Открития в Бърдарски геран

От петък съм си в село и понеже ще бъда повече време тук през идните месеци, удоволствието от проучването вече гъделичка леко позаспалата понякога нужда да ровя из миналото, из ставащото в момента, да наблюдавам и анализирам.
В лудото надпреварване с ежедневието не се замисляме колко обекти има около нас, които уж не са нищо интересно, а всъщност като се повгледаш и откриваш цял свят, пълен с какво ли не, чакащ просто да насочиш очи и сърце към него, за да ти разкрие богатството си, което свенливо крие от заспалите и неинтересуващи се от нищо умове.
Всеки следобед, когато съм на село, излизам да се возя с колелото около 17 ч. и за този един час разходка и почивка срещам най-различни неща, които полека ще се появяват тук. Понякога веднага, ударили ме с непосредствеността на емоцията, а понякога престояли малко за някой и друг ден размисъл.

Тези дни установих по павликянските села в Южна България как няма памет за родените в тях свещеници, които не са живели там, а са намерили мястото си някъде другаде. Никой не помни нищо за тях, а те са част от общността ни независимо, че са живели и работили на друго място.
Така вчера след един кратък разговор с две момичета установих, че в село изобщо не е позната личността на отец Иван Софранов – пасионист, роден в Бърдаре, но цял живот живял в странство. На 26 декември ще се навършат 10 години от смъртта му. По този повод ще проуча и напиша нещо повече за него, но засега ще Ви покажа само мястото на родната му къща, която вече не съществува. Намирала се е точно срещу входа на храма “Свети Йосиф”. Сега там е парк, а на няколко метра от мястото на къщата стои камъкът, символизиращ заселването на банатските българи тук.

Така през улицата срещу храма стоят в присъствието и отсъствието си два символа с противоположен смисъл. Един камък, пазещ спомена за оная каменна твърдина сред пустото голо поле в Банат, наречена Камъка, която заварват павликяните, когато отиват там и вземат за селото си дори името Бешенов, останало от предишните обитатели. Символ на усядането ни, всеки път някъде другаде, но носещо със себе си всичко натрупано досега през времето на странстването.

Другият символ е невидим – липсващата родна къща на отец Иван Софранов. При отчуждаването на имотите през 50-те години на XX век, за да се отвори място за площада на центъра на селото, събарят цяло едно каре къщи. Сякаш с това събарят и нещо в паметта ни, заличават част от същността ни. Безспорно този акт е бил необходим, за да се изгради едно модерно централно място, но сякаш това е символ на опустяването на душите ни – точно срещу храма зее празното на светския красив селски площад.
От всичката богата духовна предполагаема същност, носена от банатските българи, е останало само светското, само спомена за преселението, само камъка на ъгъла, напомнящ кога сме дошли тук. За Църквата и хората в нея не се знае почти нищо…

"Наше" място в Южна България

Пътувам из Пловдивско тия дни. Нямам възможност да пиша много в блога си, но ще събера наблюденията си в нещо по-сериозно, когато се поспра малко на едно място и имам компютър под ръка. Ако искате да усетите атмосферата на банатските български села в Румъния, колкото и да Ви е странно, можете да го направите и в Раковски. Разхождах се по улиците и виждах баби, същите като в Бешенов, забрадките им, ежедневните им работни престилки, начина по-който говорят, стоят пред къщите си, усмихват се, поздравяват... Диалектът е като нашия, с много малка разлика. Чудесно бихме се разбирали и без да ползваме кода на книжовния език.
По-силно е това усещане в кв. Генерал Николаево, а по-слабо в Секирово - не знам защо...
Беше ми хубаво и родно някак си... Странно, а толкова малко се познаваме. Бабите дори нямат понятие за павликяни и банатски българи, дето нашите баби го редят пред всеки репортер, който им насочи микрофон. Просто са си научени. На тия им стига само че са католици. Нямат нужда от други определители.
Иначе за два часа престой и вече ставаш част от общността им. Невероятно гостоприемни и дружелюбни са. Сега остава да се научим да се търсим по-често, защото сме клони от едно дърво и заедно можем много повече.

