31 август 2007 г.

И читалището на Раковски в интернет

Ето ги http://kiril-i-metodirakovski-chitalishte.blogspot.com/ !!! Готови са!

Както обещах, читалище "Св.св. Кирил и Методий" в град Раковски е вече със свой собствен блог!
Сега остава да им пожелаем воля да продължат напред и да пишат редовно, за да е интересно на всички ни и да бъдем съпричастни на това, което им се случва.

Желая успех!

30 август 2007 г.

Блогова „зараза”

Мога да кажа, че доста хора заразих с вируса на увлечението да присъстват в блоговото пространство. Откакто направих моя собствен блог, приятели и познати също плахо последваха примера ми, но вече вълната става все по-мощна и това ме радва. Скоро ще наредя и линкове към блоговете на запалените от мен почитатели на свободното писане в нета.
Последният засега е Димитър Лъжов, а блогът му обещава да се превърне в много интересно място. Препоръчвам ви го! Митко пътува много, отличен фотограф е, пише страхотно и за всички ви ще е удоволствие да следите развитието му. Ето адреса http://lazhov.blogspot.com/


Днес пък приятелите ми от читалище „Св.св. Кирил и Методий” в гр. Раковски също поддадоха на натиска от моя страна и след като им пратих инструкции за създаването на блога, ще чакаме утре официалната му поява! Ще ви информирам своевременно.

29 август 2007 г.

Храмовете в Трънчовица

Писах в блога си преди време за посещението ми в Трънчовица. От това пътуване се появи статия за рубриката на АБАГАР "Храмове в руини" (www.abagar1.com), която излезе в новия брой и засега освен на хартия е и в pdf-формат в архива на сайта. Пускам я и тук, за да мога да сложа слайдошоу и да посетите и вие виртуално селището. Снимките са под текста:

Когато забравим Чии сме

Всеки човек някога в живота си стига до момент на объркване, отчаяние, загуба на пътя, в който се обръща назад, уплашен от ставащото с него и търсейки причините, се оглежда наоколо, за да намери виновните. Започва да обвинява всички и всичко, сипе хули и обвинения, вади чужди кирливи ризи, тръби до небето за нечии прегрешения, само и само за да заглуши съвестта си и да спре надигналия се вой в душата му, който обвинява единствено него самия. Когато гордостта заглуши всички други гласове и самонадеяността яростно разхвърля на разни посоки всички разумни доводи, бранейки честта на единствено почитаното Его, тогава започва рушенето и умирането. Бавно и като че ли незабележимо, до мига, в който ще стане видимо и плашещо. За да ни накара да отворим сърцето си, да се отречем от измамните залъгвания на себеиздигането си, от стъклените основи на величието ни, от огледалните проекции на нашето нищожество, превърнато в грандиозно великолепие и пищност в замъглените ни и слепи очи, отказващи да видят Истината. Забравили чии чеда сме, всеки миг погубваме даденото ни, защото не ни стигат силите да загърбим егоизма си и отричайки се от себе си, да се оставим в Божиите ръце, които търпеливо чакат нашето обръщане.
Има в Никополска епархия един храм, чиято история е като картина на човешкото падение в издигнатата до небето гордост. Едва ли сте чували за него, едва ли сте го виждали, едва ли ще се помни, ако никой не разкаже за него и за хората, които са го построили. В село Трънчовица, намиращо се на 35 км южно от Дунава, близо до град Левски, има два храма – единият на хълма в центъра на селото, а другият в Долната махала, който не се вижда от пътя, идващ към селото. Единият горе, а другият долу – различни по място и време, по амбиции и участ, те свидетелстват за разигралите се през годините събития.

Храмът „Светият Кръст”

