геран със собствен сайт

2009-02-12T10:40:00.002+02:00

От скоро е факт официалния сайт на село Бърдарски геран - http://bardarskigeran.eu/ . За банатските българи от Бърдарски геран съзнанието, че са част от Европа съществува повече от 300 години - затова и в името на сайта присъства “eu” като знак за причастност към историята, настоящето и бъдещето на селото.

Там ще можете да намерите основни данни за населеното място, за историята и културата на банатските българи, за интересни забележителности, кулинария и какво ли още не.

Новото място в интернет разполага и с форум, където ще се коментират важни проблеми, пътищата за тяхното решаване, ще се дават идеи и препоръки. В диалога ще се търси вярната посока, както и мнението на живеещите извън селото, но произлезли от него, които не забравят родния дом и с живо участие присъстват в ставащото.

Даниел от Арад прави филми за банатските българи

2009-02-07T11:37:00.003+02:00

Ако искате да видите почти на живо как живеят банатските българи в Арад, можете да го направите в блога на Даниел Пиц (Daniel Pit,) - http://www.pitdaniel.blogspot.com/

Блогът му съществува от април 2008 г., но повечето от нас разбраха за него преди два или три месеца. Писах му тогава, защото исках да ми разкаже повече за себе си и да мога да го представя на всички, които посещават моя блог. Днес получих отговор.

Даниел е на 18 години, живее в Арад, а майка му е банатска българка от Винга. Учи в лицей с разширено изучаване на компютри и телекомуникации. Обича да снима филми, а в свободното си време е DJ, защото обича музиката. Тъй като филмите са негова страст, той е решил да заснеме всичко, което се случва с българите в Арад и да го покаже на нас чрез блога си – празници, обичаи, хора, традиции, срещи и какво ли още не.

Когато започнах да разпитвам за него приятелите ми в Банат, които в момента работят за общността, се оказа, че никой нищо не знае за него и появата му изненада всички. Въпреки съмненията на „старите” в общността ни, момчето владее банатски български диалект, на който ми написа и писмото си. Тогава си дадох сметка колко трудно сме готови да приемем младите, без който не можем и които ще продължат това, което правим ние сега.

Младите са различни, често ни изненадват, но най-хубавото е, че много бързо намираме „общ език”, защото всички ние наред с живеенето ни в общия свят, успяваме да живеем, мислим, обичаме и дори сънуваме в невероятното невидимо нещо, което ни свързва – общността на банатските българи.

Пожелавам на Даниел да направи най-хубавите филми за банатските българи, а блогът му да е само първата крачка по този път.

За обитаването

2009-01-30T16:36:00.001+02:00

Нашето живеене в този свят се определя от идеи, правила, цели, стремежи, които би трябвало да са общовалидни, общозначими и общотърсени. Именно в търсенето или степента на неговата липса се провиждат разликите в това, доколко всеки един от нас вижда мястото и ролята си в процеса. Една много хубава мисъл на Блажения Августин ни казва, че пътят към обетованата родина „трябва не само да се вижда, но и да се обитава” и в нашето отношение към бъденето ни и обитаването можем да очертаем границите на готовността ни да вървим изобщо.

Общностите, към които принадлежим, било по-малки или по-големи, са постоянно заплашени да спрат „вървенето” и да се оставят кротко да дочакат края си. Потънали във фантазни и помпащи самочувствието ни истории, легенди и спомени, те непрестанно излъчват словопотоци от рода на „селото умира, енорията умира, Църквата запада, общността не съществува”. Нагнетеността на тези отрицателни и наситени с идеята за отвъдност, поради честото присъствие на „умирането”, картини за света се увеличава толкова повече, колкото някакви слаби опити за стъпки напред се мъчат да придвижат поне на сантиметри цялата тежка и нежелаеща да мръдне конструкция на общностното съзнание.

И тогава се оказва, че непрестанно живеем в парадоксална ситуация. Вместо всички ние да хвърляме сили да осъществяваме мечтите си, дарбите си, идеите си, доброто в нас, то ние сме постоянно заставени да се борим срещу злото, което се излъчва (отново от нас) и което иска да смачка дори самия порив към дейност в посоката на доброто. Ние като общност се самоизяждаме, задушавайки сами себе си в негативизъм и налагане на вегетиращия модел на съществуване, който се оказва по-силен, по-масов и по-смачкващ. Животът ни се е превърнал в говорилня, в която отвсякъде чуваш хленчещи гласове – все нещо не върви, все някаква криза ни пречи, постоянно ни се случва нещо лошо, всеки един миг е видян от гледната точка на лошото в него и на желанието на всичко около нас да ни смачка, а пък ние в изкривената си ценностна система се опияняваме от именно това смачкване, което превъзнасяме в обговарянето му и му придаваме неимоверна плътност като сме му позволили да присъства в битието ни.

Тази „заспалост”, мъчеща се да убие будните с приспивните си отровни песни на негативизма, е проява на комплекса да растем, да бъдем, да развиваме това, което ни е дарено, защото по този начин бягаме от отговорност. Защото СИ ни е удобно да гледаме и да говорим, да СЕ оплакваме и да търсим виновни, да СИ тънем в някакви си наши винаги правилни становища (и в боклука пред вратите си). Ситуацията много напомня поставянето на диагноза и даването на рецепта за лечение. Ясно виждаме грешките (на другите предимно), ясно виждаме умирането, знаем защо става така, но целта не е изцеление. Целта е още по-голямо потъване в отчаянието и ликуване от успешно изпълнената мисия. Защото излагаме проблемите не за да ги осмислим и да се опитаме да променим нещо чрез лечение, а за да се оправдаем в бягството си.

Подобно поведение води до разпад на общността. Тези лъже-пророци, говорещи по мегдани и сбирки, обикновено свършват с говоренето и констатирането на кризата. Те само „виждат”, но отказват да „обитават” пътя, отказват да изживеят последните метри до умирането, участвайки съзнателно в ставащото, отказва да бъдат и да обитават.
Друга част от общността, която обратно – никога не „говори”, но пък вечно се оплаква задкулисно, че другите говорят, правят, ходят, питат, вечно коментира казаното, чоплейки раната допълнително и помагайки й да разнесе зловонието си още повече. Тя също „вижда”, но не само, че не иска да изрази открито отношение, отново пазеща в егоистичното си лоно своето си съкровище, което дори като споделяне не желае да направи достояние на останалите, но тя също не иска да обитава, не иска да бъде по пътя, а отново стои отстрани.

Описваните състояния не са константни за определена група, те по-скоро са временни и сменящи се при всички, което навява надеждата, че все пак ще дойде и момента, когато в един и то по-дълъг период от време, за по-голяма част от хората ще настъпи онова осмислено по различни от досега изброените критерии, когато виждането няма да спре до там, а погледът ще породи действие, ще породи присъствие, истинска загриженост и отговорност.

Думата „обитавам” е много близка до старата българска дума „обвитавам”, която носи семантиката на „витаенето” и връзката по вертикала. Именно там е ключът за истинското ни съществуване на тази земя. Не пищните и зловещи до неузнаваемост картини на хоризонталното ни битие, което заплашва да ни смачка с реалността си, а нещо, което стои над нас и пред което ние можем да стоим само ако сме осмислили смирено истинското си място. Само ако постоянно държим съзнанието си отворено за връзка с Бога, като истинския Критерий, по който да насочваме мислите и делата си, само тогава можем да бъдем сигурни, че и „обитаването” ни на тази земя и на този свят ще е изпълнило мисията си.

Предстоящ филм за Гостиля

2009-01-19T09:53:00.004+02:00

Тези дни получих писмо, което ме зарадва с интереса си към малката група банатски българи в село Гостиля. Предаването "Заедно" на Българската национална телевизия през април ще снима филм за хората в това малко село:

"Здравейте г-жо Караджова,

Казвам се Миглена Казарян и съм един от авторите на предаването "Заедно", което се излъчва по Българска Национална телевизия. Не знам дали сте попадали на наши предавания, затова си позволявам да Ви представя с едно изречение филмите, които правим. Това са филми за толерантността, за живота "заедно" на различните етноси по нашите земи, запазвайки своята традиция, култура и идентичност, за общото ни бъдеще като граждани на България. Създавайки филмите ние отстояваме позицията си, че колкото сме по-различни, толкова сме по-богати и колкото повече се познаваме, толкова повече ще се уважаваме.

Конкретният повод, за да Ви пиша е желанието ми да направим филм за банатските българи. Иска ми се предаването да бъде заснето в с.Гостиля и тръгвайки от конкретни житейски съдби /истории, традиции, легенди и т.н/ да акцентираме върху днешния ден на общността".

Бърдарски геран - началото на "католическите процеси"

2009-01-15T13:19:00.007+02:00

Вчера в интернет излезе един обзор, който ми припомни за дълга, който имаме всички към историята на Католическата Църква в България, към нашата собствена история. Православен сайт оповести, че „на 14 януари 1952 г. е проведено съдебно дело срещу католическия свещеник Дамян Гюлов - основател и редактор на католическия в. "Истина". Обвинен е в антинародна дейност и е принуден да признае, че е поддържал "връзки с чужди разузнавания", като е предавал сведения от военен, стопански и политически характер на Ватикана, Англия и Франция” (http://www.dveri.bg/).

Това ме върна към задачата, която чака да бъде изпълнена. Всеки от нас може да допринесе за събирането на ценните зрънца спомени, документи, архиви, пазени не къде да е, а в умовете, сърцата и домовете на хората, които някога са били свидетели на ставащото. Голяма част от тези хора вече не са сред нас. Спомените им са безвъзвратно изгубени, но истинските верни са намирали начин да съхранят това, което е ценно за всички.

