9 юли 2007 г.

На гости при Антон Лебанов

Днес бях на гости на Антон Лебанов, който е живата памет на банатските българи. До неговата помощ прибегнах спешно във връзка с подготвяния анализ на дейността на Дружеството на банатските българи в България, за да ми даде някои ценни сведения.

Повече за Лебанов ще научите като прочетете статията ми "Молба за прошка", публикувана в АБАГАР през април 2005 г., а същата статия, в оригинал и в превод на банатски български диалект, стана увод към първото издание на стиховете му в Банат през 2006 г. Стихосбирката видя бял свят благодарение на културната фондация „PG 33”.

Молба за прошка

Банатските българи прекалено много говорят за историята си. Превърнали са я в част от себе си, в начин за себеизразяване пред света. Малцина от „другите” българи могат да се похвалят, че разказът за пътя на преселванията им се е превърнал в спирала, по която се извива не само миналото им, но и сегашния им живот. Все още децата слушат вечер разказите на дядовци и баби за онова време, когато са се преселвали и за дилемата между двете родни места – за копнежа по старото гнездо България и за вечната тъга по равното банатско поле. И тогава дори немного далечни времена и събития се обвиват в чара на приказното, а участващите лица се превръщат в герои, за които си мислим, че са само фикция, но те може би все още живеят до нас и са част от съвременността ни.
Един от тези герои е Антон Лебанов – жива легенда за банатските българи, който търпеливо понася „забравеността” си след попадането в книгите, описващи историята на българите в Банат, и се бори вътрешно с вечните въпроси, които измъчват всеки преселник.
Роден е във Винга (основана през 1741 г. от преселници чипровчани) на 14 ноември 1912 г. Завършва гимназиалното си образование през 1931 г. в лицея на отците пиаристи в Тимишоара. Орденът на пиаристите е повикан от Рим от чипровчанката баронеса Маргарита Бибич, за да обслужва училището за децата на крепостните в имението й „Света Ана”. После го мести в Тимишоара, а в старата сграда могат да се видят великолепни дърворезби от 1788 г. По-късно, през 1912 г. училището се мести в нова сграда, която и до днес украсява града. Антон Лебанов се дипломира през 1935 г. по специалността „право” в университета в Клуж и веднага започва работа като стажант-адвокат във Винга. През 1938-39 г. отбива военната си служба и продължава да работи като адвокат в родното си село.
Общността на банатските българи изживява етно-културно възраждане между двете световни войни, в което се включва целия интелектуален потенциал в различна степен според възможностите си, но винаги отдавайки цялата си младежка енергия за едно дело, което приобщава банатските българи отново към старата родина като възвръща за нов живот названието „българи”, или „банатски българи”, редом до старото самоназвание „павликяни”. Сред младите малцинствени лидери се открояват Карол Телбизов от Стар Бешенов и Антон Лебанов от Винга.
През годините на учение в лицея и университета Лебанов започва да пише поезия на родния си диалект, който е признат за втория вариант на българския книжовен език. Първите му стихове са свързани с родния дом, природата, различни наблюдения и чувства. Активната обществена позиция на автора го кара да започне да пише за малко по-различни цели, а именно – „събуждането” на банатските българи и осъзнаването им като малцинство с права и отговорности. Публикува в започналия да излиза от 1935 г. в Тимишоара вестник „Банатски български гласник”, издаван от Карол Телбизов, но преди това стиховете му се използват като манифест при различни сбирки на общността. През ноември 1932 г. завършва поемата „Събуждане”, която представлява първия призив за ново възраждане. Носталгия по миналото и връщане назад във времето води мисълта до активизиране на всички сили за връщане на онова славно време под формата на нов живот на общността, а главната цел е единението и съхранението й.
В началото Лебанов сътрудничи на Телбизов при издаването на вестника със статии и стихове и е представител на изданието във Винга. През 1937 г. става отговорен редактор, а след като Карол Телбизов се изселва в България, поема цялата работа около вестника от ноември 1940 г. до собственото му изселване през 1943 г.
Зов за единство
Една от статиите на винганския адвокат Антон Лебанов с дата 15 март 1936 г. представлява своеобразна програма за действие на банатското българско малцинство с основна идея за единство в „мисленето, усещането и работата”. Главният проблем на всички издания на малката общност както в по-далечното минало, така и в по-близкото, е нуждата да убеждават читателите си да бъдат единни, за да оцелеят. Лидерите и печатните им издания се заемат с нелеката задача да мотивират, да събудят, да предизвикат действия за спасяването на идеите и традицията, които пък ще определят наличието на бъдеще. Нуждата от подкрепата на цялата общност за успеха на делото е от съществено значение, но почти не се разбира от масовия читател. Остават все пак следи от усилията под формата на вестници, книги, събития, които освен да попаднат в редовете на историята, имат и надеждата, че някой все някога ще се събуди от този повей, започнал в митичното време на миналото и ще издигне отново глас, за да продължи започнатото. И тази надежда дава смисъл на всичко.
Лебанов участва като част от делегацията на банатските българи и в проведения „първи извънреден конгрес на представителите на българите, населяващи всички покрайнини на Румъния” на 21 и 22 май 1936 г. в сградата на българското училище в Букурещ. Двамата с Карол Телбизов са избрани в Изпълнителния комитет. През 1939 г. се създават условия да се създаде Организационен комитет на Българското народно общество в Банат с председател Петър П. Телбис, подпредседател Антон Лебанов и секретар Карол Телбизов. Исканията на банатските българи са изложени в меморандум и гласят: кметовете, назначавани в българските селища да бъдат българи; да се въведе български език в началното училище в селищата с българско население; да се довърши аграрната реформа и да се оземлят всички правоимащи; да се създаде земеделско училище с преподаване на български език във Винга и др.
Една от най-забележителните страници от историята на банатските българи в Румъния е спасяването през 1941 г. на над 1100 военнопленници етнически българи от Вардарска Македония, Западните покрайнини, Тимошката област и югославски Банат, пленени от югославската армия и попаднали в германски лагер в Тимишоара. Основният организатор на акцията е Антон Лебанов, който дава пример за действена съпричастност към всички представители на българските общности независимо дали са във или извън границите на днешна България. Спасяването се извършва с посредничеството на българската легация в Букурещ като част от дейността на Щаба на българската войска по освобождаване на военнопленници от бившите армии на Югославия и Гърция. На молбата за помощ, отправена от попадналите в германски плен българи, веднага се отзовава банатският българин Антон Лебанов, който се свързва с легацията, за да стане възможно организирането на освобождаването им. Заедно със съмишленици като съпругата му, инж. Антон Дерменджин, фармацевта Рафаел Телбис, студента Никола Островски и др. провеждат акции в селата на банатските българи за набавяне на храна и помощи за пленниците в лагера.