Разказът ни ще е за по-късно строената църква в Долната махала. Казва се “Светият Кръст” и въпреки името си, става символ на погрешно поетия път. В края на 20-те години на XX век в статията за енорията в Трънчовица в календара „Св. Кирил и Методи” (стр. 137-142, 1929 г.) отец Рихард Хофман прави една поразителна характеристика на трънчовени, които тънат в бедност и морален упадък: „Главната причина на тоя морален и материален пропадък не са условията на живота, или лошите реколти, или войните, а само гордостта. Всеки иска да живее за себе…” Съзнанието за единство отдавна било приспано и непосещаването на църквата било само един от знаците, че общността се разпада и истинските основи на загрижеността за ближния и живота за другите отдавна били срутени.
Именно по това време избуява бясното желание за изява и за издигане на себе-си-то си. В центъра на селото има храм – „Архангел Михаил”, строен през 1874 г. по времето на отец Евгений Валенте, от православни майстори от Трявна, като това оставя следа в тимпана на храма, приличащ на кобилица и издаващ връзката с православните храмове, защото тимпана в католическите е триъгълен по принцип. Строи го майсторът на храмове Уста Генчо Кънев от Трявна, втория по слава след Кольо Фичето. Това влияние на възрожденската православна архитектура превръща храма „Архангел Михаил” в забележителност не само за католиците.
Обаче в края на 20-те години сред населението се надига ропот – малка им е църквата, имат нужда от друга – по-голяма. Когато опустеят душите и светът ни се вижда тесен и няма къде да се скрием, се юрваме да го разширяваме някак – я с деятелност, я с градежи до небесата, я с превъзнасяне на качества невиждани, че и несъществуващи. Жителите на Долната махала, начело с помощник-енориста отец Плачидо Корси се амбицират да си построят църква и те. Странно как през замъглените очи на заглушената съвест са се виждали тези многобройни верни имащи нужда от храм, след като по същото време отец Рихард, енористът, свидетелства, че посещаемостта на храма е значително намаляла, а егоизмът е избуял до такива степени, че къщи обезлюдяват, а ниви запустяват от дразгите между хората.
В началото на 30-те години долненци, начело с отец Плачидо Корси се захващат да строят. Владиката бил против намерението им и дълго упорствал, но накрая се поддал на напора и все пак отпуснал пари за малка църква, колкото да им угоди на хатъра. Здравият разум, обаче, отдавна не функционирал и, напук на доводите, трънчовени се заловили здраво за издигането на „своята” си църква. Проблемът, че няма подходящ терен не ги плаши. Избират мястото под голямата чешма, където пороите били ежедневие, но кой ти мисли за подобно нещо в бесовостта на себедоказването. Първоначално все пак се замислят – пороите и неустойчивата почва ги плашат и започват да преговарят с един бедняк, да разменят парцелите. Човекът не се съгласява – или за да се опита по свой начин да спре безумието на строежа, или пък вероятно завладян от същия егоистичен стимул да властва над ситуацията, я за пари, я просто да докаже „силата си” в кризисната ситуация, без да мисли, че храмът е по-важен и трябва да се построи на здрава почва.
След като не получават друг парцел, все пак започват да строят на баира под чешмата, сред течащите води и напук на волята на епископа. Ей така, просто да докажат, че могат да направят каквото си поискат. Парите, отпуснати от епископа за малък храм, не стигат за амбициозните им проекти. Затова прибягват до хитрост, макар че пак лъжат самите себе си и никой друг – правят стените много тънки, а всичко отива за голямата камбанария, която трябвало да разглася по света успеха им. Тънки стени, а тежък покрив и още по-тежка камбанария. Не слагат трегери, за икономия, или пък кой знае защо, и само десет години след освещаването й през 1933 г. стените започват да се огъват от тежестта.
„Светият Кръст” не само архитектурно е копие на немската църква в Бърдарски геран. И двете са строени след караници между хората, и двете са строени напук на някого, за да докажем себе си и да не се подчиним. Все пак немската църква е много по-красива, някак по-достолепна, много здрава, строена е от немци, което не е маловажен факт. При църквата в Трънчовица имаме някакво лошо копие на първия подобен опит да се извоюва самостоятелност напук на всички. Строят я българи и макар да копират всичко, резултатът е повече от плачевен. В „Светият Кръст” се събират егоизъм и мания за величие, за самоизтъкване и отделяне, но полученото е една крехка постройка, която дори не удържа напора на заложения замисъл за величие.

А как е било преди…

Много е странно как се стига до това бесовско себеизтъкване и борба за надмогване на личното над общото през XX век, като знаем каква богата е историята на селото откъм католическо присъствие и успехи. Първите сведения за Трънчовица са от ХІV век, когато селото се е наричало Павликянска Трънчовица. В началото на ХVІІ век жителите му приемат католицизма и започва бурен растеж, защото през 1647 г. е учредена Никополската католическа епархия и за нейн пръв епископ е ръкоположен Филип Станиславов. Той поема своите владишки задължения през следващата 1648 г., и се настанява в Трънчовица, отстоящо на около 30 км южно от град Никопол. Първата му задача е да построи храм и училище. Заедно със своя съученик от Лорето, свещеник Иван Павлов, построяват в Трънчовица училище, познатото по-късно под името "Школата". То е просъществувало повече от три века и е било основание да се поддържа буден духа и стремежа към просвета. Има хипотеза, че първата печатна новобългарска книга "Абагар" е създадена именно тук, в Трънчовица, а по-късно отпечатана в Рим през 1651 г.
След Чипровското въстание погромът над католиците в Никополско е потресаващ и голяма част от тях поемат по пътя към тогавашната Австрия, към Банат, за да се превърнат в банатските българи, част от които се връщат след Освобождението на България, вече в новото си качество и със самочувствието на европейци.
В запустелите села на някогашните павликяни след почти сто години идва момент, когато отново да закипи живот. На 28 юли 1781 г. от Рим тръгват първите двама отци-пасионисти за село Трънчовица от Никополската епархия, за да служат и укрепват духа на изстрадалото население. След дълго и мъчително деветмесечно пътуване отец Франческо Ферери и отец Джакомо Спиранди на 1 май 1782 г са вече в Трънчовица. Цялото село тогава наброявало 338 души. Свещениците говорели добре български и само където се затруднявали ползвали подготвените книги.
Академик Любомир Милетич, посетил Трънчовица през 1898 г., казва, че в селото няма дюкян или кръчма, но има училище, макар и изградено от кирпич, от каквото са направени и останалите къщи на близо 900-те жители. "Но колко умни и талантливи деца има, понесли в душите си мечтата си да учат и да знаят!" - възкликва академик Милетич. Какво става с тези будни деца после, защо настъпва упадъка през 20-те години на XX век? Защо се озлобяват неимоверно, когато идва 9 септември 1944 г.?
Сградата на Школата е разрушена от жителите на Трънчовица през 1960 година, вероятно по същото време, когато яростно е разрушена и почти новата двуетажна енорийска къща, от която сега няма и следа. Стъпкано е цялото минало и всичкото служене на Бога и на хората, за да се издигне за пореден път своето лично величие.

Замлъкнали камбани

Паметта за това преди нас не бива да се губи. Трябва да сме будни, за да не оставяме времето да отмие причините за падението и промяната в хората и да не можем вече да различаваме пътищата, които ни предстои да извървим. Има едни замлъкнали камбани на камбанарията на „Светия Кръст”. Те стоят сами сега и чакат някой да ги свали, ако изобщо посмее да се качи на очакваната да падне сграда. Гласът им е разнасял най-вече славата на личните успехи на енориашите, построили този храм, а сега са самотни и неми, като изгубили пътя деца, които дори нямат вече сили да плачат…
От 1952-1960 г. пазител на храма „Светият Кръст” е отец Йосиф Йонков като помощник на отец Йериней. Когато при тях настаняват интернирания монс. Богдан Добранов, кмета на Трънчовица гони отец Йосиф под предлог, че са станали вече много на едно място и селото няма нужда от трима накуп. Изгонения отец Йосиф Йонков тогава отива в Малчика, където не било много по-различно откъм гостоприемство на жителите.
Да пазят крехката постройка на „Светият Кръст” през годините се изреждат няколко помощник-енориста - един от тях е конвентуалеца отец Иван Гаджов. Живял е в малка стаичка, долепена до храма, скромно и смирено след всички впечатляващи години в странство. Роден е в Секирово през 1910 г. Учи първоначално при отците конвентуалци в Буюкдере, в Цариград, а завършва обучението си в манастира в Асизи. Ръкоположен е за свещеник на 30 август 1933 г. (когато е осветена църквата „Светия Кръст”) в базиликата „Свети Франциск”. От 1934 г. е помощник-енорист в градчето Спело до Асизи. През 1940 г. учи източен обред и се връща в България през 1941 или 1942 г. по молба на епископ Кирил Куртев, за да служи в енориите от източен обред. През 1951 г. успява да избяга в Цариград, а от там в Рим. През 1959 г. се връща с един мотоциклет от Рим, а властите го задържат и разпитват дълго. Пращат го в Секирово, но монс. Коков не му дава работа и той заедно с отец Недялко Романов, също конвентуалец, отиват в Северна България, където епископът ги приема. През 1963 г. още един конвентуалец е освободен от затвора – отец Петър Сарайски, който отива в Ореш. Отец Иван Гаджов умира в Трънчовица през 1973 г. До последно остава пазител на втория храм в селото. Погребан е в Секирово.
Вятърът и дъждът вършат делото си и храмът се руши с всяка изминала година. Покрит е с цигли от Летница, ковани с гвоздеи, а за 50 години и гвоздеите не издържат, не само хората – късат се и при буря всички от източната страна падат, чупейки и останалите. Дъждът вали направо вътре и руши и така очакващата да се срути скоро сграда, едва удържаща напрежението на скъсването на стените. Църквата е затворена вече две години и всичко е изнесено отвътре.
Останали са само хубавите камбани в голямата и тежка камбанария на изоставения храм „Светият Кръст”. Мълчат и си спомнят как са разгласяли навремето изтъкването, гордостта, успеха напук на всички и всичко. Ето ние победихме, сами, построихме наша си църква, въпреки забрани, здрав разум, природни трудности. Кой ще ни се опре! Дори и Бог е забравен, макар това да е Негов храм, посветен на Кръста, като символ на страдание и спасение. Затова и камбаните са обречени да замлъкнат, защото когато нашият собствен глас изразява само егоистичните и себе-доказващи подбуди и стремежи, тогава винаги идва възмездието. Стените на сламената ни къща се пропукват, неиздържали тежестта на тежката камбанария, направена да смае света, сипеща в трепета на въздуха възхвала само на нашата собствена слава. Водата, текла на порои някога на същото място, сега е останала в коритото на чешмата над храма, а суша мори селото и зноен вятър обгаря като предупреждение дървета, животни и хора. Хората изчезват – процесът е започнал още в края на 20-те години, а сега селото умира, задъхващо се в последните си дихания. Камбаните губят гласа си, защото няма вече кой да проглася подвизите си. А за покаяние и Божия прослава още няма прогледнали…
Остава да пази пламъка старата църква на хълма – „Архангел Михаил”, след дълги години на духовна суша отново със свой енорист. Дано усилията му да работи с Божия помощ за спасението на енориашите си, да успеят да дадат плодове във вкаменената душа на Трънчовица.
Бог, забутан някъде в тъмното на мислите ни, осветява с бликаща светлина погрома ни и чака да обърнем сърцата си към Него, та в жарката пустиня на изгореното от делата ни, да прозрем откъде идва всичко и чии сме всъщност. Извървели стръмния път по изкачването по планината на собствената ни гордост, милостиво сме съборени от върха на самозабравата ни, за да проумеем Истината и да видим с очите на сърцето си къде сбъркахме, та поискали прошка да влезем в новата земя, обещана ни по наследие.



28 август 2007 г.

Анализ на фестивала в Белозем

Днес излезе септемврийският брой на вестник АБАГАР, където е публикуван анализа ми след посещението на фестивала в Белозем. Софиянци вече могат да намерят новия брой по пунктовете, а при другите ще пристигне утре и вдругиден.
За всички, които са свикнали инфото да е на разстояние едно кликване с мишката, го пускам и тук, защото в сайта на вестника http://www.abagar1.com/ ще е качен след два дни:

За мрежите и улова

„Заради това, като отхвърлите лъжата,
казвайте истината всеки на ближния си,
понеже сме членове един другиму” (Еф 4, 25)


Трудно може да повярваме, че в Църквата сме едно цяло, особено като знаем как всеки тегли към своето си, как се пазим да не пристъпи някой заветната ни оградена „наша си” територия, как си пазим „нашето си” място в храма, как се боим от другия и дори очите му избягваме, какво остава да чуем гласа му. Хората са като скачени съдове и всяко твое дело носи последици както за самия теб, така и за ближните ти. Ако това, което правиш е добро, то се умножава наоколо ти, ако правиш грях – той се връща с утроена сила и помита всичко и всички. И тогава започваме да търсим виновните, които никога не сме самите ние, разбира се. Винаги са ония, другите, лошите, неспазващите Божиите заповеди, а ние сме „светци” отвсякъде. Поводът да се вгледаме в проблема за връзката между хората е най-шумно рекламираното събиране на младежи тази година за католическата църква в България, което се състоя от 20 до 25 август в Белозем, по случай осмото издание на Християнския младежки фестивал, организиран от отците капуцини.
Малко бях на фестивала, но от лични впечатления и от разкази на стари и нови приятели, стоически издържали петте дни в Белозем, у мен останаха много въпроси и някаква мъка, която гризе упорито и не дава покой. Болка, виеща някъде дълбоко и заплашваща бясно да излезе на повърхността и да помете всичко. Оставим ли й се – тя ще погуби нас и другите около нас. Остана спомен за избягващи се очи, за някаква съмняваща се недоизказаност, за някакво прикрито съмнение във всеки и всичко, за празни погледи и скучаещи младежи. А иначе идеята беше май съвсем друга, а? Да намерим път към сърцето на ближния, да обменим опит, да се научим да слушаме и уважаваме другия, помагайки му да върви напред.
Затова нека този опит да погледнем на фестивала бъде повече опит да намерим очите на другия, да започнем да си говорим и да се чуваме, а не всеки да си крещи от своята си трибуна и да е доволен, че чува гласа си, без да се интересува какво чуват другите. Едни бяха на фестивала, за да не са си вкъщи, защото няма къде другаде да идат; други за да побеснеят малко повече, далеч от родния дом; трети за да гледат сеир, да видят колко грешки ще се направят, колко граници ще се прекрачат; четвърти пък, вероятно по задължение, ако съдим по отегчените им физиономии. Всеки е дошъл с някакви си цели, но не съм сигурна, че поне част от тях се покриват с доброто намерение на организаторите. Когато мотивацията е сгрешена, тогава и резултатите са противоположни. Вместо да се съберат малцина, отдадени изцяло с мисли и дела на предвидената за разискване тема, се получава обратното – темата се размива в хаоса на очакването за небивал купон, за много гърмяща музика, викове, овации и изтъкване на своите си постижения. И все пак, въпреки рекламираното шоу, участниците не бяха кой знае колко много – само 108 от България и 54 от Полша. Банатските българи от Румъния бяха представени от 17 младежи, останали на фестивала само 24 часа.
„Отплувай към дълбокото” (Лк 5,4) – тема, достойна за сериозни и задълбочени размисли, се разтвори в мътнясалата вода на неясните ни намерения, ориентирани главно около изтъкването на своето си, а не върху мисълта за другия. Разплискали живителните капки вода с непохватните движения на лош плувец и превърнали ги в изплувала на повърхността пяна на свръх-активност от всякакъв вид, съвсем забравихме за мрежите и улова.
Има нещо смущаващо още в израза, предложен за размишления. „Плуването” предполага физически усилия на един човек, разчитащ само на себе си и зависещ от добрата си физическа и психическа издръжливост, за да стигне до целта. Тук няма нужда от другия, от общността, ние сме си достатъчни и се движим по своята си воля, господари сами на себе си. Докато „плаването” предполага плавателен съд – лодка, кораб, общност. Вече не сме сами, ние сме заедно с другите вътре, и направлявайки лодката, в зависимост от избраната посока, можем да удавим или да спасим всички около нас.
Смущаващото двусмислие на този текст от Новия завет ще ни заведе до латинския вариант, който гласи “DUC IN ALTUM” – „отплавай към високото, към извисеното”, а не стой в тинята на закотвеността си към хоризонталността на връзката с брега и материалното, от което се „чувстваш” вързан и зависим. Исус ни призовава да оставим веригите, който ни задържат в „сигурното” ни убежище край брега и да тръгнем към дълбокото море, където няма вече хоризонтални отправни точки, а ориентир е само небето. Погледът се обръща нагоре и това е най-сигурния и единствен пътеводител, защото има само стотици метри вода под теб, много вода наоколо ти и единствено вярата в Този, който стои над нас и ни пази и направлява, може да ни доведе до мястото, където хвърлили мрежите си да извадим богат улов, както материален, така и духовен. Ако търсим небесното, ще ни се придаде богато и земното, но колко е трудно това за изпълнение в действителност…
Страхът сковава, защото в същност изобщо не вярваме във всичко това. И тогава оставаме вързани за прозата на петте дни на купонясване, безплатна храна, щуро беснеене, китари и техно рок, надпревара коя енория ще вземе „наградата”, макар да е ясно от преди с какво разполагаме и кой какво може при ограничените до минимум участници. Всичките псевдо-усилия да променим себе си, всички ние, изобщо не са се състояли, защото нито мрежите са без дупки, нито уловът е качествен, та и желаещ да бъде уловен. Лъжем се едни други - и рибарите, че ловят; и рибата, че ни слуша, а всъщност само ехидно се смее, махайки с опашка, смятаща, че отново е излязла по-хитра…
Сега остава да отворим очите и сърцата си и да допуснем Истината да заговори. Никой няма полза от подобен фестивал. Нито клирът, нито младежите. Който е бил за пръв път на фестивала, заявява, че няма да иде повече. Е, ако не размисли и на следващата година не се подведе отново по дребните материалните придобивки, като бягство от скуката на ежедневието, някакво си там забавление и малко пътуване, забравил какво се е заричал тази година. За да има промяна в действията, трябва да има промяна в мисленето. Докато хвърляме мрежите си в плиткото, нищо няма да уловим, но за да навлезем в дълбокото, още много не ни достига… С бунтарството си и хаоса на постъпките си само ще затъваме все повече в плиткото, отдалечавайки се от живителната сила на гласа, продължаващ да ни зове „Отплувай към дълбокото….”

