Опит за връзка

Концепцията „Фалмис“ се зароди като малко семенце през 1997 г. в един организиран от Народно читалище „Съединение-1923“ – с. Бърдарски геран конкурс за разказ, спомен, стихотворение или друго произведение, посветено на историята на Бърдарски геран и банатските българи у нас и в чужбина. Идеята за конкурса бе на Павлина Радкова, председател на читалището.

Есето ми „Опит за връзка“ спечели първо място и даде надежди за по-сериозна ангажираност. В границата между 1997 и 1998 г. се роди идеята да започнем издание към читалището, което да събира и популяризира културата на общността.

В първите дни на 1998 г. с помощта на Димитър Мирчев от Бърдарски геран, тогава работещ във вестник „Демокрация“ първият брой на вестник „Фалмис“ бе отпечатан в София.

Днес, началото на 2020 г., в дните до честването на 22-годишнината на „Фалмис“ като идея, концепция, дейност ще си припомняме пътят до тук за всички онези, които са с нас не толкова отдавна и не знаят как започна всичко.

Текстът е публикуван за пръв път в първия брой на вестник "Фалмис" през януари 1998 г.

.........................

Опит за връзка

Към миналото обикновено се обръщаме c носталгия, когато вече следите от предишни обитания са отдавна заличени или все още слабо прозират под дебелия слой днешни преживелици. За историята и духовния живот на селата в България се сещаме чак когато те вече са потънали под водите на някой голям язовир или когато никой не е останал, за да пази в паметта и ежедневието си напластяваните традиции. Тогава събирачи на народни умотворения, които се мъчат да откопчат от лапите на забравата късчета минал живот, водят сладки раздумки c приседнали на припек старци, които с мъка се връщат в младостта си и, ако понякога не се леят спомените, а мълчанието побеждава желанието за разговор, то е, защото вярата в споделянето е изчезнала.

Смисълът на предаването от поколение на поколение е безвъзвратно изгубен, нишката се е скъсала много преди да започне снаждането и не по естествен, определен от хилядолетията път - от деди на внуци.

Започнат ли да се събират и издават сборници c народни песни, приказки и друга народна мъдрост, значи нещо куца в самата фолклорна култура, започнало е забравянето, отмирането на цели структури от тази огромна система. Текстовете вече не се помнят, затова е нужно да се напечатат. Сборниците са малки ковчези, в които почиват, може би без надежда за възкресение, народните песни. 

Усилията за подтикване към събиране на безценните зрънца история, полагани от единици, които осъзнават крещящата нужда от съхранение на миналото, са породени от усещането за разпадане на общността. Търсене на опора и спасение в думите, в митологичното съществуване на нещата, което би трябвало да продължи живота, да увековечи едно неистово желание за оцеляване, дошло от нас по кръвните канали на наследствеността от дълбокия кладенец на вековете.

Митът е реч и затова едно подобно вечно битуване на ценности трябва да се опира на собствените усилия за поддържане на постоянния поток от думи, идващ от миналото и насочен към едно по своему предопределено бъдеще. Словесният наниз съществува независимо от днешните ни опити да се включим в него, но същевременно предизвиква и привлича неминуемата обреченост на включването към една утвърдена верига, защото историята трябва да се доразкаже, за да се постигне пълната цялост на един, граден c множество усилия, мит.

Понякога е трудно да обханем усещанията си и да ги превърнем в осъщественост. Кълбото от думи все още се върти бясно, но все така страшно далече от чакащия. Лек опит за проникване и то отново потъва в далечината. Дали упоритостта ще успее да съедини пространствата на многоизмерното време и да доведе при нас шепота на изминалите години?

В онези далечни времена, когато в областта Банат се появяват български селища, по панаирите, организирани в някои от тях, могат да се забележат слепи гъдулари, които c монотонния си глас на антични аеди разказват историята. Стремежът за ословесяване на делата, за превръщането им в действителност от друг порядък, кара певци и слушатели да изживяват и доизграждат чрез думите своя живот.

