Караджови "на квадрат"

Когато ме питат нещо за произхода ми, винаги съм казвала, че съм 100-процентова банатска българка. С ясното съзнание, че не родът определя това какъв ще си, все пак малко гордост винаги се промъква в това твърдение. Историята на рода ми е смесица от преселения, мъка, бедност и голяма доза авантюризъм, а разказът, който ще изтъче картината на всичко това, има желанието единствено да запази фактите, такива, каквито ги помнят бабите ми и каквито са останали в спомените на близките ми.

Майка ми и баща ми са все от Караджовите, но от различни клонки на това голямо дърво. Единият ми дядо е от Бърдарски геран, а другият е роден в Драгомирово. Едната ми баба е дошла от Стар Бешенов, а другата е потомка на преселници от Иваново. Така в тази история обещава да има всичко, преплитайки в себе си и още много нишки, всички интересни, любопитни, дори опасни, допринесли да сме такива, каквито сме, дори без да го съзнаваме напълно.

„Тя е чист вълк”

Връзката с Банат за мен е била най-осезаема благодарение на баба ми по бащина линия – баба Калуша (Катерина Вълкова – Караджова). Тя е родена в Стар Бешенов и идва последна в България от героите на този разказ, едва през 1943 г., но започвам от нея, защото благодарение на разказите й, връзките с роднините и пътуванията от и до Банат съм възприела земята „отвъд Дунава” като „старото гнездо”; място, където те питат „Кога ще си дойдеш пак?”, защото никой от нас не е гост в Стар Бешенов, старият дом на всички банатски българи.

С фразата, изведена като подзаглавие, ме посрещна една почти стогодишна баба от рода, измервайки ме от глава до пети с присвити очи, когато отидох за пръв път в Стар Бешенов през 1996 г. водена от баба ми Калуша. Беше посред нощ, понеже така пристигаше влакът на малката гара, това бяха първите думи, които чух в това село, и сравнението с вълк доста ме шокира. А връзката с рода е, че баба ми произхожда от Вълкови. Какво имаше предвид с тези думи баба Мария, все още живата тогава тетка на баба, не знам, но се надявам да е поне по-близко до положителния знак.

Баба Калуша помни дядо си Луко Вълков, който е починал през 1956 г., съпругата му се е казвала Петра. Дядо Луко и баба Петра имат четири деца – Иван (Ваньо - баща на баба ми Калуша – роден 1907), Мария (1909), която се омъжва за Стоян Бричколова и имат две деца – Лиза и Когьо (Никола), Когьо (Никола) (1912) се жени за Луца и имат три деца – Гюра, Туша и Когьо (1948 г.). и Луко (1916), който се жени за Мария от Лукчвите и имат три деца – Туша, Катаринка и Луки. Дядо Ваньо се жени за Анка Рачов (родена 1909 г.). Малко отклонение ни води към бащата на баба Анка, прадядо Петър Рачов, убит на фронта през 1918 г., който така и не вижда последното от момичетата си – оставя жена си с три дъщери – Анка, Наца и Мария. Майка й Катаринка се омъжва повторно и оставя момичетата при бабата, наследили седем ланца земя.

Тук е мястото да споменем за връзката с рода на Карол Телбизов, който ще изиграе важна роля по-нататък в разказа. Тази Катаринка имала сестра Ана, която била майка на Карол и Гюра Телбизови (Грасуловите).

Най-голямата дъщеря Анка се омъжва за Ваньо Вълков, който отива „зет на къща” при останалите без подкрепа жени. През 1926 г. се ражда моята баба Калуша, а през 1931 г. сестра й Марийка. През 1941 г. прабаба Анка умира от рак и това преобръща живота на сирачетата. В спомените на баба ми Калуша от живота в Бешенов главното, което присъства, е страх и глад. От епизода със смъртта на майка й и чувството за безизходица, до наслоявания страх от всичко, което заплашва двете сирачета, оставени сами при прабаба си, тъй като бащата бива изгонен от къщата и отива да живее при друга жена. Гладуват, не знаят какво да правят и как да оцелеят. Един от спомените, който и аз съм запомнила от разказите на баба ми, е как мълния удря ореха в двора им и така оплита двете коси, закачени на него, че всички се чудели как е възможно. От този удар остава страха на баба ми от гръмотевици и светкавици и до ден днешен.

