20 януари 2010 г.

Божията гъска

Все повече почитатели на публикуваните в блога на Ник Марков малки приказки се обръщат към мен с молба да ги превеждам и публикувам тук, за да могат да ги четат.

Това е идея с Ник да направим едно съвместно издание в превод на „нашия” български език. Ако интересът към тази тематика продължава, сериозно ще се замислим по въпроса.

Ето и следващата история:


Божията гъска

Имало едно време семейство, което живеело в едно много малко селце. Имали две деца.
Бащата не вярвал в Бога и не се срамувал да казва и на другите какво мисли за религията и особено за християнските празници, както например за Рождество Христово.

Неговата жена, обаче, била вярваща и възпитала децата си във вяра в Бог и Исус Христос.
Една вечер, точно преди Рождество, жената и децата отишли на литургия в малката църква в селото. Викнала и съпруга си да иде с тях, но той отказал с думите:
- Всичко това е голяма глупост. Ако наистина имаше Бог и ако Исус бе Негов Син, защо би го пратил на земята, въплътен в човешка плът? Ако Бог е всемогъщ, защо би слязъл толкова ниско до нас? Не мога да вярвам в такива неща, всичко това няма никакъв смисъл.

Така жената и децата отишли без него.

Не минало много време и започнал да вали сняг и да духа вятър. Мъжът погледнал през прозореца и не видял нищо, само сняг, носен от вятъра. Започвала буря!
Седнал малко преди да запали печката, за да бъде топло вкъщи през нощта. И точно в този миг чул нещо да се удря в прозореца. Веднъж, после още веднъж. Погледнал навън, но не видял нищо от снега.

Като поспрял малко вятърът, излязъл навън да види какво е това, което се удря в стъклото. Тогава видял едно ято диви гъски да се лутат и да хвърчат из двора. Изглежда, че се били запътили към топлите страни, но се загубили и изостанали от голямото ято сега летят заблудени и гладни из неговия двор. Вкочанени и замаяни от студа някои от тези гъски се били ударили в прозореца му.

Селянинът, човек с добро сърце, си казал, че би могъл да ги прибере в обора, тъй като в това лошо време със сигурност не биха могли да продължат пътя си на юг.
„В обора биха могли да пренощуват спокойно. Там е топло, има и какво да ядат, тъй че докато спре виелицата биха могли да си починат!” – си казал селянинът. Отворил широко вратата на обора, надявайки се, че гъските ще я видят и ще влезнат вътре, но те само пляскали с крила и се лутали насам-натам. Изглежда, че те изобщо не били забелязали обора и не си давали сметка какво би означавал той за тях.

Мъжът опитал да ги примами, да ги вика, но не направил нищо друго, освен да ги уплаши още повече.
Влезнал вкъщи, взел едно парче хляб, натрошил го и посипал с трохите диря до обора. Но гъските пак не разбрали.
Отишъл зад тях и опитал да ги вкара в обора, но те се уплашили още повече. Тичали на всички страни, само не и към обора.
Опитвал всичко, но не успял да вкара гъските там, където биха били на топло и на завет по време на бурята.

„Защо не ме следват?” Дали не виждат, че това е единственото място, където могат да се спасят от бурята?”

Мислейки така, мъжът си дал сметка, че гъските никога не биха следвали един човек.
- Само ако бих бил един от тях, ако бих бил и аз гъска, бих могъл да ги спася! – си казал на глас той.

И тогава му дошла идея! Влезнал в обора, извадил една от неговите гъски, занесъл я зад ятото диви гъски и я пуснал. Гъската хукнала сред другите гъски право към обора, а те, една по една, я последвали, докато не влезнали всички на завет.

Като видял това, мъжът стоял мълчалив известно време, след което повторил на глас:
- Само ако бих бил един от тях, само тогава бих могъл да ги спася!

И се сетил за думите, които казал на жена си: „Защо Бог би се понизил, че да слезе на земята и да живее в човешко тяло?”

И изведнъж разбрал всичко. Бог бил направил точно това! Ние сме като тези диви гъски – заблудени, ослепени, уплашени. Бог изпратил Сина Си, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

И очите му се напълнили със сълзи. Годините, през които не вярвал, минали изведнъж както тази буря. Станало леко на душата му. Коленичил в снега и казал първата молитва в своя живот:

- Благодаря ти, Господи, задето взе човешки образ и дойде да се спасиш от бурята!

18 ноември 2009 г.

