28 март 2008 г.

Кръгла маса за възстановяването на манастирския комплекс


Днес по покана на сестрите бенедиктинки в Бърдарски геран се състоя работна среща по проблемите на рушащата се немска църква и бъдещето на манастирския комплекс към нея.
Присъстваха проф. Герд Имайер, почетен консул на България в Хамбург; д-р Фердинанд фон Вайе, ръководител отдел „Култура и връзки с медиите” към Посолството на Германия; г-н Недялко Неделчев, консул на Германия и Франция във Варна; монс. Петко Христов, Никополски епископ; сестра Беате Шрьотер, началница на монашеска общност бенедиктинки; сестра Хилдегард Янцинг, генерална началница на манастира-майка в Тутцинг; сестра Метхилд Хомел, съветничка; г-н Рейнхолд Юде; от Министерското на културата представители бяха г-жа Доля Йорданова, г-н Димитър Цветков, изкуствовед; г-н Димо Радев, художник-реставратор; г-жа Славка Цанкова, зам.-кмет на общ. Бяла Слатина, г-жа Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран; г-жа Павлина Читова, адвокат; г-жа Карола Минчев, преводач; отец Станислав Жемински, енорийски свещеник в Плевен.

Гостите бяха приети в енорийската къща в Бърдарски геран, където за тях имаше закуска, после разгледаха манастирския комплекс и от 12 ч. в Зала 18 на Читалищния комплекс в Бяла Слатина започнаха презентациите и докладите на различните страни. От страна на Министерството на културата бе оповестено становището, че немската църква има неоспорими качества да стане архитектурен паметник на културата и те ще съдействат той да бъде опазен.
Художникът Димо Радев представи конкретен план за реставрация – снимки, наложителни бързи действия за консервирането и реставрирането на обекта и размера на необходимите средства.
Представен бе проектът на сестрите бенедиктинки за създаване на училище и социално заведение за деца на територията на манастирския комплекс с цел подпомагане на село Бърдарски геран и на цялата община; развитие на селски туризъм с всички качества, които селото има и ще има след реставрацията на немската църква.
Решаването на проблема с връщането на имота на манастирската общност, за което трябва да се търси подкрепата на общината, се оказа един от възловите въпроси на срещата и едва след решаването му ще започне конкретната работа по организиране разкриването на училище.
От страна на проф. Имайер и д-р Фердинанд фон Вайе бе изразена пълна готовност да подкрепят инициативата.
От страна на общината г-жа Славка Цанкова, зам.кмет по хуманитарните въпроси заяви, че общината ще съдейства за реализирането на тази прекрасна идея.

Разпределени бяха задачите между всички страни и бе определена нова среща след три месеца, през които трябва да се решат най-наложителните проблеми и да се пристъпи към следващият етап от работата.


25 март 2008 г.

Чудесата, които не виждаме

Това е статията ми за априлския брой на АБАГАР, който ще излезе тези дни:


Чудесата, които не виждаме


Отдавна не вярваме в приказки. Пусто е някак си, стяга сърцата ни тази липса на вяра в онзи свят, който започва оттатък, зад завесата, там, където се крият вълшебни царства, тайнствени приятели с магически способности, чудни герои, приказни феи и винаги добър край на всички истории. Сега сме придобили ехидни усмивки, всезнаещо мнение по всички въпроси, трезв поглед за нещата и тънък усет за материалните неща, от които зависи живота ни до безобразие.
Всичко е така, защото в детството ни не ни бяха разказвали една друга история – за Исус, който умря на кръста за нас, и какво се случи после. На някои пък са я разказвали, но те решили, че може спокойно да премине към категорията на приказките, в които не вярваме вече, защото сме пораснали. Разликата между приказките и реалния свят на Църквата за повечето изобщо не се е състояла. Защото такъв реален свят или не е имало или просто не са го забелязали. Истината е на страната на второто предположение, така че грешката е в способността ни да виждаме.

Кога хлопваме кепенците?

Децата, идвайки на този свят, са толкова близо до Бога, колкото трудно можем да си представим като гледаме гордо от възвишението на Егото си. Те идват с отворени очи и сърца за доброто и не предполагат, че някой може да ги нарани. Всичко това научават постепенно и от опита на непосредствения контакт с най-близките, които се убиват да им засвидетелстват любов и внимание, като по този начин убиват самите малки сърчица. Детето се оказва разкъсано от зловещата картина, на която е свидетел. Представяте ли си как то възприема най-любимите му хора, които ежеминутно демонстрират разминаване между думи и дела, между прокламирани правила и изисквания и реално ставащото?
В този момент идват на помощ приказките, в които могат да се скрият, където всичко е някак по-добро, а на лошото винаги има кой да се противопостави. Един свят, в който се спасяват, като хлопнат кепенците за близките с различни ценностни системи, в които малкото дете чудесно се ориентира, различавайки добро и зло, но не може да раздели любовта си, не може да спре да обича и понеже иска да е с всички, да угоди на всички, убива себе си, за да бъде като тях, за да оцелее, затваряйки способността си да вижда чудото, някъде дълбоко, толкова дълбоко, че после, като порасне, дори не намира пътечката до там.
Когато успешно сме убили Божественото в децата, всичките вероучения, всички деятелности като детски и младежки срещи, всички „празници” с Първо причастие, миропомазание и т.н. по реда на изброяване, се превръщат в играта, която трябва да изиграем, за да угодим на лъжливите ни правила за благоприличие, да си угодим на нас, които не можем да ги убедим в силата на Истината с примера на живота си.
Това не е дори приказка, това е кошмар. Затова младежите бягат при първа възможност от храмовете – обикновено като получат миропомазание и натискът да спазват правилата е намалял. Включват се в активния живот, който отдавна са наблюдавали – правим си каквото искаме, нарушавайки куп заповеди, и в неделя се изповядваме все едно приемаме хапче за успокоение на нервите, а може и да не го правим, защото просто нямаме съзнание, че грешим, та нали всички така правят.
Приказките са си приказки, а реалният свят си е мръсен, гаден, лош и да оцелееш в най-добрия случай трябва да си се научил да не виждаш, или да виждаш, но само на повърхността, без да навлизаш навътре, от страх да не се сетиш, че хората имат и сърца и ти също имаш такова, което успешно си затрупал и накарал да мълчи някога много отдавна.
Точно тогава отказваш да си спомниш, че има и друга реалност. Не тази от приказките, за нея си спомняш с тъга и отронена сълза понякога в късна доба, докато четеш приказка на детето си. А такава, в която доброто побеждава тук и сега, в която Исус идва в света, за да остане с нас и да умре на кръста, за да изкупи нашите грехове, които сме отказали да виждаме. Парадокс е, че когато спрем да виждаме лошото в нас, тогава спираме да виждаме и доброто наоколо. Тотално ослепяваме, но не го знаем.

