Улиците на Букурещ пазят стъпките на десетки български възрожденци, намерили благодатна среда за огъня на сърцата си. Сякаш излязъл от тази времева пролука и попаднал в днешни дни е Лука Велчов – високият, елегантен господин, който размахва бастун, използван за показалка, за да чертае контурите на онзи свят от миналото, който малцина виждат. За да прогледнеш за него, са нужни поне три неща: да си израснал с любовта към България, да владееш свободното преминаване между културите и сърцето ти да бие с постоянна тревога за съхраняване на паметта на общността. Животът на Лука Велчов започва в Стар Бешенов, където се формират възгледите му, и продължава с низ от местения между училища в Тимишоара, докато не попада в българското училище в Букурещ. Този град се превръща в негов дом, в място, където да изпълни това, за което е избран. Има прекрасни учители, сред които особено изтъква ролята на Пирин Бояджиев. Учителят, който ги учи да виждат българските следи в средата, в която живеят, да изграждат в мислите си връзките с миналото и да се борят за бъдещето. Лука Велчов продължава мисията - самият той учителства цял живот, а когато напуска училището, подчинява изцяло дейността си на това да бъде водач към отминали светове, които, претворени в думи, да преминат към бъдещето.
Вървят по стъпките му хора, едва го догонват, усещат как думите му се ронят и падат по улиците наоколо, за да очертаят пътя на разказваната с болка българска история. Онази история, която уж се учи от учебниците, уж всички добре познават, но само когато следваме високата мъжка фигура по калдъръма на улиците със стари български имена, не изпускаме от очи бастуна, който насочва очите и сърцето ни към процепите на времето, само тогава истински усещаме с целия себе си историята на онази България отвъд Дунава.
Лука Велчов е пазител на минало, разказвач на истории, будител във всяка една минута от живота си, който той е превърнал в горене. Човек, който може да пее „Тих бял Дунав“ сам пред други хора в импровизирана обстановка и да зарежда с неимоверната енергия, която се лее от съчетанието между думи, мелодия, вътрешна осъзнатост на мисията и вярност към паметта и истината. В такъв момент човек разбира, че присъства на чудо. Песента чрез певеца го е превела към времена, които не са днешните, а силата, която се излъчва от него, прави възможен прехода.
Един банатски българин от Стар Бешенов изпълнява мисията да бъде водач през световете, пазител на миналото и огън, който разгаря пожарите на бунта. Букурещ и България познават войнствения му дух, когато брани българското училище. Познават кроткия му глас, който разказва с тиха усмивка и тъга за българските следи и рани в този град. Господ го е поставил там, защото е имал нужда от точно такъв човек. България като държава вероятно чиновнически ще признае ролята му, но дори и да го направи, едва ли ще заличи болката, която му причини през годините. По-важното е, че той завинаги ще остане в сърцата на стотиците българи, които е водил из историческия център на румънската столица. Ще присъства в духа на улиците, които помнят стъпките му, в текстовете на хората, които са го познавали; в паметта за нестихващото горене на сърцата.
Лука Велчов продължава да върви и да разказва. Ще го прави до последния си дъх, защото е прозрял единствения път към вечността на паметта – да бъдеш мост между минало и бъдеще, като държиш в ръцете си настоящето. Толкова, колкото ти стигат силите, но с ясната увереност, че Господ ще ти помага да издържиш толкова, колкото е нужно, за да изпълниш мисията си.
