11 ноември 2007 г.

Тихо преминала годишнина

В Бърдарски геран всички познават отец Асен Яков Генов. Свещеникът, който е кръстил повечето от днешните обитатели на селото, венчал по-малко, и погребал всички покойни от 1968 г. насам, откакто живее с нас. Малцина го забелязват. Просто не обръщат внимание на храма, а какво остава за свещеника. Тази есен за пореден път верните, които ходят редовно на литургия и уж са загрижени какво става в енорията, забравиха, че енористът ни има годишнина от едно много важно събитие в неговия живот.
На 4 ноември 1951 г., една година преди католическите процеси срещу католическите духовници, са ръкоположени трима млади свещеници в Никополска епархия. Един от тях вече е покойник – отец Йосиф Минчев. Останали са двама – отец Йосиф Йонков и отец Асен. Тази есен се навършват 56 години от ръкоположението им.
С извинение за закъснението и с признателност за молитвите и грижите през всички тези години помествам тук статията си за отец Асен Яков Генов, излязла в АБАГАР бр.2 / 2005 г., за да може всички да се запознаем по-отблизо с този, когото би трябвало да познаваме по-добре, защото не е случаен човек, а е нашият енорийски свещеник.
Доста неща са се променили от 2005 г. досега и някои факти от статията ми са остарели (например годините през които е в селото ни - вече 39 на брой), защото сестрите напуснаха и отец Асен отново е сам в енорийската къща. Непроменени остават само мъката му от неразбирането на хората и равносметката след всички тези години, в които е била незабелязана голямата му любов и грижа за всички нас. Все още има време да променим себе си и да поправим грешките си, защото той е все още сред нас и ни чака така, както ни е чакал при кръщението ни - с надежда и вяра...
Гласът на безгласните

Колко много звуци има в тишината, а когато се научиш да ги различаваш, се сблъскваш с проблема как да се ориентираш в посланията, които носят. Викът на мълчанието засяга не ушите ни, а дълбоките кътчета на душите и ни кара да се замисляме все повече и да се ровим из посланията, предавани безгласно.
Понякога едно присъствие говори много повече от проглушаващи ефира фрази, обвиващи в думи нечий стремеж към показност и забелязани действия. Едно от тези тихи, но знакови присъствия все още витае в църквата в Бърдарски геран. От 36 години в тази енория живее и служи отец Асен Яков Генов – тих и непретендиращ за слава, но достойно носещ кръста си.
Роден на 12 май 1925 г. в село Малчика, община Левски, в бедно семейство със седем деца. Майката Яна умира млада, а бащата Яков бил много вярващ човек. От петима братя и една сестричка, починала съвсем малка, лека полека до днес остават само двама – единият е отец Асен.
Детството му е типичното за всички деца от селски семейства по това време – пасе добитъка на полето, ходи на училище, играе и възприема света около себе си като прекрасен в даровете си и малко тъжен в реализацията им. През 1938 г. приема първо причастие, а миропомазване получава през 1939 г. и заминава за семинарията в Свищов. Свещеникът, който го изпраща от родната енория, е отец Стефан Драгалиев. После отива в Русе, където учи теология и се подготвя да стане свещеник. Ръкоположен е в Малчика от епископ Евгений Босилков на 4 ноември 1951 г.
Първоначално служи в „горната” църква в Белене – „Свети Антон”, след това в Асеново, после пак в Белене четири години, и пак в Асеново единадесет години, а след това идва най-продължителния му престой – от 1968 г. до днес е в Бърдарски геран.