Атеистът и вярата

Ник Марков напоследък пуска в блога си много интересни разкази и ме изкушава да превеждам някои от тях. Няма да го правя често, за да може да ги четете и там в "оригинал" на банатски български диалект, но ето един малък текст, който поразява с поуката си:

Атеистът и вярата


Един атеист се разхождал близо до пропаст. Изведнъж се подхлъзнал и започнал да пада. Както падал, за щастие, успял да се хване за малко клонче. И така, както висял на това клонче, което студеният вятър започнал да люшка насам-натам, осъзнал, че положението е сериозно!
„Ей, - помислил си той – сега само Бог може да ме спаси. Аз никога не вярвах в Него, но сигурно съм грешил. Какво има да губя?” И започнал да вика:
- Боже, ако те има, помогни ми, и аз ще повярвам в Теб! – но не дошъл никакъв отговор.
- Моля те, Боже! Аз никога не съм вярвал в Теб, но ако ме спасиш, отсега нататък ще вярвам!
Изведнъж от небето се чул глас:
- О, знам ги аз тези като теб! Ти никога няма да вярваш…
Като чул гласа, човекът толкова се уплашил, че за малко да не изпусне клончето.
- Моля те, Боже! Ти бъркаш! Аз наистина мисля така! Ще повярвам!
- Не вярвам! Онези като теб само това говорят!
Човекът, обаче, продължавал да моли Бог да го спаси. Накрая Бог му казал:
- Е, добре! Ще те спася. Пусни клона!
- Какво? Да пусна клона? – извикал човекът. Ти да не ме мислиш за луд?...

13 ноември 2009 г.

Клонките се сплитат

Описването на родовете полека дава резултати. Намериха ме мои братовчедки, за които изобщо не съм предполагала, че съществуват. Прочели в блога ми за рода и познали в една от снимките своите собствени пра-прабаба и дядо по майчина линия – Катерина и Стоян Калапиш, една от връзките ми с големия род Калапиш, която чака проучване.


Така родовата история ме срещна с близначките Мария и Радостина Кьосеви от Русе, които имат в семейния си архив същата снимка, която имам и аз.

Двете момичета са на двадесет години. Завършили са немската гимназия в Русе през 2008 г.. Сега са студентки втори курс специалност Европеистика в Русенския университет. Именно това, което изучават, е стимул да потърсят връзките си с банатските българи. Занимават се много с проекти и презентации.

Най-хубавото е, че изявяват желание да работят за каузата на банатските българи и по-специално в Русе, където живеят. Отдавна чакаме да се появи някой в този хубав град, където живеят поне 100 семейства банатски българи (смесени или не), затова Мария и Радостина са надеждата на всички ни за едно ново начало.

Очаквайте бъдещи инициативи в Русе, а всичко интересуващо ви по темата ще можете да намирате в сайта на Дружеството на банатските българи в България.

7 ноември 2009 г.

Чашката

Наскоро Ник Марков публикува в своя блог един забележителен разказ за Твореца и творението. Преведох го, за да могат повече хора в България да разберат дълбокия смисъл на текста:


Чашката


Двама съпрузи били на почивка в Англия. Преди за заминат оттам си казали, че не би било лошо да си купят нещо за спомен. Особено, че точно тогава се навършвали 25 години от тяхната сватба. Тъй като и двамата харесвали старинните предмети, влезнали в един антиквариат. Там забелязали красива чашка за чай.
- Може ли да видим онази чашка? – попитали те – Никъде другаде не сме виждали по-красива чашка за чай.
- Заповяйте!
И докато продавачът им подавал чашката, тя започнала да разказва:
- Вие не можете да разберете! Аз не съм била винаги чашка за чай. Някога бях само една буца глина. Но един ден моят Господар ме откъсна от родната ми земя и започна да ме мачка и да ме удря.
- Не прави така! – виках аз – Не ми харесва! Остави ме на мира!
Но Господарят само се усмихна и кротко ми отговори:
- Още не! После ме постави на някакво колело и започна да ме върти. И ме върти ли, върти...
- Спри! Достатъчно! Зави ми се свят! Стана ми лошо! – виках аз, но напразно.
Господарят само поклатил глава и казал:
- Още не! Така ме въртя, стиска, мачка, докато не ми даде формата, която искал. После ме хвърли в пещта. Ох! Никога в моя живот не бях усещал такава горещина! Виках, крещях, хлопах по вратата:
- Помощ! Извади ме оттук!
Но виждам, че той клати глава и шепне:
- Още не! Тъкмо си бях казал, че повече няма да мога да издържа, дойде края на мъката, и ето че вратата на пещта се отворили. Много внимателно Господарят ме извади навън и ме сложи на една полица.
- Ооооо... Сега е много по-добре! Поне имам въздух... – си мисля аз. Но нито успях да си почина, и той пак ме взе в ръцете си и започна да ме изглажда и боядисва! Стана ми зле от миризмата на боите, с които ме цапаше. Мислех си, че ще се задуша.
- О, моля те, спри! Спри! – започнах аз да крещя. А той отново ми отговаря:
- Още не! И пак ме хвърли в пещта, но този път не беше както преди. Сега беше два пъти по-горещо! Молих му се, плаках, крещях. Мислех си, че ето, точно сега ще умра! Но изведнъж той ме извади от пещта и отново ме сложи на лавицата. Започнах да се свестявам и си мисля:
- Ами сега, какво ли ме чака занапред? Какво ли ще прави с мен още?
Но след като мина около един час, Господарят ми подаде едно огледало и ми каза:
- Виж се!
И аз погледнах! Оооооооо! Каква красива чашка бях станала! А Господарят стои край мен и ми шепне:
- Знам, че те боля, когато бе само една буца кал, а аз те стисках и мачках. Знам, че боля! Но, ако бях те оставил там, сама, ти би се изсушила и напукала. Знам, че ти се зави свят, когато те въртях на колелото, но ако бих спрял, ти би се разкъсала и разхвърчала на всички страни. Знам, че ти бе тежко, когато те сложих в огъня, но ако не бих направил това, ти би се пукнала. И сигурно не ти хареса миризмата на боите, с които те украсих, но по друг начин не би била сега така красива. Но сега, най-после, ти стана нещо! Ти си моят плод!

Запомнете и вие: Ако някой път усещате, че животът ви се струва твърде тежък, че ви удрят от всички страни, ви притискат и блъскат безмилостно; когато усещате, че ви се вие свят; когато страдате и животът ви е толкова тежък, че трудно дишате, седнете и си направете един чай! Налейте го в най-красивата чаша, която имате. И докато държите чашата в ръцете си, мислете за Онзи, който я е сътворил!

* * *
Той нямаше слуги, но пак го наричаха Господар,
Той не е имал дипломи, но пак го наричаха Учител,
Той не е имал лекарства, но пак го наричаха Лечител,
Той не спечели нито една битка, но завоюва света,
Той не уби никого, но бе разпънат на кръста,
И бе погребан, но и днес живее между нас.
Той няма да хлопа на вратата на твоя дом, а на вратата на твоето сърце...
Ако сърцето ти Го познае, отвори му!

2 октомври 2009 г.

Наградата

Книгата „Родовата памет на банатските българи” тръгна по своя път. С две успешни представяния в София и Бърдарски геран тя бързо нахлу в медийното пространство и, което е по-важно, в мислите на хората. Ентусиазъм и общностно единение родиха идеята за бързо второ издание – разширено, с още автори, с доразвити досегашни родови истории, повече данни и снимки. Всичко това е награда за труда и усилията ни, но най-голямата награда за мен се появи на 30 септември към края на работния ми ден в Община Бяла Слатина.

В кабинета ми влезе гражданин и се представи. Казва се „Бай Гюро”, родом от Гостиля, но живее в Бяла Слатина повече от 30 години. Чул за книгата от местното кабелно радио. Дошъл да попита дали може да си купи.
Седна на стола до бюрото ми. Попита дали Павел Куков от Гостиля е написал нещо за книгата и … изведнъж очите му се напълниха със сълзи и заплака… Успя само да каже с треперещ глас „Аз съм банатски българин” и се разрида. След минута стана и си тръгна, обещавайки да дойде на следващия ден…

Не знаех как да реагирам. Обещах да нося книга за него утре и дори не успях да попитам как е фамилията му. Изведнъж целия ми ден се преобърна, сякаш завеса падна пред очите ми и осъзнах, че часове преди официалното представяне на книгата в Бърдарски геран този човек ми бе пратен, за да ми покаже какво всъщност сме успели да направим с това издание.

„Аз съм банатски българин…” – думи на осъзнаване и събуждане, примесени със сълзите на мъката и спомена, на неизреченото през годините…

28 септември 2009 г.

За хората и книгата


В бясната скорост на събитията трябва да поспра за миг и да помисля. Иначе може и да се загубя...