Паметник на Независимостта

Вече и такъв има в София. Дано не се превърне много бързо в незабелязвана част от пейзажа след шумотевицата около него вчера.
От 11 ч. на 22 септември бях на едно събитие в центъра на столицата. Откриваха първия паметник на Независимостта на България. Масивен гранитен блок, поставен между Националната художествена галерия и сградата на Народното събрание на пл. "Княз Александър I" (бившия партиен дом).
Паметникът е дело на скулптора проф. Георги Чапкънов и арх. Станислав Константинов, а средствата за него в размер на 15 хиляди лева са събирани с доброволни дарения по време на събития, организирани от Общонародно сдружение "Мати Болгария" от 2002 до 2007 година, каза председателят на сдружението Петър Константинов. Това прави паметника първият, построен от изцяло анонимни дарители, подчерта Константинов и изобразява стилизиран момент от обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. в Търново от княз Фердинанд. Лентата бе прерязана от кмета на столицата Бойко Борисов, а паметникът бе осветен от Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит.

Навременна помощ

Това е Пламен Сивов - човекът, който ме научи да слагам слайдшоу в блога си преди доста време, и който винаги е до мен, когато имам компютърни проблеми, например като този с "белите прозорци" от вчера на мястото на всяко едно слайдшоу.
Благодаря му от сърце!

Можете да посетите личния му сайт и да научите малко повече за него на адрес http://www.orthomatic.net/
Това е и човекът с китарата, ако си спомняте от началото на публикациите ми в този блог (от 30 юни 2007 http://karadzhova.blogspot.com/2007/06/blog-post_30.html).
Повече за любовта му към китарите и музиката - на адрес http://www.poetiskitara.com/

Компютърни проблеми

След неуспешен опит да подобря качеството на блога си с разни технически нововъведения, имам проблем нещо с настройките и затова не виждате нито едно слайдшоу в блога. Чакам включване от един човек, който винаги ми помага в такива ситуации, за да оправим проблема. Моля Ви, имайте търпение...

Предстоящо турне в Сръбски Банат

Получих покана от приятелите ми от читалище "Св. св. Кирил и Методий" в град Раковски да споделя с тях едно пътуване до Сръбски Банат при българите католици в Иваново и Бело блато. Турнето ще се осъществи от 19 до 21 октомври, а повече по темата може да прочетете в техния блог http://kiril-i-metodirakovski-chitalishte.blogspot.com/2007/09/blog-post_17.html

Очаквайте пълно отразяване на събитието с думи и картини по време на турнето (при възможност), а най-вече ден след това, като се приберем в България.

Рожден ден

Днес навършвам 34 години... Доста сериозна възраст бих казала, но май изобщо не се възприемам като на толкова... по-скоро като без определени някакви измерители на земното ми пребиваване... Статистиката остава извън годините и измерва други неща - много по-сложни от отброяването на 365 поредни дни...

Поезията на Ян Твардовски

Снощи бях в Полския културен институт на представянето на книга на католическия свещеник Ян Твардовски, който е поляк и сега за пръв път се появява така мащабно в България.

Повече официална информация за събитието можете да намерите на адрес http://sursumcorda1.blogspot.com/2007/09/blog-post_17.html

Човек невероятно скромен, цял живот живял в един манастир без светски шум, но отразил в творчеството си огромното многообразие на Божия свят. На корицата е вратата, която води към стаята, където е живял тихо и незабележимо.

А ето и малко поезия - без пунктуация, сурова и проста, но побираща цял един свят в себе си:

За вярата

Колко често трябва да губиш вярата

официалната

надутата

вирнала нос

застраховащата

проповядвана оттук дотук

за да намериш единствената

като въглища все още зелени

онази дето просто е

среща в тъмното

когато несигурността става сигурност

вярата истинска защото просто не е за вярване

(1970)

Ето и едно за любовта, защото отец Ян Твардовски пише за всичко. На страниците можете да намерите толкова различни измерения - от дълбочината на вярата до хумора на анекдотите, от размислите върху Евангелието до погледа, спрян върху малката мушица...

