Това е статията ми за майския брой на АБАГАР, който ще излезе тези дни:
Изборът да си никакъв
(Католиците в Бяла Слатина)
Проблемът за общностния живот на католиците в населени места, където те не преобладават, където нямат храмове и дори не ходи свещеник поне веднъж годишно, не е от лесните за разрешаване. Навлизането в тази болна тема е неприятно, защото анализът трябва да борави с конкретни факти, да нарича с точните имена, да посочва грешки и постижения (кое ще преобладава ще зависи от мястото, всеки път различно).
Пътуването започвам от най-близкото до мен в момента – групата банатски българи, които живеят в град Бяла Слатина – на 9 км. от село Бърдарски геран – единственото католическо село в община Бяла Слатина, единствено в окръг Враца, единствено в Северозападна България. Тази уникалност се е съхранила, защото банатските българи знаят, че за да оцелеят, трябва да се изолират от другите, които са православни, местни, заварени на тази територия, различни и доста странни. До 50-те години на XX век изолацията е била отлично спазвана – браковете са се сключвали само между „свои”, дори и да е трябвало да се ходи в другите села на банатски българи в България - Гостиля, Драгомирово, Асеново, Брегаре, а понякога и чак в Банат…
Строго пазещо територията си, хората си, и най-вече знаците за различаване – вяра, традиции, говор, фолклор, Бърдарски геран е най-запазеното досега село на банатски българи в България. Как му се отразява обаче наличието на малък град в непосредствена близост и какви са отношенията с другите?
От средата на XX век много хора от селото потърсиха препитание в града, повечето пътуват всеки ден, но една доста голяма част се засели трайно в града. Никой не знае точната бройка и няма как да се определи, защото тези хора просто изчезват, сливат се с нищото, защото да си признаеш какъв си май се оказва опасно…
„Убий” различния!
В България цари дух на верска толерантност – така казват. Ако погледнем с открити очи и сърца, и си кажем честно и без увъртания, това изобщо не е така. Обществото ни е „толерантно”, защото е апатично и не му се занимава с мислене кой какъв е и какво означава това. Докато тежката духовна дрямка го държи, няма никакви проблеми. Тежко става, когато се събуди, предимно водено от силите на Злото, усетило, че някъде нещо различно може да надигне глава малко повече.
Всичко е мирно и тихо, ако не вдигаме погледа си от чисто телесните нужди и те погълнат изцяло приоритетите ни – да има какво да ядем, да имаме дом, да имаме кола, да имаме разни модерни неща около себе си, които ни се струват страшно необходими и така заровили погледа си в земното, няма никаква опасност да установим някаква връзка с Бога. Обаче, ако подобните около нас усетят, че може нещо друго да се мъти в главите ни, ако даваме някакви признаци на нещо различно и считано за опасно да разруши статуквото на вцепенението, просто защото заплашва тъпата застиналост на блатото, тогава вече някой си плюе на ръцете и се започва такова гонене, че чак да се чуди човек как изведнъж се е появила такава енергия за нещо различно от личното обрагодетелстване.
Банатските българи в Бяла Слатина са анонимни. Ако някой се е осмелил да се легитимира като банатски българин, то той е наблегнал много плахо на историята, традициите, диалекта, но нито дума не е отворил за вярата. Това става по две причини – първо, почти във всички случай вярата липсва, а и някакво религиозно възпитание също; и второ, да се обявиш за католик в безбожна среда, която има претенции за „православна” е по-опасно, отколкото някой може да си представи.
При наличие на католически храм само на 9 километра от града никой от живеещите в Бяла Слатина католици по произход не го посещава поне в неделя. Страхът да не ни сочат с пръст, да не ни обвиняват, държи здраво в смъртоносната си хватка. По-удобно е да се размием с тълпата, вместо да отстояваме позиция изпълнявайки дълга си (това, че отричаме да имаме такъв, не означава, че го няма, нещо повече – този дълг се трупа и се предава на следващото поколение, заедно със собствения му дълг). За успокояване на съвестта, ако случайно ни загризе, имаме удобна формула – „ами то има православен храм, там си ходим и палим свещички, то нали Господ е един…” Най-удобния начин да си измием ръцете! Автоматически се освобождаваме от отговорност като част от Църквата и като ангажимент към храм и свещеник, защото просто сме никъде и никакви.
Капанът на душевното подтисничество, на страха, себичността и егоизма е много здрав, но и невидим, обвит в мекотата на заспалата съвест, на нежеланието да научим нещо повече, в отказа да отворим очите си за истината.
„Аз съм християнин, а ти?”
Такъв въпрос се задава постоянно от интелигентни „православни” на католиците и то с характерна интонация – нападателна и самодоволна. И упорито си държат на „християнството”, тропайки с крак, навирили гордо носове и стиснали юмруци. А за Христос не знаят абсолютно нищо, дори не могат и да се прекръстят. Просто православието им се е превърнало в знаме, в оръжие, с което да бият де що сварят, водени от безбожната тъмнина на сърцата си. Само дето не знаят, че убиват най-много себе си.
Специално в Бяла Слатина вярващите се броят на пръсти. С тях католиците нямат никакви проблеми – енориите си гостуват, завързват се приятелства, свещениците си помагат с каквото могат. Всичко останало задава горепосочения въпрос.
