18 юни 2008 г.

„Ела да видиш рая…”

Тази история е част от публикациите ми в юнския брой на АБАГАР:
"Ела да видиш рая..."
Далеч ли е, се питаме и отговорът бърза да ни изненада. Не, не е далеч, само трябва да пропътуваш в пространството и времето недългия път, изминат от нашите предци и ще стигнеш.
С поканата да видя рая отец Йосиф Йонков, пасионист и енорист в Драгомирово, ме въведе в една картина, която остава след предубеждения, разпри, битки и жертви. Всичко това е историята на Драгомирово, на храмовете там и на общностите, все спорещи, все търсещи права и истини, а в днешно време някак тъжно примирени с резултатите и кротко усмихващи се, загледани унесено в безбройните рози, нацъфтели в двора на букурещката църква „Св.св.Петър и Павел”.
България за първите преселници банатски българи, които идват отсам Дунава и основават Драгомирово със сигурност е била „рай” – мечтана земя, „старото гнездо”, земята на предците; земя, пълна с благо и … рози.

Преселниците
След Освобождението на България през 1878 г. сред българите в Банат се зараждат идеи за завръщане. Амбициите са подкрепени и от писмата на Фердинад Дечев, банатски българин, завърнал се в Северна България няколко години по-рано и учителстващ в селата на католиците от Никополската епархия. Неговият роднина в Стар Бешенов Перко Василчин е най-активният пропагандатор и организатор на преселението, но началото е поставено заедно с баща му Никола и брат му Иван. Подават „прошение” и молбата им е удовлетворена – дават им земя в България, където си изберат. Те избират изоставеното турско село Дели Сюле, Свищовско, и от 1881 до 1883 г. се преселват 141 домакинства от Стар Бешенов и едно от Брещя, въпреки всички трудности и изпитания. Така възникнало ново католическо село, от 1884 г. назовано Драгомирово, по името на генерал Михаил Драгомиров, руският военачалник преминал пръв Дунава при Свищов през 1877 г.
Малко след тях се заселват и българи католици от селата около Букурещ – Чопля и Попещ Леорден. Те основават нова махала, наречена „букурещката”. Двете махали строго пазят териториите си, разделени от широко незастроено място и малка река с мост. След известно време идват и православни преселници - първите са отново от Румъния, следват преселници от Вардарска Македония и една част са „балканджии”, които слизат от Стара планина в новото село. Трудно се живее на едно място, където са събрани пет етнографски групи и две вероизповедания. Мирът се оказва невъзможна мечта и скоро започва дълга история на противопоставяне и мръсни номера.
Първият храм е построен от банатските българи през 1888 г. – „Пресвето Сърце Исусово”. По-инициативни, завършили агрономически училища в Будапеща, донесли модерна техника и начини на работа, просперитетът е неизменна част от живота им на новото място. Перко Василчин дори печели награди на търговски изложения с продукцията си. Останалите групи бивши румънски граждани, благодарение на по-различните отношения с малцинствата във Влашко за разлика от Австро-Унгария, са затворени само в дребното селскостопанско производство, без образование и кой знае какви амбиции. Конкуренцията обаче си казва думата, а и разликите в манталитета също. Банатските българи са със самочувствие на основатели на селото, налагат своите правила и своя език в