16 ноември 2007 г.

Институцията на селските калугерки

В края на септември имах два хубави дни в град Раковски, където бях, за да се срещна и разговарям с последните главатарки на селските калугерки в двата квартала на града – Генерал Николаево и Секирово по повод статия за АБАГАР.

Статията се намира в ноемврийския брой на АБАГАР, който ще е в интернет в неделя сутрин, а иначе вече излезе на хартиен носител.

В края съм поместила снимки на тези жени – от миналото и сегашни.
За жертвата и лъжата
(Институцията на селските калугерки)

В тайната на нашето съществуване се преплитат две страни, които много рядко са в разбирателство. Едната е Божието присъствие във всекиго от нас, а другата е нашето собствено Аз. Между тях съществува постоянна битка. Кротка и изпълнена с любов от страна на Бога и люта, стигаща до ожесточеност от наша страна. Истината ни задължава да признаем присъствието й, макар за много хора подобно признание да е равносилно на самоубийство, защото ще умрат всичките им старателно градени илюзии, даващи смисъл на живота им. Живеенето в такава постоянна вътрешна борба и най-вече непризнаването й води до постоянно неудовлетворение, страх и озлобеност. Тя е отхвърляна от човешкото ни същество, но не винаги директно и честно, а завоалирано и с мисъл за надхитряне. С театрален маниер се демонстрира външно приемане на послушанието и смирението, но всъщност вътре в нас тихичко се хили хитрото дяволче, успяло да се вгнезди в сърцата ни благодарение на лъжата, в която сме оплели цялото си битие.

Ако обитаваме света, даден ни по милост, то какво от първоначалния замисъл приемаме и какво променяме в главозамаяното си възвеличаване? В крайна сметка се оказва, че твърде много сме го деформирали по нашите си стандарти, по нашите си ограничени, но с претенция за важност, критерии. Отхвърляйки заложения план за нас, ние попадаме в пустинята на собствената си ограниченост и започваме да я пълним с миражи и голи надежди, със страхове и дебнене, с надхитряне и жестокост. Пясъкът под нашите стъпки ни се струва твърд като скала, палещото слънце на егоизма ни се превръща в уж животворящи лъчи, вятърът на лъкатушещото ни настроение се вижда като бриз от емоции, запълващи празния ни до болка живот.

Иначе, погледнато с разсеяния поглед на някой наблюдател, всичко си ни е наред, но то е, защото и той също толкова удобно плува във водите на „блатото”, заобикаляйки тръстиките, от страх да не започне да мисли, като се блъсне в тях. Ако погледнем зад кулисите на този светски по своята същност театър с претенции за религиозност, прикрита зад маската на смирена набожност, ще открием ужасяващи картини.

Един пример за подобно представление, в което участват както миряни, така и клир, е институцията на селските калугерки в пловдивските католически села.

Църквата и жертвата

От времето, когато Исус Христос се жертва заради всички хора, като че ли откупените всячески се мъчат да забравят примера му и да намерят най-различни начини, за да запазят някакво благоприличие в своето си „християнство”, имитирайки Жертвата. Църквата, съставена и от хората на тази земя, безспорно пое от човешкото им естество всичко това, което е вътрешно присъщо на всеки отделен нейн член. Тази видима Църква пристъпва на ръба между светостта и греховността, като е населила граничната ситуация с един особен продукт на смесването между двете – външното благоприличие, което трябва да замества чистото сърце, и вътрешната греховност, удобно прикрита зад маската на набожността.