Така преди време у мен попадна един важен документ, преминал през ръцете на човек от Бърдарски геран, живеещ в Русе, бивш семинарист, който преди смъртта си го предава на Ангел Косатев от Русе, а той го дава на мен – протоколът от разпитите при ареста на отец Асен Чонков, енорийски свещеник в Бърдарски геран през 1950 г. При първа възможност ще сканирам немалкия брой избелели вече страници, печатани на машина, и ще публикувам целия текст.

Сигурна съм, че подобни ценни документи се намират по енориите все още - у хора, които са ги запазили, знаейки за значението им за идните поколения. Ако епархиите не проявят интерес към събиране и публикуване на подобен архив, то всеки един от нас трябва да се погрижи за късчетата завещана, но криеща се все още история. Пространството на сайта на Дружеството на банатските българи е отворено за всеки, който предостави архивни материали за енориите.

А ето и остатъка от припомнянето на събитията в гореспоменатия сайт:

„Серията съдебни процеси в България срещу католически свещеници започва с делото на Асен Чонков, енорийски свещеник в с. Бърдарски геран, Никополска епархия. Той е арестуван през юли 1950 г. като предполагаем главен организатор на спонтанните бунтове в региона срещу насилственото събиране на т. нар. държавни доставки на зърнени храни. В обвинителния акт на врачанския окръжен прокурор свещ. Асен Чонков е определен като "привърженик на монархофашистката власт" и "саботьор на отечественофронтовските инициативи". За тези провинения е осъден на 15 години затвор.

Третият съдебен процес е на 3 юни 1952 г. Подсъдими са софийският свещеник-капуцин Роберт Прустов и неговият помощник-домакин Стефан Цоков. Двамата са обвинени в шпионаж и противодържавна дейност. Роберт Прустов е осъден на 20 години лишаване от свобода, 22 години лишаване от граждански права и конфискация на цялото имущество. Стефан Цоков е осъден на 10 години лишаване от свобода, 12 години лишаване от граждански права и конфискация на цялото имущество.

На 6 юни 1952 г. в Пловдив е организиран съдебен процес при закрити врати, на който е разгледано делото срещу свещеник Йосиф Тончев, капуцин. Обвинението срещу него също е в шпионаж. Йосиф Тончев е осъден на смърт и екзекутиран на 23 януари 1953 г. През юли 1952 г. са арестувани 40 души, сред които един епископ, 25 свещеници и една монахиня; те са обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народнодемократичната власт. На 3 октомври е произнесена присъдата. Четирима души са осъдени на смърт чрез разстрел: Никополският епископ Евгений Босилков, от ордена на пасионистите, и свещениците-успенци Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Другите присъди варират от 3 до 20 години лишаване от свобода – двама са осъдени на 20 години затвор, шестима на 15 години, двама на 14 години, единайсет души получават по 12 години, деветима по 10 години, четирима съответно по 8, 6, 5 и 3 години, и двама по година и половина. Смъртните присъди са изпълнени в 23,30 часа на 11 ноември 1952 г. в Софийския затвор.

На 29 октомври 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда делото на епископ Иван Романов, наместник на Софийско-Пловдивската епархия. Обвинението е шпионаж. Произнесената присъда е 12 години лишаване от свобода. На 8 януари 1953 г. епископ Иван Романов умира в затвора. От 2 до 4 декември 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда още едно дело на католически свещеници и цивилни лица, обвинени в шпионаж. Обвиняемите са 10 души. Един е осъден на смърт, един на 20 години, двама на 15, двама на 12, двама на 10 години и двама на 6 години лишаване от свобода”.

Нова книга за българското католическо присъствие в Унгария

2009-01-12T21:02:00.006+02:00

Случайно преди дни насочиха вниманието ми към едно събитие – на 8 януари в Унгарския културен институт в София бе представено интересно издание: „Българско участие в католически мисии из Унгария и Трансилвания през XVII-XVIII век”. Книгата е под редакцията на покойния вече професор Ищван Дьорд Тот и съдържа документи от Архива на Светата конгрегация за разпространение на вярата във Ватикана от 1637 до 1716 година. Издава я Академично издателство „Проф. Марин Дринов”.

Обадих се веднага в Културния институт, а днес отидох лично там, за да се поинтересувам за книгата, тъй като темата е в полезрението ми от около 15 години. Бях посрещната невероятно топло и приятелски като представител на банатските българи в България и сега имам удоволствието да ви представя това забележително издание.

На 450 страници са събрани 163 изключително интересни документа, а обзорът, написан от проф. Ищван Дьорд Тот ще заинтригува всеки изкушен от темата за католицизма в България. От значителен интерес е най-вече за банатските българи, които могат да намерят допълнителни данни за обогатяване на картината на собствената им история.

Преводач е ст.н.с.д-р Марта Бур, научна редакция - н.с.д-р Пенка Пейковска, и археографско оформление - д-р Дьорд Сонди, гост-преподавател в СУ „Св.Кл. Охридски”.

Книгата може да бъде намерена в книжарницата на Българската академия на науките.

Отчетни събрания в Бърдарски геран на 16 януари

2009-01-09T14:40:00.002+02:00

В Бърдарски геран на 16 януари ще се проведат две събрания – Общо събрание на читалището и Общоселско събрание и отчет на кмета г-жа Цветомила Спасова за изминалата година. И двете ще са в салона на читалището, следвайки едно след друго. Начало – 18 ч.

Настоятелството на читалище „Съединение-1923” с.Бърдарски геран свиква годишно отчетно Общо събрание, което ще се проведе при следния дневен ред:

1.Отчет на дейността от 15.ХІІ.2007 година до 16.01.2009 година
2.Отчет на проверителната комисия
3.Промени в устава
4. План за работа през 2009 година
5. Разни

На Общоселското събрание г-жа Цветомила Спасова, кмет на село Бърдарски геран, ще даде своя отчет за дейността през изминалата година от мандата.

Родовите истории

2009-01-07T15:50:00.008+02:00

В последно време доста хора ме търсят, за да им помогна да намерят роднините си в Банат. Понякога успяваме заедно, друг път – не. Радостно е, че мрежата от контакти, която се изгради за тези десет години, откакто „Фалмис” се появи като идея и вестник, а сега вече премина и в интернет, все повече се разраства и функционира доста добре.

Ник Марков публикува нещо много интересно в блога си и то затвърди мнението ми, че проследяването на родовите ни истории всъщност не е много трудна задача, главно благодарение на отличния архив на католическите енории. С повече търпение и изследователска страст всеки може да се върне назад до времето на гоненията след Чипровското въстание.

Моят добър приятел Димитър Марков от Чопля успя да проследи историята на рода си и стигна до Трънчовица, но това не му пречи всяка година да обикаля всички палкенски места в Северна България, защото за него те са част от Родината и от мястото, откъдето са тръгнали предците му, за да спрат край Букурещ.

Отлагаме ден след ден, година след година работата по проучването на родовата си история. Скоро вече няма да има кого да питаме. Ще ни останат само книгите, а те няма да ни кажат нищо повече от статистика, зад която ще трябва сами да прозрем и да открием човешки съдби, сълзи и мъка, радост и успехи, дребни знаци по пътя и големи постижения.

Ето откритата от Ник информация от книгата "Heimatbuch der Heidegemeinde Lovrin im Banat" на Dr. Anton Peter Petri, публикувана през 1979 г. Той дава имената на българите в Ловрин и мястото, откъдето произхождат. Таблицата съдържа следните колони – име, година на раждане, година на смъртта в Ловрин и мястото, откъдето идва.
Всички са помнели откъде идват – Петокладенци, Ореш, Белене, Трънчовица, Свищов, Стар Бешенов, Винга и т.н.

Частица от нашата история е в тези два листа. Кой ще допише следващите?

Ако имате проблеми с уголемяването на снимките, идете в блога на Ник - там се отварят нормално и ще можете да прочетете всички данни.

Трябва само „да бъдем”…

2009-01-03T16:33:00.001+02:00

Ник Марков публикува в блога си една история, която ме провокира да я адаптирам, за да е по-достъпна за нечетящите на банатски български.

Проблемът между „Какво да правя?” и „Какъв да бъда?” занимава всички ни, но освен в дебелите книги ето, че може да има и по-различен начин на представяне:

„Една жена изпаднала в кома. Изведнъж усетила как душата й се издигнала към небето и се събудила пред съда на Бога.
- Коя си ти? – я попитал един Глас.
- Аз съм жената на един голям директор – отговорила тя.
- Не те попитах чия жена си, а коя си ти.
- Аз съм майка на четири деца.
- Не те попитах чия майка си, а коя си ти.
- Аз съм учителка.
- Не те попитах каква си, а коя си ти.
- Аз съм католичка.
- Не те питах за твоята вяра, а те попитах коя си ти.
- Аз съм онази, която помага всеки ден на бедните.
- Не те попитах какво си правила, а коя си ти.

Разговорът продължил по този начин още дълго време.
Но както изглежда жената не преминала този „изпит” и била изпратена отново на земята. Като се събудила от комата, започнала да търси коя е тя наистина.
И оттогава нейния живот се променил напълно”.

От Бърдаре до Аржентина

2009-01-03T14:17:00.003+02:00

Преди време ме намери по електронната поща Георги Петков, родом от Бърдарски геран. Той поиска да разкаже на всички ни историята на техния род Петкови (Донцоловите) и по специално за неговия чичо Никола (на снимката).