Новото „старо гнездо”
Антон Лебанов се преселва в България с последната голяма преселническа вълна през 1943 г. Неговият разказ за това пътуване все още предстои да бъде записан със собствената му ръка (както ни обеща) и да се превърне от нещо съкровено скрито в емоционално предаден текст, който да остане за тези след нас. Настанява се в София и работи в Дирекция „Печат” в Министерство на информацията, в Българската телеграфна агенция като редактор с унгарски и румънски език и като кореспондент на румънската агенция „Аджерпрес”. Непрекъснато поддържа връзките си в останалите в Банат сънародници, а късното му поетично творчество е свързано главно с годишнини, чествани от общността.
От две години се чака неиздадената му стихосбирка „Младежки спомени”, със стихове от периода 1929-1935 и няколко по-късни творби от периода 1991 -1996 г., да види бял свят. Инициативата е на Съюза на банатските българи в Румъния и да се надяваме, че авторът, въпреки преклонната си възраст, ще доживее да докосне с ръцете си тази книга.
Стихотворенията в сбирката са разнородни, но ги обединява едно – носталгия и постоянен стремеж да дадеш от себе си всичко, на което си способен, за благото на общността. Дълбоко някъде в гънките на строфите, най-вече на по-късните стихове, пулсира чувството за вина, което изпитва всеки, откъснал се от родното място и потърсил различен живот на друго място. Отново и отново поетът ще се връща в мислите си в полето на Банат, ще броди из улиците на Винга, ще гледа с насълзен поглед двете кули на исполинската църква и ще повтаря като заклинание в „Ода за Винга”:
“Bil sam ti prez celata razdela verin
Sas celutu mi sarce balgarin-palucenin!
Ni sam te zabravil nikace,
Milu rodnu mestu muje,
makar ci sam te napusnal jos na mladini
za tuj te mola nide mi se sardi i mi prusti…”
Преселниците са научени да диалогизират. Със заобикалящите ги, които заварват на новите места; с оставащите в родните села; с различните култури, който срещат по пътя и най-вече със себе си и спомените си. Защото трябва да се разказва, трябва да се изговаря всичко, което ни заобикаля, за да остане, да се запази някъде въпреки несигурния менящ се свят – дори само в нечия памет или в надраскани набързо редове. Затова и диалога с родното място не спира и дори се задълбочава с годините, когато хората, преживели всичко изминато с нас, вече ги няма, а младите са замаяни от днешните си грижи. Затова и Антон Лебанов е достигнал до интимността на една „Изповед”, чиито стихове отразяват мъката, но и радостта от споделеността:
„Мисельта ми се къде тебе пътува,
сърцито ми чъсту тебе те сънува,
родну месту със спомене скъпи,
със радуст, булеви и мъки.