Реалността на Църквата

Забравили сме, ако изобщо някога сме допуснали да осъзнаем, че Църквата е начин на живот и реалността й е толкова истинска, както онази – лошата, в която обитаваме. Когато детето в нас умира, жертвайки се, заради любовта си, то не знае, че Някой е умрял също от любов към хората, отдал е себе си за ближните си и от това се е родила нова реалност, която коренно променя човешката история. Не знае, че има на Кого да подражава, с кого да се съ-Образява и тогава никакво зло няма да може да ни надделее, защото ще сме истински Негови чеда. След като не го е видяло у близките си, след като не го е усетило със сърцето си, детето започва да смята, че и това е приказка, а спектакълът в храма е просто драматизация, лоша при това, но толкова си можем.
И тогава, когато вече порядъчно сме свикнали с всички външни страни на църковността ни, изведнъж се оказва, че католическата църква в България чака чудеса, станали чрез застъпничеството на Блажения Евгени Босилков, т.е. има изисквания за някакъв иреален план на нашето пребиваване в Църквата. Чака ги, за да бъде продължен процеса и да се стигне до евентуална канонизация някога си, когато прозрем защо ни е, защото докато това не стане, няма никакъв шанс да видим някакво чудо. Най-голямото такова ще е когато осъзнаем колко сме нищожни и слепи, и заблудени в самолюбивата си самодостатъчност. Всичко добре, но как да добием сетива за чудеса, след като те са били старателно погребани още преди да навършим 7 години и успешно е била унищожена у нас способността да виждаме „другата” реалност? Защото, за да видиш чудото се иска вяра. Вяра жива и действена, а не имитацията, която демонстрираме в набожности.
Реалността на Църквата съществува въпреки нас, чудесата ни заобикалят постоянно, защото просто си съществуват, но ние според вярата си им осигуряваме достъпа до нас. Първо трябва да вярваме и едва тогава ще видим чудото, което означава, че вече го има, но ние нямаме очи за него.
Тези дни стават 10 години от обявяването на Евгени Босилков за Блажен. Мощите му тръгнаха на обиколка из Никополската епархия. Иначе си стоят в светилището му в Белене. Сега за пореден път призивът е да молим за застъпничество, та дано да ни се прати чудо, защото само едно записано има засега, което е крайно недостатъчно. Питам се, а искаме ли да има чудеса? Ако искахме, отдавна да сме залели света с подобни или поне да сме продънили ушите на всички и с малкото, което имаме. Значи просто не ни вълнува този проблем. Някой си там апелира за молитви към Блажения, някой си чака да прогледнем, ама на нас хич не ни се занимава с подобни работи. Отдавна сме спрели да вярваме в приказки, а за истинска вяра в Бог пък изобщо не се и замисляме, че може да има. Стига ни и това, което сме усвоили като поведение – удобно, благоприлично, набожно, чудесно криещо истинските ни същности.
Записаното досега чудо е свидетелствано от една жена, която молела Блажения Евгени да помогне на децата й, чиито семейни проблеми заплашвали да приключат с развод. Дълго молела, а положението като че ли все повече се влошавало. Изведнъж, точно когато всички мислели, че оправяне няма, нещата се решили сякаш от само себе си – семейството било запазено и вече никакви проблеми не помрачавали живота му. За тази жена, която молела с надежда, това е чудо. И то наистина е такова, но най-голямото чудо е, че тя е продължила да моли с вяра, въпреки видимите облаци, надвиснали над главите им, въпреки невярата на околните, въпреки всичко.
Колко такива хора има? Отговорът е излишен – то си личи по чудесата, дето ги няма. Или по прогледналите, дето ги виждат.

Чудо ли е?

В енорията в Бърдарски геран все още има доста хора, помнещи Блажения от времето, когато е бил енорист в селото 12 години. Всички разказват за него като за строг свещеник, изключително харизматичен, отличен проповедник, от когото храмът кънтял, щом се качел на амвона на проповядва. Гласът му обаче отеквал в празните им сърца, защото никакви плодове не се виждат от тази усилена работа и това възхищение, което изпитвали към него. Такава е съдбата на всичките ни свещеници – учат, проповядват, настояват, молят, понякога дори отстъпват от истината, грешейки самите те, само и само, за да обърнат сърцата на верните. И нищо.
Достатъчно е някой да забрани нещо, да подгони някого, да обвини в зло свещеника, дори не да го осъди и убие реално, и ние веднага се отказваме от цялата си любов и привързаност. Както стана и в Бърдарски геран, където арестите на мирни граждани по време на католическите процеси през 1952 г. затвориха устата, приспаха съвестите и вързаха ръцете на всички за дълго време. Промените след 1989 г., беатификациите, свободата нищо не промениха в манталитета ни. Отново сме само зрители в спектакъл, но не и участници в реалността на Църквата, защото не че ни е страх, а просто не ни интересува.
Както става и днес с други, които не са убивани телесно, но смачквани от невежеството и злото в нас, от фалша и липсата на уважение към истината страдат не по-малко от някогашните обвинени в процесите. Тези съдебни процеси продължават и сега, но вече убийците сме самите ние. Няма с кого да се оправдаем, кого да посочим като виновник, с кого да си измием ръцете. Можем само да се направим, че не виждаме. Игнорирайки нещо и някого той просто спира да съществува за нас и за цялата ни изкуствена „вселена”, която мислим, че управляваме. За щастие, Бог последен ще раздаде правосъдие, но тогава е добре да сме застанали от правилната страна.
От години наблюдавам една жена в енорията ни, Тереза Кюрчева, която е била млади момиче, когато Блаженият Евгени бил енорист в Бърдарски геран. Пяла е в хора, била е приятелка на сестра Габриела – племенницата на Босилков, която също израснала в енорията при чичо си и играла с децата от селото. Майката на Тереза готви на свещеника, за което после, по време на процесите, отива в затвора за две години, връща се и умира. (Никой не се сеща сега за тези, които си заминаха поради факта, че са били близо до осъдените свещеници). Евгени Босилков взима Тереза и съпругът й да работят при него в Русе, когато го преместват и става епископ. Свидетели са на всичко, което се случва после, но това не я кара да се откаже от Църквата. Тя продължава, въпреки всичко, въпреки всички, да вярва, да ходи всеки ден на литургия, да моли, свързвайки целия си живот с вярата.
След беатификацията през 1998 г. в храма в Бърдарски геран слагат снимка на Блажения в хубава дървена рамка на един от страничните олтари. И Тереза започва да изпълнява странен за всички ритуал по молба на приятелката си сестра Габриела Босилкова – всеки ден, когато влезе в храма, отива при тази снимка и няколко минути отправя молитвите си към онзи, който помни от дете, който й е помагал, когото после убиха, и който тя не е забравила, нито е предала с поведението си. Времето е превило тази жена надве, едва ходи вече, но продължава да го прави. Всички й се подиграват, присвивайки устни и опитвайки се многократно да я спрат, защото се „излагала”. „Вярващите” в храма я одумват, чинно седнали по пейките и впили тъп поглед някъде в нищото.
Колкото повече остарява, колкото повече паметта й се губи, толкова повече говори за спомените си от Блажения Евгени. Вече само за това говори. На всички – познати и непознати. Смятат, че е досадна и болна. Според нормалното общоприето схващане са прави, но дали тя не се опитва отчаяно да ни каже нещо, което ние упорито отхвърляме? Дали някой не ни казва нещо чрез нея?

Удивление и традиция

Да можем да се удивляваме е способност, чиято липса е знак за апатия и бездушие. Явно положението е трагично, защото по улиците на Стария град в Пловдив за първи път тази година бе организиран Кръстен път на Велики петък с цел шествието да предизвика удивление и да ни накара да се запитаме имаме ли вяра и с каква вяра живеем. Значи трябва нещо да ни предизвика, та да започнем да се замисляме за вярата. Ама не какво да е, а поредния спектакъл, защото нали така сме си свикнали – да си играем ролите в театъра, който изобщо не е нашият истински живот, а само за малко сме на сцената, колкото да получим овациите и да повишим самочувствието си. Или пък да покажем на околните колко сме различни, колко сме творчески настроени, колко сме екзотични и близки с целия католически свят, който се тресе от карнавали и рони сълзи по Кръстни пътища, а после продължава да безчинства.
Иначе традицията на Кръстния път в петък и неделя си я има. В различните енории по различен начин – пищно или скромно, с факли, песни и хоругви или само с шепнене на тихи молитви, придружени от шума на тътрещи се старчески крака. Въпросът е дали нещо достига до сърцата от цялата тази работа. Иначе си пеем „тъжни” песни за страданието на нашия Господ, извървяваме спирките от пътя и накрая може да си останем пак никъде, немръднали нито на сантиметър по онзи, другия път, нашия съвместен път с Исус – в страданието сега и после в бъдещото спасение.
Поредната атракция ли е Кръстния път, че да трябва да предизвиква удивление и медиен интерес? Все едно след „удивлението” ще установим, че ни харесва и ще вземем да предприемем нещо, за да утолим глада за зрелища на околните, като предизвикаме още подобни прояви. Пак сме изместили центъра и сме се изгубили за пореден път. Това тичане „пред вятъра” в надпревара за вниманието на света е коренно различно от вниманието, което би трябвало да заслужим от Бога. За нашето взаимообщуване трябва да правим всичко, за връзката между нас и Него, а не за да вдигаме светски шум и да се губим в панаирджийски възгласи.
Подобен панаир е и това, което става в селските енории на Велики петък, когато след службата от 15 ч. по традиция се ходи на гробището, носят храна и боядисани яйца, за да оставят на гробовете на близките си.
Храмът е почти пълен, всички напрегнато чакат нещо. Дошли са да видят. Тихо е като никога. Чакат Го да умре. Търпеливо изслушват Евангелието. И после си отдъхват заедно с Исус. Свърши се! Уморихме го. За пореден път.
Церемонално, като заклинание и суеверие се изреждат да целунат кръста, който свещеникът държи по време на поклонението. Редицата се вие тихо през храма като змия, целуваща Онзи, който трябва да смачка главата й на следващия ден, възкръсвайки. И след това си тръгват, почти тичат, понесли торбите със земна храна, предназначена за гробовете на мъртвите им, съвсем забравили, че идва моментът на причастяването, където живият Исус ни се дарява. Останали само до смъртта му, нямаме шанс да видим онова отвъд, да повярваме във Възкресението Му, защото не вярваме в чудеса, забравили сме какво е да отгърнеш завесата и да преминеш в другия свят. Здраво вкопани в гробовете си, отказваме да повярваме в живота на душите си.