Ако е любов

Първо не искаха да повярват

и си казваха

че любовта им е твърде голяма

необхватна като листата -

много високо и много близко

после че това не е истина -

та нали с всичко е така

но Ти който познаваш всяка птица

и златните буки

знаеш че ако е любов тя е като вечността

без преди и след

(1978, 1980)

Дружеството в нужда се познава

Днес приключи офанзивата с настаняването на Мелания като в последната, най-отчаяна фаза, се включи и Себастиян Гергулов от Управителния съвет на Дружеството ни, когото повиках, когато вече нямахме сили от разкарване по инстанции цял ден (втори вече). В 16 ч. Мелания вече имаше стая в общежитието, а Себастиян й прекара багажа от Бояна до Студентски град.В понеделник идват останалите трима младежи в София и лудницата продължава…

Изпращане за Рим

Днес от ранно утро графикът беше натоварен. В 9 ч. бях на автогара „Трафик Маркет”, откъдето в 10,30 ч. заминаваше за Рим семинаристът Койчо Димов, който беше на лятна практика в енорията в Бърдарски геран.
Разменихме новини, впечатления, адреси на сайтове, а с подаръка (юбилейна лупа от вестник АБАГАР) дори се снима за спомен.
През юни се връщат с другия семинарист Страхил Каваленов, който също завърша и двамата ще са новите надежди на Никополска епархия.

Мелания Узун е вече студент в УНСС

Днес пристигна първото момиче от Стар Бешенов, за да се запише в УНСС за специалността Икономика на туризма. Пристигна от Белене заедно със сестрите жозефинки от Атина, което пътуваха за летището. Сестра Кати Будур е първия човек в България, който пое двете момичета, които ще учат в София, още при пристигането им. Тя им подсигури престой в Белене няколко дни, а сега вече ги поема софийското присъствие на банатчаните.
Благодарение на изключително отзивчивия беленчанин Иво Кондров, който шофираше, нямахме проблем с придвижването из столицата с тежкия багаж на Мелания. Закара я до Министерството на образованието и науката, после заедно отидохме до Университета за национално и световно стопанство.
След няколкочасово висене по опашки най-после Мелания бе записана, но тъй като не получи стая в общежитие (което е поредната недомислица на бюрокрацията, особено за студентите от чужбина, които нямат къде да отседнат) трябваше да дойде с мен и така сега е подслонена в дом АБАГАР, благодарение на гостоприемството на архим. проф. Георги Елдъров.
Утре продължаваме одисеята по настаняването в Студентски общежития…

Банатска българка полага вечни обети

Днес ми вървя от сутринта. Ранното ставане, студеното време в планината и тъмнината на ранния час не попречиха на „зелената” светлина, която проправяше пътя ми през целия ден. Вървеше ми и с транспорта през целия ден, всичко беше като нагласено така, че да не затрудни с нищо пътуването ми, имащо за крайна цел град Белене и вечните обети на сестра Катерина Будур.
Отец Станислав ме взе от автогарата на Плевен в 9,30 ч. и в 10,30 ч. вече бяхме в двора на празнуващата енория. Гостите прииждаха едни след други и всичко беше хем празнично, хем спокойно. Сестра Кати посрещаше всички с усмивка, а и всички гости от епархията бяха особено щастливи да са пак заедно. Понеже е банатска българка от Стар Бешенов имаше и около 40 гости от родното й село – най-близките й роднини и приятели, които искаха да бъдат с нея на този ден и да участват в празника й.
Свещеници от Никополска епархия, сестри от много общества, миряни, главно от Белене поради работния ден – църквата беше пълна, макар и не препълнена.
Радио Ватикана помести в кореспонденция на Росица Златева кратки данни за сестра Кати, които можете да видите най-отдолу на тази страница http://www.oecumene.radiovaticana.org/bul/Articolo.asp?c=154183
Повече официални данни по темата в новия блог на кръга АБАГАР http://www.sursumcorda1.blogspot.com/

В 13,30 ч. се разделих с гостоприемната енория и потеглих по обратния път към столицата, така, както бях пристигнала…Повече за събитието ще оставя да говорят снимките:

Добрата новина

От днес стартира новия блог на кръга АБАГАР, който, ако е успешен, ще прерасне в отделен сайт с много по-широки функции. Повече за него ще намерите на адрес www.sursumcorda1.blogspot.com

Sursum Corda означава „Горе сърцата” и е възглас от предисловието в католическата и православната литургия, въведение е на евхаристийния канон (анафора).