Постепенно разказът за преселенията, за произхода на тези българи в странство, се превръща в мит, в код, който осигурява съзвучието и целостта. Определя белезите, служещи да разпознаване на „своите" и същевременно за издигане на самочувствието до предели, необходими за оцеляването сред множество етноси, коренно различни по световъзприемане от оставените в родината събратя. Една подобна традиция за изпяване на историята тези преселници носят още от прадедите си, свещенодейс-твали по обширните степи преди да се населят на кръстопътя, наречен Балкани.

Същността ни, това, което сме – съзнавайки го или не – се определя от малки и по-големи камъчета по пътя, извървян от тези преди нас. Мислите и начинът на отреагиране на заобикалящия ни свят са моделирани от напластяваните влияния и усилия за формирането на едно единно цяло, на едно насочено, строго разграничаващо се и самоизолиращо се съзнание. Съзнанието за принадлежност към една общност е своеобразен мит, кодиран в световъзприемането. Митът е реч, следователно "съзнанието" се определи от битуването на думите, на постоянно повтаряния разказ за произхода на банатските българи и последвалите премествания и поселища.

Тази, изграждана c множество усилия, система се подпомага от знаковостта на сигнали, сякаш създадени и поставени на определеното си място, за да поддържат потока от думи, изграждащи вербалното битие на една общност.

Ако се спрем само на един такъв знак – единичността и изолираността на селищата на банатските българи – както в Банат, така и на техните потомци в България, ще открием интересни неща. Селата са затворени и трудно, дори неприязнено приемат всякаква намеса отвън, където според митологичното мислене е разположен хаосът, чуждото и винаги враждебно пространство. Оградената и усвоена територия бързо се превръща в нещо, коренно различно от заобикалящите я пространства - различна архитектура, друг начин на подреждане на пространството (външно и вътрешно), акцентуване върху един строго фиксиран център, какъвто се явява църковната сграда и поява на предания и легенди, свързани c редица конкретни обекти, което пък е белег за стремежа към бързото превръщане на тази, обикновено наскоро заета, територия в "своя", да се включи в изграждания модел, да поеме митологичните черти, изграждащи и поддържащи съзнанието на общността.

Единичността е призивен сигнал, уникалност, поява тук и сега, без връзка c всичко заобикалящо. Пътят, водещ до тези селища, поема функциите и на времевия поток, защото навлизането в тях носи усещането за влизане в друго прост ранство и време, в друг - паралелен, загадъчен и непонятен за непринадлежащите към него, свят. Път, водещ до там и не придължаващ. Знаковата същност на тези единичности е митологичен сигнал за присъствие. Ние сме тук и сега, дописващи историята, чието записване и повтаряне е започнало преди векове, за да запази нещо, може би вече непонятно за нас.

Днес думите се губят или просто липсва желание за постоянно повтаряне на мита. Мълчанието и затвореността, но вече не на общността, стремяща се да се разграничи от заобикалящите я, а затвореността на всеки отделен нейн член, изгубването на нишките, свързващи ни c духовното довеждат до смърт на думите. Всяка смърт влече след себе си друга - така постепенно умира и съзнанието, лишено от живителната влага на словата, носещи връзката c прадедите. Енергията, крепила единството и пренасяна по безплътните пътеки на разказваните привечер приказки и спомени от далечни и не толкова далечни времена; бавно разливаща се чрез звуците на песните, завещани ни от тези преди нас ú достигаща до апогея си в буйните вихри на танцовите мелодии вече не може да намира пътя към душите на хората. Преградата е във всеки от нас - липсата на желание за комуникация както помежду си, така и c миналото.

Опитите за издаване на вестници, воденето на радиопредавания, телевизионни предавания са мъчителните усилия на единици да спасят общността. Напъни за поддържане процеса на постоянно вербализиране на собствената история и мита, крепящ цялото.

Казват, че надеждата умира последна, но дано да намерим сили в себе си, за да запазим частицата вяра в душите, която ще помогне на живота да продължава. Връзката c корените, c душите на прадедите, ни задължават да правим, независимо успешно или не, многократни опити за запазване на изградената и заплашена от разпадане хармония на уникалната единичност.

Интервю за Моята българска история

Благодаря на екипа на Move.bg за това интервю! Банатските българи стигат до все повече хора.