***

Ние и Бог продължаваме да обитаваме различни измерения. Въпреки Неговата любов и постоянен стремеж да е част от живота ни, да е част от нашата истинска реалност, да е нашата Истина. Затова най-често не се намираме с Бога, защото виждаме различно, ако ние изобщо виждаме или само си въобразяваме, че заслепените ни сърца и очи различават истината около нас. Ние гледаме с очи на победители и властващи над живота си, Той - със сърце, раздаващо се за нас.
Бог ни дава чудото да имаме език на мъдри, но ние отказваме да говорим. Отваря ушите ни да чуем Словото Му, но ние запушваме с ръце ушите си и викаме колкото можем, за да заглушим гласа Му. Дава ни пример за подражание и Път, който отвежда при спасението. Дава ни сърце, за да намерим общото между нас. Интересува ли ни всичко това? Едва ли.
Защото ако приемем даровете, трябва да приемем и страданието, жертването, нашето обръщане ден след ден отново и отново, смиреното служение и дълбоката любов към ближния до пълно отдаване. А за това се иска открито лице и сърце. Иска се смелост да прекрачиш отвъд. И поне мъничко вяра в чудеса. За да можем да ги видим.

Нова дисертация за католиците в България

Получих покана от един млад историк, с когото се познавам покрай пътуването ми с монс. Петко Христов до Банат през 2004 г. Казва се Радослав Спасов и на 17 април от 15,30 ч. ще е защитата на дисертацията му на тема "Българите католици в Северна България (1700-1878), в Големия салон на Института по история към БАН, на бул. "Шипченски проход" 52, блок 17.

Събитието си заслужава!

23 март 2008 г.

Хърватският посланик в Бърдаре

Днес се поздравявахме с „Христос възкръсна!”. Независимо, че за някои това не значи кой знае какво – такава е традицията.
На Великден селото ни прелива от хора. Всички се прибират, за да са при близките си и да се видят с приятели и роднини.

Един важен гост уважи поканата на фондация „Блажени Евгени Босилков” в лицето на проф. Иван Калчев – хърватският посланик в България посети Бърдарски геран, участва на литургията и разгледа забележителностите на селото.

Негово Превъзходителство г-н Дражен Вуков Цолич и съпругата му Деворка Цолич бяха на частно посещение в Бърдарски геран, а гостоприемният домакин бе г-н Никола Мичев.
От името на общинското ръководство присъстваха г-н Георги Узунов, зам.-кмет по бедствия и аварии и г-н Петър Петров, зам.-кмет по икономическите въпроси. Разговорите бяха изключително плодотворни, защото установихме толкова вече съществуващи връзки между България и Хърватия, че новото запознанство само продължава традицията.


В енорията в Бърдарски геран от 2000 г. да 2005 г. работеха монахини от обществото на Милосърдните сестри на свети Винкенти от Паула, с централно седалище Загреб, та връзката ни с Хърватия минаваше през храма.
Днес г-н Дражан Цолич ни разказа как е научил, че известната хърватска пианистка Дора Пеячевич (XIX век) е всъщност българка и потомка на рода на Парчевич от Чипровци. Светът е малък и днешната „разходка” по време на разговора от Бърдаре до Загреб, през Виена и Чипровци за пореден път доказа, че ако има воля за сътрудничество, прегради не съществуват.


20 март 2008 г.

Малко чудо на Велики четвъртък

От 15 март, храмовия празник на енория „Свети Йосиф”, в селото ни са мощите на Блажения Евгени Босилков. Оттук започна обиколката им из епархията ни, която чака чудеса, които да запише в архивите с цел преминаване към фаза на канонизация. За жалост, чудеса се оказва, че няма. Поне не са регистрирани, което ме навежда на мисълта дали сме в състояние да ги забележим.

Едно малко чудо се случи днес. Мощите, които по график трябваше на 19 март да отпътуват за Русе, днес все още са в храма ни. Оказа се, че тримата свещеници, които в сряда трябваше да ги закарат в Русе, са ги забравили. Странно, но факт!
А аз бих казала чудо – малко и почти невидимо, но ако си спомним колко отец Евгени Босилков е обичал Бърдарски геран, все ми се струва, че това „забравяне” не е случайно.

Мощите бяха първото нещо, което видях тази вечер, когато влезнах за литургията. На фона на оголения олтар, върху каменната олтарна ограда стояха мощите с две запалени свещи. Изненадата беше толкова мила, че дори не мога да я опиша. Сякаш заварваш някой скъп човек вкъщи, който не си очаквал да се е върнал. Всичко това може да ви се стори емоционално и импулсивно, но усещането не ме напусна до края на литургията.
В припадащия мрак навън и все по-приглушената светлина около олтара, двете мигащи свещи около мощите топлеха и напомняха, че Блаженият се е върнал, за да е с нас тази вечер.

Бяхме 20 човека на литургията. Отец Асен се суетеше притеснено от факта, че няма хора и нищо не е както трябва - кадилницата не се разпали, нямаше момчета да носят кръста и свещите до „гроба”, където преместихме хостиите, и затова момичета поеха ролите им; тъмнината в големия храм пълзеше по ъглите и заплашваше да превземе всичко, но въпреки това надеждата беше с нас – необяснима и тайнствена…

Хорът на катедрала Сейнт Едмъндсбъри

Помолиха ме за съдействие в разпространението на една обява. Понеже музиката си заслужава, добре е повече хора да ги чуят.

Ето за какво става въпрос:

Най-добрата английска хорова музика се представя от един от най-известните катедрални хорове от Великобритания, съставен от мъже и момчета, от град Бъри Сейнт Едмъндс, графство Съфолк.



Музика от Ралф Вон Уилямс, Бърд, Виктория, Бах и др.

Четвъртък 27 Март 2008 от 19:00 ч.
Катедрален храм “Свети Йосиф”, София

Събота 29 Март 2008 от 18:30 ч.
Криптата на храм “Александър Невски”, София

Вторник 1 Април 2008 от 18:00 ч.
Концертна зала, Пловдив

Вход свободен. Всички са добре дошли.

Дарения може да направите в края на концертите.

Отново по Канала

Днес в село беше екип на Канал 1 с репортер Илияна Минковска. Дойдоха да снимат как се подготвяме за Великден, а специалната поръчка идва директно от сутрешния блок на Канала, където работи Ани от Бърдарски геран. Не можаха да ни обяснят от кои хора е, но обещаха да питат, така че скоро ще кажа и коя е нашата директна връзка в БНТ.

Можете да видите материала (2,5 мин) в сутрешния блог утре, петък, между 7 и 9 часа.

А ето и малко кадри от процеса на заснемане:


17 март 2008 г.

Бъдеще за манастирския комплекс в Бърдарски геран

На 7 март присъствах на една среща в кметството в Бърдарски геран и публикувам тук протокола от нея, защото ставащото е с важни последици за селото и общността ни:

ПРОТОКОЛ
на срещата-дискусия “Възможности за използване на бенедиктинския манастирски комплекс
в с. Бърдарски геран, община Бяла Слатина, област Враца,
за удовлетворяване на приоритетни потребности на общината”

07 март 2008 г., Кметство на с. Бърдарски геран

Участници:

сестра Беате Шрьотер – игуменка на КМО “Сестри бенедиктинки”, с. Царев брод
г-жа Павлина Читова – адвокат, гр. Варна
г-жа Цветомила Спасова – кмет на с. Бърдарски геран
г-жа Светлана Караджова – гл. експерт „Връзки с обществеността”, Община Бяла Слатина
г-жа Карола Минчев – преводач, протоколист, Шумен

Дневен ред:

I. Обсъждане възможностите за използуване на бенедиктинския манастирски комплекс след неговото възстановяване за полезни за населението на общината дейности

Точка I.
Г-жа Беате Шрьотер
Нашето желание е въпросът за собствеността на манастирските сгради да бъде решен, след което ще работим за възстановяването на целия манастирски комплекс. Идеята ни е, този наш имот да бъде полезен за общината чрез дейностите, които може да се развиват в него.
За нас тази идея е много важна, защото по този начин може да се запази уникалния характер на селото като католическо село, в което са живели банатски българи и немски заселници. Селото е историческо място и поради това, че тук е живял и работил обявеният за “блажен” от папата епископ Босилков.
Осъзнаваме, че тази идея може да се осъществи само в тясно сътрудничество с общината. Бихме желали да чуем от г-жа Спасова като кмет на селото, какво мисли за тази идея.
Ние можем да си представяме изграждането на учреждение за професионално обучение на юноши в професии, нужни за региона. Също така може да се даде на децата възможност за изучаване на немски език.

