29 декември 2007 г.

На „убиване”

Банатските българи знаят много анекдоти за „убиването” и се смеят с глас, когато успеят да хвърлят в смут слушателите си, обикновено незапознати с този термин. „Убиване” се нарича клането на прасе в къщата и навремето е било като празник за големите фамилии. Събирали са се всички, за да помогнат при приготовлението на месото и подсигуряването на храна за месеци напред. След цял ден работа, вечерта са ставали най-шумните веселби – музика, танци, песни…

Днес у семейство Галина и Антон Чуканови снимах как се прави „убиване”. Любезните домакини сами пожелаха да съдействат, за да покажем на всички отдавна забравили обичаите и „погражданени” банатски българи, горе-долу как е ставало всичко. Дойдоха на помощ Катя и Евгени Велчеви и Дарина и Милчо Монови. Заклано бе само едно прасе за демонстрация, а в миналото са се клали и по 2-3 и повече, зависи от годината и от челядта.

За да си припомним традицията, помествам тук един откъс от книгата на Карол Телбизов и Мария Векова – „Традиционен бит и култура на банатските българи”, която е съкровищницата, събрала през 50-те години на миналия век цялото знание за обичаите на общността, което полека започвало да изчезва:

„Банатските българи консервират големи количества свинско месо. След хляба, то се явява основна храна на тяхната трапеза.
Във всяка банатска къща се „убиват” между 10 и 20 декември 2-3 и повече прасета от самите стопани. В клането участват обикновено четирима души, единият държи задните крака на прасето, другият единия от предните крака, третият другия преден крак, като и тримата притискат прасето о земята. Четвъртият го пробожда в дясната страна на врата с нож и държи под раната паница, в която се събира кръвта. След това раната се запушва с „мамýль", изскубва се четината от гърба за четки и прасето се пърли със слама. Поставя се върху царевични стъбла и се покрива със слама, която се запалва, като се внимава да не обгори кожата му. След пърленето прасето се измива с топла вода и се търка с парче тухла. Най-напред се разпаря гърбът, за да се отдели сланината (коремът не се разпаря, за да остане сланината цяла), изважда се „рúбцата" с гръбнака заедно с главата и се отделят задните бутове. Изваждат се и вътрешните части. Червата се мият с оцет, лук и сол и се стържат с нож. Разпарянето е мъжка работа, а миенето на червата - женска. Месото се закачва на „касапница" (във Винга „селчер") - дървена поставка с куки. При липса на такава използува се „дръчалуту" или дървеното гребло. Използуват се всички части на прасето, дори и пикочният мехур - „михире" (във Винга „бъшика"), от който се прави „киса за тутунь" или балон за децата.
Свинското месо се консервира чрез изсушане и опушване. Предназначеното за тази цел месо най-напред се осолява и се нарежда в каче, където престоява две седмици в „саламур". След това се дига на „коша" и се пуши цяла зима. Сланината се осолява върху дъски (а не в каче със саламура), и се обръща от време на време в продължение на две-три седмици, след което и тя се дига на комина. Трябва да се отбележи, че много малко свинско месо се консумира в прясно състояние. Дори в деня на клането, да се пести свинското месо, се колят птици.
Продукти от прасето се запазват и във вид на „кълбъси", „маюшки", „кървавици", „баби", които също се сушат и опушват.
,,Кълбъсата" се прави от кълцано с машинка месо (някога „натòкану" със сатър). Като подправки се употребяват сол, червен пипер, чер пипер, чесън и „майкверц". С помощта на „шприца" (във Винга „шприцил") така приготвеното месо се набива в тънките черва. Пушените „кълбъси" траят пет-шест месеца и се консумират в сурово състояние, „обвърени" или пържени.
„Маюшките" (във Винга „маюшете") се приготвят от варени дреболии — сърце, език, бъбреци, бял и черен дроб, нарязани на дребно или кълцани с машинка. След като се сложат съответните подправки, сместа се набива с „шприца" в дебелите черва. „Маюшката" е малотраен продукт — запазва се 2-3 седмици.
„Кървавицата" се прави от кръвта на прасето. Съсирената кръв се прецежда през „ръшътаркя", за да се отделят жилите, които се хвърлят. В кръвта се смесват само малки парчета варена сланина и се прибавя сол и „миайорант" и с една голяма лъжица се сипва в дебелото черво. Консумира се варена. Запазва се само няколко дена.
„Бабата" (във Винга „шворц") е част от стомаха на прасето, която се пълни с варени кожи и месо от главата. Сварява се и се пуши на „коша". Запазва се два-три месеца.
Част от сланината и „бизèре" (във Винга „майстица") се нарязват на малки парчета и се топят на „майс" в голям железен котел с крака,— „ризникь" (обр. 368). Маста се налива в големи дървени или тенекиени „качита за майс" (във Винга „кискантил") с капак, побиращи 50-100 кг мас. Тукашните тенекета са непознати. „Джумерките" се употребяват за храна и за приготвяне на сапун.
Пушените бутове (наречени в Бешенов „плешки", а във Винга „шунки"), сланините и колбасите се съхраняват закачени в килера. Тук се държи и маста. От тия продукти има за цяла година.
Начините за приготовление и запазване на свинско месо банатските българи са възприели много отдавна от местното унгарско и немско население.


28 декември 2007 г.

Празнично настроение в Бърдаре – III част

В читалището днес се развихри най-страхотното празненство от поредицата досега. Пенсионерите напълно потвърдиха правилото, че стари хора няма, щом носят млади сърца и умеят да се веселят. Направих повече от 150 снимки, които красноречиво ще покажат атмосферата.
Малко хора откликнаха на призива на читалищното настоятелство за този празник, но всички, които бяха, си обещаха, че всеки месец ще се събират така и тепърва ще покажат на младите какво могат все още. Около 40 човека се веселиха, танцуваха, смяха се с жар и настроение, а това оставя само светли спомени. Следващият път ще са двойно повече най-вероятно, защото примерът е заразителен.

Гости на празника бяха г-жа Цветомила Спасова, кмет на селото и г-н Валери Борисов, представител на общината, защото кметът на община Бяла Слатина г-н Венцислав Василев имаше неотложен ангажимент.

Имаше пак конкурс по танци, томбола, много награди… даже и спешен случай. След маратона на конкурса Гюка Радков получи сърдечна криза от многото танци. За щастие, всичко се оправи бързо…

Читалищното настоятелство се справи блестящо с организацията и показа, че може да работи в екип, което е най-важното. Млади и стари бяха заедно този ден и дано така да бъде още дълго занапред.


27 декември 2007 г.

Медиите за нас

Както си спомняте, списание ТЕМА подготвя за печат два материала - един за банатските българи в Бърдарски геран и Гостиля и един за немците в Бърдарски геран . За немците ще излезе на 28 декември, а другият - на 5 януари. Автор на статиите е Искра Ценкова.

Купете си списанието, за да имате в архива си нещо, писано за банатските българи, а още по-добре купете за възрастните си родители на село, които нямат възможност да го имат, но много ще се радват на такъв подарък.

25 декември 2007 г.

Празнично настроение в Бърдаре – II част

Тази вечер младежите имаха своя "купон" в малкия салон на читалището. Организацията и при тях започна преди няколко дни – пренасяха се столове, маси, печка – моменти от подготовката ще видите на снимките.
Поради ранния час на посещението ми няма да видите интересни кадри, но да се надяваме, че с наближаването на полунощ танците ще се развихрят...


Честито Рождество Христово!

На Бъдни вечер в храмовете има толкова изпитания за вярващите, колкото никога друг път. Студът и разстоянието не плашат малцината, които редовно участват в литургиите. Плаши ги това, което ги очаква от срещата с другите - тези, които идват в храма, за да запалят поредната порция свещи, вярвайки си, че така ще измият всичката чернилка на душите си.

И тази година храмът в Бърдарски геран полека започна да се пълни малко преди 22 ч., а преди самото начало на литургията в 22 ч. се изсипа огромна тълпа, образуваща дебела опашка пред свещите и поглъщаща ги с такава настървеност, сякаш от това зависят всичките им успехи през идващата година.
Запълването на пейките в храма показва начина, по който се възприемат посетителите. Най-отпред сядат тези, които са редовно на литургия, които участват в нея и за които ставащото все пак има някакво значение. Те сами се прибират по-нагъсто, някак си, за да се противопоставят на тези, които стоят зад тях.
След няколко празни пейки, по средата на църквата, и вече по-разредена по численост, идва следващата група – тези, които не са чак нито толкова "вътре", нито пък искат да се знае, че всъщност са си направо “извън”. Външна показност, голяма доза благоприличие, и все пак малко съвест, за да запазят някак неангажиращо средното място за себе си. Вижте ни, тук сме, даже сме седнали чинно, но не ни търсете за нищо друго...
Третата част от присъстващите е най-многобройната – прави и пълнещи цялото празно пространство между пейките и входната врата, както и страничните пътеки, но старателно избягващи да се доближат напред или пък да седнат, показвайки, че изобщо не са свързани с целия “цирк” тук, а само минават да си палнат свещичка и да метнат някоя шега с тоя-оня. Е, изключение се прави само с наплива за палене на свещи, който тази нощ добива размерите на пълноводна река, устремена не към олтара, а към желязната поставка за свещи пред оградата вдясно от него.

Докато първата група стиска зъби, разкъсва сърцата си в греха на поредното ядно осъждане на неспиращите да говорят задни редици, и все пак отговаря на думите на свещеника, колкото се може по-високо, просто поради факта, че нищо не се чува; втората група “благоговейно” мълчи, а третата група не спира да звъни по мобилни телефони, да се поздравява с присъстващи, да се смее и бъбри... една весела празнична шумотевица, дотолкова празна, че чак да ти се прииска да ги изкараш от храма с най-голямата сопа, която ти падне под ръка.

На подобни “Коледи” присъстваме не от днес. Всички се поздравяват с “Честита Коледа” и изобщо забравят, че всъщност тази нощ се е родил Исус, Който дойде тук заради нас, въпреки цялата ни лошотия, егоизъм, коравосърдечие и бездушие.
Новото тази година беше това, че малцината млади хора, които са в църквата не за ден, а постояннно, тези на възраст между 30 и 40 години сами стигнаха до мнението, че трябва да изтеглим тази полунощна литургия колкото се може по-рано, даже и в 12 ч. наобяд, ако е възможно. Само и само да няма целия този наплив на подпийнали случайни "туристи", палещи свещи и пречещи на всички тези, за които тази вечер е дълго чакана, носена с надежда в сърцата през целия Адвент и с която нищо няма да свърши, защото всичко тепърва започва – роди се Спасител, роди се Христос Господ!