20 години от създаването на концепцията „Фалмис“

Всичко започна от един вестник и от една дума, която през декември 1997 г. все още не показваше мощта на своя заряд. Само интуитивно усещахме, че има нещо, което ще ни даде. Това беше спомен от детството и навяваше някаква отвъдност – било през Дунава, било през годините. Всички писма от Банат, които получавахме, започваха с думите „Фалин да бъди Исус у ваща къща!“ По онова време това звучеше толкова магично във времето на забраната да се вярва в такива неща, че интуитивно го свързвах с нещо загадъчно и велико, толкова велико, че е способно да държи заедно хора, които дори не са се виждали, но знаят, че са едно цяло.

Мисията на „Фалмис“ започна за света на 25 януари 1998 г. денят, в който честваме обръщането на Свети Павел като спомен за павликянското минало и знак за голямата промяна, която принадлежността към Католическата Църква даде на една малка група българи. Хора, които продължават да вървят през времето и пространството. Да усвояват нови места и да привличат други  за своята кауза. Просто защото го умеят. И защото знаят, че хората и времето са неразривно свързани, те съграждат моста, по който вървим през света.

По него не можеш да вървиш сам. Винаги ти трябва още някой, още неколцина, още стотина, още хиляда. Само така, помагайки си взаимно, всеки допринасяйки за общото дело с дарбите, които му е дал Бог, ще можем да оцелеем, да пренесем през времето ценността на това, което ни прави човеци.

Потомците на преселниците носят тежестта на паметта, но не всички я осъзнават. Те имат важната роля да събират времето и хората в едно. И в този момент, тук и сега, всички ние сътворяваме чудото на единението. Аз вярвам, че тази вечер тук се случва чудото на общността – с нас са всички наши предци и съмишленици, които вече са отвъд видимия свят, с нас са младите хора и децата, на които принадлежи бъдещето, а ние сме връзката, чрез която това се случва.

Мисията на „Фалмис“ е да създава спомени, които младите да използват като камъни, по които да преминат през реката на времето. Така както ние имахме такъв шанс в естествената среда на семейството на село. Днес все по-малко хора ще имат този шанс. Затова общността в големия град има тежката задача да опази и пренесе онова, което може да бъде предадено само от сърце на други сърца. То вече не е така материално, а повече виртуално, но все още е огънят, който гори и пренася вярата напред във времето.

Интервю за HARTA - 6 февруари 2017

И едно мое интервю за HARTA, за което благодаря на Тодор Велчев и на онези борбени и смели хора, които отстояват каузата на духовността в България.

Интервю за "Брод" - 18 ноември 2016

Благодаря на "Брод" и на Иванка Иванова за това интервю
За силата на единството и каузата за опазване на общността
Разговор със Светлана Караджова, председател на Дружеството на Банатските българи

Да изграждаш мостове е мисия

В живота няма случайни неща. Всичко си идва във времето и на мястото, когато и където  е нужно, за да се изпълни Божия план за нас. Често против нашата воля, често без да го разбираме, но пък какъв импулс може да се появи, ако човек се довери и последва предначертаната посока. Опитът ми досега, в различните пътища, по които съм вървяла, показва, че се иска само желание и готовност да последваш повика, да изпълниш смело това, което вижда сърцето ти и да посрещаш с усмивка идващото. Защото то е това, което Бог иска да изпълниш в света, да осъществиш Неговите планове не само за теб, но и за всички, с които те срещне.

Така стана и с реализацията на идеята за лагер с деца от различни вероизповедания, за който заедно с Ангелина Владикова мечтаехме повече от година. До последния момент сякаш нищо не вървеше, спънки изникваха и надеждите угасваха, когато изведнъж, десет дни преди началото на проекта, се появи решението – Ангел Филипов, приятел на „Мостове“ и общински съветник в Община Стара Загора подаде ръка и чудото започна.