Павлина Читова
Историята на селото, уникалната архитектура на така наречената “немска църква”, построена в манастирския комплекс, и селските къщи в типично немски стил крият голям потенциал за развиването на “селски туризъм” в региона.

Г-жа Спасова
Идеята е много добра. В нашия район примерно липсват работници-специалисти в областта на зеленчукопроизводството и преработката му, градинарството и млекопреработването. За развиването на туризма в нашия регион също трябва да се подготвят кадри с необходимите за тази дейност професии, както например готвачи, сервитьори, камериерки. Полезно за селото би било създаването на един Социален учебно-професионален център, какъвто го има в с. Овча могила. Този център може да провежда професионално обучение на юноши над 16-годишна възраст, произхождащи от детски домове, както и на такива с намалена работоспособност. Предвид стремежа към развиване на селски туризъм наистина е много важно да има и възможности за изучаване на чужди езици и специално немския език. Изключително значение за тези деца и юноши има и подготовката за живот в семейна среда. За постигането на тази цел разчитаме много на съдействието на бенедиктинските сестри.

Светлана Караджова
Създадохме тук сдружение на банатските българи, което е юридическо лице с нестопанска цел и работи за съхраняване на банатските традиции. Също така и читалището на Бърдарски геран е юридическо лице и може да участва в проекти.

Приключвайки дискусията присъстващите се обединиха около следната обща цел:

Имотът на КМО “Сестри Бенедиктинки” Царев Брод да служи в полза на общината, като се изгради в него социален учебно-професионален комплекс за млади хора, произхождащи предимно от детски домове от региона и за такива със специфични потребности. Професиите, които ще се изучават, да бъдат съобразени с приоритетните потребности на региона, който изпитва недостиг от работници-специалисти по производството на зеленчуци и тяхната преработка, градинарството, растениевъдството, млекопроизводството и млекопреработването. Предвид намерението за развиване на селски туризъм ще бъдат и необходими кадри като готвачи, камериерки, сервитьори. Същевременно ще бъдат създадени възможности за изучаването на немския език. Особено важна задача на този център ще бъде подготовката на младите хора за живот в семейна среда, тъй като много от тях не познават такава среда и трябва да бъдат научени на ценностите на нормален семеен живот.

07.10.2008г.
ПРОТОКОЛИРАЛ: Карола Минчев

16 март 2008 г.

Какво честваме днес...


Тук първоначално бях сложила откъса от Евангелието от Матей, което бе четено днес на литургията, с мисълта повече хора да го прочетат.

После се отказах и го изтрих...
Както малцина знаят какво чествахме днес, така и още по-малко ще прочетат цялото това дълго нещо, което ще им е безкрайно скучно...

Какви Връбници, какви Цветници, какви пролетни настроения, какви суеверия с върбови клонки, когато най-важното не е ясно? Бях се отказала да мисля днес, за да обяснявам. Една приятелка обаче не се примири и докато не ме накара да променя публикацията, не миряса.

Разбира се, че съм й благодарна, защото понякога, за да се бориш с безразличието е нужна и помощ от приятел. Тя ми напомни, че днес всъщност честваме влизането на Исус в Йерусалим. И не защото Той просто е дошъл на разходка или по някаква делова работа в града, а защото, въпреки че е знаел много добре какво го очаква, е приел да отиде и да се предаде доброволно на мъчения и кръстна смърт... заради всички ни, дори и заради мен. Но не всички ще бъдем спасени, а само онези, които Го приемат.

Исус можеше да си измисли хиляди причини да не го направи, както аз по-горе се самооправдах набързо с умората и отказах да мисля, както и мнозина други, които имат най-тежките проблеми на света – ремонта, колата, парите, храната, болестите... А вечният Живот?! Остава някъде в тъча, звучи толкова „абстрактно”. Двоен повод да благодарим на Господа, че въпреки нашата натовареност поради „тежки грижи” и невъзможност да му обръщаме внимание, въпреки, че не Го забелязваме дори и хич не ни е до Него, че хич не ни пука как се чувства заради безразличието ни, Той влиза в Йерусалим и се предава на мъчителите си...заради нас, въпреки нас.

Темата за избора на върбата е доста дълга и сега, в контекста на горното, няма да се впускам в подробности. Само ще кажа, че от един свещеник в Пловдив, когото мислят за краен (ако истината може да бъде наречена крайна - да, и той е краен) разбрах, че Църквата е вложила много дълбок смисъл в избора на това дърво. То вирее само близо до воден източник, и корените му са не само дълбоки, но и не спират да растат, докато не стигнат до него, клоните му са приведени, а на някои сортове върби казват „Плачещи”.

Този приведен, плачещ образ символизира покаянието и смирението, а върбовите клонки, които получаваме от свещеника, трябва да поставим не на венче над вратата, а до разпятието в домовете ни. Така то ще ни напомня не само за тлението ни и за участта, която ще имаме, ако се отделим от Извора, а и че само ако със смирение приемем своя кръст, ще имаме Живот след живота така, както ни е обещал Господ.

На следващата година, преди началото на поста за Възкресение Христово, трябва да върнем тези клонки на свещеника и от тяхната пепел той да посипе главите ни, като връщането им ще е само заключителната част, видимият знак за ежедневното принасяне от нас на покаяние, смирение, послушание към Бога и към неговите наместници тук – нашите свещеници. Не се чудете, това с връщането на клонките е малка, добронамерена провокация, която има общо с приказката „Сливи за смет”. Донасяме на свещеника изпепеленото си его, което сме измитали и почиствали от душите си през цялата година, а в замяна придобиваме Благодатта, чрез която можем да достигнем до Вечният живот...
В заключение съм изкушена да напиша и още едни думи на същия пловдивски свещeник – „Истински вярващ е онзи, който приема на сериозно думите на Бога.”

15 март 2008 г.

Свети Йосиф – покровителят на енорията ни

Днес енорията в Бърдарски геран чества храмовия си празник. От епархията дойдоха много гости, за да бъдат с нас в празничния ден.
Оттук днес започнаха обиколката си из Никополска епархия мощите на Блажения Евгени Босилков, защото той е бил 12 години енорийски свещеник в селото ни, а тази година се навършват 10 години от обявяването му за Блажен.



Монс. Петко Христов председателства литургията в съслужение с енорийския свещеник отец Асен Генов, отец Стефан Калапиш от енорията в Трънчовица, пасионистите - отец Корадо Газбаро, отец Ремо Гамбакорта, отец Енцо ди Клерико, отец Фортунато Грасели, отец Йосиф Йонков, францисканите-конвентуалци - отец Станислав Жемински и отец Ярослав Барткевич.
Бяха и сестри от три общества – пасионистките с. Катя Иванова и с. Салватриче, винкентинките с. Барбара Вручина и с. Винценция Шипка, жозефинките – с. Кати Будур и с. Агнеза.


14 март 2008 г.

Няма граници за словото

Днес приятелите ми от Банат ме изненадаха приятно.
В новия брой на “Nasa glas” (брой 5 за 2008) намерих адаптирана на банатски български диалект почти цялата ми статия от февруарския брой на АБАГАР – „Свещеникът – начин на употреба”.
Редакторите обясняват, че са преценили да отделят труд и време, за да „преведат” въпросната статия, тъй като проблемите, засегнати в нея, са сходни с тези в банатските български енории в Банат, и да могат повече хора да прочетат и разберат по-добре, та дано нещо да започне да се променя…

Статията заема две страници от Nasa glas (на 5-та, 6-та и 14-та стр.) и звучи много интересно на диалект. Можете да я прочетете оттук

Сърдечно благодаря на тези, които са я превели. Интересът им доказва, че няма граници между нас и общността ни живее съвместен живот отсам и оттатък Дунава.

