Другите до мен

Почти всичко, което съм написала досега, е било прокоментирано в процеса на писане с един човек, когото искам да ви представя. Всъщност по-долу ще стане дума за двама души, които са най-близо до мен в моментите на творчески подем или криза. Голяма част от идеите, за които съм писала, са идвали от тях, за което им благодаря от сърце. И макар егоистично да броя писаниците си за „мои”, това не е точно така – аз съм само човекът, който облича в повече думи идеята, взаимовръзката, прозряното от други… Единият е свещеник от Пловдив, а другият, за когото ще пиша повече сега, е Даниела…

Началото

През лятото на 2003 г. години се запознах с Даниела Чолакова. Тя е от Пловдив и е част от общността към католическия храм „Свети Дух” в квартал „Тракия”, където свещеник е отец Петър Кьосов.

Кое ни свърза

И двете по различно време пристъпихме прага на този храм и останахме в него, като оставихме там всъщност сърцата си – по един или друг начин. Дали заради атмосферата, в която се усеща тайнствеността, изчезнала отдавна в много други храмове, дали заради онова различното, което никой никога не споменава, но не слиза от устата именно на този свещеник и бележи целия му живот, а може би и заради двете...
По друг начин казано – заради онази непреходност, която е признак за наличието на Истината, която обитава в този храм като домакин, а не като натрапник и заради човека, за когото свещенството е начин на живот, а общуването, и общението ни с Някого и помежду ни, е благодарение на него.

Само прeносител

Даниела пише кратко, точно и с невероятната ударна сила на вътрешната убеденост, която идва не от нея самата, а от увереността й, че е само средство, прeносител на нещо, което е предназначено за другите.

Това всъщност, което искам да ви представя, е един нейн коментар на прочетен някъде цитат...

Дали ще продължи да споделя онова, което вярва, че й е дадено заради другите (загърбвайки шепота на егото си: „какво ще си помислят за мен”), зависи от самата нея. Аз съм тук и съм готова да предоставя блога си за тази цел.

Ето и текста й:

Обич?

Даваме ЗАЩОТО обичаме - всъщност обичта, която е у нас, дарява чрез нас. Ние сме само средството, защото обич сама за себе си няма. Тя не е пасивна, не стои, тя е действена, тя подбужда, събужда и търси начин да се прояви чрез онзи, чието сърце обитава. Тя е насочена към някого и не е за онзи, в когото е, но въпреки това, когато укротим поривите на егото си и мераците да получим, а я оставим да действа в нас и чрез нас, получаваме и ние точно онова, което осмисля живота ни - получаваме удовлетворението от усещането да си с някого, да си част от нечий живот, да живееш всъщност живот, който е видим, ти самия да си видим, но в огледалото на радостните очи на другия, чрез очите на онези, на които е дарена обич чрез теб. Иначе е само взиране в едно празно огледало, в което няма живот. В него се оглежда единствено жадното ни за внимание его.

Та, ако даваме, ЗА ДА получим, пак нямаме право да имаме претенцията да ни бъде върнато. Първо, никого не сме попитали иска или не тази наша "обич". Второ, ако го правим за да получим, значи всъщност го правим заради себе си. Ами тогава какво е това нахалство да държим да си плати някой за това, че сме се трогнали да направим нещо за себе си. Ако беше заради него - айде, иди -дойди, ще се примири някак, ама ние хем го правим за да ни се върне, хем и претенция имаме да ни се плати...

В заключение - като ще е гарга - да е рошава. Хем има обич в нас, хем има его. Така и така, ако няма взаимност, няма да ни бъде върнато, така че - дай поне да обичаме истински, да си бъдем на мястото, а дали ще получим - да, ще получим, но само ако даваме "ЗАЩОТО", а не "ЗА ДА".