Проблемът е, че тази замаскираност вероятно изобщо не се долавя от самите участници. Ние сме дълбоко убедени, че изпълняваме всички предписания и сме абсолютно ревностни християни, което пък ни дава право да очакваме някаква награда за усилията и в никакъв случай - наказание. То просто не се вписва в представата ни за точно нашата взаимовръзка с Божественото, защото според собственото ни убеждение какво повече от това, което даваме, може да се даде или направи. И това на пръв поглед би трябвало да е точно така, ако не беше смущаващата липса на плодове от делата ни. Защото вътрешната убеденост в правотата ни не се разклаща лесно. За подобна загуба на удобното равновесие е нужно да се погледне с други очи и по-дълбоко. Необходимо е да се постави друга отправна точка, различна от нашата собствена. Започвайки от виждането на другия до нас с неговата ценност и неговите нужди, за да се стигне до приемането на другия. Когато загърбим егоизма си и прогледнем за хората около нас, виждайки ги като равни по ценност части на едното цяло, каквото е Църквата, тогава и опасността да играем Църквата като театър или още по-лошо, като цирк, вече няма да съществува.

А иначе в този цирк участват всички – не само миряните, но и клира, съзнателно или не. Отказваме да отворим очите си и да видим скритото зад маските, просто защото в този миг целия ни изкуствен свят ще се разпадне и ще се озовем сами срещу Него. Тогава трябва да Го приемем напълно или отхвърлим, а способността за открита позиция не е сред качествата ни. Истинска принадлежност към Църквата има само тогава, когато човекът съучаства в Жертвата, дарявайки собственото си Аз, отричайки се от егоизма. Но тогава няма „героизъм” по светските стандарти, защото тихата борба със страстите и грешките ни в ежедневието изобщо не може да се мери с помпозната разточителност и шумност на онзи живот, който сме избрали да живеем и който е имитация на Истинския. Една толкова „пълна” с какво ли не театралност, която да убеди най-напред нас, а после и другите, че животът ни е толкова реален, та чак да не ти се вярва. Обличаме лъжата в красива обвивка и колкото тя е по-лъскава, толкова по-добре. Толкова повече ще заслепим очите и пленим сърцата, създавайки поредното представление.

Проблемът за Жертвата и поднасянето й е възлов за Църквата. Клирът трябва да пре-подаде начина на поднасяне на жертвата, да научи хората на истинските ценности, а миряните да приемат преподаденото като го превърнат в част от себе си, живеейки го. Когато идват мисионерите в някогашните павликянски села, те се сблъскват с нещо коренно различно от познатото им на Запад. Опитите им да прокарат някакви вече работещи в познатата им среда механизми се оказват безуспешни. Хората просто не поддават, лукаво разтягайки устни в приветлива и многообещаваща усмивка.

Институцията на „селските калугерки” в България е основана от редемптористите през 1839 г, като след тях всички други мисионери я наследяват с различна степен на приемане. „Основателите” заварват някакво формирование и решават да му придадат различно съдържание, но не успяват да се справят много добре с тази задача, защото езическото е много по-жизнено, отколкото са си мислели.

Първоначалния замисъл е да се създадат условия и пример за богопосветен живот, но в особената общност на някогашните павликяни, останали си все пак езичници, въпреки дългите години старателно култивиране, развоят на събитията никога не може да се приеме, че ще е строго очакваният. Става така, че съдържанието на богопосветения живот (или монашеството) се вкарва в рамките на една нова институция, която е с малко странни правила. Никакви духовни занимания, а само „спявки” на хора, и никакви грижи за душите им, освен водещо място в Алая (шествие със Святото Причастие). Нуждата да се приеме съществуването на подобна група жени е много проста – духовенството не намира пълно приемане сред общността, която продължава да си живее по същия начин както и преди, без да открехва дори на милиметър душите си за поученията. Клирът иска да даде за пример на подражание някакъв образец, който се явяват тези селски калугерки, но те, поставени в невъзможната ситуация да се справят с посредничеството и да угодят и на двете страни, защото обитават и двете пространства (на храма и на дома), се превръщат в особена по рода си институция, която има свои правила и се води по свои закони. Експериментът да се вкара едно съдържание в нова форма води до деформация на началната идея – изкривява се цялата концепция за монашеството и се ражда една група, която още в наименованието си побира две биещи се помежду си понятия – хем „селска”, хем „калугерка”.