13 март 2008 г.

Унгарската ни връзка

Днес бях на прием в унгарското посолство, организиран по повод националния празник на Унгария и отпътуването на Негово превъзходителство д-р Йеньо Фаллер. Добрите спомени от гостуването на служителите от посолството в Бърдарски геран на 8 март допринесоха да бъдем посрещнати като скъпи гости.

Делегацията от община Бяла Слатина беше в състав г-н Петър Петров, зам.-кмет по икономическите въпроси и Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран.

Особено внимание ни отделиха консулът на Унгария г-н Бела Гардош и съпругата му Венета Гардош, които остават добри приятели на Бърдарски геран и Бяла Слатина, редовно четат този блог, а снимките, които направих по време на гостуването им, вече са в сайта на Министерството на външните работи на Унгария заедно с кратка дописка, за което сърдечно им благодаря.



На приема беше и Богдан Паташев - дипломат и богослов. Той е първи секретар в посолството на Малтийския орден у нас. На голяма част от католиците, читатели на този блог, е добре познат. Ето ни и на снимка:


12 март 2008 г.

Пътуване с мисия

На 10 и 11 март бях в Румъния благодарение на община Бяла Слатина. Срещата с православните българи там отвори за мен нови хоризонти, защото досега познавах само католиците в Банат и католиците в Букурещ.

През януари 2008 г. община Бяла Слатина обяви, че е инициатор на кампания „Роднини отвъд Дунава”, с която желае да даде пример и на други общини в България да издирят потомците на българите, които са напуснали родните места по време на турското робство и преминавайки Дунав, са намерили подслон при румънските воеводи. Връзките между българите отсам и оттатък Дунав могат да се задълбочават, като по този начин всички ние помогнем на потомците на преселниците да запазят паметта, историята, езика си.

За община Бяла Слатина издирването на „роднини” стана много лесно. В книгата на проф. Максим Младенов „Българските говори в Румъния” (1993) са описани 12 села в различни окръзи на Румъния, където живеят българи, говорещи белослатински говор. Езиковедските доказателства накараха Бяла Слатина да приеме присърце съдбата на своите близки в Румъния и да предприеме реални стъпки към издирването и директните контакти. Желанието на общинското ръководство е да сключи договори за побратимяване с тези села, които са самостоятелни общини. Предварителното посещение на община Бален и гр. Търговище, където има цял български квартал, даде отлични резултати.

От страна на община Бяла Слатина на 10 март на откривателско пътуване в Румъния се отправиха двама от зам.-кметовете - г-н Георги Узунов, зам.-кмет по бедствия и аварии, г-н Петър Петров, зам.-кмет по икономическите въпроси, и аз като главен експерт „Връзки с обществеността”.

Първият ден срещите се проведоха в Букурещ, в седалището на Съюза на българите в Румъния, на историческата ул. „Доамней”№18, където се намира и българския православен храм. Лука Велчов, бившият председател на Съюза, който е родом от Стар Бешенов в Банат, запозна делегацията с положението на българите в Румъния, тяхната история, техните проблеми, политически тежнения и надежди. Домакините с любов към България и вълнение посрещнаха инициативата на общината да оказва помощ на българите в Румъния, голяма част от които все по-бързо забравят корените си.
В седалището на българското дружество дойдоха да се запознаем и трима студенти от България, които учат в Букурещ по програмата „Еразъм” – Снежана Кьолова, Васил Кацаров и Деян Раяновски. Приятна изненада бе за мен Снежана, която е католичка от Секирово, учи балканистика последен курс в Пловдивския университет и е невероятно отворена за диалог и съвместна работа.





На 11 март в община Бален Сърб (Baleni Sarbi), където живеят 8 000 души, от които 4 000 българи, мисията придоби по-завършен вид. Господин Симеон Мирча, зам.-кмет на община Бален е българин, който след кратък шок от факта, че някой се е сетил за тях, с готовност отвори пътя към едно бъдещо ползотворно сътрудничество. Жителите на селото основно се занимават с градинарство.

В селото учат към 1300 деца от I до XII клас, а в детската градина учат 300 деца, от които 200 са българчета. Един от тримата директори на училището е българка – г-жа Луминица Григоре, учила български в Букурещ, която стана най-добрият водач в опознаването на селото.

Имат българска църква и български свещеник отец Драгомир Паул, но се служи на румънски, а децата не учат български в училище и не познават кирилицата. На българския диалект говорят само вкъщи, а с порастването на децата и преминаването им от детската градина, където реално научават румънски, към по-горен курс на обучение, родният им език все повече изчезва.

Българите в Бален са много вярващи, храмът им е пълен в неделен ден, а даренията са толкова много, че за двамата свещеници в българския храм не е трудно да направят енорийска къща за гости и срещи, да направят в нея и музей, където да се съхранява историята на българите в селото.

Готовността за сътрудничество преливаше при всяка поредна среща с учители, деца, свещеници. С желание и радост бе посрещната от всички в селото вестта, че община Бяла Слатина желае да подпише договор за побратимяване с община Бален и чрез разменни гостувания, изпращане на книги, аудио и видео материали, а най-вече чрез реалните контакти между деца и възрастни, да им помогне да преоткрият корените си.
През юни е първото гостуване на танцови и певчески колективи от Бяла Слатина в Бален, като с това ще бъде отбелязано и самото подписване на договора.
Община Бяла Слатина покани българите от Бален да гостуват в България на празника на града 14 септември.


Изгубени в термините

Това е статията ми от мартенския брой на АБАГАР, който излезе преди дни:

Изгубени в термините


Винаги ме е поразявала неспособността на хората да се разбират. Уж говорим на един език, а нещо все не достига, за да стигне думата от мен до теб без да се пречупи по пътя си. Думите сякаш имат различно значение за всеки, различна окраска и поставеност в общия фонд на словата, описващи света ни. Разликите между хората са главно в ценностната им система, което определя и начина да виждат и разбират заобикалящото ги. За да виждаме ясно, трябва да имаме отворени очи и сърца за истинския ориентир, който да ни завръща в пътя, когато леко кривнем, поддали се на изкушението, или да ни измъква от ямата, когато страшно пропаднем в поредната пропаст, викайки за помощ.

За католическата църква в България проблемът с термините и преводите е един от основните, който в никакъв случай не е широко огласяван, но той пък кой ли проблем е огласяван в Църквата. Удобно е да се мълчи и то по взаимна договорка, за да не се наруши блаженото и лъжливо спокойствие, царящо на повърхността на заспалата ни съвест.
Католическата църква в България работи с мисионери, ползва главно преводна литература и живее един живот, изцяло преминаващ през преводи от разни езици във всеки миг от живота си. Проблемът за езика не е само свързан с превода, а най-вече с това да казваме точните думи с истинския им смисъл и да се стараем да разбираме, а не да отхвърляме чутото, просто защото не ни изнася или наранява гордостта ни.

Когато започнем да назоваваме нещата с истинските им имена и преболедуваме раните от тези съприкосновения с истината, тогава може и да има по-голяма надежда за спасение на цялото. Мълчанието не е решение. То убива бавно и сигурно, а ние му помагаме с бездействието си. Мълчим ли, значи бягаме от отговорност. За да отстояваме позиция трябват усилия – да търсим, да питаме постоянно, да се учим, да приемаме да бъдем научени, да съ-трудничим едни на други в търсене на вярното решение.

„Пасторални” или „пастирски”


Всяка от епархиите ни си е изградила свой свод от термини, които си обича така много, че й е трудно да ги уеднакви с останалите епархии неизвестно по какви причини. Или от съзнание, че „нашето” си е най-вярно, или пък от почит към някаква традиция някога си, дето не я знаем кога се е появила и точно от кого е насадена…


Поради голямото влияние на италианския език от край време битуват разни термини, които за външен човек са малко странни и изискват обяснение, но едва ли можем да им дадем адекватно такова всеки път. Един от тях е терминът „пасторален” – има пасторален съвет, пасторална дейност или просто „пасторал” в смисъл на дейност сред верните. „Пасторал” според речника означава „Литературно произведение, в което се идеализира простият овчарски, пастирски живот” или „Музикална творба с идилични картини от селския живот и природата”. Аналогията с нашия живот в общността е поразяващ – пасторални сме си и още как! Идеализиращи се сами себе си до крайност, главно предлагащи на външния свят картини на безметежно съществуване в мирни селски енорийски идилии (градските ни енории не правят изключение). Всичко е вечен празник и тържествени литургии. А, и безброй снимки на верни в храма, около храма и на разни срещи и гощавки по разни поводи.
А останалото делнично време, когато верните намаляват до минимума от 5-6 много възрастни жени и мъже, когато покривът тече или пък дори е заплашен от срутване, влагата пъпли по стените, свещеникът не може да плати сметките и се бори с ред други битови и не толкова битови проблеми… Тогава? Тогава ни наляга мълчанието и заспиваме до следващия голям празник, когато неистово ще се развихри цялата ни изкривена представа за деятелност.


