1 ноември 2008 г.

Из околностите на Бърдаре

Толкова сме се загубили в ежедневието, че съвсем забравяме да вдигнем главите си от проблемите, спешните задачи, работата и какво ли още не.
В днешния прекрасен есенен следобед направихме една разходка до „пояса”, който дели землището на Бърдарски геран с това на Кнежа.
В горичката до този разделителен пояс не бях ходила от дете. В спомените ми дърветата бяха по-високи, а гората по-чиста. Сега за жалост безмилостна сеч я е превърнала в горичка от издънки, никнещи край дънерите на отрязаните дървета. Едно гнездо сред бодливите клони, синьото на трънките и червеното на шипките, зеленото на свежата трева и безбрежния простор наоколо ни – късчета красота в деня ни.

Обичам полето. Нашето поле. Вълнистата Дунавска равнина, която се дипли нежно и плавно и мами погледа и стъпките ти да идеш още и още по-далеч. Напред, там където линията на хоризонта постоянно бяга пред теб и появилите се картини запленяват очите и сърцето ти. Зелено или златно, изорано или наскоро ожънато – полето е омая, радваща с простора и цветовете си, с простиращия се винаги пред теб път.

Когато се „изкачите” на малкото възвишение на кнежкия „пояс”, се обърнете и погледнете към селото. Виждат се двете църкви на границата между небето и земята. Поседнете на зелената трева и погледайте към Бърдаре. Малко петно там в гънката между небето и земята с две извисяващи се камбанарии.

Един нетрадиционен за България пейзаж…

Една приказка, която чака да бъде разказана…


Публикуване на коментар