“Случайна” среща в Бърдаре

Казват, че няма случайни неща. И май наистина е така. Понякога просто ти пада от небето нещо, което хич и не си се надявал, че ще те сполети ей така, както си седиш и гледаш на света наоколо с тиха разсеяност.
Днес бях на люлките в парка с племенницата ми Ема и гледайки децата с по едно око отвреме-навреме, изведнъж вниманието ми бе привлечено от страхотен фотоапарат. Разбира се, първо забелязах апарата, а след това погледнах човека, който го носеше, обикаляйки из парка с изражение на търсещ нещо.
Известно време го оставих да обикаля, но след като никой от хората наоколо не му обърна внимание, реших да се заема с работата аз и да го осветля, ако нещо не му е ясно.
И така се запознах се един интересен германски гражданин, който обича да посещава Бърдарски геран и да снима!!!
Казва се Румен Милков, баща му е от съседното село Галиче, а съпругата му е от Враца. Живее цял живот в Берлин, където кара такси и поддържа един блог за таксита. Ако пътувате за Берлин и ви трябва такси, потърсете го! Човекът е невероятно дружелюбен. Ето адреса на блога му http://www.taxiberlin.blogspot.com/

Румен Милков е в България за ваканцията си. Има къща до Вършец и за пореден път посещава Бърдаре, като всеки пък ходи до немската църква. Сега има професионален фотоапарат и искаше да я снима отвътре, за да направи специален сайт за нея с цел да се помогне за рекламата и събирането на помощ за реставрация на храма.
Тази среща ми беше подаръка за днес, за което благодаря на Бога, който се грижи да не спираме с усилията си по спасяването на рушащата се немска църква.
Разменихме координати с Румен, а скоро ще има и немски превод на моята статия за църквата, който ще е поместен в бъдещия сайт. Само ако се обединим и заработим всички за благото на този храм, ще успеем да направим и невъзможното. Защото няма да сме сами, дори и ако за момент ни се струва, че сме изоставени…

Разходка из Бърдарски геран

Почивните дни дойдаха със слънце и затопляне след суровото време на последния работен ден вчера. На село съм си и малка разходка из центъра ми подейства освежаващо – срещите с хората, обиколката на познати места, успокоителното въздействие на ходенето за удоволствие…
Разходете се и вие из родното ми село – това са само част от обектите, а в идните дни ще открия и други интересни неща, хора, събития…

Сълза в неделя

Днес ми се случи нещо хубаво.
То не дойде от хората около мен. Някак очаквано студено и враждебно е при тях.
Постоянни изненади – все повече или по-малко неприятни и толкова рядко хубави.
Студ обвива тялото и душата тези дни, а свистейки наоколо ни, вятърът се мъчи да докаже, че властва и може да прекърши съмненията и доверията ни, очакванията и надеждите.

И ето в този хладен и безслънчев ден намерих книга. Или по-точно тя ме намери - малка и тънка, толкова проста и същевременно толкова силна.
Четейки я, се разплаках. Сякаш, за да оправдае заглавието си, книгата изкара сълзите ми наяве. За да се замисля, за да се стресна, за да проумея… и за още толкова други неща…

„Пролята за ТЕБ” е последната книга със стихотворения и фрагменти на Калин Михайлов. Християнска поезия – рядко срещана и още по-рядко четена.

Повече за автора можете да намерите тук http://liternet.bg/publish20/k_mihajlov/index.html
А тук можете да прочетете откъс от книгата http://www.veren.org/anews.php?n=6
Повече – при желание потърсете из нета. Но … най-добре си купете книгата…