В календара с празниците в общината липсва каквото и да е било споменаване на католическите такива, а Бърдарски геран е най-активното от общо 14-те села. Отказ да покажем, че сред нас живеят и други, различни, такива, които не разбираме съвсем, но не защото те са много свети или много вярващи, а просто защото ги смятаме за опасни. Всеизвестен факт е, че населението на Бърдарски геран е от 99 процента католици, но в храма влизат най-много до 40 човека редовно, останалите само на големи празници и то, за да се видят с хора и да си побъбрят. Значи опасността от някаква верска интервенция е повече от минимална.
В православния храм в Бяла Слатина картината е същата. Тогава причината да се ненавиждаме взаимно, да се нападаме, да се изкарваме нещо повече от другия, се състои именно в липсата на обич към ближния и вяра в Бога.
В този малък град живеят много католици, работят на престижни места, имат имоти в града, положение и влияние, но… никой не знае, че са такива. Първата причина е, че за тях вярата е само по произход, а не е начин на живот, а втората – че нямат смелост дори да отстояват различния си произход с цел да не си навредят някак с различността си в морето от еднакви индивиди. Да си личност не е лесно, по-лесно е да си плуваш безгрижно сред множеството без отговорности и без ангажименти, без да имаш лице и позиция, която да отстояваш, а ако имаш такава, то тя ще е толкова битово тривиална, че не може да си никаква опасност за войнствено настроените защитници на статуквото.
Когато се появяват кадри от тържествени католически литургии по местната кабелна телевизия, тогава цялата високо културна общественост се претрепва да се подиграва на това, което са видели, но не са разбрали, защото няма как да го разберат, подхождайки към другия с пренебрежение и отхвърляне по принцип, а точно заради претенцията си, че са православни, би следвало да търсят да разберат другите и да им помагат по християнски... нали са християни?! Или християнство и православие са две противоположности?!
Подмята се, че на католиците не се полага обществен дял, защото православните по претенция са мнозинство и като такова следва да получават 100% от всичко. Ами тогава да се направят, както някога в Америка, места за католици и за претенциозни православни; тоалетна за православни и такава с надценка за католици и други, защото са по-малко и процентно данъците им са по-малко... Но, защо пък не, нека да има квота според постъпленията в общинския бюджет на верска основа, така, пътьом към Европата.
Подигравателни коментари за причастието и начина, по които се приема, за колениченето и моленето, за ред още други неща – за един вярващ католик тези думи са нож в сърцето. За вярващия православен също, но войнствено обявилите се за „християни” мачкат наред и свое и чуждо, просто защото е свързано с Бога, а това не е добре за каузата на Злото.
На подигравки са подложени и вярващите православни в този град. Тогава може би причината да има толкова силен отпор срещу двете вероизповедания не се дължи на някакви канонични дразги или неприемания, а на самото наличие на ВЯРА, която не може да има място под слънцето, няма право да свидетелства за един друг живот, не може да има право да диша. Тогава „Аз съм християнин и ще си празнувам моите си празници!” изведнъж се превръща в шарж, достоен за комедия, ако не беше толкова страшно това, което стои зад подобно поведение и което му дава сили да действа неуморно.
А кои са празниците на тези „християни”? Целия арсенал от езически интерпретации на православния ритуал и вяра, обилно смесени с окултни практики – то суеверия, то заклинания над погачи, пръстени, клонки, яйца и кокошки, то коледари и лазарки, то забрани и наричания – все свръх-важни неща за просъществуването на човека в днешно време и справянето му с всички житейски неволи. Същите са „празниците” и на номиналните католици, които поне не бъркат кой е християнин и кой не е и се оправят с термините малко по-добре от събратята си. Това разбира се, не ги прави по-малко грешни, защото да знаеш нещо, но да не го спазваш, да си ходил на катехизис, но да си оставил всичко научено преди приемането на първото причастие някъде там в килера, наред с чифт стари обувки, прашясали играчки и куп книги, до които вече не се докосваш, всичко това не те оправдава или пък те прави по-качествен от другите. Напротив, грехът се преумножава именно подари това, че знаем, но не изпълняваме.
Разстоянието до сърцето
Къде са доброто, братството, разбирателсвото? Някъде там, сгушили се в сърцата ни и, плахо поглеждайки навън или веднага се свиват обратно, или пък се опитват да направят няколко крачки в опасното, но ранени смъртно се завръщат скоро, ненамерили разбиране. Разстоянието до сърцето ни е толкова голямо, че няма как да го съкратим, докато се плашим да приемем открито Бог да влезе в живота ни и да свидетелстваме за тази велика промяна. Защото ни е страх. Треперим поради невярата си, а в света не е добре да се показваш слаб. По законите му слабостта е грешка.
Далече сме, толкова далече, че умората пъпли по ставите ни, стяга мускулите ни, замъглява мозъка ни, умираме…
За католиците в Бяла Слатина пътят до „сърцето” на храма не е толкова дълъг, стига да искат да обърнат очите си натам, да обърнат стъпките си и да извървят тези девет километра до Бърдарски геран.
Само че пътя трябва да извървим с покаяние и да започнем да разбираме по друг начин смелостта и жертвата, отговорността и трудностите, победата и хулите, всичко това, което съпътства нелекия път на нашето завръщане.
