24 юли 2016 г.


Да изграждаш мостове е мисия




В живота няма случайни неща. Всичко си идва във времето и на мястото, когато и където  е нужно, за да се изпълни Божия план за нас. Често против нашата воля, често без да го разбираме, но пък какъв импулс може да се появи, ако човек се довери и последва предначертаната посока. Опитът ми досега, в различните пътища, по които съм вървяла, показва, че се иска само желание и готовност да последваш повика, да изпълниш смело това, което вижда сърцето ти и да посрещаш с усмивка идващото. Защото то е това, което Бог иска да изпълниш в света, да осъществиш Неговите планове не само за теб, но и за всички, с които те срещне.

Така стана и с реализацията на идеята за лагер с деца от различни вероизповедания, за който заедно с Ангелина Владикова мечтаехме повече от година. До последния момент сякаш нищо не вървеше, спънки изникваха и надеждите угасваха, когато изведнъж, десет дни преди началото на проекта, се появи решението – Ангел Филипов, приятел на „Мостове“ и общински съветник в Община Стара Загора подаде ръка и чудото започна.


В периода 18 – 22.07.2016 г. се проведе пилотното издание на поредния проект на  „Мостове“ - детския лагер Мост-Между-Културите, реализиран с финансовата подкрепа на Община Стара Загора и URI. (Източноевропейски Форум за Диалог – Мостове (BRIDGES) е неправителствена организация, част от глобалната мрежа на United Religions Initiative (URI), която се занимава с междукултурен и междурелигиозен диалог и има за цел да ограничи религиозно мотивираното насилие, като насърчава междурелигиозните и междукултурни парнтьорства и съвместни мирни инициативи)

Девет деца от 4 различни религиозни традиции (православни, католици, протестанти и мюсюлмани), живяха заедно четири дни в Международния младежки център в Стара Загора. Във времето на лагера, участниците имаха възможност да се запознаят с културните и религиозни паметници около и в Стара Загора; срещнаха се с представители на религиозните общности в района и се включиха активно в работилниците и практическите занимания.

Първият ден премина в опознаване и съвместни занимания, които да помогнат на децата да „разчупят леда“ помежду си.


Втория си ден заедно групата прекара в град Казанлък, където посети Казанлъшката гробница, Музея на розата и прекара няколко незабравими часа с отец Петър Немец и отците селезиани в католическия храм „Свети Йосиф“.

Вторият ден започна с кратка лекция на пастор Димитър Лучев за възникването на Протестантизма и характерните му особености. На обяд децата отпътуваха за комплекс „Чакалов“ в с. Малка Верея, където се срещнаха с група художници, участващи в международния пленер „Изкуство без граници“. След обяда последва уоркшоп за рисуване на портрет. Денят продължи с много смях, игри и забавления в басейна на комплекса.




Програмата в третият ден беше изключително натоварена. Започна с Регионалния историческия музей, в който екскурзоводът Ирина Йорданова запозна децата с историята на Стара Загора. Продължи с Музея на религиите (Ески джамия), където районният мюфтия Турхан Хасан изнесе беседа за исляма, а уредникът от музея Живко Симитев разказа на групата интересната историята на това свято място, което през вековете е било храм на различни религии.



След обяд програмата завърши с посещение на православния храм „Свети Димитър“, където отец Тодор прие групата с широко отворено сърце и благослови инициативата. 



В последната вечер децата месиха хляб заедно с Ралица Георгиева от „Хлебната къща“. Хлябът – символ на цялото човечество, с неговото многообразие и потенциал за развитие, бе прекрасен завършек на програмата през изминалите дни заедно.


Децата показаха отлична екипност, креативност и разбиране на основните принципи, които движат човечеството, а резултатът бяха два изключително вкусни хляба, омесени с много любов.

Бъдещето ни се гради сега - с всеки изминал миг, с всяка усмивка, с всяко споделено чувство и натрупан опит. Ако имаш отворено сърце, доброто ще те намери. Ако позволиш на сърцето си да го дарява на другите, тогава мостовете ще се изграждат сами пред стъпките ти и ще се заздравяват от стъпките на вървящите след теб.



В очакване на идното лято, което отново ще събере деца от различни вероизповедания в Стара Загора на поредното издание на проекта „Мост-Между-Културите“ 2017.

Повече снимки тук и тук.

28 ноември 2015 г.

