29 август 2007 г.

Храмовете в Трънчовица

Писах в блога си преди време за посещението ми в Трънчовица. От това пътуване се появи статия за рубриката на АБАГАР "Храмове в руини" (www.abagar1.com), която излезе в новия брой и засега освен на хартия е и в pdf-формат в архива на сайта. Пускам я и тук, за да мога да сложа слайдошоу и да посетите и вие виртуално селището. Снимките са под текста:

Когато забравим Чии сме

Всеки човек някога в живота си стига до момент на объркване, отчаяние, загуба на пътя, в който се обръща назад, уплашен от ставащото с него и търсейки причините, се оглежда наоколо, за да намери виновните. Започва да обвинява всички и всичко, сипе хули и обвинения, вади чужди кирливи ризи, тръби до небето за нечии прегрешения, само и само за да заглуши съвестта си и да спре надигналия се вой в душата му, който обвинява единствено него самия. Когато гордостта заглуши всички други гласове и самонадеяността яростно разхвърля на разни посоки всички разумни доводи, бранейки честта на единствено почитаното Его, тогава започва рушенето и умирането. Бавно и като че ли незабележимо, до мига, в който ще стане видимо и плашещо. За да ни накара да отворим сърцето си, да се отречем от измамните залъгвания на себеиздигането си, от стъклените основи на величието ни, от огледалните проекции на нашето нищожество, превърнато в грандиозно великолепие и пищност в замъглените ни и слепи очи, отказващи да видят Истината. Забравили чии чеда сме, всеки миг погубваме даденото ни, защото не ни стигат силите да загърбим егоизма си и отричайки се от себе си, да се оставим в Божиите ръце, които търпеливо чакат нашето обръщане.
Има в Никополска епархия един храм, чиято история е като картина на човешкото падение в издигнатата до небето гордост. Едва ли сте чували за него, едва ли сте го виждали, едва ли ще се помни, ако никой не разкаже за него и за хората, които са го построили. В село Трънчовица, намиращо се на 35 км южно от Дунава, близо до град Левски, има два храма – единият на хълма в центъра на селото, а другият в Долната махала, който не се вижда от пътя, идващ към селото. Единият горе, а другият долу – различни по място и време, по амбиции и участ, те свидетелстват за разигралите се през годините събития.

Храмът „Светият Кръст”

Разказът ни ще е за по-късно строената църква в Долната махала. Казва се “Светият Кръст” и въпреки името си, става символ на погрешно поетия път. В края на 20-те години на XX век в статията за енорията в Трънчовица в календара „Св. Кирил и Методи” (стр. 137-142, 1929 г.) отец Рихард Хофман прави една поразителна характеристика на трънчовени, които тънат в бедност и морален упадък: „Главната причина на тоя морален и материален пропадък не са условията на живота, или лошите реколти, или войните, а само гордостта. Всеки иска да живее за себе…” Съзнанието за единство отдавна било приспано и непосещаването на църквата било само един от знаците, че общността се разпада и истинските основи на загрижеността за ближния и живота за другите отдавна били срутени.
Именно по това време избуява бясното желание за изява и за издигане на себе-си-то си. В центъра на селото има храм – „Архангел Михаил”, строен през 1874 г. по времето на отец Евгений Валенте, от православни майстори от Трявна, като това оставя следа в тимпана на храма, приличащ на кобилица и издаващ връзката с православните храмове, защото тимпана в католическите е триъгълен по принцип. Строи го майсторът на храмове Уста Генчо Кънев от Трявна, втория по слава след Кольо Фичето. Това влияние на възрожденската православна архитектура превръща храма „Архангел Михаил” в забележителност не само за католиците.
Обаче в края на 20-те години сред населението се надига ропот – малка им е църквата, имат нужда от друга – по-голяма. Когато опустеят душите и светът ни се вижда тесен и няма къде да се скрием, се юрваме да го разширяваме някак – я с деятелност, я с градежи до небесата, я с превъзнасяне на качества невиждани, че и несъществуващи. Жителите на Долната махала, начело с помощник-енориста отец Плачидо Корси се амбицират да си построят църква и те. Странно как през замъглените очи на заглушената съвест са се виждали тези многобройни верни имащи нужда от храм, след като по същото време отец Рихард, енористът, свидетелства, че посещаемостта на храма е значително намаляла, а егоизмът е избуял до такива степени, че къщи обезлюдяват, а ниви запустяват от дразгите между хората.
В началото на 30-те години долненци, начело с отец Плачидо Корси се захващат да строят. Владиката бил против намерението им и дълго упорствал, но накрая се поддал на напора и все пак отпуснал пари за малка църква, колкото да им угоди на хатъра. Здравият разум, обаче, отдавна не функционирал и, напук на доводите, трънчовени се заловили здраво за издигането на „своята” си църква. Проблемът, че няма подходящ терен не ги плаши. Избират мястото под голямата чешма, където пороите били ежедневие, но кой ти мисли за подобно нещо в бесовостта на себедоказването. Първоначално все пак се замислят – пороите и неустойчивата почва ги плашат и започват да преговарят с един бедняк, да разменят парцелите. Човекът не се съгласява – или за да се опита по свой начин да спре безумието на строежа, или пък вероятно завладян от същия егоистичен стимул да властва над ситуацията, я за пари, я просто да докаже „силата си” в кризисната ситуация, без да мисли, че храмът е по-важен и трябва да се построи на здрава почва.
След като не получават друг парцел, все пак започват да строят на баира под чешмата, сред течащите води и напук на волята на епископа. Ей така, просто да докажат, че могат да направят каквото си поискат. Парите, отпуснати от епископа за малък храм, не стигат за амбициозните им проекти. Затова прибягват до хитрост, макар че пак лъжат самите себе си и никой друг – правят стените много тънки, а всичко отива за голямата камбанария, която трябвало да разглася по света успеха им. Тънки стени, а тежък покрив и още по-тежка камбанария. Не слагат трегери, за икономия, или пък кой знае защо, и само десет години след освещаването й през 1933 г. стените започват да се огъват от тежестта.
„Светият Кръст” не само архитектурно е копие на немската църква в Бърдарски геран. И двете са строени след караници между хората, и двете са строени напук на някого, за да докажем себе си и да не се подчиним. Все пак немската църква е много по-красива, някак по-достолепна, много здрава, строена е от немци, което не е маловажен факт. При църквата в Трънчовица имаме някакво лошо копие на първия подобен опит да се извоюва самостоятелност напук на всички. Строят я българи и макар да копират всичко, резултатът е повече от плачевен. В „Светият Кръст” се събират егоизъм и мания за величие, за самоизтъкване и отделяне, но полученото е една крехка постройка, която дори не удържа напора на заложения замисъл за величие.