Текстът, който публикувахме в сайта на Дружеството на банатските българи в България, разказва как Никола Петков, един от основателите на читалище "Съединение-1923" в Бърдарски геран, емигрира в Аржентина, където също основава читалище и е от активните общественици в градчето Капиови.

Сърдечно благодаря на Георги Петков за проявеното постоянство в желанието си да направи достояние на общата ни памет тази част от родовата им история. Можете да я прочетете тук.

Преди Рождество

2008-12-23T22:29:00.002+02:00

Изтичането на дните в този момент на годината ни карат да погледнем по различен начин на всичко около нас. Опитах се да напиша един текст, който не се получи както би трябвало и затова няма да види бял свят (вероятно защото вложих твърде много „себе-си”, а не се вслушвах, за да разбера), но пък в части от него се виждат двата различни начина на възприемане на „историята” за Рождество Христово.
Двете части говорят по различен начин за едно и също – и двeте ни разобличават, но пък може би точно сега е моментът да се замислим, вглеждайки се в настъпващата дългоочаквана нощ:

I част

Във времето преди Рождество трудно нещо може да ни изкара от апатията и самодоволното ни присъствие в Църквата. Адвентът ни е даден, мислим си, за да мерим седмиците с палене на поредната свещ от адвентния венец, толкова ритуално, колкото го изисква момента и публиката. В четивата някой ни призовава да правим прави пътеките Му; пускаме покрай ушите си „гласа на викащия в пустинята”; а пък за „благодатната Господна година” изобщо не се замисляме. Словото някак си няма място точно в този напрегнат момент, когато целият свят истеричи в празнични приготовления. Четири непълни седмици ни делят от общата еуфория, изразена в светлини, песни, шум, подаръци и най-вече в почивни дни. Значи това време ни е дадено да наредим всичко така, че пищността да е максимална и всички да са зашеметени от резултата. В топлия уют, където заспалата ни съвест блажено се протяга, този сън за идващия празник е толкова реален, че целия ни живот е завъртян около него. Не бива нищо да смущава реда, определен откакто се помним.

Да, може в храма да призовават повече от обикновено към покаяние, смирение, обръщане. Ами то такова е времето сега, пък и кой ли обръща особено внимание на думите по време на литургията, нали са почти едни и същи всяка година. Не върви ли животът ни безметежен и не сме ли примерни верни? Ходим на църква, изповядваме се отвреме навреме, причастяваме се редовно, да не би да нарушим реда в опашката за причастие с отсъствието си и така да предизвикаме срутване на стереотипа, в който минават дните ни и да създадем повод за съблазън на другите. Нали елхите са накичени, светлинките мигат, пещерата със Светото семейство вече е някъде на челно място в храма – просто чакаме да дойде момента. Достатъчно труд и средства хвърлихме, за да подсигурим украсата, остава само да се насладим на резултата.

И изведнъж нещо се обажда от дълбоко затуленото ни сърце и задава въпроса „Какво всъщност чакаме?”. Не чакаме ли Някого, а не някакъв ден конкретен, който да удавим в празничността на трапезите си? Църквата е повече общност от знаещи, прилежно слушащи Словото, разбиращи какво то казва, но дотам всичко свършва. Знаем, но не приемаме със сърцето си. Знаем, но не вярваме истински. Знаем дори, че грешим в начина, по който приемаме Църквата, но продължаваме да упорстваме в „нашето си” виждане за нещата. Знаенето ни прави външно уверени, но много уязвими вътрешно. Наблюдаваме разказваната история на Исус през литургичната година все едно гледаме поредния филм, но понеже е много познат от повтаряне, вече не се и замисляме много какво иска да ни каже. Просто участваме в масовката. Защото така трябва, това сме приели, че е нашето участие в Църквата и то би трябвало да е достатъчно. Защото в противен случай вече нещата стават твърде лични, ако си позволим да видим, че Бог чака точно мен, теб, нас, но не като статисти, а за да си поделим тежестта и славата на главната роля.

II част

Църквата не е мястото, където ходим, облекли новите си дрехи и за да се видим с хора; не е дори нещо, което можем да пипнем, да разрушим или да подминем с празен поглед. Тя е начин на живот, който ако не е живян, остава неразбираем, въпреки всичките ни катехизиси, поклонничества, благотворителности и активности. Езикът на Църквата не е вече само познатият ни ежедневен език, който ни свързва с ближните, а в думите живее един друг, различен, далечен и отвъден език, който по някаква странна и неразбираема милост борави с познатите и смачкани от постоянна безсмислена употреба думи. За да ни накара да видим, да разберем и да приемем.

Човеците живеят в историчността на времето, но те са и дух, предопределен за вечността, където обитава Бог. Той не иска от нас постоянно да правим еквилибристики между минало, настояще и бъдеще, най-често болезнено впили поглед и мисли или в това, което е минало, или в идващото. Достатъчно е да живеем в настоящето и да молим за „насъщния хляб” във всеки един миг от живота ни, защото не ни е дадено да знаем какво ни чака, а миналото не е вече в наша власт. Казват, че настоящето е точката, която най-много прилича на вечността, или поне на начина, по който Бог възприема действителността като цяло.

Честването на Рождество Христово има есхатологичен смисъл, който всички сме забравили или пък никога не сме искали да разберем, защото така е по-лесно. Да живееш в историята ни се струва именно нашия свят, в който се чувстваме удобно, отказвайки се от отговорността да застанем на страната на Истината и бягайки постоянно или напред или назад във времето, криейки се от решения в този конкретен момент, от позиция, от лично отношение. Изгодно ни е да живеем в нашата си представа за Църква, защото това, което сме си изградили като картина за света не изисква себеотрицание и жертвоготовност, всичко тече дори и без нашата минимална или никаква ангажираност. Защото истинската представа за Църквата означава отговорност и решения, означава постоянна и твърда позиция, означава добродетели, които не са зависими от моментни обстоятелства и настроения, а всичко това е безкрайно трудно. Църковната общност трябва постоянно да е обърната към последните времена, за да живее в настоящето и вечността, да е насочила погледите и сърцата си към есхатологичността на последните времена, когато срещата с Бога ще е реална до невероятност.

Да направиш добро

2008-12-20T17:23:00.003+02:00

Благой Вангелов (помните го от разказа му за пътуването до Букурещ и срещата с Лука Велчов) ме помоли да помогна в рекламата на едно добро дело.

Двамата с един негов приятел преди време решили да се захванат със създаването на сайт, в който да могат да се слушат и свалят безплатно български аудио книги. В последствие Благой не могъл да помогне много, затруднен от други ангажименти, но Николай Дойнов, приятелят с идеята, все пак се захванал със задачата и свършил сам огромната част от работата, а сега продължава да прави записи и да качва на сайта все нови и нови заглавия.

Идеята е чрез сайта http://www.avtori.com/ българското слово да бъде достъпно за всеки, който пожелае да го чуе – ученици, незрящи, емигранти, всички българи по света.
Опитват се да популяризират идеята и вече са установили връзки с българо-македонската организация в Питсбърг, които са сложили линка в собствения си сайт . Благой е отворил тема във форума на българите в Цариброд и вече започват да се създават връзки и запознанства.

В сайта вече има произведения на Ботев, Вазов, Алеко Константинов, Добри Чинтулов, Яворов, Йовков, Радичков, Пеньо Пенев и др. Постоянно се обновява с нови произведения, защото Николай използва всяка възможност да записва с ентусиасти.

Разгледайте и ако можете да помогнете с нещо, дори само с реклама на начинанието, сторете го! Заради хората, които не могат да виждат, заради тези, които не могат сами да прочетат книгите, които биха искали да познават, заради всички, на които този сайт би бил полезен.

Deutsche Welle - поглед към банатските българи

2008-12-09T11:31:00.004+02:00

Благодарение на Йордан Найденов, който ми прати имейл с важен линк, днес погледът ни ще се насочи към материалите, свързани с банатските българи, публикувани от Дойче Веле (DW).

Кореспондентът им в Букурещ Стилиян Деянов през ноември е направил няколко предавания за българите в Банат, които можете да прочетете и чуете в богатия архив по темата, подреден с немска прецизност и прегледност.

Германски фондации даряват 100 000 евро за ремонт на католическа църква във Варна

2008-12-08T15:43:00.007+02:00

Реставрацията на католическия храм във Варна започна преди две години с помощ от Европа и Америка.

Днес по БТА изтече новина, която се отнася за същия храм, откъдето виждаме, че германското участие в спасяването на нашите храмове се увеличава.

"Две германски фондации даряват 100 000 евро за ремонт на старата и рухнала католическа църква във Варна "Непорочно зачатие", съобщи днес отец Яцек Вуйчик от храма "Св. Михаил". По думите му строителните работи ще започнат още сега. Според него за цялостното възстановяване на храма ще бъдат нужни общо около 350 хиляди евро.

През зимата католическата църква във Варна ще може да приюти около 50 бездомници, каза още отец Вуйчик. Към "Св. Михаил" работи и кухня, която пет дни в седмицата осигурява храна за 150 души.

Католическата църква съдейства за организирането на благотворителен базар с рисунки и с коледни картички, изработени от младежите от защитеното жилище "Първо ларго", посочи отец Вуйчик. В дома живеят шест души на възраст от 18 до 25 години. С творбите им ще бъдат направени три търга - в църквата, в общината и в Двореца на културата и спорта.
Към "Св. Михаил" вече функционира и Социален център за хора в нужда, допълни Вуйчик. По думите му се предлага помощ най-вече на зависими и на хора с увреждания. В центъра работят четирима психолози. Изградена е мрежа от доброволци, в която има и много студенти по психология. В момента акцент в работата на центъра е сформираната група на близки на зависими от алкохол. Във Варна има поне 50 000 алкохолици, а роднините им няма към кого да се обърнат за помощ, обясни отецът".

