17 юли 2012 г.

Отново в Сръбски Банат



По стечение на обстоятелствата не съм била при банатските българи в Сърбия от 2007 г. От 6 до 9 юли 2012 г. имах щастието да се докосна отново до особената атмосфера на Лизнайт, да стъпя по улиците на Иваново и да срещна с хората – приветливо усмихнати, с топли очи и отворени сърца. Две клонки на големия банатски български род Калапиш, известен с това, че е дал най-много свещеници на територията на трите държави – Румъния, Сърбия и България, помогнаха това пътуване да стане факт.  Благодарение на поканата на отец  Стоян Калапиш, родом от Бело блато, и съдействието на отец Стефан Калапиш от Бърдарски геран, малка група от енорията в Бърдарски геран участвахме в честването на 25-годишнината от свещеническото ръкополагане на единствения българин католически свещеник в Сърбия – отец Стоян Калапиш.

Гостоприемно приети в Лизнайт (това е името, с което банатските българи в Бело блато наричат селото си) не спирахме  да се възхищаваме какво могат да направят хората, когато не само, че говорят по 4-5 езика и перфектно се разбират помежду си, но и умеят да включват целия потенциал на мястото и общността, за да вървят напред.

Проведохме много срещи, някои от които запечатахме с видео или снимка. Тъй като Бърдарски геран има подписани договори за сътрудничество със селата Иваново и Бело блато, осъществихме и неофициални срещи с кметовете и секретарите на кметствата. С надежда пътищата ни по-често да се обединяват в един общ за в бъдеще, се разделяхме с обещания за нови срещи между хората на трите села. 

Направих два кратки филма за престоя ни в Лизнайт и честването на юбилея. Не са професионални, но запечатват мига и спомените.





За снимките благодаря на Петя Бобойчева, която бе третият член на малкия ни екип. Можете да ги видите тук - Бело блато, Мужля, Иваново.

27 юни 2012 г.

Мъка, заключена между четири стени


Виждала съм „умряло“ село на банатски българи – село Телепа в Румънски Банат. Толкова ме беше разтърсило преживяването, че дори написах текст за това. Стоейки на границата на небитието преди няколко години, усещах вятъра, идващ от пукнатината във времето, впила поглед в единствената останала сграда – църквата, която все още е поддържана и пазена.

Преди няколко дни отново посетих едно такова „изгубено“ село, в което са оставили следите си банатските българи по дългия си път към „дома“, този дом, който се мъчат да градят от стотици години на преселване, пренасяйки със себе си от едно място на друго мечтата за „нашето място“. Такова неосъществено „наше“ пространство е и Махмудия. Едва дни по-късно си дадох сметка защо то не ме докосна, защо не усетих така силно мъката и не видях със сърцето си болката. Защото нямаше нищо оцеляло. Нямаше какво да пази спомена, да сбира между стените си писъка на миналото и да го насочва към нас, за да ни научи на мъдростта си. Мъката, заключена между четири изоставени стени, пази и търси, чака и се надява, че ще дойде някой да отвори портата, да отметне пердето, да изпълни с живот и глас оглушалата сърцевина.

За Махмудия преди знаех малко, почти нищо, но повече прочетох за първи път, докато подготвях първия том на поредицата „Родовата памет на банатските българи“ през 2009 г. в родовата история на Весела Пелова.  В интересното четиво се споменава следното:

„А историята започва така. От Стар Бешенов идват с останалите преселници и родителите на прабаба ми Маришка – Гуна Паральова и Никола Мирчев от Илийкушове. Тогава тя е 10-тина годишно момиченце. Преди тях са дошли нейните баба и дядо Мика - Маришка Антонова и Андрей Паральов - родители на майка й Гуна. Първо се заселили в с. Джурилово – сега Нивянин, Врачанско. За съжаление жителите на това село не са знаели, че българското гостоприемство е традиционно и пословично в литературата. Та поради лошото им отношение към преселниците, те се изместват в землището между Козлодуй и Бутан, в   едно изоставено татарско село Махмудия, прекръстено 1934 г. на Радойково. 

Махмудия (по-известна в Бърдаре като Мамадия) е едно забравено вече банатско поселище. Неговата история е част от трудния път на банатчаните в новата “стара” родина. А там е закипял живот през 1894 г. с първите 30-тина семейства от Банат. Те трябвало да оживят изоставеното татарско село. Към тях се присъединяват и злополучните поселници от Джурилово като Дядо Андрей и баба Мика.