Gaudete

Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Tempus adest gratiae, Hoc quod optabamus;Carmina laeticiae Devote redamus.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Deus homo factus est, Natura mirante;Mundus renovatus est, A Christo regnante.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Ezechiellis porta Clausa pertransitur;Unde lux est orta, Salus invenitur.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Ergo nostra concito Psallat iam in lustro;Benedicat Domino: Salus Regi nostro.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!


23 декември 2007 г.

Шахматен клуб в Бърдарски геран

Днес символично бе възстановен шахматния клуб в селото ни.
Гюка Радков (отговарящ за спортната дейност в селото повече от 30 години преди 1989 г.), доброволно и с огромно желание за работа се зае с обучението на младежи, които да овладяват тайните на играта. Целите са прости и ясни – децата да има къде да отидат през ваканцията, да са ангажирани с нещо полезно, и не на последно място да се подготвят за гостуването и турнирите в с. Иваново, Сърбия и на другите места, където ще се ходи през идващата година.
Засега клубът е приютен от читалището, докато се оправи една зала в кметството или на друго подходящо място – за намирането на ново седалище на клуба е поела ангажимент г-жа Цветомила Спасова.
Днес посещението не бе масово, но с желание и упорита работа и това ще стане. През цялата ваканция ще тече турнир – всеки срещу всеки, а в края й ще бъде обявен и шампионът.
Ентусиасти от средната възраст, наблюдавайки суетенето на младите, вече днес питаха кога ще започне турнира за възрастни… Значи може всичко да се направи и има хора за всяка една дейност, но се иска повече огън в сърцата и желание да направим нещо полезно.


Празнично настроение в Бърдаре - I част

От тази вечер започнаха празненствата в Бърдарски геран по случай края на годината.
За всеки, който следи малко по-отблизо живота в селото, е ясно, че раздвижване след победата на изборите има и то в положителна посока. Сякаш изведнъж силите, които от около 10 години бегло се показват, подготвят, стоят и чакат да се появят подходящите условия, за да излезнат, сега са се събрали накуп и смело изявяват волята за живот на всички. Гражданската инициатива стана така мощна, че започнаха спонтанно организирани комитети да организират различни неща – всеки в определена област. Хей така, без да ги кара някой, а просто от желание да кипи живот и хората да усетят, че нещо се е променило, че е дошло ново време, което само от нас зависи да го направим такова, каквото винаги сме искали да бъде.
Инициативен комитет от пет човека (ще ги видите на снимките), подкрепен от кмета г-жа Цветомила Спасова, изнесе на плещите си цялата организация на коледно-новогодишния банкет в селото. А има още два подобни за другите възрастови групи в следващите дни, за които също ще четете тук...

Тази вечер имаше конкурс по танци, много награди, томбола и най-вече много добро настроение. В конкурса по танци изненадите бяха смайващи – имаше две изцяло женски двойки и една мъжка, останалите три бяха “нормални” смесени. Ще ги видите кои са на снимките...

Върнаха се от различните градове голяма част от младежите, за да бъдат с нас, вкъщи, в тези празнични дни. Предпочетоха да празнуват всички заедно тук, което е повече от показателно, че обичат селото, не само защото тук е родният им дом, а и защото тук се намира нещо много повече – родители, приятели, спомени, успокояващото чувство, че си си у дома и всички те обичат, а външния свят поне за момент може да остане навън, там някъде като се спуснеш от баира към Бяла Слатина...

Бърдарски геран, село, до което пътят стига и свършва. Село, в което е трудно да попаднеш случайно, защото пътят е само до тук и не продължава. Лесно е да излезеш от него, но мъката ще остане и винаги ще те кара да изминеш и най-голямото разстояние на света, за да си дойдеш отново.

Тази вечер всички се веселиха и видяха, че могат да бъдат заедно и да правят добри неща само като се раздават без остатък – винаги първо с мисъл за другите.


19 декември 2007 г.

Дарение за храма в Бърдарски геран

Тези дни енорията в Бърдарски геран получи изненадващ подарък. Георги Густинов и Ваня Узунова, след като видяха състоянието на църквата в снимките, които публикувах, дариха на храма 506 лв.




Те са от Пловдив, а Георги е потомък на банатски българин от Бърдарски геран. Баща му е Рашко Густинов, за тези, които биха могли да се сетят от кои хора е.


Георги и Ваня не искаха да се съобщава за дарението, но след моите настоятелни увещания, все пак склониха с единствената цел и други да последват примера им като видят, че някой се сеща и за родното си село и праща дар, независимо в коя точка на света е сега.


Отец Асен Генов и цялата енория сърдечно благодари на Георги и Ваня и им желаем благодатни чествания през идващата седмица.

В Гостиля

Вчера с екипа от списание ТЕМА бяхме в Гостиля. В кметството на малкото селце е невероятно уютно. Топлината идваше не само от запалената печка и чистотата навсякъде, но най-вече от гостоприемните хора, които посрещат всеки с отворени сърца.
Видяхме се с Павел Куков и кмета на селото г-жа Мариана Романова.

17 декември 2007 г.

Списание ТЕМА в Бърдаре

Днес цял ден екип от списание ТЕМА обикаля из Бърдарски геран. Дойдоха да съберат материал за една статия от четири страници, но след първите три часа решиха, че има толкова много да се разкаже, че ще направят цели две статии.
Утре отиваме в Гостиля, за да видят банатските българи и там.

Ето малко снимки от днес:


16 декември 2007 г.

Gaudete! – Радвайте се!

Днес е третата неделя от Адвента. Нарича се „Gaudete” от първата дума на входния антифон:„Радвайте се винаги в Господа: и пак ви казвам: радвайте се. Гос­под е близо”.

Тази неделя се характеризира с розовия цвят на литургичните одежди – само два пъти през годината цветът в храма придобива тази не характерна тоналност, която винаги е свързана с постното време и прехода, които трябва да изминем. Единият е по средата на постното адвентно време, а другият е на четвъртата неделя през великденския пост.

Gaudéte in Dómino semper: íterum dico, gaudéte. Modéstia vestra nota sit ómnibus homínibus: Dóminus enim prope est. Nihil solíciti sitis: sed in omni oratióne petitiónes vestra innotéscant apud Deum.

Psalm 84:2 Benedixísti Dómine terram suam: avertísti captivitátem Jacob.

V. Glória Patri, et Fílio, et Spirítui Sancto. Sicut erat in princípio, et nunc, et semper,et in sæcula sæculórum. Amen.

Repeat : Gaudéte in Dómino....

TV в Бърдаре

На третата неделя на Адвента в Бърдарски геран ни нападнаха две национални телевизии, чрез кореспондентите им от Враца, с малко странни желания.
От Канал 1 пристигна Илияна Минковска и от бТВ Маргарита Стефанова, съответно с по един оператор.
Искаха да снимат Рождество Христово за репортажите им на 24 и 25 декември и хвърлиха в смут всички ни, но добре, че бързо се окопитваме…

Медийните абсурди могат да объркат доста хора, но какво да се прави.
И така набързо (за 5 часа) всичко се завъртя около тях. Първо снимаха в храма – поради натрупалия обилен сняг и верните бяха твърде малко, но както винаги „едрият план” ще спаси положението и няма да се виждат празнотите. (Така е навсякъде, не само в телевизиите – като фокусираш на едно нещо в едър план и повториш два-три пъти това, дето си го знаеш, и готово – няма нужда да се вижда колко са ни празни редиците и колко ни е инсценирано всичко).

После поснимаха в музея малко бита на банатските българи в миналото, че и празнична трапеза искаха да снимат… нов проблем, но домът на Гюка Радков както винаги спасява положението и ни отсрамва пред гостите и с почерпка, и с пеене, и с приказки.

Можете да гледате репортажа по Канал 1 на 24 декември в сутрешния блок. А по бТВ на 25 декември, но още не е ясно в колко часа точно.


15 декември 2007 г.

Отчетно-изборно събрание на читалище „Съединение-1923”

Тази вечер в салона на читалището в Бърдарски геран се проведе първото от 1999 г. отчетно-изборно събрание. След едноседмично опреснително записване на членове на читалището се оказа, че 95 човека са се записали и искат активно да работят на доброволни начала. На събранието тази вечер присъстваха 64 човека.

Председателят Любен Ронков води събранието, което протече при следния дневен ред:

1. Отчет на Управителния съвет.
2. Отчет на Контролно-ревизионната комисия.
3. Избор на нов Управителен съвет.

Любен Ронков отчете дейността на читалището от 2000 година досега, а Павлина Друмева, от името на председателя на Контролно-ревизионната комисия Николай Бонов (който от година е в Канада) обяви приходите и разходите на читалището за този период.

Повдигнати бяха редица наболели въпроси, но в общи линии атмосферата беше спокойна и конструктивна, благодарение на общото желание нещата да потръгнат.

С голямо мнозинство бе избран новият

Управителен съвет в състав:

Мария Караджова – председател
Милчо Петров
Илиана Банчева
Галина Чуканова
Красимир Марков

Контролно-ревизионна комисия:

Павлина Друмева
Николай Рачев
Райна Гюрова

В следващите дни Управителния съвет ще проведе своето първо заседание, за да започне придвижването на спешните задачи. Ще има вече и снимки на членовете...

11 декември 2007 г.

Банатските българи скоро и в ТЕМА

В понеделник пристига екип на списание ТЕМА (луксозно, илюстровано издание с тираж 10 000 екземпляра), за да снима и събере материал за банатските българи в Бърдарски геран. Как изглежда списанието вижте тук.
Да се подготвим да посрещнем гостите добре, за да останат с добри спомени от посещението си при банатчаните.
Повече информация относно излизането на материала ще дам своевременно.

7 декември 2007 г.

Общо събрание на читалището – 15 декември 2007 г

Другият наболял въпрос за селото ни е читалището и липсата на активна работа там. Госпожа Спасова изтъкна, че по различните програми и проекти, не може да кандидатства кметството ни, защото не е община, но има вратичка в цялата схема – могат да кандидатстват организации с нестопанска цел и читалища. Затова бе взето решение да се използва този вариант максимално и чрез читалището ни да дойдат средства както за култура, така и за спортен център, за благоустрояване и културни прояви.
Има нужда от промяна на управителния съвет на читалището, което не е правило общо отчетно-изборно събрание от осем години и изобщо няма списък на членовете си.
За да е всичко законно и да не претендират настоящите членове на Управителния съвет, от понеделник до събота при секретаря на читалището ще тече записване на членове на читалището. След това от 18 часа в събота, 15 декември, се свиква Общо събрание на читалищните членове и се избира нов Управителен съвет.