Съвсем по друг начин би стоял въпроса, ако избраната дума бе „пастирски”, защото „пастир” вече има църковна семантика и означава „Духовник по отношение на своето паство, на вярващите, които са му поверени”. Да, ама това обвързване с духовника нещо не ни изнася или пък просто изобщо не се сещаме за него, затова и изборът на термина е максимално удобен за световъзприемането ни. Никакво поверяване на паството на духовник и послушание в смисъл на послушание по разум и вяра, а точно идилична картина на послушно пасящи овце на огряна от вечно слънце ливада.


Това не е най-важната причина за бягството на овцете от стадото, но е една от многото. Тези, който живеят по селските енории, ако са посещавали храма все пак някога си, като идат в града напълно забравят, че и там има църква и изведнъж стават страшно ангажирани с работа и удоволствия, и категорично не им остава време да помислят за ближните си от общността. Овцете изведнъж се превръщат в нещо друго и явно само споменът за пасенето на слънчева ливада и обещания за светло бъдеще не са достатъчни да ги върне в кошарата, а какво остава да ги превърне в мислещи и живеещи по закона на вярата същества.



„Диоцез” или „епархия”


Границите на нашето си пространство са неясно определени като термини и се размиват при първия удобен случай, след като не са били изяснени и разбрани навреме. Прословутият пример е спорът за „диоцез” или „епархия”. Той и не би бил толкова важен, ако обяснението е научно обосновано и разгласено, а не само инатливо отстоявано название на една от епархиите ни, т.е. Софийско-Пловдивската.


„Диоцез” в Църквата на Изток означава област или поместна църква, управлявана от патриарх, в която влизат множество епархии, начело на които стоят епископи. За чужденците от Запад пък, „диоцез” означава точно „епархия”, а „епархия” за тях е източен „диоцез”, управляван от епископ. За българската традиция и българския език би било по-нормално да се избере нашето определение, а не да се заимства италианското, което е неразбираемо и неясно защо предпочетено. Така католическата църква в България се състои от три епархии, които съставляват един диоцез. В този смисъл „католическа църква в България”, „българска поместна църква” и „български католически диоцез” означават едно и също.


Нещо подобно е и липсващата в пространството и главите ни битка между термините „реликва” и „мощи”. На 15 март тръгва на обиколка из Никополската епархия „реликвата” на Блажения Евгени Босилков. Обиколката е организирана в чест на 10-годишнината от обявяването му за Блажен. Това, че живеем в България и езика ни си има термини за ред неща не означава нищо изглежда. Вероятно „мощи” звучи по православному, та нека да се различаваме колкото може повече и да се правим на велики, ако не с друго, поне със знаенето на езици и ползването на чуждици.


В това зле разбрано превъзнасяне се крие цялото ни непознаване на тънкостите на езика, цялата липса на желание да намерим максимално разбираемото, точно и ясно понятие за по-голям брой хора. Да се оградиш в терминологична капсула не е спасение, нито пък показване на по-високо положение. То е просто бавна смърт, защото оставаш неразбран – от своите си и от чуждите. От едните, защото ще се уморят да играят театъра на лъжливото разбиране и приемане и в един прекрасен миг ще излетят от тази изкуствено градена и неясно определена среда, за да попаднат при други вероизповедания, търсейки нещо различно, дори без да им е ясно какво точно. Понякога проблемите тръгват от невъзможността да разделят служенето на литургията на два езика и борбата за надмощие на различните езикови общности верни, както беше преди години във Варна между полския и българския език, което доведе до това, че един католик стана първият българин лутерански пастор в града…


Нашите верни, дори без да напускат енориите си и да се преселват някъде другаде, излизат от тях първо със съзнанието си и то още в ранна младежка възраст, когато нито в семейството, нито в храма са им дали пример за истинско живеене според вярата и какво означава да си католик. После напускат и физически, като отказват да влизат в храма и вече са се отказали да се преструват. Те не са толкова опасни, по-опасни са тези, които остават и продължават да играят без да мислят, съучаствайки в цялото това изкривяване.
Причините за този процес са тема за цяла книга, която дано някой напише по-скоро, защото само мисленето, писането, изговарянето на проблемите може да ни извади от ямата на пропадането. Колкото повече хора започнат да разсъждават и да подчиняват целия свой живот на единствената вярна кауза – да бъдем спасени всички един ден, толкова повече имаме шансове да променим нещо.


Мълчанието и мисловната пасивност означават най-напред безкритичност, бездушие, безсърдечие и безхаберие, а след това страх от това какво ще кажат другите. Този страх няма нищо общо със страха от Бога, но е последица от липсата му. „Другите” са станали нашия коректив, който не е важно дали е верен, щом е силен за момента.
А къде остана съ-образяването с Господ и заповедите му?


Май пак сме ги изгубили при взаимоотношенията… Разликата между „отношения” и „взаимоотношения” е, че при първите няма взаимност, те са еднопосочни и не се интересуват от отсрещната страна и приемането или неприемането ни. Истинските взаимоотношения с хората около нас липсват, защото са изчезнали взаимоотношенията с Бог – молитвата, като средство за подобна връзка, вече не е част от живота ни, защото покаянието е изгонено от съзнанието ни. Липсва нашата част в целия този процес, за да има взаимност, защото в основата на взаимоотношенията стоят поне две страни. И само тогава всички се разбират, защото въпреки различните изразни средства, говорят на един език.

9 март 2008 г.

Книга за банатските българи в Делиормана

От години търся повече данни за групата банатски българи, преселили се от Бърдарски геран в Делиормана през 30-те години на XX век. Рових се къде ли не – в камари книги, в държавни архиви, в спомени на възрастни хора, все без успех.

И ето днес неочаквано една книга по темата сама ме намери в храма преди неделната литургия - „По петите на Клео (моята малка Делиорманска Европа)” с автор Антон Гюков.
Преминала през няколко чифта ръце с грижа и любов, тя стигна до мен заедно с едно име, изписано на малко листче, за да се свържа с изпращачката – Анастасия Гюкова, сестра на автора. Открихме се в skype , а книгата ми отвори нови хоризонти, чието осмисляне тепърва предстои.
Утре Анастасия Гюкова ще ми изпрати по пощата книга за библиотеката в Бърдарски геран и всеки ще може да я прочете.





А ето и няколко думи, които представят автора. Взех ги от корицата на книгата - написани са от неговият приятел Красимир Койчев:

ОТ" ХЪШОВЕ " ДО " СЪН В ЛЯТНА НОЩ"
(от Бърдарски геран до Сан Паулу)


Антон Гюков в сценографията и уникалните си картини претворява мотиви от народната шевица, грейнали в уют, топлина и обитаемост. От пейзажи до портрети, от Алафранги до Кукери, от Лебедово езеро до Русалка, от Нестинари до патрахила, ореола и кръста на Патриархален автопортрет. Всичко това в самобитна комбинация от: 1. шевицата - калиграфия на традицията и послание на българката. 2. ноу хау - модернистично декоративно изкуство в живопис. З. таланта на художника.
Как е възможно? Кой е Антон Гюков?

Доскорошният сценограф на ДТ „Гео Милев"- Стара Загора е роден през 1934 година, на 14 април, в село Бърдарски геран -Врачанско, където енорийски свещеник е отец Евгени Босилков (обявен от папа Йоан Павел II за блажен). Детството му впоследствие минава в селата Беленци и Подайва - Исперихска околия. Горите на Делиормана запечатват колорита и цвета си в художника. Пъстротата на социума, търпимостта на етносите, уважението към различния и цената на достойнството изграждат широката му душевна кройка. Не случайно художникът дал подзаглавие на книгата си с детски спомени - "Моята малка Делиорманска Европа".