Помощ от Германия

2008-12-05T15:45:00.004+02:00

В тази снимка малцина ще познаят момиченцето, което идваше всяко лято в Бърдарски геран при баба и дядо. Натали Петрова Николов /Палчева/ е родена на 24.04.1972 год. в гр.Велико Търново. Бърдарски геран е родното село на баща й, а спомените от онова време са толкова ярки, че след 20-годишно прекъсване отново се намерихме (като деца играхме заедно с още поне десет момичета и момчета в нашия квартал).

Наталинка, както я знаем в Бърдарски геран, е дългогодишен преподавател по английски език. Има доста богато CV, но това, с което може да ни помогне, е богатия й опит като председател на Управителния съвет на Народно читалище "П.Р.Славейков" - гр.Варна. Сега живее в Германия, в гр.Еркеленц, и макар да я делят стотици километри от Бърдаре, следи с интерес всичко, което се случва в селото ни.

Идеята й е да помогне на Бърдарски геран по някакъв начин, а с примера си да привлече и последователи, които да направят нещо за мястото, където е преминало детството им и което е свързано с толкова много хубави спомени.

Това, което Натали може да направи на първо време, е да създаде сайт на нашето читалище, защото вече е направила такъв на читалището, на което е председател. Можете да видите каква дейност кипи там

Скоро ще видите и сайта на читалище „Съединение-1923”, а който иска да се включи с помощ, материали, идеи е добре дошъл. Още една подадена ръка винаги е желана, защото колкото повече хора работят за една идея, толкова повече възможности за реализация има.

Очакваме Ви да се присъедините към усилията за запазване на банатската българска култура!

Другите до мен

2008-12-03T13:50:00.007+02:00

Почти всичко, което съм написала досега, е било прокоментирано в процеса на писане с един човек, когото искам да ви представя. Всъщност по-долу ще стане дума за двама души, които са най-близо до мен в моментите на творчески подем или криза. Голяма част от идеите, за които съм писала, са идвали от тях, за което им благодаря от сърце. И макар егоистично да броя писаниците си за „мои”, това не е точно така – аз съм само човекът, който облича в повече думи идеята, взаимовръзката, прозряното от други… Единият е свещеник от Пловдив, а другият, за когото ще пиша повече сега, е Даниела…

Началото

През лятото на 2003 г. години се запознах с Даниела Чолакова. Тя е от Пловдив и е част от общността към католическия храм „Свети Дух” в квартал „Тракия”, където свещеник е отец Петър Кьосов.

Кое ни свърза

И двете по различно време пристъпихме прага на този храм и останахме в него, като оставихме там всъщност сърцата си – по един или друг начин. Дали заради атмосферата, в която се усеща тайнствеността, изчезнала отдавна в много други храмове, дали заради онова различното, което никой никога не споменава, но не слиза от устата именно на този свещеник и бележи целия му живот, а може би и заради двете...
По друг начин казано – заради онази непреходност, която е признак за наличието на Истината, която обитава в този храм като домакин, а не като натрапник и заради човека, за когото свещенството е начин на живот, а общуването, и общението ни с Някого и помежду ни, е благодарение на него.

Само прeносител

Даниела пише кратко, точно и с невероятната ударна сила на вътрешната убеденост, която идва не от нея самата, а от увереността й, че е само средство, прeносител на нещо, което е предназначено за другите.

Това всъщност, което искам да ви представя, е един нейн коментар на прочетен някъде цитат...

Дали ще продължи да споделя онова, което вярва, че й е дадено заради другите (загърбвайки шепота на егото си: „какво ще си помислят за мен”), зависи от самата нея. Аз съм тук и съм готова да предоставя блога си за тази цел.

Ето и текста й:

Обич?

Даваме ЗАЩОТО обичаме - всъщност обичта, която е у нас, дарява чрез нас. Ние сме само средството, защото обич сама за себе си няма. Тя не е пасивна, не стои, тя е действена, тя подбужда, събужда и търси начин да се прояви чрез онзи, чието сърце обитава. Тя е насочена към някого и не е за онзи, в когото е, но въпреки това, когато укротим поривите на егото си и мераците да получим, а я оставим да действа в нас и чрез нас, получаваме и ние точно онова, което осмисля живота ни - получаваме удовлетворението от усещането да си с някого, да си част от нечий живот, да живееш всъщност живот, който е видим, ти самия да си видим, но в огледалото на радостните очи на другия, чрез очите на онези, на които е дарена обич чрез теб. Иначе е само взиране в едно празно огледало, в което няма живот. В него се оглежда единствено жадното ни за внимание его.

Та, ако даваме, ЗА ДА получим, пак нямаме право да имаме претенцията да ни бъде върнато. Първо, никого не сме попитали иска или не тази наша "обич". Второ, ако го правим за да получим, значи всъщност го правим заради себе си. Ами тогава какво е това нахалство да държим да си плати някой за това, че сме се трогнали да направим нещо за себе си. Ако беше заради него - айде, иди -дойди, ще се примири някак, ама ние хем го правим за да ни се върне, хем и претенция имаме да ни се плати...

В заключение - като ще е гарга - да е рошава. Хем има обич в нас, хем има его. Така и така, ако няма взаимност, няма да ни бъде върнато, така че - дай поне да обичаме истински, да си бъдем на мястото, а дали ще получим - да, ще получим, но само ако даваме "ЗАЩОТО", а не "ЗА ДА".

Фестивал "Яко Ронков" в Стар Бешенов

2008-11-28T13:14:00.008+02:00

Това е Яко Ронков - изтъкнат будител сред общността на банатските българи.

На 23 ноември в Стар Бешенов се състоя петото издание на фестивала, носещ неговото име. Кой е Яко Ронков и защо са избрали фестивалът да се казва така, защо е създаден, кои участват - всичко това можете да намерите в краткото представяне на тазгодишния празник в сайта на Дружеството на банатските българи в България.

Пали Велчов ни разказва, а благодарение на Ник Марков можем и да видим снимки от събитието. За да изостря интереса, давам и тук линка към снимките.

Преди десет години адаптирах от банатски български език един от текстовете, написани от големия родолюбец. Казва се "История на банатските българи".

Място и време за вечните въпроси

2008-11-25T16:41:00.004+02:00

От известно време в България се случва нещо неочаквано, нещо абсолютно странно в днешното време на забързани, затворени в себе си хора, вперили поглед единствено в своите проблеми.
Говори се и се пише за вечните въпроси, дискутира се оживено, и всичко това е факт благодарение на един кръг интелектуалци, обединени от фондация „Комунитас”.

Обръщането на погледа ми към случващото се на територията на духовното и участието на гореспоменатата фондация дължа на един мой познат, който от много време насочва мисълта и вниманието ми към същественото.

Опитът за разчупване на „стената” и обръщане към духовното, изговорено и оживено чрез шанса да бъде чуто, започва през 2002 г., когато излиза първата книжка на списание „Християнство и култура”. Забележителен опит да се създаде списание-явление, което твори идеи, привлича не случайни хора, ражда дискусии, представя другия начин на мислене.

Ето как създателите му сами се представят:

„Списание „Християнство и култура” излиза в края на всеки месец и се подготвя от два редакционни съвета.
Екипът с главен редактор Явор Дачков подготвя осем броя и си поставя за цел да разглежда актуални и дискусионни проблеми от областта на християнството и културата.
Екипът с главен редактор проф. дфн Калин Янакиев подготвя четири броя (пролет, лято, есен и зима), които имат академична насоченост. Списанието е свободна дискусионна територия. Не бива да се очаква, че публикуваните текстове се вписват в една единна (и единствено възможна) коректност. Материалите в списанието отразяват личните позиции на своите автори и независимо от възможните различия трябва да бъдат възприемани като покана за диалог”.

Повече за него можете да намерите на адрес http://www.hkultura.com/

Вторият от двата екипа през октомври тази година създаде предаването „Професорско каре”, което се излъчва всяка събота от 21 ч. по телевизия Re:tv, но записите на миналите предавания можете да намерите в архив тук http://retv.kaloyan.info/tag/profesorsko-kare/

Професорите от Софийския университет – Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Калин Янакиев и Георги Каприев ни предизвикват за размисъл, дебат, философско вглъбяване.

Не е лесно в България да се говори за духовност и религия, за християнство и вечност. Този опит на клуб „Християнство и култура” ни дава шанс да застанем зад „трудното”, да застанем на страната на Истината и да съпреживяваме радостта от подобен избор.

Арфистката Анна-Мария Равнополска-Дийн ще свири в Раковски

2008-11-25T14:52:00.012+02:00

Навярно помните момчето, което ви представих преди време – Кристофър Джоузеф Равнополски-Дийн.

Крис опитва способностите си в различни направления и дори е написал текста на една песен, която ще прозвучи за пръв път по време на предстоящия концерт на майка му, арфистката Анна-Мария Равнополска, в град Раковски.

Музиката на песента е дело на Анна-Мария Равнополска. Авторите са посветили творбата на „българските католици и по-специално на банатските българи, хора с непобедим и силен дух, издържали на векове премеждия”.

Заповядайте в град Раковски на концерт, който ще се състои на 7 декември след литургията от 10 ч. в обновения храм „Пресвято Сърце Исусово”.