В периода 18 – 22.07.2016 г. се проведе пилотното издание на поредния проект на  „Мостове“ - детския лагер Мост-Между-Културите, реализиран с финансовата подкрепа на Община Стара Загора и URI. (Източноевропейски Форум за Диалог – Мостове (BRIDGES) е неправителствена организация, част от глобалната мрежа на United Religions Initiative (URI), която се занимава с междукултурен и междурелигиозен диалог и има за цел да ограничи религиозно мотивираното насилие, като насърчава междурелигиозните и междукултурни парнтьорства и съвместни мирни инициативи)

Девет деца от 4 различни религиозни традиции (православни, католици, протестанти и мюсюлмани), живяха заедно четири дни в Международния младежки център в Стара Загора. Във времето на лагера, участниците имаха възможност да се запознаят с културните и религиозни паметници около и в Стара Загора; срещнаха се с представители на религиозните общности в района и се включиха активно в работилниците и практическите занимания.

Първият ден премина в опознаване и съвместни занимания, които да помогнат на децата да „разчупят леда“ помежду си.

Втория си ден заедно групата прекара в град Казанлък, където посети Казанлъшката гробница, Музея на розата и прекара няколко незабравими часа с отец Петър Немец и отците селезиани в католическия храм „Свети Йосиф“.

Вторият ден започна с кратка лекция на пастор Димитър Лучев за възникването на Протестантизма и характерните му особености. На обяд децата отпътуваха за комплекс „Чакалов“ в с. Малка Верея, където се срещнаха с група художници, участващи в международния пленер „Изкуство без граници“. След обяда последва уоркшоп за рисуване на портрет. Денят продължи с много смях, игри и забавления в басейна на комплекса.

Програмата в третият ден беше изключително натоварена. Започна с Регионалния историческия музей, в който екскурзоводът Ирина Йорданова запозна децата с историята на Стара Загора. Продължи с Музея на религиите (Ески джамия), където районният мюфтия Турхан Хасан изнесе беседа за исляма, а уредникът от музея Живко Симитев разказа на групата интересната историята на това свято място, което през вековете е било храм на различни религии.

След обяд програмата завърши с посещение на православния храм „Свети Димитър“, където отец Тодор прие групата с широко отворено сърце и благослови инициативата. 

В последната вечер децата месиха хляб заедно с Ралица Георгиева от „Хлебната къща“. Хлябът – символ на цялото човечество, с неговото многообразие и потенциал за развитие, бе прекрасен завършек на програмата през изминалите дни заедно.

Децата показаха отлична екипност, креативност и разбиране на основните принципи, които движат човечеството, а резултатът бяха два изключително вкусни хляба, омесени с много любов.

Бъдещето ни се гради сега - с всеки изминал миг, с всяка усмивка, с всяко споделено чувство и натрупан опит. Ако имаш отворено сърце, доброто ще те намери. Ако позволиш на сърцето си да го дарява на другите, тогава мостовете ще се изграждат сами пред стъпките ти и ще се заздравяват от стъпките на вървящите след теб.

В очакване на идното лято, което отново ще събере деца от различни вероизповедания в Стара Загора на поредното издание на проекта „Мост-Между-Културите“ 2017.

Повече снимки тук и тук.

Малко ретроспекция

Преди да навляза в нов етап от живота и деятелността си, някак неусетно се появи нуждата да си припомня през какво минах досега. По идея на Александър Живков нахвърлях накратко основните щрихи на мемоарите, които ще напиша някога :-) като поостарея още, но все пак е важно да си записваме случващото се, докато паметта е още свежа.

Ето един кратък текст, който проследява какво свърших за тези изминали години. Със сигурност в тях са заложени и насоките на продължението. Някои експерименти повече няма да повторя, но пък натрупах ценен опит, за който съм благодарна.

За всички, които ще търсят информация за мен в мрежата, реших да дам от първа ръка достоверни данни:

Светлана Иванова Караджова е от най-видните банатски българи в България, общественик, журналист и публицист.

Биография:

Родена е на 18 септември 1973 г. Произхожда от Бърдарски геран, област Враца. Това е най-голямото село на банатски българи в България, известно като „столица на банатските българи в България“. В родовата й история се преплитат корени от Румънски и Сръбски Банат, а живата връзка с останалите роднини в чужбина я превръща в един от най-активните радетели на банатската българска кауза. Родителите й са учители, отдали целия си живот на основното училище в Бърдарски геран.