Първата книга, издание на Дружеството на банатските българи в България, е факт. За няколко месеца идеята се превърна в книжка. Малка, с цвета на стара фотография, пожълтяла от дълго пазене в кутиите на баби и дядовци. Дълго стоя идеята в раклите на плановете ни, толкова дълго, че когато всичко като на шега започна да се сбъдва, някак беше трудно да се осмисли. То се случваше сякаш само, а всички ние служехме, за да помагаме, доколкото ни стигат силите, на зараждащото се да се появи.

Благодаря на всички, които повярваха в идеята. На всички, които написаха тестове и участваха в този сборник. На всички, които искат да има второ преработено и допълнено с нови автори издание. Всичко това показва, че усилията не са отишли напразно.

В шумотевицата на поредицата представяния един човек остана леко в сянка поради факта, че не е в България, а в Болоня (Италия). Мария Гюкова е художник на корицата на книгата. Дъщеря на художника Антон Гюков от Бърдарски геран (от рода на Донцоловите), тя се съгласи да направи корицата даром – заради баща си и заради изтънялата й връзка с банатските българи. Благодаря на Мария за отзивчивостта и бързината на работата.

На представянето в София на 23 септември стана дума за цвета на корицата. Интересно бе единството на всички – банатски и не-банатски българи около символиката на цвета й. Тъй като исках при среща с книгата човек да вижда стара снимка, която да го въвежда веднага в съдържанието, Мария взе една от многото архивни снимки и „изля” цвета на стара пожълтяла от времето фотография върху цялата корица.
При първия досег с коректурите ми задаваха въпроси защо е „такава бозава” книгата. Отговарях, че цели да покаже колко е избледняла родовата ни памет, така че дори буквите на текстовете все по-трудно се виждат и са станали бели. Доц. Д-р Антоанета Запрянова обаче ме обори и каза, че това е цветът на земята, на пръстта, от която идваме и в която ще се върнем. Една символика, натоварена с много смисли и будеща размисъл…

В беседата се стигна до пожеланията следващите книги за банатските българи, които ще издадем всички ние заедно, да имат все по-наситени цветове на корицата, а защо не и някоя, която да е изцяло в „паргарево” (розово) - цветът, известен като „палкенския” цвят от цялата палитра.

17 септември 2009 г.

Денят, в който сме родени


На 18 септември имам рожден ден. От много години не го „празнувам” по стандартния начин с много гости, купон, ядене и пиене. Винаги съм се радвала повече, ако с този ден е свързано нещо друго – пътуване, разходка, хубав слънчев ден, среща с някое непознато място.

Забелязала съм, че колкото повече години ме отдалечават от „празнуването”, толкова повече хора се сещат за мен и ми се обаждат, пращат имейли, честитят… Това се случва в някаква друга сфера на общуване, където присъстват заедно в този ден хората, с които ме свързва неуловима нишка.

Замисляла съм се неведнъж върху поздравлението за рожден ден. Докато българите си честитят самия ден и го превръщат в средоточие на всичко, дори измествайки човека от цялата тази смисловост, то банатските българи използват друга формула, много по-интересна и предизвикваща размисъл. Ще я изпиша на кирилица, макар да съм против писането на диалекта ни с кирилски букви:

„Да те Бог жувей!”

Нещо като „Да те поживи Бог”, но в странната звучност на диалектния изговор. Как изведнъж всичко добива друга светлина, когато в този ден нищо друго няма значение освен човека и Бога, и живота, който е дарен и даряван постоянно, благодарение на който ни има на този свят.

Подаръците за тазгодишния ми рожден ден започнаха да идват още в навечерието. Един приятел ми подари стих, който искам да споделя с читателите на този блог, защото по странно съвпадение е свързан с темата на горните ми размисли. Авторът се казва Димитър Стоянов и пише страхотно – в стихове и проза. Остава само да се престраши да издаде написаното.

А ето и подаръка:

Надежда, Вяра и Любов!


Не ме напускай никога, надежда,
когато сам над пропастта стоя,
дай ми ръка, не се оглеждай,
на края да се задържа.

Не тръгвай от сърцето, вяра,
когато слаба е душата,
изтръпнала от изневяра
и подкосени колената.

Ако вихрушка страховита
душата бедна заледи,
спаси ме ти, любов, долитай,
и ледовете разтопи.

Не хвърляйте ме във беда,
когато с тъжен съм покров,
свети, спасителна звезда,
Надежда, Вяра и Любов!