Ето и забележителните изпълнители:

Анна-Мария Равнополска-Дийн – арфа

Мъжки хор „Гусла” с диригент Валентин Бобевски

Велислава Николова – сопрано

Йордан Димитров – I цигулка

Евгени Ноев - II цигулка

Виктор Мицев – виола

Димитър Тенчев - виолончело

Песента на Крис и майка му се казва „Ангели в полята ни”, а това са нотите – за пиано и глас:

Новият световен шампион по силов трибой е наполовина банатски българин

2008-11-24T15:18:00.007+02:00

Малцина знаят, че Александър Николов Кюрчев от Бяла Слатина, има корени в Бърдаре. Баща му е роден там, а Александър много години е прекарвал ваканциите си в малката къща до "излаза" в югозападния край на селото.

На 16 ноември 2008 г. Сашо стана световен шампион по силов трибой във Виена, а община Бяла Слатина му осигури средствата за пътя, престоя и таксите за участие.

Изключително скромен, тих, пестелив на думи, а в светлосините му очи се крие нещо и от детството в Бърдаре. Преди години знаехме, че Сашко мъкне в гаража разни части от трактори и комбайни, за да тренира... Никой не си представяше тогава, че един световен шампион ще живее толкова близо до нас.

Моят личен спомен от тогавашното тихо и някак по своему палаво съседско момче е свързан с птици. Всички съседи един ден впериха поглед в голямото, сухо и оголено дърво в двора им. На самия му връх се беше покатерил Сашо с една стара кошница и старателно я закрепяше, за да кацне кръжащото от дни семейство щъркели, загубило гнездото си през изминалата зима...

Интервю с Александър можете да намерите в сайта на Дружеството на банатските българи в България

Дяконско ръкополагане в Белене

2008-11-15T21:54:00.003+02:00

На 15 ноември в Белене, в присъствието на папския нунций в България монс. Януш Болонек, Никополският епископ Петко Христов ръкоположи за дякони Койчо Димов и Страхил Каваленов.

Рожден ден на читалище "Съединение-1923"

2008-11-14T22:23:00.007+02:00

Днес в Бърдарски геран празнувахме рождения ден на нашето читалище. То стана на 85 години и всеки, който имаше възможност, дойде да почете паметта на тези, които са го основали, на тези, които са работили през годините и да покаже уважението си към тези, които в момента дават всичко от себе си, за да има читалищно дело в селото ни.

Организацията кипеше от седмици и за пореден път доказа, че в Бърдарски геран има потенциал за големи неща - от украсата на читалището, през прекрасния концерт, та до коктейла за официалните гости, даден от Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, в Ритуалната зала на кметството.

За доброто представяне помогнаха много хора - с труд, знание, идеи и участие. Правеха се табла със снимки от млади и стари, реди се залата, украсяваше се навсякъде - на рожден ден като на рожден ден! Ще спомена само, че община Бяла Слатина осигури част от празничната вечеря на самодейците - наши и гости, а част от персонала на Дома за деца, лишени от родителски грижи, намиращ се в Бърдарски геран, приготвиха храната за коктейла, която както ще видите на снимките си е направо като за няколкозвезден ресторант.

Подаръците - депутатът от БСП г-н Георги Божинов подари 400 лв. за закупуване на озвучителна уредба за читалището.

Най-дългогодишните самодейци получиха грамоти - Мария Лазарова, Мария Тошкова, Катерина Тошкова и Ана Чуканова, които са на читалищната сцена вече повече от 50 години.

По-долу публикувам сценария на концерта, за да може всеки, които не е бил тази вечер в Бърдарски геран да съпреживее историята на нашето обичано читалище.

85 години читалище „Съединение-1923”
Бърдарски геран

Уважаеми гости и жители на Бърдарски геран,

Поканихме ви на една вечер, която да бъде повод за връщане назад във времето и надежда за нови пътища в идващото.

85 години читалище „Съединение-1923”, 85 години труд за благото на хората на Бърдарски геран. За тях, но и не само. Специфично за селото ни е, че въпреки дългогодишната затвореност и липсата на комуникация с най-близките съседи в приютилата ни преди 121 години околия, то поддържа активни връзки с тези, които са на километри далеч от нас, но сърцата ни бият в един ритъм, мислите ни летят в една посока, а паметта ни поддържа живота на една вековна история.

За да почетат заедно с нас паметта на всички, които са дали частица от себе си за нашето читалище тази вечер тук са:
- Инж. Венцислав Василев – кмет на община Бяла Слатина
- Г-жа Славка Цанкова – зам.-кмет Хуманитарни и социални дейности
- Инж. Георги Узунов – зам.-кмет по Бедствия и аварии
- Г-жа Цветанка Иванова – председател на Общинския съвет
- Г-н Валери Борисов – председател на Общинската структура на БСП

- кметове от общината

Банатските българи в България, Румъния и Сърбия все още успяват да живеят заедно, макар и разделени от големи разстояния. Католиците в България са другата голяма общност, към която Бърдарски геран се причислява и активно допринася за развитието й.
Връзките, срещите, приятелството, обичта – всички те минават през сърцето на нашето читалище.

Пътят му започва през далечната 1923 г., когато в кръчмата на Матис Щерингер, където обичали да се събират учители и будни млади хора от двете съжителстващи общности – на банатските българи и на банатските немци, се взима решение да се основе читалище. Те били първите – Никола Петков, Михел Велч, Цвятко Василев, Матей Гашпаров, Иван Чуканов, Иван Петров и др. Написват устав, избират настоятелство и работата започва. Наричат новото читалище „Съединение”. Не е ясно защо, но от позицията на днешния ден можем да съдим, че по този начин са изразили своето единство. Двете общности, макар и понякога живеещи в конфликти, потърсили пътя за единение чрез културата. Раздори не липсвали и между банатските българи, затова това така желано съединение се опитало да стане факт чрез младите хора, преминавайки през песните, танците, театъра.

„Хайдат, брайкя, да се събереми”

Започват на купуват книги и първият шкаф с литература скоро вече е факт. Така се поставя началото на библиотеката. Нямат сграда. Местят се според условията – главно в домовете на Стефан Вълков и Петър Първанов, където гостоприемно ги приемат за репетиции, срещи, вечеринки, представления.
За талантливите банатски българи театърът е изкушение, в което се гмурват от самото начало на читалището. Първата пиеса „Ефрейторът” е поставена през 1923 г., следват „Скъперникът”, „Йончови ханове”, „Сребърният пръстен”, „С жените шега не бива”, „Боряна”.

Освен като актьори и режисьори, бърдаргеранчани опитват перото си и като сценаристи. Първата пиеса на палкенски е написана от Матей Гашпаров и се радва на невероятен успех. За жалост не е запазен нито един екземпляр от текста. Представления в банатските български села дават самочувствие на многобройните актьори и режисьори, които се сменят през годините, но всички - млади и стари, репетират с желание и всеотдайност.

Събират се да пеят и танцуват. Празниците заменят делниците, а вечерите – напрегнатото ежедневие. Дългите зимни вечери са изпълвани с музика, смях, закачки и ... много любов. Салоните се пръскат по шевовете, защото момите са най-хубавите, дрехите са най-празничните, момците са най-закачливите…

„Зако одиш на седенка” и „Бъкличето със вину”

Макар и най-отдалеченото католическо село в Никополска епархия, Бърдарски геран остава в историята и с 12-годишната дейност на Блажения Евгени Босилков. Като пастир на своите енориаши, Евгени Босилков за известен период от време е начело и на читалищното настоятелство. От църковния хор, който той основава, все още има останали певици. Тръгнали от храма, те преминават през хора на читалището, ръководен от Петър Велчев. За да ни припомнят времето на Блажения Евгени Босилков и песните, които са пели под неговото ръководство каним на сцената Мария Лазарова, Мария Тошкова, Ана Чуканова и Кина Тошкова.

………………

През 1945-1946 г. читалището се премества в одържавената сграда за забави на Киларвите. Тя се състояла от салон с балкон, кинокабина и малка стая за библиотеката. Още преди промените през 1944 г. Анка и Венц Мирчеви, решават да дарят на читалището своя дом и дворното място, намиращи се до тази сграда. Като воля на дарителя те посочили, че желаят портретите им да бъдат окачени в салона, за да не бъдат забравени от поколенията. По-късно тези портрети изчезват.

„Кърлига” и „На мамень”

През пролетта на 1957 г. жителите на Бърдарски геран решили със собствени сили и средства да си построят голяма и хубава сграда за читалище. Строителната бригада към ТКЗС направила първата копка, а след това цялото село се включило с ентусиазъм – едни копаели, други правели тухли, трети зидали… Работата кипяла и за една година настоящата сграда била факт. Председател на настоятелството по това време бил Иван Радков, ръководител на танцовия състав и добър организатор, той вложил цялото си сърце в построяването.
На 8 март 1958 г. новият дом на читалище „Съединение” бил открит тържествено. Затова през 2008 година имаме още един повод за празник – настоящата сграда на читалището ни става на 50 години. Не се е променила много през годините – мебелите, завесата, дограмата са още от времето на построяването, но важното е, че в Бърдарски геран не се спираме пред трудностите, а бедността не може да спре ентусиазма – редят се престижни участия, записи за телевизии, концерти в България и чужбина.

За ръководител на хоровия състав още в началото на 50-те години е избран младият тогава Петър Велчев – учител, музикант, певец, танцьор, душата и сърцето на читалищните колективи. Благодарение на изключително любезното съдействие на „Златния фонд”на Българското национално радио тази вечер гласът му отново ще прозвучи в тази зала.