А как е било преди…

Много е странно как се стига до това бесовско себеизтъкване и борба за надмогване на личното над общото през XX век, като знаем каква богата е историята на селото откъм католическо присъствие и успехи. Първите сведения за Трънчовица са от ХІV век, когато селото се е наричало Павликянска Трънчовица. В началото на ХVІІ век жителите му приемат католицизма и започва бурен растеж, защото през 1647 г. е учредена Никополската католическа епархия и за нейн пръв епископ е ръкоположен Филип Станиславов. Той поема своите владишки задължения през следващата 1648 г., и се настанява в Трънчовица, отстоящо на около 30 км южно от град Никопол. Първата му задача е да построи храм и училище. Заедно със своя съученик от Лорето, свещеник Иван Павлов, построяват в Трънчовица училище, познатото по-късно под името "Школата". То е просъществувало повече от три века и е било основание да се поддържа буден духа и стремежа към просвета. Има хипотеза, че първата печатна новобългарска книга "Абагар" е създадена именно тук, в Трънчовица, а по-късно отпечатана в Рим през 1651 г.
След Чипровското въстание погромът над католиците в Никополско е потресаващ и голяма част от тях поемат по пътя към тогавашната Австрия, към Банат, за да се превърнат в банатските българи, част от които се връщат след Освобождението на България, вече в новото си качество и със самочувствието на европейци.
В запустелите села на някогашните павликяни след почти сто години идва момент, когато отново да закипи живот. На 28 юли 1781 г. от Рим тръгват първите двама отци-пасионисти за село Трънчовица от Никополската епархия, за да служат и укрепват духа на изстрадалото население. След дълго и мъчително деветмесечно пътуване отец Франческо Ферери и отец Джакомо Спиранди на 1 май 1782 г са вече в Трънчовица. Цялото село тогава наброявало 338 души. Свещениците говорели добре български и само където се затруднявали ползвали подготвените книги.
Академик Любомир Милетич, посетил Трънчовица през 1898 г., казва, че в селото няма дюкян или кръчма, но има училище, макар и изградено от кирпич, от каквото са направени и останалите къщи на близо 900-те жители. "Но колко умни и талантливи деца има, понесли в душите си мечтата си да учат и да знаят!" - възкликва академик Милетич. Какво става с тези будни деца после, защо настъпва упадъка през 20-те години на XX век? Защо се озлобяват неимоверно, когато идва 9 септември 1944 г.?
Сградата на Школата е разрушена от жителите на Трънчовица през 1960 година, вероятно по същото време, когато яростно е разрушена и почти новата двуетажна енорийска къща, от която сега няма и следа. Стъпкано е цялото минало и всичкото служене на Бога и на хората, за да се издигне за пореден път своето лично величие.