Ученикът от Каменоделната гимназия в Кунино през август 1951 година гостува на брат си Николай в Казанлък. Пред читалище "Искра" той вижда мъж, рисуващ с невероятна вглъбеност и замах. - Харесва ли ти? А искаш ли и ти да опиташ?
Така Гюков скицира ваксаджийчето Муса пред самия Чудомир. Следват седмици на тежък курс и подготовка за кандидатстудентски изпити.

През септември Гюков е приет редовно обучение, специалност "скулптура" в класа на проф. Дудалов в НХА. През зимата на втори курс се прехвърля "сценография" в класа на проф. Иван Пенков. През 1958 година с неговата дипломна работа - "Борислав" на Вазов, постановка на Стаматов, се открива новопостроената сцена на учебния театър на ВИТИЗ.Следват Провадийския театър с "Железният светилник"; Габровския театър с "Дърветата умират прави" и "Без вина виновни"; Видинския театър с "Майстори", "Хотел Карерас" и "Дванайста нощ"; гастроли в София и постановки в новооткриващия се Телевизионен театър; Врачанския театър с "Греховната любов на зографа Захарий" и "Преспанските камбани".В Стара Загора Гюков работи и твори от 1968 до 1994 година. В ДТ "Гео Милев" между десетките негови сценографии са: "Три сестри" на Чехов, "Аспарух" на Радков (с която се открива новата сцена на Старозагорската опера през 1971 г.), "Законодателят" на Божанов, "Атистократи" на Пагодин, "Чучулигата" на Ануи, "Хоро" на Страшимиров, "Мария Стюарт" на Шилер, "Снаха" на Караславов, "Милионерът" на Йовков, "Трамвай Желание" на Тенеси Уйлямс, "Както ви се харесва" на Шекспир, "Майстори" на Р.Стоянов и много други.
Следват гастроли в Самара и Тюмен, турнета в Баня Лука и Кошице,участия в сценографски изложби в Белград, Прага, Москва и Сан Паулу.

Със "Столовете" на Йонеско сценографията на Гюков обикаля най-големите градове на САЩ. Той работи за оперен театър - "Бахчисарайски фонтан" с режисьор Маргарита Арнаудова и "Щраусиана" по Щраус с режисьор Пепа Филипова. Работи за куклени, драматични, държавни, общински и частнитеатри.Художникът е гост-сценограф във Варна, Кърджали, Хасково, Пазарджик, Ямбол, Сливен, Силистра, Шумен и други.

Носител е на десетки награди от регионални и национални прегледи, златни медали, дипломи и значки. Зад гърба си има 35 години театър - от 1959 до 1994 година. Живопис работи от 1994 година, като досега е създал над 60 творби. През това време написва и детските си спомени - тъжни и весели, пъстри и пасторални, колоритни и нежни, звучни и тихи - странен калейдоскоп, преминал през филтъра на времето, белязан от несгоди и мизерия, заквасен с любов върху здравата канаваца на душата му.
Щастлив съм, че имам такъв приятел!

8 март 2008 г.

Унгарският посланик на гости в Бърдарски геран

Този слънчев пролетен ден беше белязан от няколко важни за селото ни събития.
Благодарение на проф. Иван Калчев представители на унгарското посолство посетиха Бърдарски геран с важна цел – да се убедят, че в едно село в България има запазени традиции със силно унгарско влияние и да се обсъди сериозно бъдещо сътрудничество в сферата на бизнеса с цел създаване на работни места в селото чрез инвестиции и специфично за региона предприятие.

Гостуваха ни Негово превъзходителство д-р Йеньо Фаллер, посланик на Република Унгария в България, г-н Бела Гардош, генерален консул, д-р Жужанна Тот, търговско аташе и други служители на Посолството.

От страна на община Бяла Слатина присъстваха инж. Венцислав Василев, кмет на общината, г-жа Славка Цанкова, зам.-кмет по хуманитарните въпроси, г-н Петър Петров, зам.-кмет по икономическите въпроси и г-н Георги Узунов, зам.-кмет по бедствия и аварии.
Гостите бяха посрещнати с хляб и мед на площада, а после в двора на читалището танцовият състав при читалище „Съединение-1923” показа какви елементи са запазили във фолклора си банатските българи от времето на живота им в Банат.

След това деловата част протече в кабинета на Цветомила Спасова, кмет на Бърдарски геран, където бяха поставени конкретните проблеми и евентуални решения, за да не остане тази среща единствена и безплодна, а да допринесе за развитието на унгаро-българските взаимоотношения.

Гостите посетиха католическия храм „Свети Йосиф” и поговориха със свещеника отец Асен Яков Генов. Посетиха и музея „Банатска къща”, който е единствения действащ музей на територията на общината, като разпознаха в експонатите типичния унгарски бит, което още веднъж ги убеди, че с банатските българи в Бърдарски геран има какво да ги свързва.

Днес бе открит и пенсионерския клуб в Бърдарски геран, чийто отговорник е Никола Мичев. Без неговото упорство това гостуване на унгарците нямаше да се осъществи. Унгарският посланик подари една компютърна конфигурация на клуба, а инж. Венцислав Василев от името на община Бяла Слатина подари микровълнова фурна.
Ще има и видео, но още не ми одобряват в YouTube всичките пет, които съм качила...




7 март 2008 г.

Бенедиктинки на подготвителна среща

Днес в Бърдарски геран дойде делегация, състояща се от началницата на сестрите бенедиктинки в България сестра Беате Щрьотер, адвокатката им Павлина Читова и инж. Карола Минчев, за да обсъдят с обществеността в Бърдарски геран детайлите относно предстояща важна среща.

Кръгла маса по проблемите на Немската църква в Бърдарски геран ще се проведе на 28 март 2008 г. в селото ни по инициатива на общността на сестрите бенедиктинки, чиято собственост е комплексът, включващ храма, бившия манастир и някогашното немско училище.


Участници са генералния консул на България в Хамбург проф. Имайер, представители на Министерството на културата, Националния институт за паметници на културата, Министерството на образованието, Община Бяла Слатина и обществени дейци от Бърдарски геран. Художникът, отговарящ за реставрацията на храма, ще представи с мултимедия проекта за работата. Ще се обсъди проекта за създаване на професионално училище с изучаване на чужди езици.

Целта на сестрите бенедиктинки е да помогнат за спасяването на селото, защото то е уникално за България именно с факта, че са съжителствали банатски българи и банатски немци, като и за двете общности Бърдарски геран е бил мястото, където са намерили добри условия да живеят и да се развиват.


Почина Антон Лебанов

Късно разбрах. Едва днес от блога на Ник Марков. Предавам текста от там, защото друго не мога да кажа сега - писах за този човек няколко пъти (текстовете ще намерите в блога), познавах го макар и малко; съжалявам, че не го посетих при последните си ходения в София...
Обикновено едва когато загубим някого, започваме да съжаляваме за пропуснатите възможности да дадем, да обменим, да помогнем...



Почина Антон Лебанов

На 3 март 2008 г. почина един от най-уважаваните хора сред общността на банатските българи Антон Лебанов. Той е роден на 14 ноември 1912 г. в с. Винга - Банат. Завършва гимназиално образование през 1921 г. в Пиаристкия лицей на гр. Тимишоара, а висше със специалност право - в Университета на гр. Клуж. През 1929 г. започва адвокатска практика във Винга, както и да се изявява като поет и общественик, а от 1933 г. - като журналист и политически деец на банатските българи.

Лебанов е постоянен автор на вестник “Банатски български гласник", като от 1935 до 1940 г. е заместник, а до 1943 г. - главен редактор на този стожер на второто българското възраждане в Банат.Той е един от вдъхновителите и пряк участник във всички културни и политически начинания на българите в Румъния през 30-те и 40-те години на миналия век.

Антон Лебанов има изключителен принос за освобождаването на 1145 българи от Вардарска Македония, Западните български земи и Войводина, пленени през април 1941 г. от германската армия, които заедно с войниците от различни националности в тогавашна Югославия са затворени във военнопленнически лагер край гр.Тимишоара в Румъния. Той се среща с коменданта на лагера и поставя въпроса за свободата на българите, осъществява връзка с българското правителство и организира изхранването на военнопленниците- българи до изпращането им по родните места.

През 2002 г. Държавната агенция за българите в чужбина награди г-н Лебанов със своя паметен медал „Иван Вазов” за неговата цялостна културна и обществена дейност.