Общността също е облагодетелствана, защото така се спасява от пълно предаване на новите правила за живот, прехвърля тази тежест на една определена група, която да замести цялото. Селските калугерки съществуват и в двете римокатолически епархии, като в Никополската доста рано изчезват, а в Софийско-Пловдивската и до днес има все още живи, но без приток на нови от средата на XX век насам. Това са девойки, които поради силна набожност или други причини не желаят да създават семейства, остават да живеят в родния си дом, полагат обет за безбрачие пред свещеника, грижат се за неговото домакинство и за църквата и участват най-активно в богослуженията. Развоят на тази новопоявила се институция е различен за двете епархии. При пасионистите в Северна България от непубликувани техни исторически свидетелства става ясно, че с доста резерви приемат подобна форма на организираност. Държат се така сякаш тя е външна за носеното и налагано от тях като поведение и отзивите им са разноречиви, макар тези девойки да дават труда си за църквата, но вероятно тази резервираност идва от факта, че не разбират истинските мотиви на подобно странно „покалугеряване”.

В ръкопис на пасиониста Йосиф Миранди (1844-1922), дългогодишен енорийски свещеник в различни села на епархията, се вижда, че когато селските калугерки се появяват през втората четвърт на ХIХ в., те са много добре приети и от духовенството, и от населението. Обратът идва от факта, че с времето броят им главоломно нараства (в навечерието на Освобождението в Белене има около 40 калугерки, в Лъжене - 37, в Трънчовица - 30, а в Ореш – 15), а за една малка и капсулирана общност такъв отлив от брачните редици се превръща в огромен проблем, което води и до постоянни конфликти между младите мъже и духовенството, докато не се стига до окончателното изчезване на селските калугерки в Никополска епархия.

По различен начин се развива процеса в Южна България. Там капуцините с присъщите им такт и постоянство променят живота на павликяните до неузнаваемост без сътресения, но вероятно и поради факта, че промяната е до голяма степен само външна. Миряните са приели да участват в театъра и успешно да стигнат до аплодисментите на духовенството, давайки си вид, че култивирането е дало резултат.

Капуцините в Южна България, благодарение на невероятните си мисионерски умения, отрано успяват да се справят донякъде с развоя на тази „болест”, макар и да не изчистват проблема напълно, просто защото и те са имали определени ползи. Калугерките отрано са подчинени на строги разпоредби за облекло, поведение и личен живот. Понеже всичко минава през призмата на третия францискански ред, то тогава е по-лесно и за епископ Рейнауди, който през 1870 г. организира част от тях в монахинска общност на францисканки терциарки, като подчинява живота и дейността им на специален устав. Те стават популярни като "елисаветинки" по името на сиропиталището, открито през същата година в Пловдив.

Между канона и традицията

Традиционните общества осъществяват връзката си с Бога, или с висшите сили, като даряват нещо (предмети, животни, хора) за умилостивяване и изпросване на застъпничество. По този начин се проправя пътя и се отваря портал за взаимодействие. В християнството жертвата минава на друго, по-високо ниво - следвайки примера на Христос, всеки от последователите Mу трябва да премине през кръста на личното жертване, като се отрече от лъжата и греха, от егоизма и удобството на изградения от илюзии за самия себе си свят и да погледне очи в очи Истината.

Католиците в България пък са изнамерили много удобна формула да се отърват от подобно обвързване – те просто даряват едно от децата си на Църквата (независимо дали има или няма призвание) като го превръщат в „селска калугерка” или го пращат да учи в странство за свещеник и така си решават проблема с жертването. Но принасянето на тези жертви не е благодатно, защото не това иска Бог от нас. Не да подарим някого за някаква кауза, а да променим най-напред себе си, да живеем според Словото Му, да спазваме заповедите Му. Убеждението, че сме прави си е наше собствено, но едва ли е истински вярното. И тогава и децата ни ще бъдат призвани за богопосветен живот и ще са готови да откликнат на Божия зов, защото ще са способни да го разпознаят и няма да се страхуват. Няма да поемат роли, които не са им присъщи и в които са поставени поради най-различни причини, но не и истински правилните. Едни от калугерките са били обричани от родителите си при раждането, други - поради физически недъг са отпращани към тази група, защото подобен статус ще им даде сигурността на някаква богоизбраност, трети - поради бедност, а четвърти пък поради имотна задоволеност и нежелание да делят имота с други. Оставането им в този статус не е обвързано с никакъв обет – могат и да се омъжат по някое време без това да има някакви негативни последици, освен че загубват правото да се числят към групата на калугерките и минават в другата – на омъжените жени.