Малко ретроспекция



Преди да навляза в нов етап от живота и деятелността си, някак неусетно се появи нуждата да си припомня през какво минах досега. По идея на Александър Живков нахвърлях накратко основните щрихи на мемоарите, които ще напиша някога :-) като поостарея още, но все пак е важно да си записваме случващото се, докато паметта е още свежа.

Ето един кратък текст, който проследява какво свърших за тези изминали години. Със сигурност в тях са заложени и насоките на продължението. Някои експерименти повече няма да повторя, но пък натрупах ценен опит, за който съм благодарна.

За всички, които ще търсят информация за мен в мрежата, реших да дам от първа ръка достоверни данни:


Светлана Иванова Караджова е от най-видните банатски българи в България, общественик, журналист и публицист.

Биография:
Родена е на 18 септември 1973 г. Произхожда от Бърдарски геран, област Враца. Това е най-голямото село на банатски българи в България, известно като „столица на банатските българи в България“. В родовата й история се преплитат корени от Румънски и Сръбски Банат, а живата връзка с останалите роднини в чужбина я превръща в един от най-активните радетели на банатската българска кауза. Родителите й са учители, отдали целия си живот на основното училище в Бърдарски геран.

Образование
Завършва гимназия в Бяла Слатина (1989-1991), а след това Българска филология във Великотърновския университет (1991-1996). В университета е от групата студенти, които са под силното влияние на проф. Анчо Калоянов, преподавател по Български фолклор, което определя насочеността на дейността й след това – постоянна битка за защита на българското, на каузата на малката общност на банатските българи и съхраняване на всичко, което е завещано от предците, като го доразвива и създава условия да просъществува и за в бъдеще.
От 1996 до 1998 г. работи като възпитател в Дома за деца и юноши в Бърдарски геран. 

Начало на дейността за общността на банатските българи
През декември 1997 г. се включва в общностния живот след като печели конкурс за есе, организиран от Народно читалище „Съединение-1923“ – с. Бърдарски геран, а от януари 1998 г. с помощта на Павлина Радкова, Стефан Калапиш и Павел Куков започва издаването на вестника „ФАЛМИС – Uveć falim! – бюлетин за банатските българи, чийто главен редактор е до спирането на изданието през 2003 г.

Няколко месечен престой в София в края на 1998 и началото на 1999 г. са белязани от опита й да оглави и раздвижи дейността на съществуващото от 1966 г. в София Дружество на банатските българи, създадено от Михаил Шипков, но в застой след смъртта му през 1996 г. Не успява да се справи, тъй като е твърде млада за тогавашните членове на Дружеството, които не я приемат. Убедена, че именно това е мястото й, Светлана Караджова не се отказва и продължава да търси начини да работи за каузата на банатските българи като се завръща в Бърдарски геран през април 1999 г.

Тогавашният председател на читалището в селото Павлина Радкова й отстъпва поста и тя става председател на читалището от април 1999 г. до септември 1999 г., когато комунистите организират свалянето й и изолирането от обществения живот. Причината – прекалена обществена активност, ярко изявена лична позиция и неподчинение на партийни структури.

Ролята на Католическата Църква
От есента на 1999 г. до есента на 2004 г. цялата й дейност се свързва с Католическата енория „Св. Йосиф“ в Бърдарски геран. Енорийски свещеник е Асен Генов, един от последните свещеници, ръкоположени от бл. Евгений Босилков. Периодът съвпада с работата в енорията на хърватските сестри винкентинки, най-вече с. Маргарета Бабич, които са причина Светлана Караджова да влезе в Църквата – първоначално като им помага с преводи и работата с децата, а през 2000 г. приема и Светите Тайнства Изповед и Причастие за първи път. Работи за издаването на енорийския бюлетин „Жива вода“, помага с ученето на българския език от сестрите, с преводи от хърватски на български език на песни, пиеси и др.

През есента на 1999 г., благодарение на „ФАЛМИС – Uveć falim“, се запознава със свещеника Петър Кьосов, който повлиява в огромна степен на духовното й развитие. Насочвайки погледа й към важни за Църквата събития, лица и факти, свещеникът развива усета й за взаимовръзките и истински съществените неща в живота. Дълбочината и обхвата на текстовете, писани както за католическия вестник „АБАГАР“ по-късно, така и след това, ще бъдат определени именно от постоянното общуване между двамата.