Направили си своите “шарени къщи” както ги наричат бутанчани. Направили си и молитвен дом, което било тяхна първа грижа и поискали свещеник. Вероятно в началото идвали свещеници от другите католически села, докато през 1917 г. - заедно с останалите свещеници за Никополския диоцез, бил назначен за с. Махмудия отделен свещеник – Павлин Гърков. Така се сдобили с храм, а заселището – с душа и потекъл, макар и трудно, живота в новата родина.  А трудностите пак дошли от негостолюбивите села наоколо. Те разграбили землището на Махмудийския соват и поселниците трябвало да се съдят с тях за парцелите, с които иначе били оземлени от държавата. Като се видели в чудо и невъзможност да защитят имотите си, започнали да напускат от там и да се заселват в Бърдарски геран. Баба Мика и дядо Андрей останали обаче там до края на живота си и не се преселили. Явно много им дошло митарстването сред чужди и свои. Завършили там живота си. Последните баначени се изселили през 1928 г. Днес Радойково още съществува, но без население, като призрак от миналото, застинал между времената. Изоставените къщи могат много да разкажат, ако има кой да ги чуе“.

Отидохме малка експедиция от трима души в знойния петъчен ден на 22 юни 2012 г., за да чуем гласа на тези къщи. Исках това пътуване от много време и изведнъж го получих като подарък. Само че дали тръпката от първата среща със запустяло село бе оставила толкова незаличима следа в сърцето ми, че втора такава трудно би ме докоснала, или пък именно това, че през селото са минали и други, населявали са го с години и са смлели всичко, останало от нашите предци така, че да не остане нищо и гласът на миналото да заглъхне в тишината на някогашната болка, с която са тръгвали отново на път, изоставили за пореден път дома, който са градили.

В някогашната Махмудия банатски български къщи вече няма. Останала е само една част от порутена къщица, която упорито „мълча“ – не намерихме нищо, което да ни даде знак за дедите ни. Потомци на един-двама преселници от Западните покрайнини, населили се в пустите някогашни къщи, разказваха многословно какво помнят и как вече нищо не е останало, освен спомена, че някога гробището на католиците е било отделно от тяхното. Сега вече върху гробовете има само трева и никаква следа. Останалите надгробни камъни са от православното гробище, също изоставени да се съборят от натиска на времето.

За да изгоним горчивината от докосването до изоставеното село, се отправихме към Войводово, където знаехме, че къщите на нашите предци, и на живеещите някога там словаци, все още красят по екзотичен и невероятно странен начин малкото село, което вече няма нищо общо с тези две групи хора. Там ни посрещнаха подредени край пътя ниски нашенски къщички. Сториха ни се невероятно запазени след погрома на Махмудия. В тях все още живееха хора, потомци на преселници от Кюстендилско и Западните покрайнини, които упорито обитаваха, непроменяйки нищо от  завареното.

Срещата с тези къщи бе различна. Зад старите дървени капаци сякаш се криеха спомени, а илюзията изчезваше, надзъртвайки през прозореца – повехнали цветя в саксии; спящ човек на масата, редом  до пуснат телевизор; прашни пердета, неотмятани с  години. Мъката на изчезналия живот; на чуждия живот, опитал се да намери убежище в тези напуснати къщи, прокрадваше ръце към сърцата ни. Спирахме и снимахме, вглеждахме се във всеки детайл и с болка възклицавахме „Ето още една от нашите“. Когато предците ни са ги напускали, отправяйки за пореден път конския впряг към новото обиталище, към обетованата земя на Бърдарски геран, тогава привличащ като магнит всички разпилени по околните временни поселища банатски българи, са оставяли частица от сърцата си в тези домове.

Тези къщи сега нямат сърца. Зад кирпичените стени, зад  все още стройните характерни фасади и дървените „щитове“ на покривите бродят призраците на отминалите времена на несигурност, на изгубена надежда и на мъка. Вярвам, че изоставилите ги преселници са намерили своя дом в Бърдарски геран, допринесли са за развитието му и са изпълнили улиците му с децата си.

Изоставените къщи трябва да се помнят, защото са знак. Знак е и пустошта на Махмудия – за всеки, които има сърце и душа да го види. 

....................

Повече снимки тук