Доближаването до Божественото дори и на един член от семейството превръща всички край него в „избрани” и променя възприемането им от околните. В някои фамилии имало по няколко калугерки или по няколко свещеници от различни поколения. Този опит за някаква псевдо-избраност проличава дори в строгата йерархична структура сред калугерките . На най-високото стъпало са певиците, които седят на двата високи чина в храма и пеят по време на богослуженията. Тази елитна част е наричана в пловдивските села „башът”, а от него „по гласа” е избирана и “главатарката” – тази, която пее най-хубаво. Свещениците са се занимавали с музикалното обучение на певиците, за да има кой да пее по време на богослуженията. Друга прослойка калугерки отговаряли за чистенето на храма, украсяването на олтарите, работaтa по църковните имоти. А главатарката давала отчет пред свещеника за работата на всички, затова и имала пълната власт да се разпорежда и да държи в послушание останалите. Разбира се, не липсвали и интриги, борби за надмощие и сваляне на фаворитките.

Фактът, че живеят сред семействата си, ги разкъсва постоянно – работят еднакво и на нивата, и в къщата, и в храма, като само измамно им е дадена някаква привилегирована функция. Сами се наричат „слугини в семействата”, което правят опит да компенсират с особената си роля в храма. Обикновено имат активна гражданска позиция, участват в най-различни прояви, организирани от църквата, някои от тях стават учителки, други дори се занимават с търговия – търсят начини да изкарват прехраната си, защото иначе са в тежест на роднините си. Двойният им статут ги прави различни. Те са едновременно и уважавани и отхвърляни. Измолват благодат за всички, жертват се за тях, но общността някак особено и неадекватно приема тази им жертва. Поели функцията на посредници между общността и духовенството те трябва да изнесат на крехките си плещи цялата тежест на взаимното надлъгване. Общността продължава да безобразничи, но се чувства „изкупена” с жертвата на калугерката. Духовенството пък се самоуспокоява, че поне с една малка част е успяло в пре-подаването на Образеца – присъствието на набожните и послушни калугерки.

Обаче деформацията е повече от очевидна – клирът си мисли, че е пре-подал, а пък то - нищо подобно, защото "отличничките" само са симулирали разбиране. В тяхно лице миряните имали чудесен заместител на толкова стари практики, както е видно от разпространения израз „и да се венчае, и да се закопае човек – калугерка ще го запее”. „Вещата” жена в черно, неомъжена, нераждала, с особен постоянен досег с Божественото е гарант за прехода към другия социален статус или към отвъдното. Езически практики, прикрити зад булото на християнство – еднакво удобни за всички страни, които се надлъгват, но в тази голяма ЛЪЖА изобщо липсва БОГ, защото Той не живее в лъжата.

Още един пример за деградирането на институцията е облеклото на селските калугерки. В началото дрехите им били еднакви и черни, различни от ежедневните, но постепенно преминават към уеднаквяване с обикновеното облекло на останалите жени, което е ясен знак за размиването на институцията. Особено характерно за надлъгването е фактът, че носенето на шарени фусти под черните горни дрехи се смята за нещо нормално в последните десетилетия. Щом не се вижда, значи може всичко, дори и излизащото от нормите, които вече не са и норми, а и едва ли някога са били легитимни, просто защото никой не им се е подчинявал истински. Прикриването захвърля маските, играта се разпада, поради факта, че играчите са забравили дори защо играят.

