5 юни 2008 г.

Пренебрегната обич

Есето е част от приноса ми за юнския брой на АБАГАР:

Пренебрегната обич

Животът е смесица от нещо, което не разбираме, но до края му сме убедени, че го владеем. Затваряме го в думите, придаваме му нюанси, разкрасяваме го, започваме да си играем със значенията на словата, които го описват, и така заживяваме със съзнанието, че го управляваме, защото можем да го изговорим, да му придадем образ, да го прекараме през себе си и да го затворим в нашето си възприятие за света. Създали сме свой свят, в който редим фигурките според моментното ни настроение, по детски удивени от възможността да построим каквото си поискаме – искат се само малко фантазия, повече упоритост и най-вече „силно да си повярваш”. В същия този свят можеш да събориш с леко духване всичко и после отново да го издигнеш в различните му картонени варианти. Само дето забравяме, че тази игра не е нашата игра и не ние създаваме и рушим, не ние се разпореждаме с всичко около нас, а Някой, който ни наблюдава търпеливо и чака да осъзнаем грешката и мястото си.
А смисълът на живота се побира в една дума - обич. Толкова е просто, че до него се стига само след пагубно лутане из дебрите на собствената ни гордост и себелюбие, след изпадане в ямата на отчаянието, след потъване в калта на отегчението и безсмислието. Обичта, заради която Исус отиде на Кръста – за всички нас, които постоянно затваряме очите и сърцата си за тази жертва, страхувайки се да допуснем тя да ни освети.
Все някога за всеки идва момента, когато губи смисъла, просто му писва от всичко и започва да се пита защо стана така. Изведнъж спираш отегчен от реденето на празни думи и действия, поглеждаш назад и не виждаш нищо. С неистови усилия се катерим по нашите си фалшиви Голготи, които си мислим, че са най-високите на света и мъченичеството ни е гарантирано – все уж жертвайки се за другите. Само че какво сме направили през целия път дотук? Това, което сме изговорили, или това, което остава извън думите, независимо от тях, записано в сърцата на хората около нас? Обикновено равносметката е трагична – в плявата на изписаните страници колкото и да ровим, нищо няма да намерим, защото в тях не сме вложили дори частица обич. Само горчив вкус и скептично присвити устни ще бележат това откритие. Тогава дори изпитваш огромно отвращение към всичко, което се движи и неистово изисква да го вкараш в рамките на света, който си създал, кара те да продължаваш да го рисуваш с думи, да му придаваш смисъл чрез изговарянето. То изисква, настоява, заплашва да те изяде, просто защото си спрял да подаваш храната, от която се нуждае – да го галиш с думи, да описваш света така, както си го представяме всички заедно и както се стремим да го задържаме в нашите си рамки. Всъщност именно това затваряне в думите изкривява възприятието на ставащото, минавайки през чисто субективното без ясен ориентир и загубвайки цялата красота на Истината, с която е белязано всичко в този свят отвъд нашите стремежи да го поберем в себе си. Жертви сме на своите идоли, на сгрешените цели и отместването на Центъра.
Защо става така? Гордостта не ни е позволила да провидим, заслепявайки ни с примамливи подаръци от рода на успехи, почит, материални придобивки, че не този е пътят и не това е начинът, не ние владеем положението. Егоизмът разгръща целия си арсенал, за да превърне заобикалящите ни хора в средства за нашия успех. Себелюбието ни тласка към поглъщане на всичко, което се движи или е артикулирано, за да подсили вълната, с която преминаваме през света и тъпчем наред къде каквото намерим, в случай, че откаже да влезе в рамките на нашата стратегия, заложена с единствена цел – да успеем. Не виждайки по-далеч от носа си, съсредоточили се в главното Аз, завихряме около себе си цялата чужда енергия, чужди животи, мечти, намерения, които вкарваме без много усилия в коловозите, начертани от плана ни. Само че този план е нашият план, а не Божият за нас. И така объркваме не само себе си, объркваме много хора, в името на които уж правим всичко това. Объркали сме посоката и не е важно дали ние или тези преди нас са стъпили на грешната пътека, важен е резултатът тук и сега, във всеки един момент, когато някой отегчен си тръгва от Църквата (която също се е завихрила в подобен налудничав ритъм около себеизявата на определен брой хора), когато напуска рамките на построената от нас, уж за негово добро, картина на ставащото, когато загърбва идола, който сме изградили с активността си, за да запълним липсата на Бог в сърцата си.
И този човек е прав тогава, когато стъпката му е определена от отказа да е част от илюзията, от нежеланието да съ-участва в изкривяването на действителността и в лъжата. Защото има и друг вариант – когато напусне, защото просто толкова много не му се мисли, че дори и този фалшив свят с обърнати ценности му се вижда труден и къде по-лесно е да заспи блажено в тъпата омара на тоталната незаинтересованост за ставащото наоколо.