Дядо Ваньо нямал дял в имота, макар с жена си да били омъжили сестрите й и да били изплатили полагащите им се дялове. След като умира жена му, напуска къщата, изоставяйки децата на прабабата. Отива да живее с друга жена, с която не изкарва дълго, тъй като отива на фронта. Странен живот са живели някога. Ако погледнем, нищо по-различно от сега. Във всеки род има подобни прехвърляния – ту с тази жена, ту с онази, „женили” са се, разделяли се, докато не оплетат така плетеницата, че например майката и дъщерята раждат по едно и също време, което не било трудно, ако са ги женели на по 16 години.

От безизходицата двете изоставени сирачета са спасени от Карол Телбизов – родственик по майчина линия. Затова още от дете все съм възприемала това преселение през 1943 г. като някаква лична история. На № 86 се намирала старата къща, в която по това време живели двете момичета и старата им прабаба. След години те продават тази къща. Дядо Ваньо бил в Унгария, криейки се като дезертьор от войната, което била честа практика тогава.

Карол Телбизов поема временно настойничество над децата с цел да ги изведе в България, където вече бил отишъл баща им по други канали, бягайки от задълженията си към румънската армия. И така се извършва последното масово преселение в историята на банатските българи – през 1943 г. идват, натоварени на вагони, карайки цялата си покъщнина, дори и животните, за да започнат нов живот на българска земя. Живот, който да е по-различен от това, от което бягали.

Дядо Ваньо Вълков вече ги чакал тук и не след дълго се жени за една вдовица, баба Наца от Дупешовите, с нея има две деца – Ваньо (1944) и Наци (1947 г). Първите години бил слуга при Клапчвите, защото не могъл да прехвърли земята си както другите. Постепенно успяват да прехвърлят седемте ланца, полагащи се на децата, и от тях живеят всички, но първите години от престоя им тук не се различава много от беднотията, оставена в Банат. Баба Калуша учи седем класа в Бешенов, а като идва в България ходи в училището само да научи кирилицата, докато сестра й Мария идва в България на 12 години и завършва тук основното си образование.

Защо Караджови у Шайквите?

Когато ида някъде и банатските българи там ме питат „от кои Караджови” съм, тъй като има два клона – аз отговарям „от Шайквите” и хвърлям в смут всички, защото такива не би трябвало да има. А историята е, че бащата на дядо ми Стоян Караджов е отишъл зет на къща у Миневи (Шайквите). Прадядо Карол се оженил за прабаба Раца и отишъл да живее у тях, защото пра-прадядо Иван и пра-прабаба Наца имали само две дъщери – Раца и Наца. Наца се омъжила за Гюка Грендийва, живеели в къщата зад читалището и нямали деца.

(Отдясно наляво са прабаба Раца, прадядо Карол, старата баба Наца и дъщеря й Раца. Детето не се знае кое от синовете е, малкото момиче, което е в ръцете на майка си е Нацка, а господинът с костюма е сродник от Брегаре)

Къщата на Шайквите останала за Караджови. На тази улица, където била тя, се наредили и къщите на братята на прадядо Карол и сега можете да ги видите една край друга. Карол имал още двама братя – Гюка, Данко и сестра Ана-Мария, която се омъжва у Баченските. Данко се жени за Катаринка Лангаровата – имат деца Патушка, Петър и Данко. Гюка Караджов се жени за Наца и имат дъщеря Елена и Ана-Мария. Прадядо Карол и прабаба Раца имат четири деца – Иван (1920), Стоян (1926-2000), Гюка (1929) и Нацка (1936).

Карол имал коне и каруца и ходил да кара „кирия” – различни товари от Бърдарски геран до гарата в Червен бряг. В една зимна вечер, по време на силна буря, когато се прибирал от един такъв курс, замръзнал на каруцата. Конете го докарват до вкъщи и вдигат шум, за да покажат, че са се прибрали, но цяла нощ никой не чул и не станал да погледне. На сутринта го намерили замръзнал на каруцата. Разболява се от пневмония и умира през 1948 г. Съпругата му Раца била болна от туберкулоза и също умира през 1948 г. Когато баба Калуша се омъжва за дядо Стоян през 1944 г. в къщата все още има доста хора, а после остават за доглеждане двамата старци – пра-прадядо Иван и пра-прабаба Наца.