23 август 2007 г.

Манастирът в Коматево

От 20 до 24 август бях на гости в манастира на милосърдните сестри на свети Винкенти от Паула в двора на диоцезно светилище свети Роко. Той се намира в квартал Коматево на Пловдив и в него сега живеят три сестри и очакват скоро още една. Повече за сестрите можете да научите от сайта на Генералната им къща в Загреб http://www.milosrdnice-zagreb.hr/ На снимката са сестра Барбара Вручина от Хърватия и сестра Мария Магдалена, родом от Ореш.
Свети Роко е покровител на болните и на 16 август е храмовия празник на светилището. Тази година служи отец Стефан Манолов в съслужение с още осем свещеници. Имаше много гости и затова литургията бе отслужена в двора. Проповядва дякон Младен Плачков, родом от Секирово.



На гости в град Раковски

Днес съм в град Раковски, който както знаете, е съставен от три павликянски села – Генерал Николаево, Секирово и Парчевич. Първо минах през Секирово, където отец Борис с голяма група деца разчистваше остатъците от „топлата връзка” между енорийската църква и храма. Ето част от децата на снимката - другите бяха на обекта.
Отидох и при сестрите бенедиктинки и им подарих едно списание „Български дипломатически преглед” на английски, в което излезе моя статия за немската църква в Бърдарски геран. Навсякъде четат блога ми и следят новините.

После се отправих към Генерал Николаево, където в читалището им съм си като вкъщи. Управителят Александър Алексиев е „стар” приятел, още от времето на издаването на „Фалмис”, винаги отворен за нови идеи и съдействащ на добрите инициативи в общността.
Сега от уютният им офис ви разказвам какво е новото в Генерал Николаево – особено за читалищните дейци. От 8 до 20 август фолклорен ансамбъл „Слав Бойкин” бе на турне в Сърбия и Франция. На 9 август се представили в Сремска Митровица и след това отпътували за Безие във Франция. От 11 до 16 август гостували на това градче, където се проведе фестивал, в който взеха участие групи от България, Италия, Беларус и Непал. Този фестивал привлича всяка година по 1 милион гости и печели за бизнеса в града около 65 хиляди евро.
Ансамбъл „Слав Бойкин” имал всеки ден по три участия на три различни сцени, което било много изморително за всички от състава. Ансамбълът получи покана за следващата година за друг фестивал в Италия.
Благодарение на спонсорите „Инса” ЕООД, „Масив 4” ООД, печатница „Зомбори” и областна администрация Пловдив, колективът имал възможността да посети Париж с Айфеловата кула, Лувъра, Триумфалната арка и др; Мюнхен, Виена, Белград.
Аз пък получих от гостоприемните домакини като подарък тениска с надпис на ансамбъла, както и хубави рекламни дипляни и шапки.