Кога дода макар и за день-два
се радвам и се усещем у дома.
Радвам се, чи ни ми се сърдиш,
Радвам се, чи ни ме пъдиш.”

Терзанията на пътуващата душа, която се измъчва от чувството за вина и моли за прошка намират покой в единението с родното, където с тихите стъпки на майка и баща, със звука на камбаните и шума от познати родни гласове се събира в едно минало и бъдеще и всеки от своето място по пътя се слива с другите, витаещи по спиралата.
Старите легенди на банатските българи се вплитат с новата история на общността и сред тъмнина, опасности и като че ли постоянна заплаха от свършване на нашия свят, виждаш как все пак нещо оцелява, нещо се движи и напредва към светлината, въпреки мъките, загубите и терзанията. И макар да ти се струва, че разсъмване не може да има, защото всичко е опитано и изстрадано, а злото на разрушението и забравата е надвиснало над главите ни, то все пак ще дойде – онова светло и ясно бъдеще, което ще се изпълни с истории, които означават нещо, колкото и да не ни се вярва сега, защото и ние сме сред героите и усилията ни да разберем и променим ставащото все ни се струват нищожни.
Героите на тези истории като Антон Лебанов са имали много шансове да се върнат назад и да променят хода на събитията, но не са го направили, защото са се осланяли на нещо – че има добро на този свят и то е предопределено да оцелее и да е за нас и за идващите след нас. Какво остава след извървения път? Носеното до смъртта чувство, че си изневерил на родното място, че си се отказал от нещо, което е трябвало да изпълниш, че си загубил корените си. Но за банатските българи, които се завръщат в старата родина това терзание е в още по-голяма степен, защото са вечно разкъсани между две родни места, между два притегателни центъра, които едва ли някога ще изгубят напрежението помежду си. Целият живот е едно терзание от опънатата до скъсване връзка и сълзите в очите от мъката се превръщат в сълзи на радост след като „бягството” е простено. Но без това бягство нямаше да има дългия път на преселенията, на отиванията и връщанията, на родовите връзки отсам и оттатък Дунава, че и по-далече по белия свят. В мислите ни тези места и мигове от живота на общността съществуват едновременно и борбата за запазване на единството им наистина си заслужава. А молбата за прошка осветява душите ни…

Светлана Караджова
Публикуване на коментар