Моят дядо Стоян беше бръснар в Бърдаре. От малка имам усет за новините, вероятно развит от факта, че всеки обед и всяка вечер, когато дядо ми си дойдеше от работа, първото нещо беше да попитаме какви са новините из село. В бръснарницата се събираха всички мъже и мястото беше невероятна информационна агенция. Дядо става бръснар донякъде по случайност. Бил много кротко момче, послушно и паметливо. Отива да учи занаят при бръснаря дядо Трънкол – на ъгъла в центъра на селото (където сега е сегашната „Вила Банат”). Дядо Чепо Киларва, който държал салон отсреща (старото читалище у Киларве), също много му помагал – според баба ми бил приятел на баща му, та като остава сирак, той се застъпва за него и му помага при всякакви обстоятелства.

(Дядо Стоян и баба Калуша – седналите вдясно)

Стоян и Калуша имат три деца – Иван (баща ми – роден 1945 г.), Мария (1948 г.) и Росица. Последното дете дават за осиновяване на брат му Иван, който няма деца със съпругата му Мария (от Луквичните) и го отглеждат като тяхно, а момичето знае от малко, че има две майки и двама бащи.

Нацка Караджова се омъжва за Иван Горанов и имат две деца – Теменужка и Милчо. Гюка Караджов се жени за Кинка, дъщеря на Когьо Тутурилов, който живял в Манджурия до мелницата. Имат две деца – Никола и Стоян. Сега само синовете на Никола, който живее в Бяла Слатина, продължават фамилното име Караджови. Всички други имат момичета.

Едно от нещата, с които запомних покойния ми дядо Стоян са приказките. Разказвал ми е хиляди пъти, слушала съм в захлас и знаех всички дума по дума. В дългите зимни вечери или просто във времето за игра с внучката - винаги най-любимото ни занимание бяха приказките, разказвани на банатски български диалект, с много емоция и фантазия. Сигурна съм, че умението ми да разказвам в писано слово се дължи и на досега ми с приказките, които дядо ми е разказвал. Не съм ги записала - тогава нямах съзнанието да го направя. Така отлетяха в небитието и се превърнаха във вечно търсене - търся ги в хилядите текстове, четени или създавани от мен, в думите, с които боравя професионално или просто за да разкажа нещо... Надявам се да ги намеря все някога - тези същите, дядовите приказки...

Дядо ми е имал усет към рисуването и работата с различни природни материали. Все още могат да се намерят из къщи различни неща, правени от него – къщички от кибритени клечки и подобни сувенири. Вероятно затова баща ми Иван Караджов също проявява такава дарба и учи в техникума по каменообработване в Кунино, а по-късно завършва за учител по рисуване и трудово обучение в института в Дупница. Работи през целия си живот като учител в Бърдарски геран.

(Баща ми като малък с майка си – баба Калуша)

Когато баба и дядо строят къщата, в която живеем в момента, през 1951-1952 г., баща ми и леля ми вече щъкали насам-натам и имат спомени от това време. Израсли в новозастроен квартал на селото с много деца и лудории.

Ивановският корен

Връзката с Иваново в Сърбия идва от рода на баба ми по майчина линия. Разказът е изграден по спомените на баба ми Мария Караджова, по баща Дамянова, която твърди, че никога не се е интересувала от тези неща и затова не знае почти нищо. Историята започва от нейната прабаба Мария, която остава вдовица в Иваново с четири деца след смъртта на съпруга й Лазар. Най-голямото дете бил прадядо ми Луко, след него са Яко, Мария и Коцо (Никола). Пра-прабаба Мария намира начин за оцеляване като се омъжва за Никола Лебанов от Иваново, вдовец с три деца и решават да се преселят в Гостиля, България. Обаче при едно условие – и тя да вземе само три деца, колкото са неговите.

Така прадядо ми Луко остава, макар и малолетен, сам-самичък в Иваново, уж при една леля, но всъщност живее по мелниците, където работи каквото и да е. Спи в сламата, в зърното, яде каквото му подадат, вероятно плаче повече от връстниците си, които имат семейство и дом, но от цялата тази трагедия научава доста. Говори свободно няколкото езика, които били в обръщение в Банат – освен български, още сръбски, немски и унгарски. Усвоява и мелничарския занаят, благодарение на който ще си вади хляба цял живот, а любовта към техниката и уменията му да работи с машини му отварят не една врата в бъдеще.