богослужението в „собствения” им храм. „Букурещчаните” пък, свикнали да се служи на латински в храма, категорично отказват да се съобразят с традициите и езика на банатчани. Първоначално разделят литургиите, но враждите продължават, подклаждани не без намесата на епископа, които се надява да избие от главите на банатчани претенциите им, свързани с език на богослужение и молитвеници, пренесени от Банат. Завързва се една сага между църковни настоятели, вражди и битки, оплаквания срещу свещеници и намеси на епископа, която има печален край.
От всичко това пръв пострадва свещеникът в селото – Григорий Пиеца, пасионист, поляк, дошъл с първите преселници от Банат. Възприел традицията свещениците, който се грижат за банатските българи да се идентифицират силно с тях, той довежда властите в България до умопомрачение като застава на страната на банатските българи в спора с никополския владика. Ето редове от писмото му: „Той е повдигнал поход против нас, българите, и не ще миряса докато не ни пръсне. Целта му е да настани във всички по-заможни енории чужденците”. На въпроса след като е чужденец защо разсъждава така, отговаря „за владиката българи са всички, които мислят по български, които искат да живеят с този народ”. Разбира се, разправата не закъснява и намирайки оправдание с напредналата възраст на свещеника, епископът го премества от енорията и го настанява в Русе да лекува зрението си.
Решението е да се разделят двете общности в две енории. Така през 1922 г. е построена отделна църква за букурещчаните – „Св.св.Петър и Павел” и е назначен техен енорист – свещеник Блажо Ларги, италианец по произход. Това не решава проблема, тъй като за енорийски свещеник на банатчаните е назначен отец Франц, крайно зле настроен към завареното положение – категорично забранява пеенето на български език и дори се опитва да унищожи старите църковни книги и одежди, пренесени от Банат, което тотално вбесява банатчаните, защото е посегателство към най-скъпото, което имат на новото място – пренесените вещи за храма. Опърничавите банатчани отговарят с бунтове и писма до чужди легации.
Битката за влияние продължава при изборите на църковни настоятелства и стига чак до пределите на конкуренцията между спортните и младежки дружества към енориите. Обилно доливат „масло в огъня” православната църква и държавата, всяка по различни пътища – православните в селото и различните институции, занимаващи се с вероизповеданията.
Проблеми идват и от наситено присъствие на протестанти, наричани назаренци, петдесетници, треперисти (името обясняват с треперенето по време на молитва).
В Драгомирово в целия този хаос работят и шест сестри бенедиктинки, които се грижат за децата в предучилищна възраст. В годините се появяват различни католически сдружения и младежки групи, все дублирани в двете енории и враждата, кипяща между тях не затихва.
В цялата тази наситена атмосфера няма само едно нещо – духовност и истинска вяра в Исус Христос. Борим се за своето си пространство, своя храм, своя език, своите молитвеници, а не виждаме човека до нас с реалните му човешки нужди. За нас той е враг, който ни заплашва, който може да е само средство за успех или провал, но не и сътрудник в общото дело. Борим се не за по-добър духовен живот, а за сгради, привилегии, почести.