Négvite poeziji za gji nameriti još tuka:
http://www.banaterra.eu/bulgarian/cartibulgara/lebanov.htm

6 март 2008 г.

От Калгари с мисъл за Бърдаре

По време на концерта по случай 1 март – Деня на самодееца, бе обявено, че Николай Бонов Пенков, родом от Бърдарски геран, който от две години живее в Канада, подарява на читалището духови инструменти.

Всички добре го познаваме и знаем, че винаги е помагал на читалището ни, а сега след като е гледал клиповете от 15 февруари с хорото в чест на Дико Илиев спонтанно му дошла идеята да ни изпрати от далечна Канада инструменти, за да подпомогне възраждането на духовата музика в селото ни.
Желаещи младежи да се учат се намериха, сега остава да проявят постоянство и търпение в обучението, защото целта си струва усилията.

Благодарим на Николай и семейството му, което наскоро се увеличи с дъщеричка – Стефани! Желаем му да успее в далечно Калгари и вярваме, че няма да забрави нито Бърдаре, нито нас, които сме останали тук.



Обръщам се към всички банатски българи по целия свят, който са тръгнали от Бърдарски геран, или поне имат спомени от това село, да се сещат понякога, че тук все още има хора, които пазят фолклора ни, показват на всички какви сме били, какво можем и какво може да направим, ако се обединим и заработим за една кауза.

Помощта на всеки един човек е необходима – един помага с таланта си да пее, друг – да танцува, трети да пише, четвърти да свири, пети да организира и всички работим само и единствено за едно нещо – да живее банатския български фолклор и занапред, повече хора от близо и далеч да научават за нас. Същевременно съвместните усилия помагат на всички да се научат да живеят в общност, да си помагат, да работят за една кауза. Едни отделят от времето си, а други, тези, които живеят надалеч, могат по друг начин да помогнат на самодейците в мисията им – като им помогнат финансово или материално и делото им няма да остане незабелязано.

Читалището има нужда от по-добро сценично осветление, по-добра озвучителна техника, нова завеса, защото старата от 10 години е скъсана, нова дограма и още, и още, и още…
Хората репетираха и при минусови темпуратури тази зима, бориха се и се борят ежедневно с ред трудности, но продължават да идват и да репетират. На тях се крепи присъствието на фолклора ни в днешното напрегнато ежедневие и носят радост на всички, които ги гледат и слушат по цял свят.

Затова е добре, тези, които имат възможност, да им помогнат с малко, но от сърце. Не заради мен, или него, или нея, а заради всички ни, заради Бърдарски геран и банатските българи в България.

2 март 2008 г.

1 март 2008 г. – Ден на самодееца

Снощи в Бърдарски геран имаше оживление. Читалището гъмжеше като кошер, а усмихнати и пременени в носии деца, младежи и възрастни се радваха на гостите, дошли да ги гледат и слушат от близо и далеч.
От името на община Бяла Слатина ни уважиха с присъствието си заместник-кметовете г-н Георги Узунов и г-н Петър Петров. Поздравителният адрес от името на кмета на общината инж. Венцислав Василев бе отправен към всички самодейци в селото, които с ентусиазъм представят банатския български фолклор. Община Бяла Слатина дари 250 лв. на самодейците от читалище "Съединение-1923" по случай празника, за което сърдечно благодарим.

Осветлението в читалището е много оскъдно и се извинявам за лошото качество на видеото. Ако някой може да помогне за подобряване на материалната база, цялото село ще е признателно, а не само самодейците, защото на тези концерти участват както хората на сцената, така и тези зад кулисите, а и тези в салона, аплодирайки и радвайки се на изпълнителите.



Концертът бе открит от г-жа Мария Караджова, председател на читалищното настоятелство:

„Уважаеми дами и господа,
Особено ми е приятно да открия тържеството тази вечер по случай 1 март - Деня на самодееца.
Това е стартът на творческия сезон за нашите самодейци през тази година, след който ще имат наситена програма с много пътувания и гостувания на различни сцени. Всички станахме свидетели на поредното възраждане на самодейността в селото ни и на ентусиазма на всички, които идваха всяка събота на репетиции, въпреки студа, лошото време, болестите. За да бъдем заедно, да си припомним позабравени песни и танци, да научим нови, да се научат младите от по-възрастните, за да има читалище „Съединение” и занапред.
Благодаря на всички самодейци за всеотдайността и участието и им пожелавам успешна творческа година!
А сега ще видите какво успяха да подготвят за краткото време на подготовка:

2. Конферансие:

Повечето хора в тази зала помнят времето на г-н Петър Велчев и дейността на самодейните колективи по това време. Мнозина са участвали – пели са, танцували са, свирили са… Една част от тези хора сега отново се върнаха на сцената, за да си помогнем всички заедно да преодолеем апатията, бездействието, черногледството, безнадеждността… Върнаха се и доказаха, че наученото не се забравя, че добрата школа е гаранция за успех винаги, че можем, ако искаме и не жалим силите си, за да дадем радост на хората около нас.

За всичко това ще стане дума и по-нататък, а сега ще дадем думата на най-малките, които сега тепърва заучават банатските български песни и танци, защото тези деца са част от бъдещето на самодейността в Бърдарски геран.

Те ще изпълнят песните „Мамину момиче” и „Младу мумиче”



3. Конферансие:

Децата откриха концерта, а сега е ред на по-възрастните да ни припомнят старите песни, пяти от бабите и дядовците ни, донесени от Банат още при преселването и запазени до днес благодарение на читалище „Съединие 1923” и на всички хора, които ги помнят, пеят, предават на децата и внуците си.

Хорът ще изпее песните:
„Нема пара”
„Зако одиш на седенка”
„Бъкличето със вину”
„Времето менува”



4. Мария Караджова:

От интернет с живота в Бърдарски геран са запознати банатските българи по цял свят. Николай Бонов, който живее в Канада и е гледал хорото ни за Дико Илиев, реши да подари на читалището инструменти за духов оркестър при условие, че има желаещи да се учат да свирят на тях. И такива има.
Благодарим му от сърце и дано младежите ни да оправдаят доверието и да възродят духовата музика в Бърдарски геран.

5. Конферансие:
Децата от Детския дом също се включиха с много желание в репетициите и така стават неразделна част от живота на селото ни. Те ще изпълнят песните:

„Лудо младо”
„На сърце ми лежи”

6. Конферансие:

Танците на банатските българи са особени. Те не притежават вихъра на ръченицата, а са със салонен характер, носещ влиянието на средата, която ги е оформила. Да се насладим за пореден път на

„Калушере”, „Кърлига”,, „На мамень”, „Препичоре” и „Чардаш”







7. Конферансие:

Следва песента „Лиляно моме” – в изпълнение на Марияна и Силвия
И „Българска роза” – в изпълнение на Силвия, Вяра и Здравка

8. Конферансие:

Спонтанно се оформи младежка вокална група, която ще ни представи нови песни, заучени от техните приятели от Бешенов. Акомпанимент - Панко Панков



9. Конферансие:

Самодейците с по-голям опит в читалищния живот са ни подготвили китка от любими песни. Нека докато ги слушаме или пеем заедно с хористите, да си спомним да тези самодейци, които вече не са сред нас, но са проправили пътя, по които вървим и ние сега, а ще вървят и нашите деца.

Следват песните „Заспали чувства”, „Макар че днес вали” и „Пътнико свиден”



10. Конферансие:

Освен да пеем, ние можем и да играем. И то не само банатски български танци. В това ще се убедите, след като видите как танцовият състав пресъздава типичните български хора и ръченици.










11. Конферансие:

Нашият концерт ще завърши с химна на Бърдарски геран – молим всички в залата също да се включат.

„Бърдар-геран”




Цветомила Спасова благодари на всички самодейци за чудесния концерт, а аплодисментите на публиката ясно показаха, че трудът им не е отишъл напразно. Поздрави всички присъстващи с предстоящия национален празник Трети март и изтъкна, че банатските българи са доказали, че могат да оцеляват, където и да идат – в Банат или завръщайки се в България.

След концерта всички самодейци отидоха в ресторанта, където свири на живо нашата музика – Стефан Франев, дядо Стефан, Милчо Петров и Иван Франев. За доброто настроение допринесе и музикантът, който свири на младежката вокална група по време на концерта. Казва се Панко Панков и е от Бяла Слатина.

Веселието продължи до сутринта…