Пристига в България, в Бърдарски геран, когато идва времето да постъпва в армията, за да се спаси от военна служба. В Бърдарски геран вече живее чичо му, заедно с дядо му и баба му по бащина линия, които го приютяват. Тук тръгва по седенките и се влюбва в Катерина – и тя като него наскоро дошла с родителите си от Сърбия. Дъщеря е на Катерина и Стоян Калапиш и имала само един брат – Петър. По тази линия се зародяваме с безбройните Калапиш сред банатските българи, но тази връзка е трудна за проследяване тук поради липса на данни.

(Катерина и Стоян Калапиш – родителите на прабаба ми Катица)

Интересна е съдбата на братята и сестрата на прадядо ми Луко. Те идват с майка си и се заселват в Гостиля. Яко се жени за мома от Бърдарски геран от рода на Кюрчеви и също като брат си започва да работи по мелниците. За Мария майка й има други планове. С втория й съпруг решават да оженят нейната единствена дъщеря за неговия единствен син Петър, тъй като той имал още две момичета, и така да осигурят кой да ги гледа на стари години и да наследи имота. Речено-сторено. За нещастие Петър загива млад на кариерите за камъни край Гостиля и оставя две деца сирачета – Йозо (1921 г.) и Никола (1924 г.) Никола (Коцо) бил най-малкия от доведените деца, той също бил мелничар като брат си Луко, и дори работил в Бърдарски геран, макар на стари години. Прадядо ми Луко и прабаба Катица след сватбата се изнасят да живеят на квартира и първоначално обикаляли така из Бърдарски геран, докато не построяват своя собствена къща. Дават живот на пет деца – Елена (Юлинка) (1916), Яко (1919), Катерина (1921), Мария (1925 г.), Лиза (1927).

(Прадядо Луко и прабаба Катица с първото дете Юлинка)

В началото на 20-те години на миналия век, с три вече родени деца, решават да поемат по трудния път към Аржентина, за да търсят препитание. Много семейства от Бърдарски геран поемат по този път тогава. Тръгва и дядо Луко заедно с брат си Яко – с цялото домочадие. Пътуването било тежко, но ги крепяла надеждата, че в новата земя ще намерят по-добър живот. Прадядо Луко бързо си намира работа по машините, а многото езици, които владеел, му давали предимство пред другите работници. Първоначално живели по горите, по сечищата, по строежите, там където намирал работа прадядо Луко. Мечтаният рай „Америка” изобщо не бил това, което очаквали. Веднъж, когато малкият Яко, брат на баба ми, бил болен, лежал с температура и питал майка си „Мамо, това ли е Америка, където толкова искахте да дойдем? Тези гори ли са Америка?”. Не могли да разберат защо е трябвало да изоставят уютния дом в Бърдаре, за да живеят по горите на края на света.

(Трите деца в Аржентина)

Там се ражда моята баба Мария през 1925 г. и майка й Катица започва неистово да иска да се прибират в България. И досега баба ми не знае точно какво определя това нейно решение – децата станали четири, първородната Юлинка вече ходела на училище и отлично усвоявала испанския, работа за бащата не липсвала. Може би тежките битови условия допринесли носталгията да стане неимоверно силна и да доведе до закупуването на билет за връщане.

Като причина да прелее чашата на търпението, баба ми посочва пожара, който пламнал в предградието, където живеели емигрантите, и за броени часове изпепелило всичко. Едва успели да спасят малкото, което докопали в бързането. Прадядо ми Луко не издържа на настоятелните вопли на прабаба Ката и в един хубав ден товари на кораба жена си с четири деца, най-малкото пеленаче, и остава сам в Аржентина да изкара още малко пари, за да може да се върне после и самия той.

Това дълго пътуване на кораба баба ми преразказва от разказите на нейната майка. Било страшно мъчително – лоши условия, наблъскани по стотина в едно помещение, лежали и повръщали, тресящи се от морската болест. От този момент е и епизодът с моята баба, която за малко не станала „американка” или поне „европейка”. Две жени, от по-богатите пътници на кораба, съжалявали прабаба ми, която била много болна, а редом с нея и четирите й деца търпели мъките на пътуването, та й предложили да вземат най-малкото и да я отърват от този товар. Разбира се, не успели да я вземат, защото майка й я бранела като орлица. И така моята баба Мария, която се отличава със завиден авантюристичен дух, играе блестящо карти и сама се е борила през целия си живот за всичко, си остава в Бърдарски геран и не вдига поглед от работа, вместо да обикаля сега света като пенсионерите на Запад.