Осъзнаването

Бог ни е дал дарове – на всеки в повече от това, което осъзнава сам. Но не за наша полза ги е дал, а чрез тях да бъдем полезни на ближните си. И механизмът на това отдаване ни е посочил – отказвайки се от себе си, да мислим първо за хората около нас, въпреки всичките им недостатъци. И рецепта за изцеление ни е дал – покаяние и смирение, пълно предаване в ръцете на Бога.
Въпросът е дали сме осъзнали нуждата да отидем на лекар, че и да изпълним рецептата после. Интересен пример за етапите на пътя се съдържа във Второто послание на апостол Петър 1, 5-7:

„5. затова, като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание,
6. към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие,
7. към благочестието братолюбие, към братолюбието любов”.

Само дето нещо ни куца в проследяването на веригата и все не стигаме доникъде, защото май точно отправната точка ни липсва – няма я вярата, на която да надграждаме останалото. Не я допускаме да излезе изобщо, дори и да се прокрадва в моменти на отчаяние, в мига, в който отново сме овладели ситуацията, я запращаме в тъмния ъгъл да си кротува до следващото ни падение.
За всички тези стъпки се изискват усилия. Целият път е борба да надмогнеш себе си, да преодолееш изкушенията, да се научиш да обичаш и да живееш за другите. Обикновено отговаряме на обичта с пренебрежение, с отвръщане на погледа, с отказ да разберем…. Отказваме да получим благодатта, Божията любов към нас, която ще ни направи нетърпими към греха, ще ни дава сили в стремежа към чистота на ума и сърцето, ще помага да надмогваме егото си и да не търсим как да се изразим, а как да съществуваме, как да бъдем в този свят – за Негова слава и за спасението на колкото може повече души.
„Обучението” ни, обаче, за да спази закона на обичта към Бог и към ближния, не може да е само за нас сами по себе си. Напредването по пътя е възможно само тогава, когато започваме да търсим отговорите заради някого другиго. Когато търсим помощ, съвет и наставление, които приемаме, защото някой ближен има нужда от помощ, а не за наше облагодетелстване и просперитет. Само по този начин, успявайки в непрестанна борба да надмогваме егоистичната си природа, започваме да придобиваме усет за истинските неща и да се изкачваме по стълбицата.
И само когато позволим обичта на Господ, която сме пренебрегнали, да стигне до сърцето ни, тогава светът ни ще се преобърне и възприятията ни ще се променят.
Поглед светъл и лъч надежда, изливащ се между ресниците; ръце отворени да даряват и сърце, готово да откликва. Времето ще промени ритъма си и за всичко добро ще има място в реда на новото ни обиталище, където царува не вяра на думи и деятелност, която я има само за да се превърне в записано слово, а живот в Истината – толкова реален, а толкова неразбираем и непровиждащ се за несъборилите стените в сърцата си.
Публикуване на коментар