Нашето живеене в този свят се определя от идеи, правила, цели, стремежи, които би трябвало да са общовалидни, общозначими и общотърсени. Именно в търсенето или степента на неговата липса се провиждат разликите в това, доколко всеки един от нас вижда мястото и ролята си в процеса. Една много хубава мисъл на Блажения Августин ни казва, че пътят към обетованата родина „трябва не само да се вижда, но и да се обитава” и в нашето отношение към бъденето ни и обитаването можем да очертаем границите на готовността ни да вървим изобщо.
Общностите, към които принадлежим, било по-малки или по-големи, са постоянно заплашени да спрат „вървенето” и да се оставят кротко да дочакат края си. Потънали във фантазни и помпащи самочувствието ни истории, легенди и спомени, те непрестанно излъчват словопотоци от рода на „селото умира, енорията умира, Църквата запада, общността не съществува”. Нагнетеността на тези отрицателни и наситени с идеята за отвъдност, поради честото присъствие на „умирането”, картини за света се увеличава толкова повече, колкото някакви слаби опити за стъпки напред се мъчат да придвижат поне на сантиметри цялата тежка и нежелаеща да мръдне конструкция на общностното съзнание.
И тогава се оказва, че непрестанно живеем в парадоксална ситуация. Вместо всички ние да хвърляме сили да осъществяваме мечтите си, дарбите си, идеите си, доброто в нас, то ние сме постоянно заставени да се борим срещу злото, което се излъчва (отново от нас) и което иска да смачка дори самия порив към дейност в посоката на доброто. Ние като общност се самоизяждаме, задушавайки сами себе си в негативизъм и налагане на вегетиращия модел на съществуване, който се оказва по-силен, по-масов и по-смачкващ. Животът ни се е превърнал в говорилня, в която отвсякъде чуваш хленчещи гласове – все нещо не върви, все някаква криза ни пречи, постоянно ни се случва нещо лошо, всеки един миг е видян от гледната точка на лошото в него и на желанието на всичко около нас да ни смачка, а пък ние в изкривената си ценностна система се опияняваме от именно това смачкване, което превъзнасяме в обговарянето му и му придаваме неимоверна плътност като сме му позволили да присъства в битието ни.
Тази „заспалост”, мъчеща се да убие будните с приспивните си отровни песни на негативизма, е проява на комплекса да растем, да бъдем, да развиваме това, което ни е дарено, защото по този начин бягаме от отговорност. Защото СИ ни е удобно да гледаме и да говорим, да СЕ оплакваме и да търсим виновни, да СИ тънем в някакви си наши винаги правилни становища (и в боклука пред вратите си). Ситуацията много напомня поставянето на диагноза и даването на рецепта за лечение. Ясно виждаме грешките (на другите предимно), ясно виждаме умирането, знаем защо става така, но целта не е изцеление. Целта е още по-голямо потъване в отчаянието и ликуване от успешно изпълнената мисия. Защото излагаме проблемите не за да ги осмислим и да се опитаме да променим нещо чрез лечение, а за да се оправдаем в бягството си.
Подобно поведение води до разпад на общността. Тези лъже-пророци, говорещи по мегдани и сбирки, обикновено свършват с говоренето и констатирането на кризата. Те само „виждат”, но отказват да „обитават” пътя, отказват да изживеят последните метри до умирането, участвайки съзнателно в ставащото, отказва да бъдат и да обитават.
Друга част от общността, която обратно – никога не „говори”, но пък вечно се оплаква задкулисно, че другите говорят, правят, ходят, питат, вечно коментира казаното, чоплейки раната допълнително и помагайки й да разнесе зловонието си още повече. Тя също „вижда”, но не само, че не иска да изрази открито отношение, отново пазеща в егоистичното си лоно своето си съкровище, което дори като споделяне не желае да направи достояние на останалите, но тя също не иска да обитава, не иска да бъде по пътя, а отново стои отстрани.
Описваните състояния не са константни за определена група, те по-скоро са временни и сменящи се при всички, което навява надеждата, че все пак ще дойде и момента, когато в един и то по-дълъг период от време, за по-голяма част от хората ще настъпи онова осмислено по различни от досега изброените критерии, когато виждането няма да спре до там, а погледът ще породи действие, ще породи присъствие, истинска загриженост и отговорност.
Думата „обитавам” е много близка до старата българска дума „обвитавам”, която носи семантиката на „витаенето” и връзката по вертикала. Именно там е ключът за истинското ни съществуване на тази земя. Не пищните и зловещи до неузнаваемост картини на хоризонталното ни битие, което заплашва да ни смачка с реалността си, а нещо, което стои над нас и пред което ние можем да стоим само ако сме осмислили смирено истинското си място. Само ако постоянно държим съзнанието си отворено за връзка с Бога, като истинския Критерий, по който да насочваме мислите и делата си, само тогава можем да бъдем сигурни, че и „обитаването” ни на тази земя и на този свят ще е изпълнило мисията си.