За целта приканваме всички някогашни членове, още от златното време на Петър Велчев, които сега са отпаднали по разни независещи от тях причини, да идат при господин Иван Франев през тези дни и да се запишат за членове отново. С този списък вече събранието и всичко, което ще правим, ще е законно и никой няма да може да предявява претенции за нарушение на закона.
Очакваме Ви, защото всичко, което искаме да се случва в селото ни, зависи от нашата ангажираност, отговорност и съпричастност.

Избран бе кметският съвет

Общоселското събрание тази вечер се проведе при голям интерес и изненадващо спокойно. Новият кмет госпожа Цветомила Спасова със замах методично и обосновано постави проблеми, наболели въпроси и вероятни решения.
Предложи създаване на кметски съвет от 11 човека (заедно с кмета) с цел изготвяне и защитаване на делегирания бюджет на кметството за новата година, в който да залегнат проблемите с инфраструктурата – осветление, улици, сграден фонд. За всеки кандидат тя подчерта качествата, заради които го е избрала и бяха приети единодушно от всички присъстващи на събранието. Избраните са млади хора, технически и икономически подготвени, за да могат да работят със средствата, отпуснати за различните проекти на кметството.


Ето и избраните:

От партийните листи:

- Пламен Мичев – БСП
- Никола Найденов – Социалдемократи
- Пламен Друмев – НДСВ
- Любен Славов – ГЕРБ

Други:

- Таня Велчева
- Пламен Софранов
- Йордан Караиванов
- Георги Първанов
- Лили Софранова
- Румен Марков

Кметът запозна присъстващите с различните наредби на общината и с наказанията при неспазването им.

За другата точка от дневния ред – вижте следващата публикация.

6 декември 2007 г.

Нещо за Адвента

Това е статията, която написах за декемврийския брой на вестник АБАГАР, излизащ след дни:

Очакването – в разни измерения
(Живите и мъртвите храмове)

Странно е колко рядко се замисляме за същността на храма - домът за молитва, Божият дом. Като сграда, извисяваща се в пространството, и като общност, която да бъде живият храм. Връзката между двете – сграда и общност, е толкова тясна, че те се оглеждат една в друга, копирайки чертите си, грешките си, надеждите си. Идва времето, когато за пореден път храмовете ни ще се напълнят до пръсване за полунощната литургия на Рождество Христово и ще осъмнат отново с малката шепа верни, които всъщност изграждат общността.
Времето на Адвента, в очакване на Второто идване, е дадено да размислим, да погледнем в сърцата си, да погледнем около себе си и да намерим онова, което би трябвало да ни върне в храма истински. Какво очакваме ние и какво Бог очаква от нас през това време? Оказва се, че по-често се получава едно велико разминаване между тези очаквания, което прорязва четирите седмици, за пореден път сблъсквайки добро и зло във вечната битка за човешката душа. За да стигнем до Рождество Христово отново без да сме се променили, вярвайки в лъжите си и отказвайки да осъзнаем смисъла на заложеното в Словото.
Четирите входни антифона на неделните литургии през адвентното време насочват погледа ни към процеса, който очертава взаимоотношенията ни с Бога, описани с ясна и категорична точност, за да бъде гарантиран успешния изход и да се осъществи срещата ни, предопределена и чакана, но отлагана единствено от нашето упорство. Всичко трябва да започне от личното решение да се променим, да въздигнем душата си към Него и само след тази стъпка са възможни следващите. След като вложим цялото си упование в Христос тук и сега, ще ни се отвори следващата врата, която води към бъдещето, когато Той ще дойде да спаси народите и да донесе радост в сърцата ни. За да стигнем до третата неделя и да ни се напомни, че не трябва да униваме по трудния път, а да се радваме, въпреки трудностите, защото изходът е близо. Отправили поглед напред и нагоре да заживеем отсега в тази радост, която ще дойде. А финалът е облян от светлината и живителната влага на връзката между небето и земята, между нас и Бога. Спасителят ще се роди и в нашите сърца само ако сме изминали целия път дотук правилно, ако сме изпълнили указанията, ако сме осъзнали знаците по пътя и сме отворили сърцето си за дъжда на благодатта.

I адвентна неделя
„Към Теб, Господи, въздигам душата си;
Боже мой, на Теб уповавам: да се не посрамя.
Да не тържествуват над мен враговете ми:
понеже всички, които се надяват на Теб,
не ще бъдат посрамени”.

В сегашното време на личните ни надежди и тревоги има достатъчно напрежение, изтъкано от несигурност и боязън, от силен страх и очаквани провали в бъдеще. Всичко това може да се реши само с една стъпка, толкова трудна за прекрачване, че болката прорязва решението ни из дъно. Трябва да се обърнем директно към Господа и да го намерим както в сърцето си, така и в храма, за да намерим сигурност за бъденето ни занапред. Защо ходим в храма? Какво търсим там? Интересен въпрос, на който е доста сложно да се отговори. Това време на очакване започва с ясно изразена покана да идем именно там. И то не как да е, а „радостни”! Много сложна задача, се оказва, или поне се долавя разминаване в смисъла на радостта. Този, който влагаме и този, който е истински верният. Тя би трябвало да идва дори само от факта, че сме поканени, че сме избрани, че сме обичани и чакани.
За едни посещението на храма е традиция, останала от детството им, наследена от родителите им, свързана дълбоко с чувството им за принадлежност към нещо, с което се определят пред света. За други е част от удобното за момента представяне пред другите, за трети - известно разнообразие в сивото и самотно ежедневие, да се срещнат с хора, да чуят новини, да поговорят. Има и една част, която ходи, защото има вътрешна нужда да го прави, защото вярва истински и жертвоготовно. Общото за всички е, че са вътрешно убедени, че постъпват правилно. И тези, които играят някакъв театър, завещан от предците, и другите, които са искрени. Всички заедно са обединени от очакването, но видяно в различни измерения.
А има и една друга група, която е трудно да бъде наречена „верни” – тези, които посещават храма само на Рождество Христово и на Великден, за да запалят свещ и да минат триумфално и бързо през храма гордо вдигнали глави и изобщо непозволявайки на съзнанието си да им заговори. Защото то няма и какво да каже, заглушено от неспиращото им бъбрене. Те просто не спират да говорят (вървейки през храма, палейки свещи, оглеждайки украсата, въздишайки пред пещерата с новородения Исус), за да чуят нечий друг глас, за да оставят Бог да им заговори дори в краткия миг, когато са в Неговия дом. Откъсването е толкова страшно - не само няма вяра, но и дори няма знание за църковните правила и истини, няма дори лъжливо и неискрено спазване на протокола.
За една голяма част от верните не покаянието е водещо (те дори са вътрешно убедени, че го изживяват по правилния начин, независимо от резултата), а именно знанието, получено в часовете по катехизис, в редовното участие в църковния живот. И това знание държи човека вътре в общността, кара го да се съобразява, ако не истински с Образа на Христос, то поне със законите на църквата като институция. Но такова общение не може да носи радост, или поне не такава радост, каквато би трябвало да бъде. Тя е закрепена за външни стожери като, например, вихрена подготовка на пиески, пещерички, песни, украси и в цялото това суетене по външното украсяване на Божия дом забравяме да подготвим душата си. А времето на Адвента е дадено именно за това – да подготвим грижливо живият храм на душата ни за идването на Христос.
Истинската радост идва от благодаренето за получените благодати. Тя трябва да извира от сърцето и да се насочва към Бога. Тогава и славенето на името Му няма да е част от сценария, гарнирано с панделки, свещички и лъскави усмивки, а съпреживяна вътрешна радост, извираща от очите и стопляща сърцата на другите около нас. Общността се гради не само от общото дело по украсяването на храма, а и от съзнанието, че това, което правим, е за слава на Някого над нас, а не за да участваме в надпревара чий храм ще е по-украсен и кой ще накичи повече елхи вътре. Сравняването на броя на елхите, на красотата на фигурките в пещерите, на лампичките по олтара запокитва радостта от очакването отново в светския жаден за подобни надпревари манталитет, в чиито води е толкова по-удобно да се плува. Преминаването отвъд е мъчително, но най-страшното е, че дори е нежелано истински. Страданието от това отърсване от удобните рамки, в които живуркаме и си вярваме, че сме свети, е непосилно именно защото не можем истински да се уподобим на Жертвата. До истинската светост изобщо не ни се и помисля да се доближим – тя е толкова неудобна в този подчинен на личните ни потребности и удобства свят.

II адвентна неделя
„Народе Сионски, ето Господ ще дойде да спаси народите,
и Господ ще направи да се чуе величественото му слово
за радост на сърцата”

Пропуснали да извършим сами обръщането си, получаваме пореден шанс да се разтърси из корен невъзмутимото ни себелюбие. Напомняне, че сме избрания народ на Сион, идва с директен призив, който да ни отърси от удобството на света, в който сме приели да „празнуваме”, усилено наблягайки главно на „празнотата” у себе си, а не да „честваме”, отдавайки почит на събитието, уверени, че сме безкрайно прави.
Господ ще дойде, но дали ще го видим, залисани в щурата подготовка на празното ни от духовност съществуване, в приготвяне на трапези, канене на гости, организиране на щури веселби. А храмът и родилия се Бог в него, ще посетим в Рождественската нощ, само за да хвърлим блеснал от пищната вечеря поглед към куклата, лежаща в сламата и да послушаме коледни песни, докато се поздравяваме с околните, сякаш само и единствено за това сме дошли в храма. Заменили сме манната небесна с месото от робските котли на светския ни манталитет и опиянени от измамното ни благополучие и веселост сме забравили, че душата ни мръзне като малкия Исус в пещерата, останала някъде отвън на студа и непоканена да вземе дял във великата тайна на тази нощ.
Срещата с Бога не се е състояла за пореден път, защото и това Негово време отново сме го пропуснали, поредния шанс да се доближим до бъдещето си някак си ни е убягнал между суетата на подготовката на видимото и стремежът ни да се изтъкнем на всяка цена. Удивително заглушени остават словата, които трябва да донесат радост на сърцата, защото готови да разпознаят радостта сърца има странно малко, всичко друго остава на нивото на благоприлично замъгления поглед, уж омаян от смисъла на чутите думи, зад който се крият обикновено много по-тривиални мисли.
Светът ни отново се е затворил до малката пещера на собствения ни егоизъм и отново сме пропуснали шанса да се доближим истински до Рождеството. Свят, в който сме се взрели предимно в себе си и не можем да кажем искрено „Заради моите братя и моите ближни казвам: мир тебе! Заради дома на Господа, нашия Бог, желая ти добро” (Псалм 121, 8-9). Няма я мисълта за другия или ако се прояви по празниците, то тя пак е показна, даренията ни са с цел да изтъкнат нашата заможност и успехи. Замаяни от взирането в себе си, някак сме загубили усещането за другите и не можем да молим, измествайки собствените си нуждите, заради техните. Не можем искрено да желаем мира в отношенията, защото ние просто не виждаме тези около нас. Другите присъстват някак незабележими, толкова, че дори ги забравяме след като сме им дали по някоя усмивка и сме им стиснали ръката в храма по време на литургията. „Мирът” остава някъде в думите от литургията, ритуално минава през устните ни, опитва се да ни обедини чрез подадените ръце, и бързо се стопява, сблъскал се в студенината на каменните ни сърца. Колко много хора подават ръце за помиряване и дори не гледат в очите другия, а колко пък го гледат с мазна и лицемерна усмивка, за която знаеш, че е лъжа от начало до край, защото този човек след като свърши времето на литургията ще се прави, че дори не те познава. Всичко това обезсмисля този жест на помиряване, прави го част от външната лъжлива маска, зад която крием злото в себе си. Ние не желаем доброто на никого – не само заради другите, които би трябвало да са братя и ближни, а още по-малко заради такава „отмряла” абстракция като Дома на Господа.
И къде е тогава радостта? Къде е нашето искрено отзоваване на призива да идем в дома Господен радостни? Отново сме го загубили по пътя, но не пътя до храма, а из лабиринтите на собственото си затворено за другите сърце, отказващо да познае покаянието и сляпо вярващо си, че постъпва правилно и спазва каноните на Църквата. Но по чий стандарти?

