Преди Рождество

Изтичането на дните в този момент на годината ни карат да погледнем по различен начин на всичко около нас. Опитах се да напиша един текст, който не се получи както би трябвало и затова няма да види бял свят (вероятно защото вложих твърде много „себе-си”, а не се вслушвах, за да разбера), но пък в части от него се виждат двата различни начина на възприемане на „историята” за Рождество Христово.
Двете части говорят по различен начин за едно и също – и двeте ни разобличават, но пък може би точно сега е моментът да се замислим, вглеждайки се в настъпващата дългоочаквана нощ:

I част

Във времето преди Рождество трудно нещо може да ни изкара от апатията и самодоволното ни присъствие в Църквата. Адвентът ни е даден, мислим си, за да мерим седмиците с палене на поредната свещ от адвентния венец, толкова ритуално, колкото го изисква момента и публиката. В четивата някой ни призовава да правим прави пътеките Му; пускаме покрай ушите си „гласа на викащия в пустинята”; а пък за „благодатната Господна година” изобщо не се замисляме. Словото някак си няма място точно в този напрегнат момент, когато целият свят истеричи в празнични приготовления. Четири непълни седмици ни делят от общата еуфория, изразена в светлини, песни, шум, подаръци и най-вече в почивни дни. Значи това време ни е дадено да наредим всичко така, че пищността да е максимална и всички да са зашеметени от резултата. В топлия уют, където заспалата ни съвест блажено се протяга, този сън за идващия празник е толкова реален, че целия ни живот е завъртян около него. Не бива нищо да смущава реда, определен откакто се помним.

Да, може в храма да призовават повече от обикновено към покаяние, смирение, обръщане. Ами то такова е времето сега, пък и кой ли обръща особено внимание на думите по време на литургията, нали са почти едни и същи всяка година. Не върви ли животът ни безметежен и не сме ли примерни верни? Ходим на църква, изповядваме се отвреме навреме, причастяваме се редовно, да не би да нарушим реда в опашката за причастие с отсъствието си и така да предизвикаме срутване на стереотипа, в който минават дните ни и да създадем повод за съблазън на другите. Нали елхите са накичени, светлинките мигат, пещерата със Светото семейство вече е някъде на челно място в храма – просто чакаме да дойде момента. Достатъчно труд и средства хвърлихме, за да подсигурим украсата, остава само да се насладим на резултата.

И изведнъж нещо се обажда от дълбоко затуленото ни сърце и задава въпроса „Какво всъщност чакаме?”. Не чакаме ли Някого, а не някакъв ден конкретен, който да удавим в празничността на трапезите си? Църквата е повече общност от знаещи, прилежно слушащи Словото, разбиращи какво то казва, но дотам всичко свършва. Знаем, но не приемаме със сърцето си. Знаем, но не вярваме истински. Знаем дори, че грешим в начина, по който приемаме Църквата, но продължаваме да упорстваме в „нашето си” виждане за нещата. Знаенето ни прави външно уверени, но много уязвими вътрешно. Наблюдаваме разказваната история на Исус през литургичната година все едно гледаме поредния филм, но понеже е много познат от повтаряне, вече не се и замисляме много какво иска да ни каже. Просто участваме в масовката. Защото така трябва, това сме приели, че е нашето участие в Църквата и то би трябвало да е достатъчно. Защото в противен случай вече нещата стават твърде лични, ако си позволим да видим, че Бог чака точно мен, теб, нас, но не като статисти, а за да си поделим тежестта и славата на главната роля.

II част


Църквата не е мястото, където ходим, облекли новите си дрехи и за да се видим с хора; не е дори нещо, което можем да пипнем, да разрушим или да подминем с празен поглед. Тя е начин на живот, който ако не е живян, остава неразбираем, въпреки всичките ни катехизиси, поклонничества, благотворителности и активности. Езикът на Църквата не е вече само познатият ни ежедневен език, който ни свързва с ближните, а в думите живее един друг, различен, далечен и отвъден език, който по някаква странна и неразбираема милост борави с познатите и смачкани от постоянна безсмислена употреба думи. За да ни накара да видим, да разберем и да приемем.

Човеците живеят в историчността на времето, но те са и дух, предопределен за вечността, където обитава Бог. Той не иска от нас постоянно да правим еквилибристики между минало, настояще и бъдеще, най-често болезнено впили поглед и мисли или в това, което е минало, или в идващото. Достатъчно е да живеем в настоящето и да молим за „насъщния хляб” във всеки един миг от живота ни, защото не ни е дадено да знаем какво ни чака, а миналото не е вече в наша власт. Казват, че настоящето е точката, която най-много прилича на вечността, или поне на начина, по който Бог възприема действителността като цяло.

Честването на Рождество Христово има есхатологичен смисъл, който всички сме забравили или пък никога не сме искали да разберем, защото така е по-лесно. Да живееш в историята ни се струва именно нашия свят, в който се чувстваме удобно, отказвайки се от отговорността да застанем на страната на Истината и бягайки постоянно или напред или назад във времето, криейки се от решения в този конкретен момент, от позиция, от лично отношение. Изгодно ни е да живеем в нашата си представа за Църква, защото това, което сме си изградили като картина за света не изисква себеотрицание и жертвоготовност, всичко тече дори и без нашата минимална или никаква ангажираност. Защото истинската представа за Църквата означава отговорност и решения, означава постоянна и твърда позиция, означава добродетели, които не са зависими от моментни обстоятелства и настроения, а всичко това е безкрайно трудно. Църковната общност трябва постоянно да е обърната към последните времена, за да живее в настоящето и вечността, да е насочила погледите и сърцата си към есхатологичността на последните времена, когато срещата с Бога ще е реална до невероятност.