12 август 2008 г.

140 години от основаването на Иваново (Сърбия)

За юбилея в Иваново вече написах кратък „сухарски” текст за новинарския сайт на община Бяла Слатина. Ето го и тук, но някак не ми се искаше да звучи така в блога – като за външни, непроявяващи интерес и стоящи встрани…

Мисля, че всеки от групата от Бърдарски геран, която бе на празника, може да каже какво е за него Иваново и затова предлагам да напишете нещо за сайта на Дружеството на банатските българи в България – пратете ми го през скайпа или на svetlana.karadzhova@gmail.com

Прехвърлих се в Сърбия от Румъния заедно с петимата младежи, с които бяхме на лагера в енорията в Стар Бешенов. Шофьорът ни Лука Парван, ни превози от България до Бешенов и после до сръбската граница с любезното съдействие на Георги Наков, кмет на Стар Бешенов, благодарение на когото можа да се случи цялото това пътуване. На границата с помощта на Венци Гергулов преминахме безаварийно в Сърбия под палещите лъчи на августовското слънце и натоварени с багажи. От другата страна ни чакаше Петър от Иваново с микробус, пратен от Стоян Василчин и така постоянно усещахме грижата на другите, която ни съпътстваше през тези дни и правеше престоя ни в чужбина приятен и спокоен. Благодарим им от сърце!

За мен Иваново и този път имаше непознати страни – видях гроба на Иван Гуран, основателя на селото, според легендата. Видях как се вари рибена чорба и с каква страст рибарите свещенодействат около котлите, където къкри тайната на най-добрата рецепта. Отново отседнах при гостоприемните Олгица и Андраш Ратков (по нашенски Радкови) – тя е сръбкиня, а той „палкенин”, но посрещат гости от България с еднакъв ентусиазъм.
Усилията на Стоян Василчин, Петър Василчин, Рези, Степан и всички, които се борят с времето и тенденцията за асимилиране, са ми познати до болка… Всички ние водим една и съща борба. За повечето тя е с вятърни мелници и освен да си счупим главите, друго няма да направим, но дори и само искрите в усмивките на младежите, сълзите в очите на възрастните, горещите ръкостискания и прегръдки при тези срещи, доказват, че не се борим напразно, все нещо остава. Малко, почти невидимо, но то е в сърцата на тези, които за пръв път откриха Иваново с Дунава, правите му широки улици, хората, странно звучащия банатски български диалект със силен унгарски акцент и още толкова други неща…


Публикуване на коментар