Идват си и след някой месец започнала жътвата. Тогава Дамянови (дядото и бабата на прадядо ми Луко) започват да увещават прабаба Ката да извика да се върне и прадядо Луко, защото си купили вършачка, а няма кой да работи с нея. Така нуждата от квалифицирана работна ръка се оказва решаваща и прадядо Луко бързо се прибира в България. Тук построяват къща и се установяват.

Децата, след като се завърнали, първоначално говорели помежду си само на испански, защото и за трите родени преди баба ми, няколкото години прекарани в Аржентина дали сериозен отпечатък. Там играли с деца от различни националности и единственият общ език бил този на страната, в която живели. После постепенно го забравили, но това обяснява защо толкова бързо са били асимилирани всички банатски българи, които остават в „Америка” и сега не само техните потомци, но и все още живите сред тях, не знаят български. В Аржентина обаче остава брат му Яко заедно със съпругата му Мария и четири деца – Яко, Анета, Иван и Луко. Не знам как са наредени по години, защото от 1925 г. не са се търсили с тези в България и споменът е избледнял. Има някаква вражда между братята Луко и Яко, избухнала в Аржентина, защото единият успява да събере пари и да се върне в родината, а другият не успява и вероятно се е чувствал изоставен. Опитите на по-големите сестри на баба ми да установят кореспонденция с братовчедите си в Аржентина, с които са ходили заедно там на училище и са расли заедно в едно предградие, не са много успешни. Първите години все още ги крепяло нещо, но после, лека-полека дирите се губят до такава степен, че сега не знаем къде са и какво е станало с тях.

Моята баба Мария разказва, че животът на деца на мелничар бил доста добър. Винаги имали храна и у тях било пълно с деца – освен петте в къщата, още поне двойно толкова от съседите и роднините. Прабаба Ката „била сторена за деца” – в къщата всичко било подредено, децата нахранени и обгрижвани с много любов. Животът на мелничаря не е лек – свързан е с премествания според наличието на работа. Прадядо Луко работи на почти всички мелници в района като мести със себе си и семейството. Нуждата го отвежда дори в Делиормана, тръгвайки след потоците преселници банатски българи към новата колония в Белинци. В Делиормана наема една мелница заедно с Антон Петков (Донцолова) и там живеят известно време.

Смъртта на прадядо Луко през 1956 е доста загадъчна. Вече от доста години работел на мелницата в Бърдарски геран. Бил убеден комунист след всичките си митарствания по света и България. Нямал нито декар земя тъй като дошъл като сирак в Бърдаре и целия си живот работел като наемен работник. Семейството му не било бедно, но за селските стандарти, ако нямаш земя, значи си беден и неосигурен. В края на живота си започнал да минава все по-често през кръчмата на връщане от работа – все някой ще се намери, дето иска да го почерпи заради хубавото брашно или за това, че им помогнал в труден момент, давайки им хляб. Така една вечер се прибирал по тъмно. Разделил се с още четирима мъже на един от ъглите по пътя и се отправил към къщи, когато изневиделица някакъв човек го блъска, събаря го на земята и започва да скача върху него и да го бие. След този побой вече не се привдига и умира бързо, макар да бил физически здрав и никога да не бил боледувал през живота си. Не знаем кой му е причинил това и тази тайна остава да тежи във времето.

От Драгомирово в Бърдаре

За дядо Петър Караджов (1920-1996), баща на майка ми, знам най-малко. Докато беше жив не се интересувах достатъчно. Сега от разказите на баба ми и майка ми се опитвам да изградя историята на другите Караджови. Дядо Петър също е сирак. В онова време такава била участта на повечето деца. Той и двамата му братя (по-големия Стоян (1916), и по-малкия Рашко (1922) загубват майка си Етелка много рано. Останал вдовец прадядо Петър намира решение в повторен брак и така в живота на момчетата се появява Тереза. Тя отгледала трите заварени деца и нямала свое. Родом е от Бърдарски геран, единия й крак бил малко по-къс, защото когато била на шест години костта й заболява и след няколко операции в София при немски военни лекари, когато идва последната решаваща операция лекарите заминават и няма кой да я оперира.

Останала неомъжена, но била невероятно интелигентна, с чувство за хумор и силен дух, та когато прадядо ми й предлага да иде в Драгомирово с него, за да му помага с децата, тя се съгласява. Трите момчета, които отгледала, я обичали с цялата любов, която можела да си представи. Не давали прах да падне върху нея. Тя била неоспоримият авторитет в къщата.