(Записът от радиото……….)

Под вещото ръководство на Петър Велчев читалището кипи. Основават се смесен хор, мъжки хор за революционни песни, смесен фолклорен състав, женски фолклорен състав, танцов състав за банатски танци, детски фолклорен и танцов състав, духова музика. Всички състави функционираха целогодишно повече от 40 години.

„Мума викна на ъргене” и „Времето менува”

През 80-те години в областта и общината се развихря активна културна дейност. Банатските българи участват във всички събори, прегледи на художествената самодейност като навсякъде обират овациите и допринасят за разнообразието на тържествата. Да ни поздравят тук са и самодейци от читалище „Развитие” гр. Бяла Слатина.

………………

През последните две десетилетия на XX век в Бърдарски геран идва големия музикант Иван Вълев, ръководител на Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци. Гледал по телевизията нашите танци и му хрумнала идеята да създаде голяма музикално-танцова постановка под името „Банатски танци”. Идва с две момичета и две момчета тук за няколко дни и нашите младежи ги учат на банатските танци, а после Северняшкият ансамбъл обикаля света с тази постановка, представяна и до днес.

За нас, обаче, най-добрите изпълнители на тези танци са нашите състави, защото сърцето на всеки банатчанин тупти с макар и еднообразния им (на пръв поглед) ритъм.. Сменящи през годините своите членове, още от 30-те години на XX век, та до днес, те са запазили красотата, салонната грация и изтънченост. Като деца или младежи мнозина са преминали през танцовия състав, за да запазят до ден днешен магията на чардаша.

„Препичоре” и „Чардаш”

Певците и танцьорите от Бърдарски геран многократно са носители на златни и сребърни медали от Националния фолклорен събор в Копривщица. Десетки записи за Българското национално радио, десетки документални филми, записи за различни предавания по телевизията – всичко това е запечатило спомена за хора, гласове, минали години, за да можем сега гордо да си припомняме стъпките на тези, вървели преди нас по този път и да продължим напред със самочувствие. Баба Мария Калапиш остана в сърцата на всеки от нас, а песните й още се пеят.

Песен на баба Мария, изпълнена от Наталия Калчева - "Душло й и на мене време"

През януари 1998 г. в нашето читалище започна да се издава ежемесечен бюлетин на банатските българи, наречен „Фалмис – Uvec falim”. Излиза редовно почти две години с финансовата помощ на Международния център по проблемите на малцинствата. С прекъсване от две години отново продължава да излиза през 2002 и 2003 г. вече с намалена периодичност. Разпространяваше се във всички банатски български села в България, Румъния и Сърбия, във всички католически села в България и в по-големите градове. От година и половина премина в интернет и популярността му нарасна още повече.
От банатските села в България за нашия празник дойдоха младежите от село Асеново. Под ръководството на Мария Иванова те ще ни представят танцуват потомците на преселниците от Винга. Носията им е специфична, богата и уникална за България.
…………………………..

От декември 2007 г. до днес колективът на читалище „Съединение-1923” в кратки срокове успя да върне старата слава на нашето читалище. Редуват се едно през друго престижни участия. Многократни концерти на родна сцена, участие в честване на годишнини от основаването на селата Стар Бешенов в Румъния и на Иваново в Сърбия, откъдето са дошли нашите предци.

Кулминацията на изявите на младежите е участието в Петия общобългарски младежки фолклорен събор „С България в сърцето”, проведен в Каварна от 16 до 18 май, откъдето със затаен дъх ни гледаха по няколко телевизии стотици банатски българи.

Певческият състав по същото време взе участие в Петия събор на католиците от Северна България, който се провежда в село Ореш и нашето читалище участва на всяка едно издание на фестивала. И двата състава се завърнаха с грамоти и награди, спечелили за пореден път сърцата на публиката.

Освен банатски български фолклор нашите момчета и момичета доказаха, че могат прекрасно да танцуват и български народни танци.

„Ръченица” и „Кръшно Дунавско хоро”

В началото на 50-те години в селото ни идва композиторът от Кнежа Спартак Бутански. Запленен от красотата на палкенската мома, въодушевен от ентусиазма на банатските българи, с който се втурвали във всяко начинание, за дни написва най-обичаната в Бърдарски геран песен, която от момента на създаването си се превръща в химн на селото ни. Вече половин век звучи песента, която вълнува сърцето на всеки роден в Бърдарски геран.

„Бърдарски геран”

Цветомила Спасова:

От името на жителите на Бърдарски геран благодаря на всички самодейци – тези, които са на сцената и тези, които са минали през нея в предишните години, на ръководителите на съставите, на творците, оставили частица от себе си за читалището. Макар и останали шепа народ в селото ние сме длъжни да пазим традициите, донесени преди 121 години от нашите прадеди, непримирили се с робството и живота в чужди страни.
Длъжни сме да съхраним духа на Бърдарски геран!

Честит празник!

За питането, неразбирането и своите си цели

2008-11-12T16:14:00.012+02:00

13 ноември е една доста противоречива дата. В календара на събитията (които се случват, честват или пък просто отбелязват в България), тя е наситена със силно католическо присъствие.

На 13 ноември 866 г. папа Николай І тържествено връчва отговорите на 106-те въпроса на цар Борис І на българските пратеници в Рим. В продължилото няколко години непрекъснато нарастващо напрежение между Константинопол и Рим папата вижда в “допитванията на българите” възможност да присъедини България към диоцеза на Римската църква.

Този замисъл, обаче, не взема под внимание, че все пак си има работа с българи и от цялата сериозност на питанията и отговарянето, се завързва дълго лавиране с цел постигане на църковна независимост за България. Резултатът е задълбочаване на конфликта между двата християнски центъра, довело след известно време до окончателното им разделяне. Въпреки протестите на римските духовници, Българската църква е поставена под юрисдикцията на Константинополската патриаршия и е обявена за архиепископия. До този момент няма подобен прецедент в историята на Християнската църква.

На същата дата, 13 ноември, от 1998 г. насам католиците честват мъчениците блажени Евгений Босилков, Никополски епископ, и свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Босилков е провъзгласен за "блажен" на 15 март 1998 г. от папа Йоан-Павел II във Ватикана, а Вичев, Джиджов и Шишков - на 26 май 2002 г. от папа Йоан-Павел II в Пловдив. Четиримата са осъдени на смърт и разстреляни от комунистическия режим в България на 11 ноември 1952 г.

Този ден в официалния български календар (не католическия такъв) фигурира със смущаващото наименование "Ден за почитане на българските католици".
Кого и как почитаме? Покойници, мъченици, някой, който вече не съществува тук реално? И защо е това обобщение?

Странна връзка в тази дата 13 ноември – отговори на Папа, останали без последствие, въпреки старателното обясняване, защото българите са гонили някакви си свои цели и създават прецедент в историята; и в същото време „почитане” на българските католици...

Разбрали ли са българите през 866 г. същността на отговорите на папа Николай I или само гонейки целите си за самостоятелност са пренебрегнали изобщо въпроса за духовното в това лавиране между юрисдикциите?

Разбираме ли ние, католиците, днес, а и православните ни събратя, какво всъщност представлява факта, че имаме четирима блажени? Защото май не особено добре се разбира и затова са възможни такива езикови абсурди като „Ден за почитане на българските католици”.

Постоянно бягаме от истинската същност на въпросите за вярата, от конкретното приложение в живота ни, защото е много по-лесно да се плъзнем по външното, по опаковката и удобното за ползване, но не и да се замислим какво се крие вътре. И най-вече, че именно то, това скритото, трябва да излезе наяве, да струи от всяко наше действие, от всяка наша дума, от целия ни живот. И само тогава думите няма да отразяват абсурди, нито ще бъдат параван за гонене на егоистични цели или просто временно увлечение до изчерпване на ползите.

Химнът на Бърдарски геран

2008-11-10T16:46:00.005+02:00

Едва ли има човек, свързан по някакъв начин с Бърдарски геран, който да не е чувал химна на селото ни. Самата аз знам от 10 години името на автора и историята на написването, но едва преди два дни ми хрумна да поровя в нета и да намеря нещо повече за него.
Спартак Бутански за повечето хора в Бърдарски геран е само едно име, затова днес след кратко издирване отидохме в Кнежа с Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, за да се срещнем с човека, написал най-обичаната ни песен.

В годините около откриването на новата сграда на читалището ни през 1958 г. – не е ясно дали много преди това, в селото често гостува младият композитор от Кнежа. Тогава на около 30 години; приятел на Петър Велчев, ръководителят на хоровите колективи в нашето читалище; композиторът намира още една причина да пресича толкова често полето между Кнежа и Бърдарски геран. Красотата на една палкенска мома го е пленила така, че гостуванията и срещите водят до написването „на един дъх” на най-популярната днес песен в селото ни. Песен, която се пее по всичките ни концерти, на всички гостувания в чужбина и в страната, тя е нашата визитна картичка и нашата гордост.

Дори и днес малко населени места имат химн. Някои, по-големи от нашето село, все още се опитват да намерят твореца, който да събере в текст и музика най-емблематичното за населеното им място. Бърдарски геран е от тези, който са с късмет. Композиторът сам ни е намерил и ни е дарил песен.