Без-гласието

Той не говори много, затова няма как да изтръгнете от него нещо повече за житейския му път. Няколкото документа, които може да намерите, само бледо ще ви покажат спирките му, но без да дадат пълна престава за изживяното. Много е трудно да разчиташ мълчанието и да разбереш значението му. Донякъде съм облагодетелствана, защото отец Асен е моят енорийски свещеник, но това нищо не означава, ако откажеш да четеш знаците и да виждаш забуленото. Колко пъти съм се ядосвала и негодувала, когато пред проблемите и нуждата от някаква негова реакция чуя от устата му една от любимите му фрази: „Аз съм безгласна буква!”. Първата реакция е смях, породен от чувството за хумор в този нов термин, характеризиращ безсилието и правещ алюзия със знаците за предаване на словото, после идва несъгласието, но след това, като се замислиш, разбираш, че в този човек има много мъдрост, спотаена в гънките на мълчанието му.
Ръкоположени една година преди процеса срещу католическите свещеници през 1952 г. тримата все още живи свещеници – отец Асен, отец Йосиф Йонков и отец Йосиф Минчев, изминават дълъг път, а през трънливите му завои се стараят да пренесат вярата и призванието си. Още от началото се научават на най-важното – да мълчат и да търпят. Защото времето е такова, страшно и пълно с неизвестни за утрешния ден – особено за онези, които не са се отказали от избора си да се посветят на Църквата. Те не желаят да си спомнят, защото зад фрагментите на спомените се прокрадва страх, ужас и болка. С нищо незаслужени страдания, които оставят следи в сърцата им. И днес може да се види бездънното в погледа, когато ги накараш да се върнат назад. Затварят се в себе си и мълчат. Лаконични уклончиви отговори и мълчание – това е всичко, което характеризира връщането в миналото. И зад тази завеса на спуснати от мъка клепачи се прокрадва спотаено стенание, породено от неразбирането, от изолацията, от борбата за оцеляване в този враждебен свят.
Отец Асен дълги години бе безмълвен „глас” в тишината, царяща в живота на църквата в Бърдарски геран. Но важно бе присъствието му и търпеливото чакане да се променят нещата. Той се моли много. Всеки, който го е търсил за нещо, знае, че най-често ще му бъде отговорено „Сега моля, ела по-късно!”. А образа на разхождащия се из сумрака на голямата църква свещеник, молещ броеницата, ще остане като един от най-ярките спомени за всички, които като деца или младежи са го виждали, задълбочен в мислите си. Той не може да направи нищо от онова, което в модерната си активност правят събратята му – всички по-млади и, както твърди той, с по-добра подготовка. Но прави много повече с молитвите си и с постоянната мисъл за повереното му паство. Вероятно тежките условия на живот и изолацията са задълбочили външната му пасивност, но за сметка на това, този скромен Божи служител се моли неуморимо за доброто на енориашите си. Тишината и усамотението предполагат вътрешен живот и плодове, каквито никоя външна активност не може да принесе. Приемане на другите с всичките им недостатъци, прощаване и разбиране на слабостите на хората, добрина, бликаща от дълбоко осмисленото страдание.

Другите

Поради местоположението на Бърдарски геран и отдалечеността му от другите католически селища в Никополска епархия отец Асен общува с православните свещеници от близките селища, а посещенията на Врачанския митрополит са като гостуване при стар приятел. В последните петнадесетина години животът на Католическата църква в Никополска епархия се активизира. Дойдоха млади свещеници от чужбина и вляха нова кръв в застаряващата и останала почти без свещеници епархия. Така и в нашата енория настъпи промяна първоначално с редовните посещения и усилена работа на отец Анджело Джорджета от енорията в Плевен и на сестрите винкентинки от с. Ореш, притекли се на помощ на отец Асен.
От 18 февруари 2000 г. настъпи преломен момент както в живота на отец Асен, така и за всички в Бърдарски геран. Обществото на милосърдните сестри на свети Винкенти със седалище в Загреб, имащо своя делегатура в Коматево (Пловдивско) изпрати сестри и при нас. Така с усилената работа на сестра Маргарета Бабич (постоянно пребиваваща в енорията от тогава до сега) и на няколко сестри, който идваха за определени периоди като тогавашната сестра делегата с. Блажена Богдан, с. Винценция Шипка и сега с. Магдалена Петрова мнозина намериха пътя към храма. А под вещите грижи на с. Барбара Вручина, сегашна началница на делегатурата в България, работата на сестрите винкентинки отвори границите не само към другите в епархията ни, но и към всички в Католическата Църква в България.
Идва ново време за енорията ни – новият ни енорийски свещеник отец Збигнев Карниевич е от ордена на францисканите конвентуалци, а разширяването на францисканското присъствие на север от Балкана несъмнено ще промени насоките и развитията на процесите. Млади и активни, подготвени във висши богословски школи, идващите нови свещеници имат всички шансове да продължат работата в една ненатоварена с кошмарите на миналото ситуация. А за да се справят с тежестта на чакащото ги, несъмнено заслуга ще има и един стар свещеник, който ще се моли за тях и за всички нас.

Глас в тишината

А отец Асен, който не иска да се шуми нито около делниците, нито около празниците му, ще продължи да стряска мислещите и искащите да го чуят с прозрения, натрупани през дългите години. За да разберете що за човек е, ето едно негово изказване във връзка с тържествуването на петдесетгодишният юбилей от ръкоположението му: „Ами има различни хора, има различни характери. Има някои искат да е по-скромно. Трябва да знаете, че няма заповед Божия да празнуваме юбилей, няма ни забрана да празнуваме юбилей. Господ не е определил начин как да го празнуваме. Но е предоставил на човека, стига това, което иска, или начина, по който иска да празнува своя юбилей, да го прави от любов към Бога. Нищо не пречи, че е тържествено, и нищо не пречи, че е само вътрешно.”
Приемане на различието и вяра в общата цел и хармоничност. Нищо не се губи – всеки порив на човека и всяка мисъл, породена в съзнанието му, всеки стон на болка и радост от постигнатото. Всичко е вплетено в общата цел, колкото и да не ни се вярва – подлудяващи битието ни високо огласени фрази или тиха молитва в тишината, бясна външна активност или спокойна съзерцателност. Поели по привидно различни пътища всички ние неминуемо ще се срещнем, колкото и да се лутаме. Тогава най-после ще се разберем и, изгладили в един само миг несъгласията си, ще се вслушаме в звуците, изпълващи мълчанието.
Публикуване на коментар