Образование

Завършва гимназия в Бяла Слатина (1989-1991), а след това Българска филология във Великотърновския университет (1991-1996). В университета е от групата студенти, които са под силното влияние на проф. Анчо Калоянов, преподавател по Български фолклор, което определя насочеността на дейността й след това – постоянна битка за защита на българското, на каузата на малката общност на банатските българи и съхраняване на всичко, което е завещано от предците, като го доразвива и създава условия да просъществува и за в бъдеще.

От 1996 до 1998 г. работи като възпитател в Дома за деца и юноши в Бърдарски геран. 

Начало на дейността за общността на банатските българи

През декември 1997 г. се включва в общностния живот след като печели конкурс за есе, организиран от Народно читалище „Съединение-1923“ – с. Бърдарски геран, а от януари 1998 г. с помощта на Павлина Радкова, Стефан Калапиш и Павел Куков започва издаването на вестника „ФАЛМИС – Uveć falim!“ – бюлетин за банатските българи, чийто главен редактор е до спирането на изданието през 2003 г.

Няколко месечен престой в София в края на 1998 и началото на 1999 г. са белязани от опита й да оглави и раздвижи дейността на съществуващото от 1966 г. в София Дружество на банатските българи, създадено от Михаил Шипков, но в застой след смъртта му през 1996 г. Не успява да се справи, тъй като е твърде млада за тогавашните членове на Дружеството, които не я приемат. Убедена, че именно това е мястото й, Светлана Караджова не се отказва и продължава да търси начини да работи за каузата на банатските българи като се завръща в Бърдарски геран през април 1999 г.

Тогавашният председател на читалището в селото Павлина Радкова й отстъпва поста и тя става председател на читалището от април 1999 г. до септември 1999 г., когато комунистите организират свалянето й и изолирането от обществения живот. Причината – прекалена обществена активност, ярко изявена лична позиция и неподчинение на партийни структури.

Ролята на Католическата Църква

От есента на 1999 г. до есента на 2004 г. цялата й дейност се свързва с Католическата енория „Св. Йосиф“ в Бърдарски геран. Енорийски свещеник е Асен Генов, един от последните свещеници, ръкоположени от бл. Евгений Босилков. Периодът съвпада с работата в енорията на хърватските сестри винкентинки, най-вече с. Маргарета Бабич, които са причина Светлана Караджова да влезе в Църквата – първоначално като им помага с преводи и работата с децата, а през 2000 г. приема и Светите Тайнства Изповед и Причастие за първи път. Работи за издаването на енорийския бюлетин „Жива вода“, помага с ученето на българския език от сестрите, с преводи от хърватски на български език на песни, пиеси и др.

През есента на 1999 г., благодарение на „ФАЛМИС – Uveć falim“, се запознава със свещеника Петър Кьосов, който повлиява в огромна степен на духовното й развитие. Насочвайки погледа й към важни за Църквата събития, лица и факти, свещеникът развива усета й за взаимовръзките и истински съществените неща в живота. Дълбочината и обхвата на текстовете, писани както за католическия вестник „АБАГАР“ по-късно, така и след това, ще бъдат определени именно от постоянното общуване между двамата.

Забелязана е заради журналистическата си дейност и от архим. Георги Елдъров, който я кани през септември 2004 г. да работи за основания и издаван от него католически вестник „АБАГАР“. Премества се в София, където живее и работи като редактор в Центъра „АБАГАР“ до есента на 2007 г.

Отново работа за Дружеството

През юни 2007 г., все още в София, създава свой личен блог, в който започва да публикува различни текстове за банатските българи и статиите й, писани за АБАГАР. Този блог е първото интернет-място, в което активно се появяват новини за селата, историята и дейността на банатските българи в България. Ето как се представя самата тя в първия пост на блога:

„Банатска българка съм от село Бърдарски геран, България, което по категоричен начин е определило и заниманията ми - мисля, пиша, работя, доколкото ми позволяват силите, за общността на банатските българи, разпръсната по целия свят.

В този блог ще намерите лични впечатления за различни събития, които попадат в кръгозора ми, както и повече обща информация за общността на банатските българи и на католиците в България“.