Забелязана е заради журналистическата си дейност и от архим. Георги Елдъров, който я кани през септември 2004 г. да работи за основания и издаван от него католически вестник „АБАГАР“. Премества се в София, където живее и работи като редактор в Центъра „АБАГАР“ до есента на 2007 г.

Отново работа за Дружеството

През юни 2007 г., все още в София, създава свой личен блог, в който започва да публикува различни текстове за банатските българи и статиите й, писани за АБАГАР. Този блог е първото интернет-място, в което активно се появяват новини за селата, историята и дейността на банатските българи в България. Ето как се представя самата тя в първия пост на блога:

Банатска българка съм от село Бърдарски геран, България, което по категоричен начин е определило и заниманията ми - мисля, пиша, работя, доколкото ми позволяват силите, за общността на банатските българи, разпръсната по целия свят.
В този блог ще намерите лични впечатления за различни събития, които попадат в кръгозора ми, както и повече обща информация за общността на банатските българи и на католиците в България“.

Идеята да въстанови Дружеството на банатските българи в България не я изоставя и след обстоен анализ на постиженията и грешките на първото Дружество, Светлана Караджова основава през юли 2007 г. отново Дружество на банатските българи в България като приемник на старото, със седалище в София, за да демонстрира идеята, че то трябва да обединява всички банатски българи в страната, независимо дали живеят в селата или градовете. Председател на Дружеството е от основаването му досега.

През 2008 г. среща Александър Живков, неотлъчен помощник в различни проекти и инициативи, занимаващ се с информационни технологии и също с корени от Бърдарски геран. Заедно създават през същата година сайт на Дружеството на банатските българи в България, изключително богат на информация за общността, като всеки поема своята част от работата – Александър с построяването и редовната поддръжка на сайта, а Светлана с постоянното допълване на информацията.  Александър Живков става зам.-председател на Дружеството през 2010 г.. Един от проектите им е и сайтът на село Бърдарски геран, създаден през 2009 г., за да рекламира уникалното село и цялата дейност, която кипи там. През 2011 г. в работата по сайта, както и в следващите съвместни инициативи, се включва активно и Ралица Велчева, също родом от Бърдарски геран.

Завръщане в Бърдарски геран
През есента на 2007 г. Светлана Караджова се завръща в родното си село с надежда да намери по-добри условия, за да работи за каузата на банатските българи още по-разностранно, пиейки от извора и включвайки все повече хора.

От януари 2008 г. до лятото на 2010 г. е гл. специалист „Връзки с обществеността“ в Община Бяла Слатина, където създава първия новинарски общински сайт, наречен „Вестител“ (закрит след напускането й), и проявява за пръв път таланта си да работи за рекламата и PR-а.

Включва се активно в обществения живот на Бърдарски геран, помагайки на Народно читалище „Съединение-1923“, чийто председател е майка й Мария Караджова (дългогодишен учител и директор на училището в селото), като създава блог на читалището, който да отразява цялата му дейност и да е търсено и посещавано място в интернет, привличайки вниманието към общността. Пише и успешно печели проекти към различни фондации, като допринася за подобрение на материалната база и разширяване на дейността на читалището от януари 2008 г. до ноември 2015 г.

По нейна идея възстановеният през 2008 г. от читалището обичай „Фършанги“ през 2011 г. прераства във Фестивал „Фършанги“. С помощта на проект, създаден и защитен от екипа Светлана Караджова и Александър Живков, през 2015 г. фестивалът се сдобива със собствен сайт, който да събира историята му, натрупаният снимков и видео материал, както и да бъде трамплин за местните производители, желаещи да рекламират продукцията си.

Начало на дейността й в BRIDGES
През 2009 г. в София Ангелина Владикова създава НПО за междурелигиозен диалог „Мостове“, а Светлана Караджова е единственият католик в Управителния съвет от създаването му. „Мостове“ или BRIDGES от ноември 2011 г. е и кръг за сътрудничество към URI. От всички 744 кръгове за сътрудничество, 50 са в Европа. На територията на България има седем, като останалите шест са в Пловдив.

Кмет на Бърдарски геран
През 2011 г. Светлана Караджова печели местните избори и става кмет на Бърдарски геран за мандата 2011-2015 г. Това дава възможност дейността й по опазването на банатската българска общност в България да стъпи на по-широка основа в съвместна работа с различни институции, благодарение на отличната координация и организаторските й умения. Съвместно с BRIDGES през 2012 г. в Бърдарски геран се провежда международен младежки форум "Да служиш в солидарност", организиран в периода 12-14 октомври от представители на няколко неправителствени организации за междурелигиозен диалог.