III адвентна неделя
„Радвайте се винаги в Господа:
и пак ви казвам: радвайте се. Гос­под е близо”

Има нещо различно в тази неделя и то се усеща в напрежението на чакането, в тръпката от изминалия наполовина път и хвърляния назад поглед, насъбрал мъката и огорчението от изминалото дотук. Точно по средата спираме и на изкушението да захвърлим всичко към началото, когато сме се чувствали така удобно без тежестта на наложения пост, сме призовани по странен начин да продължим. Тази неделя носи названието Gaudete! (Възрадвайте се!) и е характерна с розовия цвят на литургичните одежди – само два пъти през годината цветът в храма придобива тази не характерна тоналност. И тя винаги е свързана с постното време и прехода, които трябва да изминем. Единият е по средата на постното адвентно време, а другият е на четвъртата неделя през великденския пост.
Възможна ли е радостта в тежестта на настоящето и дали си струва да заменяме вечната радост в бъдещето за бледото й като сянка подобие на днешната? Затворени в настоящето и живеещи само и единствено в него ние сме потопили дори нашето възприемане на Църквата в блатото на собствените си закотвени в миналото и настоящето представи. Страх ни е да погледнем напред, защото времето напред иска да изминем и последната крачка, да отдадем себе си, да съучастваме в Жертвата и да избелим дрехата си в кръвта на Агнеца. Засега ни е много удобно да си стоим главно в миналото, въздишайки по чаровността на миналите велики дни и потопени в историчността да превръщаме храмовете си в музеи и сърцата си в закоравели късове история. Впили взор в себе си превръщаме и храмовете си в насочени към себе си подобия на нас самите, главно за наша прослава, нямащи почти нищо общо с първоначалния замисъл – за Божия прослава. Затова се шири и кича и грозотата из храмовете ни, защото те са копия на собствените ни души, разкрасени външно или в някаква налудничава претрупаност на шарени образи навсякъде, или пък плашещи ни с тотемите, възправени из тях, в които сме превърнали изящността на статуите. Загубили сме мярката за красотата, защото сме загубили и връзката с Първоизточника.
Църквата ни от есхатологична и обърнала поглед към Идването, е станала исторична, забила поглед в собственото си битие, очертаващо границите на собствената ни ограниченост, за която обаче си мислим, че е целия даден ни свят и за пореден път жестоко се лъжем. Защото има и нещо, което ни е обещано и ни чака, само трябва да се измъкнем от музеите, в които сме превърнали храмовете на душите си, където с болна настървеност кътаме иконичките на собствените ни постижения, спомени, минали победи и успехи, мигове на задоволство и успехи, блазнещи самолюбието ни, и всичко това все на територията на Църквата, където сме избрали да играем ролите си. Оказва се, че пак са избрани от нас самите, без да сме се съобразили с Божия призив да поемем единствената роля, която да ни доведе до правилния изход. Там, където радостта ни ще е истинска и животът няма да е само минало. В бъдещето, което ни чака да се обърнем и да оставим сърцето ни да пробие тъмните завеси, с които сме го обвили, за да не познае случайно, че трябва да премине през надеждата на розовия цвят, където са смесени кръвта на Агнеца и белотата на очакваната ни святост.
Кои са Неговите дни, когато ще бъде това обещано идване и спасение? В кръга на литургичната година адвентното време ни дава шанс да осъзнаем, че Рождеството трябва да бъде приемано есхатологично, че за християните бъдещето определя смисъла на настоящето, а не миналото. Заради тази очаквана правда и този изобилен мир трябва да извървим отново разстоянието между себе си и Бог. Очакването е просто другата страна на Идването и двете сплетени в едно правят нашето общо живеене днес. Подготвено от искрено разкаяние, поддържано от свята надежда, укрепявано от вяра, за да се стигне до срещата, която да ни даде живот в едно вечно бъдеще. Дните на това сближаване за всеки от нас са едновременно очаквани някога и постоянно случващи се. Срещата зависи само и единствено от нашето решение да се обърнем и тръгнем в посоката, от която идва подадената с любов ръка, чакаща ни търпеливо.

IV адвентна неделя
„Росете, небеса, отгоре, и облаците да излеят Праведния;
да се раз­твори земята и да роди Спасителя”

Очаквайки онези дни, когато ще дойде вечната правда, ни се налага да се справяме с живота ни тук на земята ден след ден и да превърнем краткото си пребиваване в осъзната подготовка на това, което ни чака отвъд. Този процес е дълъг и ни придружава до границата – с надежда, че повтарящите се грешки, които допускаме, ще доведат до покаяние отново и отново и когато дойде мигът на смъртта ще бъдем все пак Негови. Доколко ще позволим на сърцето си да достигне до предела, зад който се намират „Неговите” дни тук и сега, във всеки един миг, зависи от всеки от нас. Ако допуснем да осъзнаем жаждата на душата ни за живата вода на Словото, ще чакаме с нетърпение росата, изливаща се от небесата през Адвента, а няма само да си пеем „Росете небеса отгоре” и да се дивим на доброто изпълнение на църковния хор или пък да присвиваме саркастично устни, ако са били по-близо до фалша, отколкото до верния тон. Тъкмо в този момент трябва да се замислим какво е нашето собствено състояние под дъжда на тази лееща се от небето благодат. Дали я допускаме до сърцето си, което да е готово за нея, или пропиляваме живителните капки в дребнавостта на егоизма си.
Ако спрем да се залъгваме в набожността си, ще открием сушата, която изнурява доброто у нас. Ако спрем да вярваме на лъжите си и пробудим съвестта си, заспала поради безкрайното доволство от собственото ни величие, може и да открием, че стръковете на самонадеяността ни ще трябва доста да се поокастрят, за да се отвори място за признаване на истинския двигател на всичко ставащо около нас и с нас. Колкото и да ни се иска да издигаме горделиво глава, нещо все ще ни дава знаци, че не сме на верния път, но зависи дали искаме да ги видим.
В модерния свят, захвърлил Бога някъде в килера на спомените от детството си, надеждата вече не съществува, такава каквато ни е дарена, за да чакаме с упование и да можем да помним Рождението на Спасителя единствено в светлината на Второто му идване. Отказали сме се да помним именно това обещание, защото е толкова по-лесно да заменим надеждата за едно много егоистично и странно измерение на Очакването, където живеем с прогнози, планове, мечти, изтъкани от фантазните образи на съзнанието ни. Там няма и частица от Бога, там сме само Аз и моя свят, затворил се сам-самичък и лишен от онова утре, което ни е предопределено наистина.
Вместо да градим въздушни кули, с които да се залъгва детето у нас самите, затворено в собствената ни тъмница, би трябвало в светлината на свещите на Рождество да признаем, че Този, който се е родил днес е Царят на славата, който ще дойде. И само тогава отново ще можем да се върнем при детето, родено в яслата на нашето сърце, ставайки чеда Божии.
Смисълът на пещерите в храмовете ни, усилията, хвърляни за правенето им, големия интерес към тях са, за да ни напомнят да търсим именно подтекста на материалното, но ако това почитание остане само външно и се плъзне по външната набожност, а не мине отвъд, в смисъла, който Бог би искам да го разберем, тогава всичко е отминало само в светската плоскост и не сме се докоснали до истинската символика. Отново не сме разбрали какво се иска от нас, отказвайки да се превърнем самите ние в деца, с чисти сърца и очи, обърнати към Единствения, който ни чака с любов.
И така за пореден път росата от небесата не успява да размекне сърцата ни, а Спасителят отново е само герой от „коледна” пиеса, в чиято театралност сме насочили взора си, само и само, за да не вдигнем очи и да видим Истината. За мнозина от нас, ако я няма цялата тази суета по приготовленията на пиеси, украси и веселби в енориите ни, просто няма смисъл да се стъпва в храма. Какво да търсим там, ако няма начин да продължим да играем роли? Ако трябва да бъдем самите себе си, бедни и изоставени от одеждите на гордостта и себелюбието ни, ще се видим някак си не на мястото си. Само трябва да си го признаем и да дадем шанс да започне процеса на оздравяването ни.
Има два пътя в тази ситуация – или да продължим да играем театъра, в който ние сме главните герои, или да признаем, че режисьорът всъщност е друг и да преклоним гордо вдигнатата си глава, оставайки се на неговите грижи като деца. За да се затвори кръга на Очакването и Идването, защото Исус ни чака да го приемем в сърцата си в нощта на Рождество, която отново ще бъде тук и сега в студения свят на нашата егоистичност, за да ни даде шанс да се променим.

2 декември 2007 г.

Банатска българка на Мис Свят 2007

Паолина Рачева е от Русе и по баща е от Бърдарски геран, което я прави наполовина банатска българка. От края на октомври тя бе в Китай за около месец за подготовката на конкурса. Тази вечер от 22,20 ч. по Канал 1 можете да видите грандиозния Мегаспектакъл „Мис свят 2007” от курорта Сания (Китай).

А иначе от доста време вече по корицата на всички модни списания ни се усмихва чаровно нашата Паолина – винаги различна и винаги лъчезарна. Преди си идваше по-често на село, но сега ангажиментите й не го позволяват. Да се надяваме, че поне пази Бърдаре в спомените си.
На 19 години е и е първа подгласничка на Мис България 2007 - Юлия Юревич. Замина за Китай заедно с нея.

Паолина е студентка, следва икономика и мениджмънт и амбицията и е да стане мениджър. Обича да чете книги, да ходи на кино. От дете се занимава със спорт - играла е художествена гимнастика, волейбол, спортни танци.

Как избра тоалетите, с които да се яви в Китай, можете да видите от тук

29 ноември 2007 г.

Общоселско събрание в Бърдарски геран на 7 декември

Днес от името на Инициативен комитет за възстановяване на културния живот в Бърдарски геран и Дружеството на банатските българи в България подадохме молба до кмета на село Бърдарски геран за свикване на Общо събрание на читалище „Съединение-1923”. Молбата е придружена с подписите на членове на читалището. Текста ще видите по-долу.

Срещнахме пълна подкрепа от г-жа Цветомила Спасова и веднага бе взето решение да се проведе едновременно Общоселско събрание и Общо събрание на читалището на 7 декември 2007 г. от 18 ч. в салона на читалището.

Молим всички жители на Бърдарски геран, които работят по градовете, при възможност да си дойдат за общоселското събрание в петък, 7 декември. Ще се избира кметски съвет и е желателно присъствието на по-голяма част от жителите на селото, защото общото ни бъдеще е в наши ръце и от нас се очаква да работим като обединим сили за благото на цялата ни общност.
Ето текста на подадената днес молба, която вече е придвижена:


МОЛБА

от

Инициативен комитет за възраждане на културната дейност в Бърдарски геран

и

Дружество на банатските българи в България
тел. 09135/ 360; 0888/ 76-96-21
e-mail: svetlana_karadzhova@abv.bg



Уважаема госпожо Спасова,

Обръщаме се към Вас като към новоизбран кмет на село Бърдарски геран с молба да съдействате за свикване на Общо отчетно-изборно събрание на читалище „Съединение-1923”. Общо събрание на всички членове не е имало от 1999 г., а сегашният Управителен съвет не желае да свика такова.

Загрижени за състоянието на културния и обществен живот в селото ни и поради апатията, обхванала всички (най-вече настоящия УС), Ви молим като кмет на селото да помогнете на хората, които все още желаят да има развитие в Бърдарски геран, да кипи оживление, да живеем един по-пълноценен живот всички заедно.

Предстои отбелязването на две важни за общността ни събития през следващата година:

1. Възпоменаване на 320 години от разгрома на Чипровското въстание, след което нашите прадеди напускат павликянските селища в Северна България и се отправят към Банат.

2. Честване на 140 години от основаването на село Иваново в Сръбски Банат, населено с банатски българи от Стар Бешенов, а от него са дошли в Бърдарски геран част от нашите предци, което ни задължава да вземем подобаващо участие в този празник.

Молим Ви да обявите дата за Общо събрание до 10 дни от получаване на настоящото писмо, защото предстоящите чествания не търпят отлагане в подготовката на съставите и на програмата за участие.

Надяваме се да ни подкрепите, защото в родното ни село не можем да си позволим да се делим на „ваши” и „наши”, тъй като е заложено на карта общото ни бъдеще. Само всички заедно и загърбвайки личните си пристрастия и омрази можем да възродим културния живот в селото ни, а с това и цялостното подобряване на обществения климат.
Промените са наложителни, проблемите са наболели и не търпят отлагане.

Надяваме се, че ще ни подкрепите!


29 ноември 2007 г.
с. Бърдарски геран

24 ноември 2007 г.

Нихилизмът, който ни погубва

Напоследък много често във всички начинания, на които съдействам за осъществествяването по един или друг начин, се сблъсквам със стена, изградена от особена нагласа на човешкото мислене. Става дума за вечния нихилизъм, който ни обгръща, изпълва и извира от нас във всяко време.

Отвсякъде те посрещат удари от рода на „Никога няма да стане това”, „Защо изобщо се захващате”, „Няма никакъв смисъл”, „За лудо се мъчите” и подобни...
Тези дни срещнах нещо по темата в една много хубава книга. Казва се „Хора на лъжата. Надеждата за изцеление на човешкото зло”. Авторът е Морган Скот Пек, най-известният психиатър в САЩ.



Ето какво пише на страница 46 на българското издание от 1995 г.:

„...В самият въпрос звучи езикът на нихилизма, от незапомнени времена възприеман като глас на дявола. Защо трябва да правим или да учим каквото и да било? Отговорът е прост. Много по-добре, едновременно по-конструктивно и носещо повече удовлетворение е да имаме поне бегла представа накъде сме тръгнали, отколкото да се препъваме в пълна тъмнина. Не можем да разберем нещата и нямаме власт над тях, но както казва Дж. Р. Р. Толкин: „Нам е дадено не да владеем приливите и отливите на този свят, а да сторим каквото ни е по силите, за да направим по-добри годините от живота си, да изкореняваме злото от нивите си, така че идващите след нас да имат чиста земя за посев. Дали времето ще бъде благосклонно към тях, не зависи от нашата воля."

19 ноември 2007 г.

Чий е храмът

В Бърдарски геран, както навсякъде, един от символите на населеното място е църквата. В случая храмът „Свети Йосиф”. Най-големия католически храм в Никополска епархия служи за гордост, за радост, за показване пред гости по повод и без повод… просто той присъства постоянно, но само в стремежите за легитимност пред света като изтъкване на история, качества, принадлежност, някакъв имидж, който би трябвало да е залепен и за настоящите обитатели на това населено място.
Пъплят коментари каква голяма къща има свещеника, как добре си живее, как не се грижи за нищо. Какво му е, той какво разбира от трудностите на живота… Шири си се там на два етажа сам и какво повече иска…

Всичко това е част от присъствието на храма в съзнанието ни. За по-голямата част от общността друга гледна точка няма. Храмът не се възприема като място за молитва, като дом Божи, като място за срещата ни с божественото.
Строен е от нашите предци и от отец Алойз Манушев, а довършен, заедно с енорийската къща, от сегашния Блажен Евгений Босилков. Те всички едва ли са мислели, че ще дойде време, когато строеното ще започне да се руши. Не от времето, а от липсата на човешка грижа.

Ако погледнем в сърцата си, ще открием нещо различно от всичко изброено по-горе. Там, в тайното кътче, все още мъждука съзнанието, че една енория се създава от хората в нея. Храмът и енорийската къща не са на свещеника, а са си наши общи и грижата за тях не е негова. Там, в сърцата си, ще открием и добра дума за него и подадена ръка за помощ, защото той дава живота си за нас, служейки вярно въпреки цялото демонстрирано пренебрежение и убийственото безразличие на хората към това, което прави. Ние много добре знаем, че трябва да се погрижим какво ще остане след нас, защото този храм остава и за децата ни, както са го оставили на нас предците ни.

Да обърнем очите си към храма, но не така, както сме свикнали да го виждаме в празник – готов, натъкмен, сияен, а така както бихме погледнали дома си в делник, домът, който се руши и иска грижа и внимание. Тогава ще забележим в какви условия живее свещеникът ни, какъв мухъл пъпли по стените на църквата и енорийската къща и после да си помислим чий е храма и кой трябва да се грижи за него. С монетите, пуснати като дар по време на литургия, не можем да победим плесенясването на сградите, защото първо трябва да се справим с мухъла в душите си…

За да видите снимките в по-голям размер, влезте в албумите ми в Picasa Web като кликнете върху името на албума в долния ляв ъгъл на слайдшоуто...

16 ноември 2007 г.

Институцията на селските калугерки

В края на септември имах два хубави дни в град Раковски, където бях, за да се срещна и разговарям с последните главатарки на селските калугерки в двата квартала на града – Генерал Николаево и Секирово по повод статия за АБАГАР.

Статията се намира в ноемврийския брой на АБАГАР, който ще е в интернет в неделя сутрин, а иначе вече излезе на хартиен носител.

В края съм поместила снимки на тези жени – от миналото и сегашни.
За жертвата и лъжата
(Институцията на селските калугерки)

В тайната на нашето съществуване се преплитат две страни, които много рядко са в разбирателство. Едната е Божието присъствие във всекиго от нас, а другата е нашето собствено Аз. Между тях съществува постоянна битка. Кротка и изпълнена с любов от страна на Бога и люта, стигаща до ожесточеност от наша страна. Истината ни задължава да признаем присъствието й, макар за много хора подобно признание да е равносилно на самоубийство, защото ще умрат всичките им старателно градени илюзии, даващи смисъл на живота им. Живеенето в такава постоянна вътрешна борба и най-вече непризнаването й води до постоянно неудовлетворение, страх и озлобеност. Тя е отхвърляна от човешкото ни същество, но не винаги директно и честно, а завоалирано и с мисъл за надхитряне. С театрален маниер се демонстрира външно приемане на послушанието и смирението, но всъщност вътре в нас тихичко се хили хитрото дяволче, успяло да се вгнезди в сърцата ни благодарение на лъжата, в която сме оплели цялото си битие.

Ако обитаваме света, даден ни по милост, то какво от първоначалния замисъл приемаме и какво променяме в главозамаяното си възвеличаване? В крайна сметка се оказва, че твърде много сме го деформирали по нашите си стандарти, по нашите си ограничени, но с претенция за важност, критерии. Отхвърляйки заложения план за нас, ние попадаме в пустинята на собствената си ограниченост и започваме да я пълним с миражи и голи надежди, със страхове и дебнене, с надхитряне и жестокост. Пясъкът под нашите стъпки ни се струва твърд като скала, палещото слънце на егоизма ни се превръща в уж животворящи лъчи, вятърът на лъкатушещото ни настроение се вижда като бриз от емоции, запълващи празния ни до болка живот.

Иначе, погледнато с разсеяния поглед на някой наблюдател, всичко си ни е наред, но то е, защото и той също толкова удобно плува във водите на „блатото”, заобикаляйки тръстиките, от страх да не започне да мисли, като се блъсне в тях. Ако погледнем зад кулисите на този светски по своята същност театър с претенции за религиозност, прикрита зад маската на смирена набожност, ще открием ужасяващи картини.

Един пример за подобно представление, в което участват както миряни, така и клир, е институцията на селските калугерки в пловдивските католически села.

Църквата и жертвата

От времето, когато Исус Христос се жертва заради всички хора, като че ли откупените всячески се мъчат да забравят примера му и да намерят най-различни начини, за да запазят някакво благоприличие в своето си „християнство”, имитирайки Жертвата. Църквата, съставена и от хората на тази земя, безспорно пое от човешкото им естество всичко това, което е вътрешно присъщо на всеки отделен нейн член. Тази видима Църква пристъпва на ръба между светостта и греховността, като е населила граничната ситуация с един особен продукт на смесването между двете – външното благоприличие, което трябва да замества чистото сърце, и вътрешната греховност, удобно прикрита зад маската на набожността.