Дядо ми изучава шивашкия занаят – живее, учи и работи известно време в Габрово, отбива военната си служба, а после идва в Бърдарски геран през 1942 г. – мястото, което събирало всички банатски българи в България като магнит. Идва при някакъв негов вуйчо от Кънколовите, роднините на родната му майка. Живели на центъра на селото, до читалището. Така Антон и Петра Кънколовите го подслоняват, защото нямали деца. Там завежда и баба ми Мария, когато се оженили. Запознава ги същата баба Петра, която докато живеели в края на селото до къщата на прадядо ми Луко и децата си играели на поляната („на излаза”) и все ходели при нея, която ги посрещала като свои и много ги глезела. Още тогава тя много си харесала Марийка, та решила да си я вземат за невеста. Един ден отиват старите и сватосват младите без дори да са се познавали през 1943 г.

Дядо Петър бил авантюрист. Занаятчия, шивач, не оставал без работа и без чираци. Баба ми му помагала в работата и чевръстите й ръце умеели да направят всичко да е красиво и добре изпипано. Колко костюми и панталони ушили, само те си знаят и безбройните свещи, които изгорили по време на дългите нощи напрегнат труд. През 1944 г. се ражда първото им дете Катерина (или Калинка както я наричат). Дядо ми изведнъж решава, че ще ходят да работят в Чехия – чул, че набират работници за селското стопанство. Противоречия не търпял – натоварили се на вагоните и заминали, заедно с цяла група през 1946 г.. Там попаднали в една ферма, гледали крави, баба ми разказва как оставяла двегодишната си дъщеря в сламата при кравите, докато дои или чисти в обора, а плъховете обикалят детето и се страхувала да не го нахапят. Две години стояли в Чехия. Вече били посвикнали, дядо можел да си потърси работа по фабриките, но ново решение вече зреело в главата му – ще се връщат в Бърдаре. Чакали и второ дете – майка ми.

Обърнали гръб на новия живот, който тъкмо се бил отварял пред тях и се завърнали. В Бърдарски геран, в северозападния край на селото, на самия ъгъл, построяват своя дом през 1948 г. Майка ми Мария се ражда на 8 октомври., а строежът започва на 20 октомври. Докато паднал сняг успели да завършат къщата и да се нанесат.

Майка ми завършва полувисш институт за учители със специалност „Български и руски език” и преподава през целия си живот в училището в Бърдарски геран. Девет години е и директор на това училище. Дядо бил ловджия, рибар, купонджия и рядко се заседявал вкъщи, освен ако не шиел или пък ако не водел със себе си голяма компания. У тях постоянно имало гости, къде покрай работата, къде просто да играят карти и да се почерпят. Като навършил 40 години нещо сякаш се променило у него и пропушил, макар дотогава да не бил палил цигара. Започнал и да пие доста, което се оказало фатално. Умира през 1996 г. в най-студената нощ на тази зима като замръзва на няколко метра от къщата си - паднал, прибирайки се от кръчмата и не станал повече.

(Роднини по майчина линия – дядо ми Петър е първият мъж в задната редица вляво, а баба Марийка е третата жена в задната редица вляво)

Интересно е как майка ми и баща ми обединяват двата рода Караджови. Родителите им били някак „сродени” като баба Калуша става кръстница на децата на баба Марийка, и обратно. Двете кръстници и не предполагат, че децата им ще се оженят, но това се случва през 1972 г., а една година по-късно се раждам аз. Четири години по-късно, през 1977 г. се появява на бял свят и сестра ми Красимира.

Мария и Иван Караджови работят в началото на професионалния си път като възпитатели в Дома за деца и юноши в Бърдарски геран, там откъдето и аз започнах моя – две години бях възпитател там след завършването на висшето си образование. После преминават в училището, където работят до пенсионирането си.

* * *

Това е историята на моя род с всичките четири разклонения. Със сигурност има още много случки, които са ми убягнали, но така съм ги запомнила от разказите на бабите и дядовците си. Записаното ще остане, а мрежата, оплетена от тези спомени ще позволи върху нея да се добавят още много фрагменти в моментите, когато дългата сянка на забравата се повдигне и от сумрака изплуват архиви, дати, снимки, спомени…