Групата от Стар Бешенов в Белозем

По-малко от 24 часа банатските българи от Стар Бешенов бяха на фестивала. Пристигнаха във вторник късно вечерта и в сряда вечерта след представянето си заминаха. Пали Велчов доведе 17 младежи, които представиха пиеса, стихове и песен – все да са в тон с темата на фестивала, но май останаха неразбрани. Диалектът им не е много по-различен от говорения от павликяните в Пловдивско и, при малко повече усилие да бъде чут другият, със сигурност повече хора щяха да разберат посланието на младежите от Банат, но такова усилие не бе направено от домакините, заети да чакат своите си изпълнители, посрещнати после с бурни аплодисменти и викове...
Най-голям бе контрастът, когато момичетата и момчетата се строиха в две редици, разтвориха черни папки и като в храм изпяха една от песните, които пеят в енорията си в Банат. С тях пя и свещеникът банатски българин, дошъл с групата – отец Себастиян Мирчов, родом от Брещя, а сега служи в Тимишоара.
В 21,30 ч. си тръгнаха за Банат, понесли награда, която им връчиха в тъмното, защото бяха забравили, докато бяха на сцената…Гостите от Банат бяха настанени в манастира на конвентуалците в Секирово за една нощ.
На снимката са Мелания с наградата и отец Кшищоф Кужок - на изпроводяк...

Ето още малко снимки от снощи:

22 август 2007 г.

Банатските българи в Пловдив

Случи се така, че днес бях на погребението на един банатски българин, живеещ в Пловдив - Никола Стоянов Банчев. В града има доста банатски българи, но те засега не се търсят много и не общуват помежду си. Най-вероятно поради същата причина както и в другите градове – повечето просто не посещават храмовете, които би трябвало да са най-естественото място за срещи на общността. Когато нямаме време за Бога, или не сме “научени” да бъдем католици, тогава някак естествено става така, че нямаме време и за ближните си.
Общността към храма “Свети Дух”, в който служи свещеник Петър Кьосов, днес изпрати един от членовете си, който беше от Бърдарски геран и по този повод на гробището се събрахме няколко представители на банатските българи, сред които бе и Димитър Мирчев (този на снимката), който бе председател на Дружеството на банатските българи от 1998 г до 26 май 2007 г, живее в София, но дошъл за погребението на своя родственик.
После случайно в едно заведение в града ме позна Нели Чуканова от Бърдарски геран, която от година е в града. В квартал Коматево пък живее Мария Динева пак от Б. геран, също толкова готова за дейност, както повечето, чакащи сигнал за действие. А съм само за трети ден в Пловдив – какво остава като се организират и излезнат всички наяве…
С особен ентусиазъм и носталгичен блясък в очите всички изявяват готовност да участват в делото за благото на общността, което ме наведе на мисълта колко малко е нужно понякога, за да се задействат нещата – малко носталгия, повече хъс за работа, уж случайни срещи, размяна на координати за бъдещи контакти… и всичко тръгва. Само е важно да не объркаме пак посоката…

Католическите гробища в Пловдив

Ако някой ви каже, че името на вестник АБАГАР не отваря врати, не му вярвайте!
Днес имах невероятния шанс да се убедя в противното – и то в Софийско-Пловдивската епархия. От ранна утрин бях на католическите гробища в Пловдив (ще поясня защо в следващата публикация) и имах почти два часа на разположение да ги разгледам.
Първото, което прави впечатление, в сравнение със софийския гробищен парк е, че този е много по-добре поддържан и от ранна утрин имаше хора, които почистваха гробовете, поливаха, молиха за близките си. След като обикалях известно време, привлякох вниманието на един от хората в чудесно поддържания офис, който дойде да ме пита имам ли документ да снимам параклиса. Представих се от кой вестник съм, усмихнах се, похвалих добре поддържания парк и изведнъж чудото стана – и четиримата работници в гробището се засуетиха около мен да ми осигурят максимални удобства, да ми разкажат всеки от своя гледна точка, но винаги с гордост, за добре свършената работа.
Оказа се, че искащият легитимацията ми е самият управител на католическите гробища – господин Петър Тунов, който дори с готовност позира за снимка за вестника. Разказа ми, че са наети от пловдивската енория и как работят в перфектно разбирателство с епископа и енорийския свещеник, колко много са постигнали в благоустрояването на пространството с направата на модерен санитарен възел и пълен ремонт на офиса до входа на парка.
Е, от случайно срещнати хора научихме и други неща за управата и поддръжката на гробовете, но да не навлизаме в неприятни подробности. Важното е, че с Петър Тунов се разделихме като стари познати след двучасово събеседване, и хвърлихме в смут наблюдаващите общи познати с неочаквано добрите ни отношения.

Ето и малка виртуална разходка из гробището:

21 август 2007 г.