Проблемът е, че тази замаскираност вероятно изобщо не се долавя от самите участници. Ние сме дълбоко убедени, че изпълняваме всички предписания и сме абсолютно ревностни християни, което пък ни дава право да очакваме някаква награда за усилията и в никакъв случай - наказание. То просто не се вписва в представата ни за точно нашата взаимовръзка с Божественото, защото според собственото ни убеждение какво повече от това, което даваме, може да се даде или направи. И това на пръв поглед би трябвало да е точно така, ако не беше смущаващата липса на плодове от делата ни. Защото вътрешната убеденост в правотата ни не се разклаща лесно. За подобна загуба на удобното равновесие е нужно да се погледне с други очи и по-дълбоко. Необходимо е да се постави друга отправна точка, различна от нашата собствена. Започвайки от виждането на другия до нас с неговата ценност и неговите нужди, за да се стигне до приемането на другия. Когато загърбим егоизма си и прогледнем за хората около нас, виждайки ги като равни по ценност части на едното цяло, каквото е Църквата, тогава и опасността да играем Църквата като театър или още по-лошо, като цирк, вече няма да съществува.

А иначе в този цирк участват всички – не само миряните, но и клира, съзнателно или не. Отказваме да отворим очите си и да видим скритото зад маските, просто защото в този миг целия ни изкуствен свят ще се разпадне и ще се озовем сами срещу Него. Тогава трябва да Го приемем напълно или отхвърлим, а способността за открита позиция не е сред качествата ни. Истинска принадлежност към Църквата има само тогава, когато човекът съучаства в Жертвата, дарявайки собственото си Аз, отричайки се от егоизма. Но тогава няма „героизъм” по светските стандарти, защото тихата борба със страстите и грешките ни в ежедневието изобщо не може да се мери с помпозната разточителност и шумност на онзи живот, който сме избрали да живеем и който е имитация на Истинския. Една толкова „пълна” с какво ли не театралност, която да убеди най-напред нас, а после и другите, че животът ни е толкова реален, та чак да не ти се вярва. Обличаме лъжата в красива обвивка и колкото тя е по-лъскава, толкова по-добре. Толкова повече ще заслепим очите и пленим сърцата, създавайки поредното представление.

Проблемът за Жертвата и поднасянето й е възлов за Църквата. Клирът трябва да пре-подаде начина на поднасяне на жертвата, да научи хората на истинските ценности, а миряните да приемат преподаденото като го превърнат в част от себе си, живеейки го. Когато идват мисионерите в някогашните павликянски села, те се сблъскват с нещо коренно различно от познатото им на Запад. Опитите им да прокарат някакви вече работещи в познатата им среда механизми се оказват безуспешни. Хората просто не поддават, лукаво разтягайки устни в приветлива и многообещаваща усмивка.

Институцията на „селските калугерки” в България е основана от редемптористите през 1839 г, като след тях всички други мисионери я наследяват с различна степен на приемане. „Основателите” заварват някакво формирование и решават да му придадат различно съдържание, но не успяват да се справят много добре с тази задача, защото езическото е много по-жизнено, отколкото са си мислели.

Първоначалния замисъл е да се създадат условия и пример за богопосветен живот, но в особената общност на някогашните павликяни, останали си все пак езичници, въпреки дългите години старателно култивиране, развоят на събитията никога не може да се приеме, че ще е строго очакваният. Става така, че съдържанието на богопосветения живот (или монашеството) се вкарва в рамките на една нова институция, която е с малко странни правила. Никакви духовни занимания, а само „спявки” на хора, и никакви грижи за душите им, освен водещо място в Алая (шествие със Святото Причастие). Нуждата да се приеме съществуването на подобна група жени е много проста – духовенството не намира пълно приемане сред общността, която продължава да си живее по същия начин както и преди, без да открехва дори на милиметър душите си за поученията. Клирът иска да даде за пример на подражание някакъв образец, който се явяват тези селски калугерки, но те, поставени в невъзможната ситуация да се справят с посредничеството и да угодят и на двете страни, защото обитават и двете пространства (на храма и на дома), се превръщат в особена по рода си институция, която има свои правила и се води по свои закони. Експериментът да се вкара едно съдържание в нова форма води до деформация на началната идея – изкривява се цялата концепция за монашеството и се ражда една група, която още в наименованието си побира две биещи се помежду си понятия – хем „селска”, хем „калугерка”.

Общността също е облагодетелствана, защото така се спасява от пълно предаване на новите правила за живот, прехвърля тази тежест на една определена група, която да замести цялото. Селските калугерки съществуват и в двете римокатолически епархии, като в Никополската доста рано изчезват, а в Софийско-Пловдивската и до днес има все още живи, но без приток на нови от средата на XX век насам. Това са девойки, които поради силна набожност или други причини не желаят да създават семейства, остават да живеят в родния си дом, полагат обет за безбрачие пред свещеника, грижат се за неговото домакинство и за църквата и участват най-активно в богослуженията. Развоят на тази новопоявила се институция е различен за двете епархии. При пасионистите в Северна България от непубликувани техни исторически свидетелства става ясно, че с доста резерви приемат подобна форма на организираност. Държат се така сякаш тя е външна за носеното и налагано от тях като поведение и отзивите им са разноречиви, макар тези девойки да дават труда си за църквата, но вероятно тази резервираност идва от факта, че не разбират истинските мотиви на подобно странно „покалугеряване”.

В ръкопис на пасиониста Йосиф Миранди (1844-1922), дългогодишен енорийски свещеник в различни села на епархията, се вижда, че когато селските калугерки се появяват през втората четвърт на ХIХ в., те са много добре приети и от духовенството, и от населението. Обратът идва от факта, че с времето броят им главоломно нараства (в навечерието на Освобождението в Белене има около 40 калугерки, в Лъжене - 37, в Трънчовица - 30, а в Ореш – 15), а за една малка и капсулирана общност такъв отлив от брачните редици се превръща в огромен проблем, което води и до постоянни конфликти между младите мъже и духовенството, докато не се стига до окончателното изчезване на селските калугерки в Никополска епархия.

По различен начин се развива процеса в Южна България. Там капуцините с присъщите им такт и постоянство променят живота на павликяните до неузнаваемост без сътресения, но вероятно и поради факта, че промяната е до голяма степен само външна. Миряните са приели да участват в театъра и успешно да стигнат до аплодисментите на духовенството, давайки си вид, че култивирането е дало резултат.

Капуцините в Южна България, благодарение на невероятните си мисионерски умения, отрано успяват да се справят донякъде с развоя на тази „болест”, макар и да не изчистват проблема напълно, просто защото и те са имали определени ползи. Калугерките отрано са подчинени на строги разпоредби за облекло, поведение и личен живот. Понеже всичко минава през призмата на третия францискански ред, то тогава е по-лесно и за епископ Рейнауди, който през 1870 г. организира част от тях в монахинска общност на францисканки терциарки, като подчинява живота и дейността им на специален устав. Те стават популярни като "елисаветинки" по името на сиропиталището, открито през същата година в Пловдив.

Между канона и традицията

Традиционните общества осъществяват връзката си с Бога, или с висшите сили, като даряват нещо (предмети, животни, хора) за умилостивяване и изпросване на застъпничество. По този начин се проправя пътя и се отваря портал за взаимодействие. В християнството жертвата минава на друго, по-високо ниво - следвайки примера на Христос, всеки от последователите Mу трябва да премине през кръста на личното жертване, като се отрече от лъжата и греха, от егоизма и удобството на изградения от илюзии за самия себе си свят и да погледне очи в очи Истината.

Католиците в България пък са изнамерили много удобна формула да се отърват от подобно обвързване – те просто даряват едно от децата си на Църквата (независимо дали има или няма призвание) като го превръщат в „селска калугерка” или го пращат да учи в странство за свещеник и така си решават проблема с жертването. Но принасянето на тези жертви не е благодатно, защото не това иска Бог от нас. Не да подарим някого за някаква кауза, а да променим най-напред себе си, да живеем според Словото Му, да спазваме заповедите Му. Убеждението, че сме прави си е наше собствено, но едва ли е истински вярното. И тогава и децата ни ще бъдат призвани за богопосветен живот и ще са готови да откликнат на Божия зов, защото ще са способни да го разпознаят и няма да се страхуват. Няма да поемат роли, които не са им присъщи и в които са поставени поради най-различни причини, но не и истински правилните. Едни от калугерките са били обричани от родителите си при раждането, други - поради физически недъг са отпращани към тази група, защото подобен статус ще им даде сигурността на някаква богоизбраност, трети - поради бедност, а четвърти пък поради имотна задоволеност и нежелание да делят имота с други. Оставането им в този статус не е обвързано с никакъв обет – могат и да се омъжат по някое време без това да има някакви негативни последици, освен че загубват правото да се числят към групата на калугерките и минават в другата – на омъжените жени.

Доближаването до Божественото дори и на един член от семейството превръща всички край него в „избрани” и променя възприемането им от околните. В някои фамилии имало по няколко калугерки или по няколко свещеници от различни поколения. Този опит за някаква псевдо-избраност проличава дори в строгата йерархична структура сред калугерките . На най-високото стъпало са певиците, които седят на двата високи чина в храма и пеят по време на богослуженията. Тази елитна част е наричана в пловдивските села „башът”, а от него „по гласа” е избирана и “главатарката” – тази, която пее най-хубаво. Свещениците са се занимавали с музикалното обучение на певиците, за да има кой да пее по време на богослуженията. Друга прослойка калугерки отговаряли за чистенето на храма, украсяването на олтарите, работaтa по църковните имоти. А главатарката давала отчет пред свещеника за работата на всички, затова и имала пълната власт да се разпорежда и да държи в послушание останалите. Разбира се, не липсвали и интриги, борби за надмощие и сваляне на фаворитките.

Фактът, че живеят сред семействата си, ги разкъсва постоянно – работят еднакво и на нивата, и в къщата, и в храма, като само измамно им е дадена някаква привилегирована функция. Сами се наричат „слугини в семействата”, което правят опит да компенсират с особената си роля в храма. Обикновено имат активна гражданска позиция, участват в най-различни прояви, организирани от църквата, някои от тях стават учителки, други дори се занимават с търговия – търсят начини да изкарват прехраната си, защото иначе са в тежест на роднините си. Двойният им статут ги прави различни. Те са едновременно и уважавани и отхвърляни. Измолват благодат за всички, жертват се за тях, но общността някак особено и неадекватно приема тази им жертва. Поели функцията на посредници между общността и духовенството те трябва да изнесат на крехките си плещи цялата тежест на взаимното надлъгване. Общността продължава да безобразничи, но се чувства „изкупена” с жертвата на калугерката. Духовенството пък се самоуспокоява, че поне с една малка част е успяло в пре-подаването на Образеца – присъствието на набожните и послушни калугерки.