Идеята да въстанови Дружеството на банатските българи в България не я изоставя и след обстоен анализ на постиженията и грешките на първото Дружество, Светлана Караджова основава през юли 2007 г. отново Дружество на банатските българи в България като приемник на старото, със седалище в София, за да демонстрира идеята, че то трябва да обединява всички банатски българи в страната, независимо дали живеят в селата или градовете. Председател на Дружеството е от основаването му досега.

През 2008 г. среща Александър Живков, неотлъчен помощник в различни проекти и инициативи, занимаващ се с информационни технологии и също с корени от Бърдарски геран. Заедно създават през същата година сайт на Дружеството на банатските българи в България, изключително богат на информация за общността, като всеки поема своята част от работата – Александър с построяването и редовната поддръжка на сайта, а Светлана с постоянното допълване на информацията.  Александър Живков става зам.-председател на Дружеството през 2010 г.. Един от проектите им е и сайтът на село Бърдарски геран, създаден през 2009 г., за да рекламира уникалното село и цялата дейност, която кипи там. През 2011 г. в работата по сайта, както и в следващите съвместни инициативи, се включва активно и Ралица Велчева, също родом от Бърдарски геран.

Завръщане в Бърдарски геран

През есента на 2007 г. Светлана Караджова се завръща в родното си село с надежда да намери по-добри условия, за да работи за каузата на банатските българи още по-разностранно, пиейки от извора и включвайки все повече хора.

От януари 2008 г. до лятото на 2010 г. е гл. специалист „Връзки с обществеността“ в Община Бяла Слатина, където създава първия новинарски общински сайт, наречен „Вестител“ (закрит след напускането й), и проявява за пръв път таланта си да работи за рекламата и PR-а.

Включва се активно в обществения живот на Бърдарски геран, помагайки на Народно читалище „Съединение-1923“, чийто председател е майка й Мария Караджова (дългогодишен учител и директор на училището в селото), като създава блог на читалището, който да отразява цялата му дейност и да е търсено и посещавано място в интернет, привличайки вниманието към общността. Пише и успешно печели проекти към различни фондации, като допринася за подобрение на материалната база и разширяване на дейността на читалището от януари 2008 г. до ноември 2015 г.

По нейна идея възстановеният през 2008 г. от читалището обичай „Фършанги“ през 2011 г. прераства във Фестивал „Фършанги“. С помощта на проект, създаден и защитен от екипа Светлана Караджова и Александър Живков, през 2015 г. фестивалът се сдобива със собствен сайт, който да събира историята му, натрупаният снимков и видео материал, както и да бъде трамплин за местните производители, желаещи да рекламират продукцията си.

Начало на дейността й в BRIDGES

През 2009 г. в София Ангелина Владикова създава НПО за междурелигиозен диалог „Мостове“, а Светлана Караджова е единственият католик в Управителния съвет от създаването му. „Мостове“ или BRIDGES от ноември 2011 г. е и кръг за сътрудничество към URI. От всички 744 кръгове за сътрудничество, 50 са в Европа. На територията на България има седем, като останалите шест са в Пловдив.

Кмет на Бърдарски геран

През 2011 г. Светлана Караджова печели местните избори и става кмет на Бърдарски геран за мандата 2011-2015 г. Това дава възможност дейността й по опазването на банатската българска общност в България да стъпи на по-широка основа в съвместна работа с различни институции, благодарение на отличната координация и организаторските й умения. Съвместно с BRIDGES през 2012 г. в Бърдарски геран се провежда международен младежки форум "Да служиш в солидарност", организиран в периода 12-14 октомври от представители на няколко неправителствени организации за междурелигиозен диалог.

През 2014 г. осъществява идеята си да бъде създадено още едно събитие, подобно на карнавалния фестивал „Фършанги“, което да привлича гости и туристи в селото. Така се появява „Балът“, който в последната събота на август всяка година да събира банатски българи от близо и далеч, облечени в носии, танцувайки банатски български танци, припомняйки си корените и историята на общността.

Писателска дейност

Към дейността й в Дружеството на банатските българи в България трябва да се отбележи създаването, съставителството и редактирането на поредицата „Родовата памет на банатските българи“, която вече има три тома - том I (2009 г.), том II (2010 г.), том III (2012).