За всички, които за пръв път чуват името на Спартак Бутански ето малко повече за него:

Роден е на 31 януари 1920 г. в Кнежа. Започва своята творческа дейност в Кнежа на 11-годишна възраст със самостоятелен концерт с устна хармоника в салона на гимназията с афиш и билети. Като студент един месец свири на устна хармоника по Радио София, още в първите години на радиото. Завършва Музикалната академия през 1944 г. при най-видните български композитори и педагози.
Съветник е по музика в Министерство на културата, но не остава в София и се връща в Кнежа, където вече 75 години има творческа, културна и обществена дейност. Град Кнежа го направи Почетен гражданин. Написва химна на Кнежа. Патрон е на школата по изкуствата към читалище „Борба” и е създател на фестивала „Златна царевица” в Кнежа.

В творческия си път има създадени 3 664 творби – песни, кантати, оперети. Издадени са 32 печатни сборника с песни. Получава 80 награди, сред които орден „Кирил и Методий” и трите степени. Свири на всички инструменти с изключение на флейта и кларинет.

До богатата колекция от творби, награди и инструменти на Спартак Бутански можете да се докоснете, ако посетите Историческия музей на град Кнежа – едно уникално място, способно да промени представата ни за този град.

Из околностите на Бърдаре

2008-11-01T22:01:00.005+02:00

Толкова сме се загубили в ежедневието, че съвсем забравяме да вдигнем главите си от проблемите, спешните задачи, работата и какво ли още не.
В днешния прекрасен есенен следобед направихме една разходка до „пояса”, който дели землището на Бърдарски геран с това на Кнежа.
В горичката до този разделителен пояс не бях ходила от дете. В спомените ми дърветата бяха по-високи, а гората по-чиста. Сега за жалост безмилостна сеч я е превърнала в горичка от издънки, никнещи край дънерите на отрязаните дървета. Едно гнездо сред бодливите клони, синьото на трънките и червеното на шипките, зеленото на свежата трева и безбрежния простор наоколо ни – късчета красота в деня ни.

Обичам полето. Нашето поле. Вълнистата Дунавска равнина, която се дипли нежно и плавно и мами погледа и стъпките ти да идеш още и още по-далеч. Напред, там където линията на хоризонта постоянно бяга пред теб и появилите се картини запленяват очите и сърцето ти. Зелено или златно, изорано или наскоро ожънато – полето е омая, радваща с простора и цветовете си, с простиращия се винаги пред теб път.

Когато се „изкачите” на малкото възвишение на кнежкия „пояс”, се обърнете и погледнете към селото. Виждат се двете църкви на границата между небето и земята. Поседнете на зелената трева и погледайте към Бърдаре. Малко петно там в гънката между небето и земята с две извисяващи се камбанарии.

Един нетрадиционен за България пейзаж…

Една приказка, която чака да бъде разказана…

85 години читалище "Съединение-1923"

2008-10-29T14:09:00.008+02:00

Читалището в Бърдарски геран ще чества своята 85-та годишнина на 14 ноември 2008 г. от 17,30 ч.

Поканени са всички, които през годините са отдавали таланти, сили, време и нерви за благото на нашето читалище.

Гостуват ни младите танцьори от Асеново и самодейните младежки състави от Б. Слатина.

Елате заедно да си припомним историята на читалище "Съединение", да споменем хора, които са работили за него, да върнем към живот позабравени емоции от миналото.

Добри думи за Лука

2008-10-25T13:47:00.007+03:00

Това са двама мои много добри приятели - вляво е Благой Вангелов от София, а вдясно - банатският българин Лука Велчов от Букурещ.

Преди повече от седмица Благой ми се обади, че заедно с група приятели решили да идат в Букурещ и ме помоли да го свържа с някой, който да им помогне да разгледат румънската столица с акцент към българското в нея.

Нямаше защо да се замислям. Единственият, който можеше прекрасно да свърши тази работа е Лука Велчов - стар приятел и невероятен родолюбец.

Казват, че имаме с Лука еднакви очи - хубави и сини, било палкенска жилка според някои. Аз пък знам, че не само по това си приличаме.

Помолих Благой да напише текст за българите в Букурещ и за преживяванията им през тези два дни престой, за да го публикувам в сайта на Дружеството на банатските българи в България. С блестящото му слово можете да се срещнете тук.

Гостуване в Бело блато

2008-10-25T13:41:00.003+03:00

В коментар към миналогодишна публикация ("Българиада във Войводина") дойде една новина, която изнасям тук, защото й се зарадвах и нека повече хора да присъстват на предстоящото обявено събитие:

На 8 и 9 ноември 2008 юношеският хор към Националната гимназия за древни езици и култури в София ще гостува в Бело Блато. Доколкото разбрахме, хората там имат нужда от още българска литература, така че ще направим всичко възможно да им занесем разнообразни книги на родния език.

Манол Глишев, НГДЕК

Посетете концерта и допринесете с каквото можете за благополучното развитие на новите контакти.

Минзухари в пустошта

2008-10-20T16:50:00.005+03:00

Слънцето тегли навън в есенните дни и ето ни - смръзнато потреперващи от мъгливите утрини и очакващи с лека неприязън вечерния остър лъх на внезапно появил се вятър. В бързащите да се източат слънчеви часове една мълчалива разходка из селото ни поднася лека тъга и смътна надежда, изразена в купчинки жълти минзухари.

Не съм обикаляла селото точно от една година, когато снимах запустението. Днес видях нещо друго – разликата между срутващите се къщи и поддържаните е още по-огромна и тя се дължи не толкова на умирането на едните, а най-вече на видимото обновяване на другите.

Въпреки всичко запустелите дворове, за жалост, са повече от добре уредените. Макар полека да започва процес на окрупняване като се присъединяват запустелите към все още живите.

Една заключена врата и разпилени гнезда минзухари в пустеещия двор – това е късче от Бърдарски геран в топлата есен на октомври.

Интересно предложение

2008-10-16T21:22:00.004+03:00

Моите млади приятели от www.bqlaslatina.com написаха едно чудесно есе за родния си град Бяла Слатина. Казва се "Отвъд Бяла Слатина". Как и защо нямат история, как и защо никой нищо не помни и не знае. Възхищавам се на смелостта да обявят проблема, на стила на писане и ентусиазма им да започнат да се ровят и да възстановят нещото, което би трябвало да им е завещано от предците. Можете да прочетете целия текст тук, а интересна за банатските българи е тази част от есето:

„За разлика от Бяла Слатина обаче, едно от селата в общината - Бърдарски геран - кипи от информация. Сякаш някой с годините е записвал историята му ден след ден - култура, обичаи, традиции … В богатата история на това село има всичко. Туризмът му се развива добре, културата му се пази и уважава. Съществуват и любопитни забележителности.

Май е по-добре то да стане град и община. И дотогава, ако Бяла Слатина, не реши да става кралство или галактика, нека се присъедини към ” община ” Бърдарски геран."

Приемете това предложение с чувство за хумор и дано младите ентусиасти да намерят сили да постигнат мечтата си - да успеят да създадат във виртуалното пространство образа на града, който обичат. Досега показват, че го правят с много любов и надежда за промяна.

Интервю за конкуренцията

2008-10-10T13:11:00.008+03:00

От края на януари поддържам, с помощта на верен екип млади хора от община Бяла Слатина, един новинарски сайт за всичко ставащо в общината. Казва се „Вестител”.
От известно време стартира и конкурентен сайт за ставащото в Бяла Слатина, създаден от Г. Грозданов, един млад човек, родом от града, но живеещ в Италия. Двата сайта не си съперничат вражески, а по-скоро си помагат, съизмервайки се.

Изненадващо за мен, от „конкуренцията” ми поискаха интервю, което можете да прочетете тук. Според администратора имам много приятели, защото само за три дни интервюто е видяно от рекорден брой читатели, а аз дори не съм казала на никого.

Сега реших вече да го обявя, след като видяхме, че няма нужда от пресилена реклама. Изводът е, че сайтът е четен много и това е най-важното за създателя му и за всички, които искат информацията да достига неподправена и навременна до читателите.

Нов български учител за децата в Иваново

2008-10-07T20:32:00.003+03:00

От няколко години Министерството на образованието и науката праща учители в българските общности в чужбина. Сред банатските българи в Румъния и Сърбия също отиват, а става така, че и остават там, което може само да ни радва, тъй като явно намират какво да ги задържи и приобщи към тази общност макар и извън родината.

Наскоро получих писмо от една учителка, спечелила конкурса за мястото на учител по български език в Иваново, Сърбия. Казва се Емилия Неделчева и е от Севлиево. Търсейки повече информация за селото и за хората, които живеят там, попаднала на моя блог. Писа ми с молба да й разкажа за хората, за мястото, за всичко, което я очаква на новото място. Препратих я към по-стари публикации тук и й предложих да я представя на цялата ни общност, живееща по света, защото само ако се познаваме, ще можем да си помагаме едни на други.

Днес Емилия Неделчева бе в Министерството на образованието и науката и вече със заповедта за назначение потегля през идващите почивни дни към новото предизвикателство. Иска да научи повече за селото, училището, за всичко… Тръгва с очакваната за такива случаи тръпка от неизвестното и твърди: „Не ме притеснява колко ще бъда ангажирана, защото обичам работата си и децата. Гледам на работата си там като на професионално предизвикателство, като на възможност за нов път в професионалното ми развитие.”

Приканвам всички да помогнем, с каквото можем, на Емилия. Тя ще работи за банатските българчета в Иваново, за всички хора в Иваново, създавайки в сърцата им образа на България.