Замлъкнали камбани

Паметта за това преди нас не бива да се губи. Трябва да сме будни, за да не оставяме времето да отмие причините за падението и промяната в хората и да не можем вече да различаваме пътищата, които ни предстои да извървим. Има едни замлъкнали камбани на камбанарията на „Светия Кръст”. Те стоят сами сега и чакат някой да ги свали, ако изобщо посмее да се качи на очакваната да падне сграда. Гласът им е разнасял най-вече славата на личните успехи на енориашите, построили този храм, а сега са самотни и неми, като изгубили пътя деца, които дори нямат вече сили да плачат…
От 1952-1960 г. пазител на храма „Светият Кръст” е отец Йосиф Йонков като помощник на отец Йериней. Когато при тях настаняват интернирания монс. Богдан Добранов, кмета на Трънчовица гони отец Йосиф под предлог, че са станали вече много на едно място и селото няма нужда от трима накуп. Изгонения отец Йосиф Йонков тогава отива в Малчика, където не било много по-различно откъм гостоприемство на жителите.
Да пазят крехката постройка на „Светият Кръст” през годините се изреждат няколко помощник-енориста - един от тях е конвентуалеца отец Иван Гаджов. Живял е в малка стаичка, долепена до храма, скромно и смирено след всички впечатляващи години в странство. Роден е в Секирово през 1910 г. Учи първоначално при отците конвентуалци в Буюкдере, в Цариград, а завършва обучението си в манастира в Асизи. Ръкоположен е за свещеник на 30 август 1933 г. (когато е осветена църквата „Светия Кръст”) в базиликата „Свети Франциск”. От 1934 г. е помощник-енорист в градчето Спело до Асизи. През 1940 г. учи източен обред и се връща в България през 1941 или 1942 г. по молба на епископ Кирил Куртев, за да служи в енориите от източен обред. През 1951 г. успява да избяга в Цариград, а от там в Рим. През 1959 г. се връща с един мотоциклет от Рим, а властите го задържат и разпитват дълго. Пращат го в Секирово, но монс. Коков не му дава работа и той заедно с отец Недялко Романов, също конвентуалец, отиват в Северна България, където епископът ги приема. През 1963 г. още един конвентуалец е освободен от затвора – отец Петър Сарайски, който отива в Ореш. Отец Иван Гаджов умира в Трънчовица през 1973 г. До последно остава пазител на втория храм в селото. Погребан е в Секирово.
Вятърът и дъждът вършат делото си и храмът се руши с всяка изминала година. Покрит е с цигли от Летница, ковани с гвоздеи, а за 50 години и гвоздеите не издържат, не само хората – късат се и при буря всички от източната страна падат, чупейки и останалите. Дъждът вали направо вътре и руши и така очакващата да се срути скоро сграда, едва удържаща напрежението на скъсването на стените. Църквата е затворена вече две години и всичко е изнесено отвътре.
Останали са само хубавите камбани в голямата и тежка камбанария на изоставения храм „Светият Кръст”. Мълчат и си спомнят как са разгласяли навремето изтъкването, гордостта, успеха напук на всички и всичко. Ето ние победихме, сами, построихме наша си църква, въпреки забрани, здрав разум, природни трудности. Кой ще ни се опре! Дори и Бог е забравен, макар това да е Негов храм, посветен на Кръста, като символ на страдание и спасение. Затова и камбаните са обречени да замлъкнат, защото когато нашият собствен глас изразява само егоистичните и себе-доказващи подбуди и стремежи, тогава винаги идва възмездието. Стените на сламената ни къща се пропукват, неиздържали тежестта на тежката камбанария, направена да смае света, сипеща в трепета на въздуха възхвала само на нашата собствена слава. Водата, текла на порои някога на същото място, сега е останала в коритото на чешмата над храма, а суша мори селото и зноен вятър обгаря като предупреждение дървета, животни и хора. Хората изчезват – процесът е започнал още в края на 20-те години, а сега селото умира, задъхващо се в последните си дихания. Камбаните губят гласа си, защото няма вече кой да проглася подвизите си. А за покаяние и Божия прослава още няма прогледнали…
Остава да пази пламъка старата църква на хълма – „Архангел Михаил”, след дълги години на духовна суша отново със свой енорист. Дано усилията му да работи с Божия помощ за спасението на енориашите си, да успеят да дадат плодове във вкаменената душа на Трънчовица.
Бог, забутан някъде в тъмното на мислите ни, осветява с бликаща светлина погрома ни и чака да обърнем сърцата си към Него, та в жарката пустиня на изгореното от делата ни, да прозрем откъде идва всичко и чии сме всъщност. Извървели стръмния път по изкачването по планината на собствената ни гордост, милостиво сме съборени от върха на самозабравата ни, за да проумеем Истината и да видим с очите на сърцето си къде сбъркахме, та поискали прошка да влезем в новата земя, обещана ни по наследие.



Публикуване на коментар