През 2014 г. осъществява идеята си да бъде създадено още едно събитие, подобно на карнавалния фестивал „Фършанги“, което да привлича гости и туристи в селото. Така се появява „Балът“, който в последната събота на август всяка година да събира банатски българи от близо и далеч, облечени в носии, танцувайки банатски български танци, припомняйки си корените и историята на общността.

Писателска дейност
Към дейността й в Дружеството на банатските българи в България трябва да се отбележи създаването, съставителството и редактирането на поредицата „Родовата памет на банатските българи“, която вече има три тома - том I (2009 г.), том II (2010 г.), том III (2012).

27 април 2015 г.

Конференция на URI Europe в Пловдив



Не бях писала в блога си повече от две години.

Едно събитие успя да ме извади от рутината, в която потъвах, и да върне надеждите ми за случване на други нива и други измерения от ежедневните. Глътка въздух и отваряне на взора към отдавна провиждани събития, за които тепърва ще четете не само тук :-)

От 23 до 26 април имах невероятната възможност като представител на сдружение Източноевропейски форум за диалог „Мостове“, да бъда част от конференция под надслов „Крачка напред в междурелигиозната дейност в Европа“, организирана от United Religions Initiative – Europe.


Благодаря на Ангелина Владикова, председател на сдружение „Мостове“ за възможността да бъда част от събитието, което породи нови идеи и очерта нови пътища за развитие на съвместната ни дейност. Повече по темата ще четете в идните месеци.

На конференцията запознах участниците от европейските страни със странната съдба на банатските българи като пример за общност, за която междурелигиозния и междуетническия диалог са неразделна част от живота.

Благодаря на Росен Димов за превода по време на презентацията и за нестихващия му интерес към Бърдарски геран!

11 март 2013 г.

Мощи или реликва?




Късче от риза с няколко капки кръв по него насочват бясно мислите ни от привидно безобидното двоумене за термините към дълбинните размисли за езика и отражението на вярата ни чрез него. Молитвите ни към блажения Евгени Босилков от началото на пребиваването на това кърваво парче плат в неговата любима енория в Бърдарски геран със сигурност са чути, дори ако само са послужили за повод да потърсим отговори и да измерим силата на упованието ни.

В Бърдарски геран гостуват „мощите“ или „реликвата“? Този въпрос развихри страстите на католиците в България.

В българския език думата „мощи“ носи заряд, изпълнен със силата на семантиката за мощ – сила и множественост. Отправя ни към останките от светците, но и към мощта на чудото, което очакваме да бъде резултат от молитвите ни. Знак е за връзката между телесното и духовното, тъй като обезателно са свързани с тялото на светеца, а какво по-ценно късче от засъхналите капки на неговата кръв. Център е и на срещата ни, като пресечната точка кръстосва материалното тук в света, които можем да пипнем и видим, с онова отвъд, което трансцедентира съзнанието ни в невидимата реалност на духовното.

Думата „реликва“ е заемка от латински език и дори значението й има двойствен смисъл. В Църквата означава „вещи, мощи и други предмети, за които се вярва, че имат чудодейна сила“. Преносното й значение е „старинна вещ, която е скъп спомен, свързан с традицията. Семейна реликва.“ Тук се набляга на предметността и традицията, но не и на чудото в такава степен както при „мощите“. Значението е размито в материалното, а вещността на семантиката тегне и накланя към себе си дори и малкото споменаване на „чудо“. 

Коя от двете думи да изберем тогава?

Ако вярваме, че кръвта на блажения Евгени Босилков наистина е част от него;
ако изобщо вярваме в чудото, което може да бъде отговор на молитвите ни;
ако силата на присъствието на тези капки кръв могат да бъдат свързани с качеството на вярата ни,
тогава нашата среща с „мощите“ е истинска и пълна с упование и надежда.

НО!

Ако парчето плат е по-ценно от кръвта по него;
ако споменът за блажения се свързва само с почти семейната история за получената кървава риза;
ако традицията и папагалски копираните чужди термини са по-важни от живата мощ на българския език,
тогава за разпозналите се в горните редове това е просто „реликва“.

Прости им, Господи, те не знаят какво правят!