Няма случайни неща

2008-10-05T14:30:00.005+03:00

Напоследък все по-често ме намират хора, които не съм и предполагала, че ще познавам. Тръгват от блога, някои случайно попаднали там, пишат ми и така започва понякога оживена кореспонденция, понякога само еднократна размяна на писма.

По същия начин се запознах и с Кристофър-Джоузеф Равнополски-Дийн. От първото му писмо научих, че е директор на Дружеството на Българските Диалектаджии http://sbdpp.blogspot.com/ , който ме молеше да му помогна да публикува поемите на Павел Куков на сайта на тяхното дружество.

Посрещнах с недоверие това първо писмо, особено като погледнах сайта и мернах някои печатни и пунктуационни грешки. Написах отговор, не особено предразполагаш към продължение на кореспонденцията, като се усъмних както в истинността на името, така и в стойността на цялата тази работа с диалектаджиите. Макар в сайта да видях публикувани стихове и на Антон Лебанов, това не смекчи сърцето ми.

Каква беше изненадата ми, когато този същия Кристофър ми отговори с изключително любезно и подробно писмо, в което дава пълна информация за рода си и … за възрастта си. Оказа се, че е 15-годишно момче, което учи в немската гимназия в София и вече е сътрудничело на вестник Nasa glas с кратък разказ http://nasaglas.link.ro/NasaGlas200814.pdf.

Оказа се, че странното име се дължи на родословието му. Майка му е известната арфистка Анна-Мария Равнополска http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%BD%D0%B0-%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%A0%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%94%D0%B8%D0%B9%D0%BD
А баща му е американеца Geoffrey Dean - http://home.aubg.bg/faculty/dean/

Кристофър списва вестник на шопския диалект, който говори http://dramshenskagordost.blogspot.com/Можете да разгледате и да се уверите, че момчето владее фонетиката и умее да предава доста точно особеностите на говора.

Трогна ме готовността му да набере поемите на Павел Куков, въпреки че се опитах да го разубедя, изтъквайки трудностите с ръкописните текстове и непознаването на банатския български диалект. Доводите ми не бяха взети под внимание, така че в скоро време може да имаме набрани и публикувани в интернет, ако не всичко, то поне част от стиховете на Куков. За срам на банатските българи едно 15-годишно софиянче, говорещо шопски, ще ни свърши работата, която отлагаме с години…

Кристофър е невероятно момче и съм убедена, че не случайно се намерихме. Дете на изтъкнати музиканти, той не е избрал тази кариера, макар да свири на пиано и да има добър слух. Отдават му се езиците и затова сега учи в немската гимназия с особено старание. Обича математиката, рисува хубаво (негово дело е герба на Дръмша в сайта), обича историята и биологията.

На тази снимка е Крис, облечен в собственоръчно ушито червено елече, а ризата е бродирана пак от него. Стенописът отзад също е негово дело.

Пожелавам много успехи на Кристофър във всички сфери, в които прилага талантите си.

Радвам се, че ме намери, Крис!

На сбор в Трънчовица – 27 септември 2008 г.

2008-09-28T20:33:00.003+03:00

Заесени ли се, почват сборовете по околните села, пък Бърдарски геран си няма. Не че ни липсва. Обикновено тези празници са по време на енорийския празник, но със сигурност за повечето хора тази връзка вече не съществува. А в Бърдарски геран за честването на свети Йосиф, покровител на храма ни, рядко идват гости – все пак е 19 март, студ и сняг сковават земята и изобщо не е за пътуване. Пътят ни през зимата става трудно достъпен, а още по-трудно достъпен е той до сърцата ни, но това е друга тема…

На 27 септември, събота, два дни преди енорийския празник в Трънчовица, самодейните колективи при читалище „Съединение-1923” отидоха в селото, където е енорийски свещеник отец Стефан Калапиш. Връзката между двете села започна отдавна. Още през април 1998 г., когато с една кола обикаляхме павликянските села аз, Павлина Радкова, Стефан Калапиш, Павел Куков и Николай Бонов, за да разбудим паметта, да предизвикаме интерес към новопоявилия се вестник ФАЛМИС, към възобновяване на връзките помежду ни. После имахме едно гостуване с читалището и с това приключи всичко до тази есен.

Фактът, че в Трънчовица вече живее един банатски българин, направи това село малко по-забележително за разглезената ни от внимание общност и така поканата за гостуване по време на сбора на селото дойде естествено и очаквано. Отец Стефан Калапиш участва в живота на читалището им така, както участваше и в Бърдарски геран.

Срещнаха се и кметовете на двете села – г-жа Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, и г-н Блажо Николов, кмет на Трънчовица. Обсъдиха проблемите и стигнаха до извода, че навсякъде положението е еднакво. Още една причина да се срещаме и да обменяме опит с цел по-добро справяне с трудностите и клопките.

Концертът, който изнесоха самодейците от Бърдарски геран, смело мога да кажа, че беше най-добрият им концерт от поредицата през тази година. Или неколкократните изяви са ги школували, или многобройните упорити репетиции са им помогнали, или пък защото го направиха и заради отец Стефан, но представлението наистина си заслужаваше да се види.

Програмата откриха децата от Трънчовица, които пеят забележително, подготвяни от Стефан Соколов, секретар на читалището, с помощта на отец Стефан Калапиш. Малките момичета и момчета показаха завиден талант, а фактът, че Трънчовица е родното място на Григор Вачков не е случаен. Там май всеки прилича на големия актьор – както визуално, така и с хумористичната си и актьорска нагласа.

Жителите на Трънчовица си личат – повечето са ниски, прекалено смугли и някак изстрадали на вид. Не знам на какво се дължи последното, но е набиващо се в очите за външния наблюдател. Смело мога да кажа, че са най-темпераментната публика, пред която самодейците от Бърдарски геран са пели и танцували досега. И хора се въртяха сред публиката на мегдана, наред с танцьорите на сцената; и песните се пяха с пълно гърло, и усмивките и блясъка в очите подкрепяха с всички сили случващото се пред тях. Мисля, че този концерт бе най-успешния и поради този факт – невероятното участие на публиката, което зареждаше самодейците и те се раздаваха до крайност. Никой не жалеше себе си тази вечер – нито гостите, нито домакините и затова резултатът бе налице.

За това как бе възприето присъствието на банатските българи от Бърдарски геран в Трънчовица е показателен един случайно дочут разговор по телефон сред публиката на мегдана. Един леко подпил по сборянски трънчовенин разказваше на свой познат какво се случва в реално време на селския мегдан: „Ей, да знаеш какво чудо правят тука едни от Бърдарски геран, бе! Не го знам къде е това село, ама са върха! И носии си имат и всичко. Играят, та се късат, ти казвам! Ииииииии, направо са мляко с ориз, бе, брат! Върха са!...”

Е, това е то! Не знам какво точно е предизвикало реакцията да оприличат банатските българи и техните изпълнения с невероятното кулинарно изкушение „мляко с ориз”, но за пръв път чух такова определение, излязло направо от непредубедената душевност на трънчовените. Дали защото носиите ни са бели или пък защото на фона на смуглите и чернокоси домакини бърдарчани изпъкваха с бялата си кожа и русолявите коси… Или пък просто са толкова страхотни, че човек изгубва ума и дума като ги гледа… Което и да е от всички, важното е, че сборът в Трънчовица остана в сърцата и на гостите и на домакините и се разделихме с пожелание за скорошни нови срещи.

Десет години от беатификацията - Белене 20 септември 2008

2008-09-20T20:24:00.004+03:00

На 20 септември представители от цялата Николополска епархия се събраха в Белене, за да отбележат закриването на юбилейната година, посветена на десетгодишнината от беатификацията на Блажения Евгени Босилков.

В 10,30 ч. в читалищния салон срещата бе открита от монс. Петко Христов, епископ на Никополска епархия, който подчерта, че е дълбоко разочарован от липсата на беленчани на това събитие, изнесено в светска среда, защото се е предполагало, че интересът от обществеността ще е по-голям, но за жалост такъв липсва. Белене се гордее повече с атомната централа, вместо с родения тук Блажен Евгени Босилков.

Доклад на Страхил Каваленов припомни живота, делото и заслугите на Блажен Евгени Босилков, които трябва да са винаги пример за нас и за идващите поколения, за да я има Църквата.

Шествие, водено от енорийския свещеник на Белене отец Корадо Газбаро, прекоси града и стигна до светилището - църквата "Рождение на Блажена Дева Мария".
В храма, по време на литургията, монс. Петко обяви важна новина за цялата епархия - получен е документ от Светия престол, с който Блажен Евгени Босилков се обявява за покровител на епархията. Документът е на латински и след превод ще бъде разпространен в двата езикови варианта по всички храмове на епархията.

Още една новина бе обявена по време на това честване. Димитър Ганчев от Българската секция на Радио Ватикана раздаде на енориите новия диск, издаден специално за юбилейната година. Дискът съдържа предавания на Радиото във връзка с беатификацията. Димитър Ганчев заяви, че изданието е със специалната цел гласовете на хората, участвали в тези събития, да не бъдат забравени, хората да не бъдат забравени и да напомним за пореден път на света как се е стигнало до всичко това.

Цялата церемония по беатификацията в базиликата "Св.Петър", аудиенцията на Папа Йоан-Павел II за българските поклонници, интервюта със сестра Габриела Босилкова, с отец Иван Софранов, архим. Гаврил Беловеждов, монс. Купен Михайлов, Евгени Босилков - праплеменник на Блажения, протойерей Стефан Стефанов и реабилитацията на епископ Босилков от Върховния съд на Република България - всичко това можете да намерите в новото издание на българската секция на Радио Ватикана.