Представителите на Никополска епархия

Днес по-спокойно организирахме силите си всички ние, представителите на Никополска епархия на тазгодишния фестивал - общо осем души. От Свищов - Санка-Тереса Зданович, синовете й Янек и Самуил Иванови, Петър Петров и "баткото" Ивайло Иванов.
От Бърдарски геран са двете близначки Петя и Михаела. Е, и аз, но съм зад обектива...
Макар и малобройна група всички участват активно, както ще видите от снимките и коментарите към тях.
А късно тази вечер пристига и групата от Стар Бешенов,така че утре ще има още по-силно "наше" участие.

20 август 2007 г.

На фестивал в Белозем

Рано тази сутрин потеглих от София за Пловдив, за да отида на откриването на Осмия християнски младежки фестивал в Белозем. Още в автобуса ме посрещна обърнат настрани афиш за събитието, който служеше единствено да пази от слънцето - не знам дали някой е прочел за какво се отнася.
От Пловдив сестра Барбара (от Обществото на милосърдните сестри на свети Винкенти) ни закара до Белозем заедно с близначките Петя и Михаела (единствените участници от Бърдарски геран и две от петте от Северната епархия.
По официални данни тази година на фестивала са дошли 108 младежи от България, главно от Раковски, Житница, София - не се броят тези от Белозем. И 54 поляци, а утре се чака и групата от банатски българи от Стар Бешенов, която ще изнесе своя концерт в сряда - ще ви информирам за ставащото...
До 17 ч., когато официално бе открит фестивала, разгледах селото и направих някои интересни снимки. Можете да ги видите тук:

19 август 2007 г.

Софийската катедрала "Свети Йосиф"

Често различни хора от близо и далеч ме питат каква е новата софийска катедрала. Реших, че е време да я покажа на всички поне тук, ако не им е възможно да идват до София.
Намира се срещу хотел Шератон, ЦУМ, Булбанк, православния храм "Света Неделя" - в самия център на столицата.


18 август 2007 г.

Провален курс по български

Групата от 40 човека от Бешенов, която трябваше да дойде на двуседмичен курс по български език от 20 август в София, съчетан с разглеждане на забележителностите, няма да може да дойде.
Това научих преди малко от ръководителката на групата госпожа Ана Наков. Разходите са твърде непосилни за родителите, тъй като плащат освен пътните разходи, така също и храната, и общежитието, и джобни и т.н.
Така че засега се отлага организацията на срещите с роднините за някой следващ път....

15 август 2007 г.

Успение Богодично

Днешното честване е повод отново да си припомним за немската църква в Бърдарски геран - "Дева Мария - Майка на святата надежда", която се руши и чака да й помогнем.
Предлагам Ви да я посетите, поне виртуално сега, като кликнете на снимката - ще се отвори албум. Приятно гледане!

Честит имен ден на майка ми, а и на всички жени, които носят името Мария!

Много благодаря на Пламен Сивов, който ме научи да правя слайдшоу от снимките си и да го слагам в блога!!!

13 август 2007 г.

Студенти от Бешенов

След успешно взети изпити петима младежи от Стар Бешенов (Банат), току що завършили лицея там, идват в България да следват и пет години ще принадлежат към нашето Дружество на банатските българи в България.
Представям ви ги и се надявам да получат пълна подкрепа от всички ни по време на престоя си в България:

МЕЛАНИЯ УЗУН
Специалност Икономика на туризма
Университет за национално и световно стопанство – София








Ана-Мария Шербан
Специалност Психология
Софийски университет “Св. Климент Охридски”









Адриан Чиокани
Специалност Строителство на сгради и съоръжения
Университет по архитектура, строителство и геод
езия





ТОМА РОНКОВ
Специалност Български език и английски език
Великотърновски университет “Св. Св. Кирил и Методий”










НИКОЛАЕ УЗУН
Специалност Компютърни науки
Софийски университет “Св. Климент Охридски”

12 август 2007 г.

Младежкият фестивал в Белозем

И това лято в Белозем от 20 до 25 август ще се съберат млади хора от цялата страна, за да участват на католическия младежки фестивал, който ще има своето осмо издание. Темата този път е „Отплувай към дълбокото” (Лк 5, 4). Повече за програмата на фестивала можете да намерите на адрес http://www.festival.kapucini.net/
Реших да се гмурна "в дълбокото" малко предсрочно, та да се настроя по темата. От май месец вървят реклами в броевете на вестник „ИСТИНА”, в енорийския бюлетин на софийската енория „Свети Йосиф”, по католическото интернет-радио ТАУ, а и кой знае още къде.
Първите два месеца целия този шум не е дразнещ – нека да има реклама, та повече хора да разберат и да посетят събитието. Обаче, когато седмица преди започването на фестивала, софийската енория, която би трябвало да гъмжи от млади енориаши, продължава да публикува в „Енорийски глас” следния текст: „Желаещите да участват трябва да пуснат заявка за участие в пощенската кутия възможно най-скоро, защото тази година броят на участниците е ограничен” вече човек започва да се пита „Какъв е този брой, та още не могат да се запълнят толкова „ограничените” места???”
В същото време като главен редактор на католическия вестник АБАГАР преди два месеца писах на организаторите на фестивала, молейки за акредитация като представител на медия, за да осигуря на присъствието си там някаква морална подкрепа. Отговор така и не получих…
Все пак идете на фестивала – места все още има, както се разбра. Явно интересът е слабо забележим с просто око.