Или перифразирайки:

Прости им, Господи, те не могат да мислят!

17 юли 2012 г.

Отново в Сръбски Банат



По стечение на обстоятелствата не съм била при банатските българи в Сърбия от 2007 г. От 6 до 9 юли 2012 г. имах щастието да се докосна отново до особената атмосфера на Лизнайт, да стъпя по улиците на Иваново и да срещна с хората – приветливо усмихнати, с топли очи и отворени сърца. Две клонки на големия банатски български род Калапиш, известен с това, че е дал най-много свещеници на територията на трите държави – Румъния, Сърбия и България, помогнаха това пътуване да стане факт.  Благодарение на поканата на отец  Стоян Калапиш, родом от Бело блато, и съдействието на отец Стефан Калапиш от Бърдарски геран, малка група от енорията в Бърдарски геран участвахме в честването на 25-годишнината от свещеническото ръкополагане на единствения българин католически свещеник в Сърбия – отец Стоян Калапиш.

Гостоприемно приети в Лизнайт (това е името, с което банатските българи в Бело блато наричат селото си) не спирахме  да се възхищаваме какво могат да направят хората, когато не само, че говорят по 4-5 езика и перфектно се разбират помежду си, но и умеят да включват целия потенциал на мястото и общността, за да вървят напред.

Проведохме много срещи, някои от които запечатахме с видео или снимка. Тъй като Бърдарски геран има подписани договори за сътрудничество със селата Иваново и Бело блато, осъществихме и неофициални срещи с кметовете и секретарите на кметствата. С надежда пътищата ни по-често да се обединяват в един общ за в бъдеще, се разделяхме с обещания за нови срещи между хората на трите села. 

Направих два кратки филма за престоя ни в Лизнайт и честването на юбилея. Не са професионални, но запечатват мига и спомените.





За снимките благодаря на Петя Бобойчева, която бе третият член на малкия ни екип. Можете да ги видите тук - Бело блато, Мужля, Иваново.

27 юни 2012 г.

Мъка, заключена между четири стени


Виждала съм „умряло“ село на банатски българи – село Телепа в Румънски Банат. Толкова ме беше разтърсило преживяването, че дори написах текст за това. Стоейки на границата на небитието преди няколко години, усещах вятъра, идващ от пукнатината във времето, впила поглед в единствената останала сграда – църквата, която все още е поддържана и пазена.

Преди няколко дни отново посетих едно такова „изгубено“ село, в което са оставили следите си банатските българи по дългия си път към „дома“, този дом, който се мъчат да градят от стотици години на преселване, пренасяйки със себе си от едно място на друго мечтата за „нашето място“. Такова неосъществено „наше“ пространство е и Махмудия. Едва дни по-късно си дадох сметка защо то не ме докосна, защо не усетих така силно мъката и не видях със сърцето си болката. Защото нямаше нищо оцеляло. Нямаше какво да пази спомена, да сбира между стените си писъка на миналото и да го насочва към нас, за да ни научи на мъдростта си. Мъката, заключена между четири изоставени стени, пази и търси, чака и се надява, че ще дойде някой да отвори портата, да отметне пердето, да изпълни с живот и глас оглушалата сърцевина.

За Махмудия преди знаех малко, почти нищо, но повече прочетох за първи път, докато подготвях първия том на поредицата „Родовата памет на банатските българи“ през 2009 г. в родовата история на Весела Пелова.  В интересното четиво се споменава следното:

„А историята започва така. От Стар Бешенов идват с останалите преселници и родителите на прабаба ми Маришка – Гуна Паральова и Никола Мирчев от Илийкушове. Тогава тя е 10-тина годишно момиченце. Преди тях са дошли нейните баба и дядо Мика - Маришка Антонова и Андрей Паральов - родители на майка й Гуна. Първо се заселили в с. Джурилово – сега Нивянин, Врачанско. За съжаление жителите на това село не са знаели, че българското гостоприемство е традиционно и пословично в литературата. Та поради лошото им отношение към преселниците, те се изместват в землището между Козлодуй и Бутан, в   едно изоставено татарско село Махмудия, прекръстено 1934 г. на Радойково. 

Махмудия (по-известна в Бърдаре като Мамадия) е едно забравено вече банатско поселище. Неговата история е част от трудния път на банатчаните в новата “стара” родина. А там е закипял живот през 1894 г. с първите 30-тина семейства от Банат. Те трябвало да оживят изоставеното татарско село. Към тях се присъединяват и злополучните поселници от Джурилово като Дядо Андрей и баба Мика.

