Телепа – краят на пътя

Преди десет години бях в Телепа за първи път. Това лято пак отидох. Разликата беше отчайваща. Някога бях нарекла това място "границата на небитието". Сега вече не знам какво е – безмълвие и тъга, пустош и … край.

Съдбата на Телепа е знак за идващото, знак, който да ни отвори очите и ушите, да обърне сърцата ни и да ни направи различни. Село Телепа е основано през 1845 г. от преселници от Стар Бешенов. Унгарската администрация по това време му дава име Bolgartelep, а румънската по-късно го превежда като Colonia Bulgara. Намира се на около 10 км от Стар Бешенов.

Търсели земя за обработване. Хем да е близо до родното място, хем да е отделена. Така се появява ново село, където българите католици живеят заедно с унгарци и се разбират чудесно. Храм си построяват през 1852 г., а сегашния датира от 1912 г.

Селото бързо набира сили. Построяват се хубави къщи, уредени дворове усмихнато посрещат посетителите, белосани дръвчета красят улиците. Издигат училище, читалище, дори фонтан блика в приветливия център на селото. Бързо замогнали се на новото място, селяните уреждат с любов своето пространство и храма си. Но изведнъж всичко свършва. В началото на 90-те години на XX век плъзва мълвата, че ще ги изселват. Всички, накуп. Защото на властите им трябва земята за нещо си. И вместо да се борят, да опитат за направят нещо за своето парче земя, за селото си, за храма си, те просто решават масово да се изселят. Първо тръгват малцина и отиват в Бешенов или други съседни селища. Последват ги и останалите с все по-набиращи скорост темпове.

В края на XX век вече няма село. Останали само празни къщи след масово изселване на жителите му. През 2008 година – вече и къщи няма. Две, три оцелели се гушат между гъсталака, появил се на мястото на някогашните дворове. Улиците си личат само по стълбовете и жиците. Ако отидете там, ще бъдете поразени от безвремието и тишината. Няколцината жители, които отказват да напуснат домовете си, гледат посетителите сякаш са извънземни. Останал е само един банатски българин, една унгарка, още едно унгарско семейство и две или три семейства цигани, населили се в празното място заедно с овцете си, пасящи по някогашния китен площад. Унгарката, която до скоро се е грижила за храма, всяка неделна утрин грижливо премита пред дома си, защото така е запомнила, макар да няма нито литургия, нито дори кой да удари камбаната. Прави го заради неделята… и защото така е запомнила.

Времето там е спряло. Единствени овцете с ежедневния си ритъм внасят някакво разнообразие като преминават през очертанията на някогашните улици. Когато отиде някой от Стар Бешенов, рядко, главно за да заведе гости, желаещи да видят разрухата, тогава удрят камбаната, да се чуе гласа й по равното банатско поле и да събуди останалите жители. Защото няма нищо по-тъжно от замлъкнала камбана. Такава, която вече няма кой да чуе и която е спряла да бие, защото дори няма ръка, която да я удари.

Сред полето се издига един самотен храм. Изоставен от хората си. Гласът на камбаната му, макар и рядко, оглася полето, но вече не зове за литургия, нито отмерва някакво време, защото там време няма. Вече гласът й се свързва със случайността и атракцията, но не и със закономерността и призоваването. Така както няма и кой да я чуе, кой да реагира, кой да отвори вратата и да погледне към олтара. Гълъби гнездят там, паяжини обвиват всичко, а леки бели пера нежно покриват олтара, пейките, статуите, обвити с найлон да не се съсипят.

Какво чакат този храм? Чака хората, които разсипани в околните селища, ще се върнат през есента за честването на св. Лука и ще го изпълнят отново. Няма да се върнат всички. Голяма част от тях вече не желаят кракът им да стъпва в Телепа. За да не виждат ужаса, да не си припомнят какво е било и да не допуснат съмненията, че може и те да са виновни за това.

Казват, че собствениците на земи в Телепа не ги продават. Държат си ги. В случай на нужда. Дори все повече банатски българи разказват как като нахлуят много пришълци в старото им гнездо Бешенов, ще идат в Телепа и ще започнат „на чисто”. Ще започнат отново да градят своето село, своя свят, да нареждат продължението на историята ни. Първоначално възприех това като виц, или като фантастика, като поредния мит, който си създаваме, за да търсим упора в несигурността си. После погледнах на всичко от друг ъгъл… Истината е, че никой няма да иде отново в Телепа. Както сме обезценили земята си, водачите си, историята си, както ни е писнало да ни повтарят кои сме и накъде отиваме, така няма и да започнем да строим наново разрушеното. Защото все още не сме разчели знаците по пътя си.