Обаче деформацията е повече от очевидна – клирът си мисли, че е пре-подал, а пък то - нищо подобно, защото "отличничките" само са симулирали разбиране. В тяхно лице миряните имали чудесен заместител на толкова стари практики, както е видно от разпространения израз „и да се венчае, и да се закопае човек – калугерка ще го запее”. „Вещата” жена в черно, неомъжена, нераждала, с особен постоянен досег с Божественото е гарант за прехода към другия социален статус или към отвъдното. Езически практики, прикрити зад булото на християнство – еднакво удобни за всички страни, които се надлъгват, но в тази голяма ЛЪЖА изобщо липсва БОГ, защото Той не живее в лъжата.

Още един пример за деградирането на институцията е облеклото на селските калугерки. В началото дрехите им били еднакви и черни, различни от ежедневните, но постепенно преминават към уеднаквяване с обикновеното облекло на останалите жени, което е ясен знак за размиването на институцията. Особено характерно за надлъгването е фактът, че носенето на шарени фусти под черните горни дрехи се смята за нещо нормално в последните десетилетия. Щом не се вижда, значи може всичко, дори и излизащото от нормите, които вече не са и норми, а и едва ли някога са били легитимни, просто защото никой не им се е подчинявал истински. Прикриването захвърля маските, играта се разпада, поради факта, че играчите са забравили дори защо играят.

Още при създаването на институцията постоянният преход между религиозното и светското поражда напрежение, деформира еднакво и римокатолическата и народната култура, като получената смес вече е нещо неразчленимо и опасно като бомба. И от двете страни се правят постоянни опити, с различна степен на надмощие, да се вкара тази институция в рамките на съответната култура, но се стига само до изкривяване, което не може да се прикрие зад старанието да се легитимира тя като напълно канонична. Смущението, което буди сред духовенството самата същност на тази група, го кара или да ги вкара в рамки (преди) или да ги игнорира като отживели времето си (сега). Свещениците като експерти трябва да поддържат реалността, да държат връзката с божественото и да отговарят за паството си, което поради своята вироглавост е доста трудно за работа. Християнските канони се оказват трансформирани през такива посредници като калугерките, които са на границата между свещеното и светското, между рафинираната теология и профанизираното й възприемане от общността. Свещеникът не фигурира така в съзнанието на хората, както нуждата от калугерка за правилното общуване с Бога по време на редица обреди. Докато калугерките съпътстват хората през целия им живот с моленето, с пеенето, със символичното им и даващо сигурност издигнато присъствие на двата чина в храма, с облеклото си и командаренето си, с процесиите и с целия механизъм, изграден да замести обикновеното и просто принасяне на личната жертва от самия човек.

Можем да кажем, че католиците в Пловдивско са измислили калугерките, за да не си развалят отношенията с Бога - не е нужно да вярваш истински ти, щом има калугерка да се жертва и да изиграе ролята ти в театъра пред другите и пред Бога.

Броят им през първата половина на XX век стига до 50-60 жени в Генерал Николаево, в Секирово до 200-300 жени. Постепенно даването на подобен обет за целибат деградира и в днешно време останалите живи селски калугерки в Пловдивско се броят на пръсти. Секуларизацията притиска и измества в периферията тези жени, преминали пътя от социалния център в началото на тази институция, когато семействата са им давали прекалено големи правомощия (управлявали са имотите и са държали парите в къщата), до времето когато стават просто слугините вкъщи, оплювани, клеветени, гонени от дома, изоставяни. Положението им в храма върви по същата схема през годините.

Хората вече нямат нужда да обричат никого, просто защото не вярват в тези неща. Разкъсването на семействата, на общността, свръх-егоизма и тоталното невиждане на „другия” заработват за лишаването на хората от съзнанието за нуждата от Жертва. Нямат нужда вече от дарове и обричания. Ако някога е важало правилото „Давам, за да даде и Бог”, то при съвременния човек това изобщо няма значение. Той не само не се транседентира, стъпил здраво на скалата си, за която и не иска да знае, че е само плаващ пясък, забил очи в ежедневието си и в личното добруване, но и дори не се интересува от другия до себе си.

Колко често чуваме глас за помощ и не искаме да се обърнем, заглушавайки стона с крещенето на Его-то си; виждаме падащ човек и го подминаваме, затваряйки очите си, за да не трябва да го хванем преди да падне, за да не се изцапаме или да не трябва да се погрижим за раните в душата му. Защото добрата дума, усмивката, подадената ръка не ни струват нищо освен отказа от себелюбието, егоизма и затвореността ни, а това е твърде висока цена за нас. А иначе не ни пречи да се „чувстваме” истински вярващи, истински християни, редовно и твърде благоприлично посещаващи храма в неделя, участваме в енорийските дейности, демонстрираме свръх-ангажираност, благо стискаме ръката на свещеника, раздаваме усмивки и обещания, служебни банални въпроси, на които изобщо не чакаме отговор, защото просто не ни интересува, и след като сме изиграли добре театъра си и сме обрали аплодисментите на подобните на нас, обръщаме гръб и се прибираме отново в собственото ни затворено егоистично пространство доволни от постигнатото. До следващия път, когато ще трябва да покажем на света колко сме добри и за да направим това, по някаква странна ирония, сме избрали принадлежността си към Църквата… А кога ще покажем на Бога колко добри чеда сме като спазим заповедите Му?


15 ноември 2007 г.

Да намериш роднини

Днес намерих едно „клонче” от родословното си дърво или по-точно то ме намери в нета, благодарение на блога. Ако си спомняте, в коментарите понякога се появява една Виолета, дето не пише откъде е и коя е точно. Та тя излезе „от нелегалност” след молбата ми преди два дена. После се оказа, че сме трети братовчеди, но само сме се виждали в детството си и тя дори няма спомен, защото е малко по-голяма от мен. Е, аз имам спомени, но пак нямаше да я позная.

Ето писмото й. Пускам го без съкращения. А на снимките е нейното семейство:

Здравейте, Светлана!

Казвам се Виолета Петкова Димова. На 36 г. съм, родена съм в с. Търнава, общ. Б. Слатина. Баща ми е Петко В. Тутовски, а майка ми е Петра Рокова Бодурова и е от Бърдарски геран. Сега съм омъжена и живея в град Тервел, обл. Добрич. Имам чудесен съпруг и прекрасни 15-годишни близначки – Тиша и Поля. Със съпруга ми сме начални учители в местното училище – обичаме си работата и сме щастливи. По няколко пъти в годината си ходим в Търнава – при майка ми и баща ми.

Но в Бърдарски геран вече нямаме нищо,... само незабравими спомени от безгрижното ни детство (имам по-малка сестра – Росица)... и ... двата гроба на баба – Мария Иванова Бодурова (Кюрчева) и на дядо Роко Гюков Бодуров...

Доволна съм, че имам интернет и това ми позволява да получавам информация за Бърдарски геран, а отскоро и благодарение на теб. Откакто те открих, няма ден в който да не прочета какво си публикувала във Falmis и се радвам и плача на всяка твоя дума...
Ако мислиш, че си заслужава да си общуваме, ще ме направиш безкрайно щастлива!

Виолета




И понеже днес е ден за откриване на роднини, Виолета ме помоли да издирим заедно с всички вас, читателите на блога, нейни отдавна „изгубени” роднини в Банат. Изчезнали са след кървавите събития в Румъния при свалянето на Чаушеску. Нямат никакви вести за тях оттогава.
Жената се казва Анна Иванова Бодурова, родена през 1949, била е лаборант в зърно-базата в Тимишоара. Съпругът й е Луко Койов, роден през 1945г., работил до 1986г. като шеф на зърно-базата. Имат 2 осиновени деца - Луко и Петронела.
Анна имала сестра Мария, а баща им загинал на жп-прелез – не се знае коя година.

Моля всички банатски българи от Бешенов и Тимишоара, които се сетят кои са тези хора, да ми пишат. А най-щастлива ще е Виолета, ако намерим роднините й и отново се свърже с тях.

14 ноември 2007 г.

Един банатски българин в Бразилия

След издирване по разни адреси, свързани с работата ми, най-после Никола Софран от Бразилия ме намери преди няколко дни. Той е интересен човек. Роден е през 1941 г. в Стар Бешенов, Румъния. За себе казва, че родът му се е преселил в Банат от село Ореш (България) и един ден той ще се върне в Майката Родина, каквото и да стане.
На три пъти се е опитвал да избяга от комунистическа Румъния и четири години лежи заради това в затворите и лагерите на Секуритате. Третото бягство е успешно. През 1965 г. поема по пътищата на света и в момента живее в Бразилия.

Написва книга за страданията и жертвите по време на комунизма („Моето бягство от комунистическия пъкъл”), която издава на португалски през 1997 г. На банатски български диалект е факт от 2006 г., благодарение на културната фондация “PG 33” от Стар Бешенов.

Книгата е с прекрасен увод от Гюка Гергулов, а няколко встъпителни думи от самия автор обясняват защо е решил да напише всичко това. Бил е на 18 години, когато започват страданията му из комунистическите затвори и лагери. И заради паметта на четирите милиона хора в Румъния, който са имали същата съдба, от които един милион умират по лагерите, Никола Софранов описва спомените си, защото нищо не бива да бъде забравено. Заради жертвите и заради бъдещите поколения. Да знаят и да помнят!

Рожденици

Днес двама поети от общността на банатските българи имат рожден ден.

Антон Лебанов навърши 95 години.



















Павел Куков – 82 години.
















И за двамата съм писала в блога си и не само… Потърсете и прочетете за тях, ако още не ги познавате, а най-добре ги потърсете лично. Те все още са сред нас и можем да им кажем няколко топли думи, които да стоплят сърцата им.
Поздравете ги, обадете им се! Ще се радват, че не са забравени…

12 ноември 2007 г.

Къде изчезна традицията

Днес един случайно дочут разговор насочи мислите ми в малко странна посока. Една жена разказваше как през 60-те години за изтривалки пред вратите на апартаментите си слагали части от носиите на майките и бабите си. Ръчно тъкани престилки от чеизи, ризи, карлигатки – всичко заминавало тъпкано и каляно от стъпките на минаващите. И разказът бе придружен с усмивка…
Изобщо не са разбирали и все още не разбират по какво газят – по родовата си памет, по уважението към най-близките си, по труда на ръцете им, по сълзите и мъките им…

Като се прибрах вкъщи, веднага изровихме носията на моята прабаба, за да я снимам. Тя не е газена, но достатъчно време беше забравена, недокосната и в лошо състояние. При първия удобен случай ще я занеса на химическо чистене – ако с това мога да изкупя вината и небрежността на три поколения…

Това е малка част от гардероба на прабаба ми Тереза Караджова, баба на майка ми. Още не съм намерила нейна снимка, но ще се постарая. (Едно уточнение - аз и от двете страни съм от Караджовите, но от двете села Бърдарски геран и Драгомирово.)
Тя не ми е "истинска" прабаба, защото се омъжва за прадядо ми в Драгомирово, когато той остава вдовец с три момчета. Тя ги отгледала и нямала свое дете. Родом е от Бърдарски геран, саката по рождение, единия й крак бил малко по-къс. Останала неомъжена, тя била невероятно интелигентна, с чувство за хумор и силен дух, та когато прадядо ми й предлага да иде в Драгомирово с него, за да му помага с децата (на 10, 6 и 2 години), тя се съгласява. Трите момчета, които отгледала, я обичали с цялата любов, която можела да си представи. Не давали прах да падне върху нея. Тя била неоспоримият авторитет в къщата.