Направили си своите “шарени къщи” както ги наричат бутанчани. Направили си и молитвен дом, което било тяхна първа грижа и поискали свещеник. Вероятно в началото идвали свещеници от другите католически села, докато през 1917 г. - заедно с останалите свещеници за Никополския диоцез, бил назначен за с. Махмудия отделен свещеник – Павлин Гърков. Така се сдобили с храм, а заселището – с душа и потекъл, макар и трудно, живота в новата родина.  А трудностите пак дошли от негостолюбивите села наоколо. Те разграбили землището на Махмудийския соват и поселниците трябвало да се съдят с тях за парцелите, с които иначе били оземлени от държавата. Като се видели в чудо и невъзможност да защитят имотите си, започнали да напускат от там и да се заселват в Бърдарски геран. Баба Мика и дядо Андрей останали обаче там до края на живота си и не се преселили. Явно много им дошло митарстването сред чужди и свои. Завършили там живота си. Последните баначени се изселили през 1928 г. Днес Радойково още съществува, но без население, като призрак от миналото, застинал между времената. Изоставените къщи могат много да разкажат, ако има кой да ги чуе“.

Отидохме малка експедиция от трима души в знойния петъчен ден на 22 юни 2012 г., за да чуем гласа на тези къщи. Исках това пътуване от много време и изведнъж го получих като подарък. Само че дали тръпката от първата среща със запустяло село бе оставила толкова незаличима следа в сърцето ми, че втора такава трудно би ме докоснала, или пък именно това, че през селото са минали и други, населявали са го с години и са смлели всичко, останало от нашите предци така, че да не остане нищо и гласът на миналото да заглъхне в тишината на някогашната болка, с която са тръгвали отново на път, изоставили за пореден път дома, който са градили.

В някогашната Махмудия банатски български къщи вече няма. Останала е само една част от порутена къщица, която упорито „мълча“ – не намерихме нищо, което да ни даде знак за дедите ни. Потомци на един-двама преселници от Западните покрайнини, населили се в пустите някогашни къщи, разказваха многословно какво помнят и как вече нищо не е останало, освен спомена, че някога гробището на католиците е било отделно от тяхното. Сега вече върху гробовете има само трева и никаква следа. Останалите надгробни камъни са от православното гробище, също изоставени да се съборят от натиска на времето.

За да изгоним горчивината от докосването до изоставеното село, се отправихме към Войводово, където знаехме, че къщите на нашите предци, и на живеещите някога там словаци, все още красят по екзотичен и невероятно странен начин малкото село, което вече няма нищо общо с тези две групи хора. Там ни посрещнаха подредени край пътя ниски нашенски къщички. Сториха ни се невероятно запазени след погрома на Махмудия. В тях все още живееха хора, потомци на преселници от Кюстендилско и Западните покрайнини, които упорито обитаваха, непроменяйки нищо от  завареното.

Срещата с тези къщи бе различна. Зад старите дървени капаци сякаш се криеха спомени, а илюзията изчезваше, надзъртвайки през прозореца – повехнали цветя в саксии; спящ човек на масата, редом  до пуснат телевизор; прашни пердета, неотмятани с  години. Мъката на изчезналия живот; на чуждия живот, опитал се да намери убежище в тези напуснати къщи, прокрадваше ръце към сърцата ни. Спирахме и снимахме, вглеждахме се във всеки детайл и с болка възклицавахме „Ето още една от нашите“. Когато предците ни са ги напускали, отправяйки за пореден път конския впряг към новото обиталище, към обетованата земя на Бърдарски геран, тогава привличащ като магнит всички разпилени по околните временни поселища банатски българи, са оставяли частица от сърцата си в тези домове.

Тези къщи сега нямат сърца. Зад кирпичените стени, зад  все още стройните характерни фасади и дървените „щитове“ на покривите бродят призраците на отминалите времена на несигурност, на изгубена надежда и на мъка. Вярвам, че изоставилите ги преселници са намерили своя дом в Бърдарски геран, допринесли са за развитието му и са изпълнили улиците му с децата си.

Изоставените къщи трябва да се помнят, защото са знак. Знак е и пустошта на Махмудия – за всеки, които има сърце и душа да го види. 

....................

Повече снимки тук