Резултатите
Кипящият от страсти живот в Драгомирово изведнъж затихва след идването на новата власт през 1944 г. Когато през 1949 г. гонят църковните служители от чужд произход, в църквата „Св.св.Петър и Павел” постъпва свещеник Дамян Талев Антонов и служи вярно до 1991 г., когато идват италианците пасионисти, за да продължат работата в енориите въпреки трагичното заварено положение.
Отец Дамян Талев е роден в Ореш на 21 декември 1911 г., постъпва в малката семинария в Свищов на 15 септември 1925 г., а заминава за Холандия на 7 януари 1929 г. Ръкоположен е за свещеник в Холандия на 25 юни 1941 г. и се завръща в България. В Драгомирово животът му не е лек – след като вземат енорийската къща, той живее през всички години в сакристията към храма, а три сестри евхаристинки живеят в малката пристройка - сестра Лучия и сестра Розалия, племенница на отец Петър Сарийски, името на третата не ни е известно. Сестрите шият юргани и дюшеци, работят в ТКЗС-то и така си изкарват прехраната, като единственият компромис е в неделен ден да не ги викат на работа в стопанството. Тежки години за свещеника и сестрите, но те не се оплакват, а скромно, в труд и молитва, чакат нещата да се променят. В букурещката църква в близост до олтара още се пази грамофона на отец Дамян, заедно с многобройните му плочи - пускал е грегорианска музика по време на литургия. Бил е невероятен проповедник и хората го помнят с добро. След смъртта на монс. Евгений Босилков отец Дамян е администратор на Никополската епархия и я управлява сам, живеейки в Драгомирово, без да е бил епископ до ръкополагането на монс. Самуил Джундрин. Умира на 14 юни 1998 г., гробът е в Ореш, пред църквата.
В банатската църква служи отец Игнат Бадов чак до 1980 г., а после отец Дамян поема и двата храма. Комунистите разрушават голямата двуетажна енорийска къща на банатчаните и свещениците са принудени да преградят храма, за да направят олтарното пространство стая за живеене, а олтарът изнасят напред. И сега, ако идете в Драгомирово и влезете в църквата „Пресвето Сърце Исусово”, в първият момент ще усещате някаква несъразмерност в пространството – прекалено късо за храм. В някогашния център сега стои олтарът от варненската готическа църква, преместен тук, за да се запази от разрушението.
Ако има кой да ви въведе през тайната врата до олтара, ще намерите отзад скромна стая с бедна покъщнина, в която са живели обслужващите храма свещеници. Тази идея за прехода чрез завъртането и скритото отзад се съдържа още в механизма над дарохранителницата, който със завъртане показва две различни пространства - на Кръста Христов и на монстранцата с хостията - единственият такъв в България по думите на отец Йосиф Йонков.
Църковното пространство, отвоювано с толкова битки и злоба, сега се е свило, като е побрало в себе и обикновения делничен живот на свещеника. Защото навън е страшно, защото хората изчезват, защото дори лютите схватки в паството вече ги няма. А бяхме свикнали с тях и ни беше „уютно”, свое си някак…
Езикът на банатските българи, така яростно отбраняван през всички тези години на борба, вече не съществува. Останалите банатски българи в селото говорят само на книжовен български под влияние на останалата част от населението. Вече само един свещеник обслужва и двата католически храма и хората се черкуват заедно, без да претендират вече за нищо. Отец Йосиф Йонков редува неделите и служи ту в единия, ту в другия храм. Две жени се грижат за църквите – от всяка общност по една за своя си храм, но и двата са в еднакво положение – без млади хора, с по няколко възрастни жени и мъже, скрили болката в черни забрадки и мачкани в ръка каскети.
В гробището на селото почива един монах възкресенец, който дошъл да живее при отец Игнат Бадов, също възкресенец, в края на 1953 г., но поради тежка болест лежи три месеца и умира на 9 март 1954 г. Погребан е на 11 март в селското гробище. Името му на малкия надгробен камък вече не се чете. Едва се различава само първото – свещеник Данаил… Отец Йосиф Йонков се грижи за „камъчето”, както той го нарича, но името намира в регистрите, защото времето е изтрило буквите от кръста. Така разбираме, че свещеник Данаил Апостолов е пристигнал от Стара Загора и е бил 85-годишен.
Забравата се мъчи да погълне всичко, а разстоянията се увеличават дори на картата. Пътят между Ореш и Драгомирово е точно 12 километра, но шосето е толкова разбито, че свещеникът обикаля над 30 км. за да стигне. На 9 юли 2005 г. с голяма процесия верните от селата Ореш и Драгомирово поставят 6-метров кръст на хълм между двете села като връщане към миналото, защото през 1933 г. свещениците и верните поставят подобен кръст на хълма в местността Бъзовец. С тържествен водосвет и литургия епископският викарий свещеник Исидор Делин осветява разпятието на 24 септември 1933 г. От тогава местните хора прекръстват местността и всички започват да я наричат “На Кръста”. В годините на комунизма един ден трима ловци от местна ловна дружинка решават, че този кръст им пречи и с дружни изстрели свалят Исус от разпятието и продължават, докато от него не остава почти нищо. Възмездието не закъснява, а толкова години след това идеята да бъде възстановен Христовият кръст на това място идва от местните ловджии.

* * *
Какво е останало сега от цялата бурна история – едно село, заобиколено от хълмове, три махали, три пустеещи храма – два католически и един православен; плодородна земя, от която бликат минерални извори като копаеш за кладенец в двора си; място, където цъфтят най-красивите и ароматни рози, но… няма хора. Дошли са с целия шум и врява на душите си и така са си заминали, неразбрали защо Бог им е дал Рая – на тях и техните деца.


Публикуване на коментар