Още при създаването на институцията постоянният преход между религиозното и светското поражда напрежение, деформира еднакво и римокатолическата и народната култура, като получената смес вече е нещо неразчленимо и опасно като бомба. И от двете страни се правят постоянни опити, с различна степен на надмощие, да се вкара тази институция в рамките на съответната култура, но се стига само до изкривяване, което не може да се прикрие зад старанието да се легитимира тя като напълно канонична. Смущението, което буди сред духовенството самата същност на тази група, го кара или да ги вкара в рамки (преди) или да ги игнорира като отживели времето си (сега). Свещениците като експерти трябва да поддържат реалността, да държат връзката с божественото и да отговарят за паството си, което поради своята вироглавост е доста трудно за работа. Християнските канони се оказват трансформирани през такива посредници като калугерките, които са на границата между свещеното и светското, между рафинираната теология и профанизираното й възприемане от общността. Свещеникът не фигурира така в съзнанието на хората, както нуждата от калугерка за правилното общуване с Бога по време на редица обреди. Докато калугерките съпътстват хората през целия им живот с моленето, с пеенето, със символичното им и даващо сигурност издигнато присъствие на двата чина в храма, с облеклото си и командаренето си, с процесиите и с целия механизъм, изграден да замести обикновеното и просто принасяне на личната жертва от самия човек.

Можем да кажем, че католиците в Пловдивско са измислили калугерките, за да не си развалят отношенията с Бога - не е нужно да вярваш истински ти, щом има калугерка да се жертва и да изиграе ролята ти в театъра пред другите и пред Бога.

Броят им през първата половина на XX век стига до 50-60 жени в Генерал Николаево, в Секирово до 200-300 жени. Постепенно даването на подобен обет за целибат деградира и в днешно време останалите живи селски калугерки в Пловдивско се броят на пръсти. Секуларизацията притиска и измества в периферията тези жени, преминали пътя от социалния център в началото на тази институция, когато семействата са им давали прекалено големи правомощия (управлявали са имотите и са държали парите в къщата), до времето когато стават просто слугините вкъщи, оплювани, клеветени, гонени от дома, изоставяни. Положението им в храма върви по същата схема през годините.

Хората вече нямат нужда да обричат никого, просто защото не вярват в тези неща. Разкъсването на семействата, на общността, свръх-егоизма и тоталното невиждане на „другия” заработват за лишаването на хората от съзнанието за нуждата от Жертва. Нямат нужда вече от дарове и обричания. Ако някога е важало правилото „Давам, за да даде и Бог”, то при съвременния човек това изобщо няма значение. Той не само не се транседентира, стъпил здраво на скалата си, за която и не иска да знае, че е само плаващ пясък, забил очи в ежедневието си и в личното добруване, но и дори не се интересува от другия до себе си.

Колко често чуваме глас за помощ и не искаме да се обърнем, заглушавайки стона с крещенето на Его-то си; виждаме падащ човек и го подминаваме, затваряйки очите си, за да не трябва да го хванем преди да падне, за да не се изцапаме или да не трябва да се погрижим за раните в душата му. Защото добрата дума, усмивката, подадената ръка не ни струват нищо освен отказа от себелюбието, егоизма и затвореността ни, а това е твърде висока цена за нас. А иначе не ни пречи да се „чувстваме” истински вярващи, истински християни, редовно и твърде благоприлично посещаващи храма в неделя, участваме в енорийските дейности, демонстрираме свръх-ангажираност, благо стискаме ръката на свещеника, раздаваме усмивки и обещания, служебни банални въпроси, на които изобщо не чакаме отговор, защото просто не ни интересува, и след като сме изиграли добре театъра си и сме обрали аплодисментите на подобните на нас, обръщаме гръб и се прибираме отново в собственото ни затворено егоистично пространство доволни от постигнатото. До следващия път, когато ще трябва да покажем на света колко сме добри и за да направим това, по някаква странна ирония, сме избрали принадлежността си към Църквата… А кога ще покажем на Бога колко добри чеда сме като спазим заповедите Му?


Публикуване на коментар