9 август 2007 г.

Курс по български език

От 20 август за две седмици в Департамента за информация и усъвършенстване на учители в София група банатски българи от Стар Бешенов ще бъдат на курс по български език и култура. Идват 10 учители и 30 деца от лицея в селото. Ръководител на групата е Ана Наков, която е завършила в България и сега е учителка по български език в лицея.
Програмата им тук ще е доста натоварена. През работните дни ще имат от 9 до 12 ч. лекции и упражнения, а следобяд е културната програма - разглеждане на столицата, посещение на музеи в града и природни забележителности в околностите.
Чакам списък с хората, както и данни за техни близки в България, за да организираме по възможност срещи помежду им. Ще публикувам списъка тук - който си познае роднините или приятелите, моля да ми се обади за повече информация и организиране на срещата.

4 август 2007 г.

Младите са на ход

Изключително ползотворна беше срещата днес и за двамата млади богослови. Цветан Диковски живее в гр.Бяла Слатина, завършил е университета във Велико Търново, а сега помага в единствения храм в града - "Света преподобна Параскева". Повече за Цветан можете да прочетете в блога му http://c-dikovski.blogspot.com/
С Койчо Димов задълбаха в дебрите на междуцърковните отношения, а добрият тон и желанието да опознаеш “другите” с цел да се върви в една посока, останаха постоянни до края на срещата с начертаване на предстоящи бъдещи срещи и инициативи.

Богословска среща в Бърдарски геран

Днес в енорийската ни къща имаше неформална сбирка на богослови – трима католици и един православен. За “цвят” имаше и представители на католическите вестници – аз от АБАГАР и Петър Кучумов от ИСТИНА.
Макар и непланирана, срещата мина в оживена обмяна на мнения по най-различни въпроси, като обогатяването беше взаимно, а най-впечатляващо беше доброто разбирателство между представителите на двете медии.
По ред ще ги изброя на снимката отляво надясно: Петър Кучумов, семинаристът Койчо Димов, отец Асен Генов, православният богослов от Бяла Слатина Цветан Диковски и отец Йосиф Йонков от Ореш.
Оживеният разговор продължи и по време на обяда, на който отец Асен покани всички ненадейни гости.
Отец Йосиф Йонков ми даде ценни сведения за рушащия се храм “Светият Кръст” в Трънчовица, следващия обект в поредицата “Храмове в руини”, която водя във вестник АБАГАР – ще четете подробности в края на месеца.

Немската църква – размърдване на институциите

Миналата неделя в Бърдарски геран е идвал представител на Националния институт за паметниците на културата с цел да снима немската църква отвън и отвътре, за да изготви доклад за проведеното на 31 юли заседание в Министерството на културата, на което щял да бъде разискван и въпросът за този рушащ се храм.
Каква е изненадата обаче! Човекът идва от София, предварително иска разрешение от сестрите в Царев брод да влезе в обекта, но като идва тук не намира човека, който пази ключа за решетката на вратата на църквата. Говори малко с енорийския свещеник и хората в “Св. Йосиф” и си отива!!! Без да е изпълнил задачата си…
Въпросът е как е минало заседанието и дали изобщо е била разгледана молбата ни немската църква да стане паметник на културата, щом като е липсвала минимална съгласуваност между институциите.
Да не повдигаме пък въпроса защо ключа за храма трябва да стои някъде, а не в енорийската къща…
Да се надяваме, че при следващ опит на Националния институт за паметниците на културата да стигне до интересуващия я обект, ще бъдат проявени повече съобразителност и организационен мининум, за да се задейства тежката бюрократична машина както в държавата, така и в Църквата, този път не само на празни обороти.

2 август 2007 г.

Алманах „Родолюбец

Днес бях на проведената в Департамента за усъвършенстване на учители предпремиера на седмия брой на алманах „Родолюбец”, издание на Културно-просветно дружеството „Родолюбец” за връзки с бесарабските, таврийските, кримските и други българи, главно в страните от ОНД, но винаги периметъра им е бил и доста по-широк, обхващаш всички българи извън България. Повече за дружеството можете да видите на адрес http://www.rodolubets.com/
На снимката е настоящият председател Никола Караиванов, който представи новия брой на алманаха, като изтъкна проблемите и очерта перспективите в тази родолюбива мисия на събирането в книжно тяло на текстове от и за българите зад граница.
Книжките на алманаха растат по обем с всяка година, а от тази вече нямат финансиране от никъде и сами членовете са събирали лев по лев, за да стане факт и поредната книжка.
За следващата книжка догодина обещах да има текст и за банатските българи. Настоятелната молба на г-н Караиванов не може да остане неуважена, а и за банатските българи ще е чест да се причислят към голямото семейство на родолюбците от „Родолюбец”.