Днес си спомнихме за нея, разглеждайки дрехите й, които сама е бродирала…

11 ноември 2007 г.

Тихо преминала годишнина

В Бърдарски геран всички познават отец Асен Яков Генов. Свещеникът, който е кръстил повечето от днешните обитатели на селото, венчал по-малко, и погребал всички покойни от 1968 г. насам, откакто живее с нас. Малцина го забелязват. Просто не обръщат внимание на храма, а какво остава за свещеника. Тази есен за пореден път верните, които ходят редовно на литургия и уж са загрижени какво става в енорията, забравиха, че енористът ни има годишнина от едно много важно събитие в неговия живот.
На 4 ноември 1951 г., една година преди католическите процеси срещу католическите духовници, са ръкоположени трима млади свещеници в Никополска епархия. Един от тях вече е покойник – отец Йосиф Минчев. Останали са двама – отец Йосиф Йонков и отец Асен. Тази есен се навършват 56 години от ръкоположението им.
С извинение за закъснението и с признателност за молитвите и грижите през всички тези години помествам тук статията си за отец Асен Яков Генов, излязла в АБАГАР бр.2 / 2005 г., за да може всички да се запознаем по-отблизо с този, когото би трябвало да познаваме по-добре, защото не е случаен човек, а е нашият енорийски свещеник.
Доста неща са се променили от 2005 г. досега и някои факти от статията ми са остарели (например годините през които е в селото ни - вече 39 на брой), защото сестрите напуснаха и отец Асен отново е сам в енорийската къща. Непроменени остават само мъката му от неразбирането на хората и равносметката след всички тези години, в които е била незабелязана голямата му любов и грижа за всички нас. Все още има време да променим себе си и да поправим грешките си, защото той е все още сред нас и ни чака така, както ни е чакал при кръщението ни - с надежда и вяра...
Гласът на безгласните

Колко много звуци има в тишината, а когато се научиш да ги различаваш, се сблъскваш с проблема как да се ориентираш в посланията, които носят. Викът на мълчанието засяга не ушите ни, а дълбоките кътчета на душите и ни кара да се замисляме все повече и да се ровим из посланията, предавани безгласно.
Понякога едно присъствие говори много повече от проглушаващи ефира фрази, обвиващи в думи нечий стремеж към показност и забелязани действия. Едно от тези тихи, но знакови присъствия все още витае в църквата в Бърдарски геран. От 36 години в тази енория живее и служи отец Асен Яков Генов – тих и непретендиращ за слава, но достойно носещ кръста си.
Роден на 12 май 1925 г. в село Малчика, община Левски, в бедно семейство със седем деца. Майката Яна умира млада, а бащата Яков бил много вярващ човек. От петима братя и една сестричка, починала съвсем малка, лека полека до днес остават само двама – единият е отец Асен.
Детството му е типичното за всички деца от селски семейства по това време – пасе добитъка на полето, ходи на училище, играе и възприема света около себе си като прекрасен в даровете си и малко тъжен в реализацията им. През 1938 г. приема първо причастие, а миропомазване получава през 1939 г. и заминава за семинарията в Свищов. Свещеникът, който го изпраща от родната енория, е отец Стефан Драгалиев. После отива в Русе, където учи теология и се подготвя да стане свещеник. Ръкоположен е в Малчика от епископ Евгений Босилков на 4 ноември 1951 г.
Първоначално служи в „горната” църква в Белене – „Свети Антон”, след това в Асеново, после пак в Белене четири години, и пак в Асеново единадесет години, а след това идва най-продължителния му престой – от 1968 г. до днес е в Бърдарски геран.

Без-гласието

Той не говори много, затова няма как да изтръгнете от него нещо повече за житейския му път. Няколкото документа, които може да намерите, само бледо ще ви покажат спирките му, но без да дадат пълна престава за изживяното. Много е трудно да разчиташ мълчанието и да разбереш значението му. Донякъде съм облагодетелствана, защото отец Асен е моят енорийски свещеник, но това нищо не означава, ако откажеш да четеш знаците и да виждаш забуленото. Колко пъти съм се ядосвала и негодувала, когато пред проблемите и нуждата от някаква негова реакция чуя от устата му една от любимите му фрази: „Аз съм безгласна буква!”. Първата реакция е смях, породен от чувството за хумор в този нов термин, характеризиращ безсилието и правещ алюзия със знаците за предаване на словото, после идва несъгласието, но след това, като се замислиш, разбираш, че в този човек има много мъдрост, спотаена в гънките на мълчанието му.
Ръкоположени една година преди процеса срещу католическите свещеници през 1952 г. тримата все още живи свещеници – отец Асен, отец Йосиф Йонков и отец Йосиф Минчев, изминават дълъг път, а през трънливите му завои се стараят да пренесат вярата и призванието си. Още от началото се научават на най-важното – да мълчат и да търпят. Защото времето е такова, страшно и пълно с неизвестни за утрешния ден – особено за онези, които не са се отказали от избора си да се посветят на Църквата. Те не желаят да си спомнят, защото зад фрагментите на спомените се прокрадва страх, ужас и болка. С нищо незаслужени страдания, които оставят следи в сърцата им. И днес може да се види бездънното в погледа, когато ги накараш да се върнат назад. Затварят се в себе си и мълчат. Лаконични уклончиви отговори и мълчание – това е всичко, което характеризира връщането в миналото. И зад тази завеса на спуснати от мъка клепачи се прокрадва спотаено стенание, породено от неразбирането, от изолацията, от борбата за оцеляване в този враждебен свят.
Отец Асен дълги години бе безмълвен „глас” в тишината, царяща в живота на църквата в Бърдарски геран. Но важно бе присъствието му и търпеливото чакане да се променят нещата. Той се моли много. Всеки, който го е търсил за нещо, знае, че най-често ще му бъде отговорено „Сега моля, ела по-късно!”. А образа на разхождащия се из сумрака на голямата църква свещеник, молещ броеницата, ще остане като един от най-ярките спомени за всички, които като деца или младежи са го виждали, задълбочен в мислите си. Той не може да направи нищо от онова, което в модерната си активност правят събратята му – всички по-млади и, както твърди той, с по-добра подготовка. Но прави много повече с молитвите си и с постоянната мисъл за повереното му паство. Вероятно тежките условия на живот и изолацията са задълбочили външната му пасивност, но за сметка на това, този скромен Божи служител се моли неуморимо за доброто на енориашите си. Тишината и усамотението предполагат вътрешен живот и плодове, каквито никоя външна активност не може да принесе. Приемане на другите с всичките им недостатъци, прощаване и разбиране на слабостите на хората, добрина, бликаща от дълбоко осмисленото страдание.

Другите

Поради местоположението на Бърдарски геран и отдалечеността му от другите католически селища в Никополска епархия отец Асен общува с православните свещеници от близките селища, а посещенията на Врачанския митрополит са като гостуване при стар приятел. В последните петнадесетина години животът на Католическата църква в Никополска епархия се активизира. Дойдоха млади свещеници от чужбина и вляха нова кръв в застаряващата и останала почти без свещеници епархия. Така и в нашата енория настъпи промяна първоначално с редовните посещения и усилена работа на отец Анджело Джорджета от енорията в Плевен и на сестрите винкентинки от с. Ореш, притекли се на помощ на отец Асен.
От 18 февруари 2000 г. настъпи преломен момент както в живота на отец Асен, така и за всички в Бърдарски геран. Обществото на милосърдните сестри на свети Винкенти със седалище в Загреб, имащо своя делегатура в Коматево (Пловдивско) изпрати сестри и при нас. Така с усилената работа на сестра Маргарета Бабич (постоянно пребиваваща в енорията от тогава до сега) и на няколко сестри, който идваха за определени периоди като тогавашната сестра делегата с. Блажена Богдан, с. Винценция Шипка и сега с. Магдалена Петрова мнозина намериха пътя към храма. А под вещите грижи на с. Барбара Вручина, сегашна началница на делегатурата в България, работата на сестрите винкентинки отвори границите не само към другите в епархията ни, но и към всички в Католическата Църква в България.
Идва ново време за енорията ни – новият ни енорийски свещеник отец Збигнев Карниевич е от ордена на францисканите конвентуалци, а разширяването на францисканското присъствие на север от Балкана несъмнено ще промени насоките и развитията на процесите. Млади и активни, подготвени във висши богословски школи, идващите нови свещеници имат всички шансове да продължат работата в една ненатоварена с кошмарите на миналото ситуация. А за да се справят с тежестта на чакащото ги, несъмнено заслуга ще има и един стар свещеник, който ще се моли за тях и за всички нас.

Глас в тишината

А отец Асен, който не иска да се шуми нито около делниците, нито около празниците му, ще продължи да стряска мислещите и искащите да го чуят с прозрения, натрупани през дългите години. За да разберете що за човек е, ето едно негово изказване във връзка с тържествуването на петдесетгодишният юбилей от ръкоположението му: „Ами има различни хора, има различни характери. Има някои искат да е по-скромно. Трябва да знаете, че няма заповед Божия да празнуваме юбилей, няма ни забрана да празнуваме юбилей. Господ не е определил начин как да го празнуваме. Но е предоставил на човека, стига това, което иска, или начина, по който иска да празнува своя юбилей, да го прави от любов към Бога. Нищо не пречи, че е тържествено, и нищо не пречи, че е само вътрешно.”
Приемане на различието и вяра в общата цел и хармоничност. Нищо не се губи – всеки порив на човека и всяка мисъл, породена в съзнанието му, всеки стон на болка и радост от постигнатото. Всичко е вплетено в общата цел, колкото и да не ни се вярва – подлудяващи битието ни високо огласени фрази или тиха молитва в тишината, бясна външна активност или спокойна съзерцателност. Поели по привидно различни пътища всички ние неминуемо ще се срещнем, колкото и да се лутаме. Тогава най-после ще се разберем и, изгладили в един само миг несъгласията си, ще се вслушаме в звуците, изпълващи мълчанието.