Общностите, към които принадлежим, било по-малки или по-големи, са постоянно заплашени да спрат „вървенето” и да се оставят кротко да дочакат края си. Потънали във фантазни и помпащи самочувствието ни истории, легенди и спомени, те непрестанно излъчват словопотоци от рода на „селото умира, енорията умира, Църквата запада, общността не съществува”. Нагнетеността на тези отрицателни и наситени с идеята за отвъдност, поради честото присъствие на „умирането”, картини за света се увеличава толкова повече, колкото някакви слаби опити за стъпки напред се мъчат да придвижат поне на сантиметри цялата тежка и нежелаеща да мръдне конструкция на общностното съзнание.
И тогава се оказва, че непрестанно живеем в парадоксална ситуация. Вместо всички ние да хвърляме сили да осъществяваме мечтите си, дарбите си, идеите си, доброто в нас, то ние сме постоянно заставени да се борим срещу злото, което се излъчва (отново от нас) и което иска да смачка дори самия порив към дейност в посоката на доброто. Ние като общност се самоизяждаме, задушавайки сами себе си в негативизъм и налагане на вегетиращия модел на съществуване, който се оказва по-силен, по-масов и по-смачкващ. Животът ни се е превърнал в говорилня, в която отвсякъде чуваш хленчещи гласове – все нещо не върви, все някаква криза ни пречи, постоянно ни се случва нещо лошо, всеки един миг е видян от гледната точка на лошото в него и на желанието на всичко около нас да ни смачка, а пък ние в изкривената си ценностна система се опияняваме от именно това смачкване, което превъзнасяме в обговарянето му и му придаваме неимоверна плътност като сме му позволили да присъства в битието ни.
Тази „заспалост”, мъчеща се да убие будните с приспивните си отровни песни на негативизма, е проява на комплекса да растем, да бъдем, да развиваме това, което ни е дарено, защото по този начин бягаме от отговорност. Защото СИ ни е удобно да гледаме и да говорим, да СЕ оплакваме и да търсим виновни, да СИ тънем в някакви си наши винаги правилни становища (и в боклука пред вратите си). Ситуацията много напомня поставянето на диагноза и даването на рецепта за лечение. Ясно виждаме грешките (на другите предимно), ясно виждаме умирането, знаем защо става така, но целта не е изцеление. Целта е още по-голямо потъване в отчаянието и ликуване от успешно изпълнената мисия. Защото излагаме проблемите не за да ги осмислим и да се опитаме да променим нещо чрез лечение, а за да се оправдаем в бягството си.
Подобно поведение води до разпад на общността. Тези лъже-пророци, говорещи по мегдани и сбирки, обикновено свършват с говоренето и констатирането на кризата. Те само „виждат”, но отказват да „обитават” пътя, отказват да изживеят последните метри до умирането, участвайки съзнателно в ставащото, отказва да бъдат и да обитават.
Друга част от общността, която обратно – никога не „говори”, но пък вечно се оплаква задкулисно, че другите говорят, правят, ходят, питат, вечно коментира казаното, чоплейки раната допълнително и помагайки й да разнесе зловонието си още повече. Тя също „вижда”, но не само, че не иска да изрази открито отношение, отново пазеща в егоистичното си лоно своето си съкровище, което дори като споделяне не желае да направи достояние на останалите, но тя също не иска да обитава, не иска да бъде по пътя, а отново стои отстрани.
Описваните състояния не са константни за определена група, те по-скоро са временни и сменящи се при всички, което навява надеждата, че все пак ще дойде и момента, когато в един и то по-дълъг период от време, за по-голяма част от хората ще настъпи онова осмислено по различни от досега изброените критерии, когато виждането няма да спре до там, а погледът ще породи действие, ще породи присъствие, истинска загриженост и отговорност.
Думата „обитавам” е много близка до старата българска дума „обвитавам”, която носи семантиката на „витаенето” и връзката по вертикала. Именно там е ключът за истинското ни съществуване на тази земя. Не пищните и зловещи до неузнаваемост картини на хоризонталното ни битие, което заплашва да ни смачка с реалността си, а нещо, което стои над нас и пред което ние можем да стоим само ако сме осмислили смирено истинското си място. Само ако постоянно държим съзнанието си отворено за връзка с Бога, като истинския Критерий, по който да насочваме мислите и делата си, само тогава можем да бъдем сигурни, че и „обитаването” ни на тази земя и на този свят ще е изпълнило мисията си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар