Мъртви гълъби и свята надежда
(Немската църква в Бърдарски геран)
Втората спирка в нашето пътешествие е добре позната за мен и затова придвижването този път е повече във времето и спомените, отколкото в пространството. В родното ми село Бърдарски геран има два храма – единият действащ, а другият рушащ се под въздействието на природните стихии и безхаберието на хората. Действащият е „Свети Йосиф”. Намира се в центъра на селото и на него засега няма да се спираме с надеждата, че няма толкова скоро да мине в групата на изоставените. Другият обаче е много интересен както архитектурно, така и с историята си, съхранила раздори, противоречия, отминала пищност и високомерие, всичко това така преплетено, че има материал за много по-дълъг текст от намиращия се на тези страници.
Когато пътувате към Бърдарски геран по единствения път, водещ до него, първото, което виждате в далечината е кулата на така наречената „немска църква”. Ако с вас пътуват гости, ще трябва да им обясните защо се нарича така и неминуемо ще задълбаете в историята на селото, която е учудващо добре позната на всеки негов жител, гордеещ се с миналото и предците си. Колкото повече наближавате, толкова повече ще започне да се вижда и камбанарията на другия храм и така, навлизайки все по-навътре в пространството на банатските българи, ще бъдете посрещнати от два храма, издигащи кулите си в небето и извличащи сълзи от очите на всеки, който се завръща вкъщи след прекалено дълго отсъствие.
Влизайки в селото по пътя, украсен от двете страни с величествени иглолистни дървета, ще спрете до „Свети Йосиф”, който е естествения център на населеното място и съвсем ще забравите, че сте видели още една кула на идване. Потъналият в забрава и поставен встрани от главния път храм чака търпеливо погледа ви да се обърне на изток, да повървите малко в тази посока и тогава пред очите ви вляво ще се покаже една старинна кула, обвита в буйна растителност като излязла от приказките за омагьосани принцеси и очаквано откритие сред гъсти дебри, гъделичкайки приятно откривателската ви страст.
Аз самата открих твърде късно загадъчния храм, макар да се намира в мястото, където е протекъл почти целия ми досегашен живот. Фактът, че е разположен в противоположният край на селото, най-вече тегнещата с години забрана да се влиза в него, а и липсата на интерес вероятно, дълги години ме държаха надалеч. В големия двор на бившия манастир на бенедиктинките, където от началото на 50-те години досега се помещава „Дом за деца без родителски грижи” се намира освен бившата манастирска сграда, храма и сградата на бившето немско училище. Познавах мястото, но първият ми спомен от съзнателен интерес към тайнствената църковна сграда е от началото на 90-те години, когато с една приятелка решихме непременно да влезем вътре, въпреки заключената врата. Такова неизследвано място не биваше да се остави без оглед, а и май само това беше останало непознато за нас от всички „забележителности” на селото. Обиколихме я отвън, провирайки се през гъсталаците, които тогава все още не бяха толкова гъсти както сега, и открихме един по-нисък разбит прозорец на сакристията. Покатерихме се и се прехвърлихме вътре успешно и без контузии въпреки височината. Тръпката от влизането в храма по този „неестествен” начин бе заменена с шока от видяното. Навсякъде имаше купища мъртви гълъби в различна фаза на разложение, а горе под купола се чуваха и звуците от все още живите им събратя. За пръв път виждах толкова много птичи мъртъвци на едно място. Нямаше къде да се стъпи без да нагазиш сред трупове, цели изсъхнали скелети, разчленени кости, пера и изпражнения. Картината беше потресаваща, а най-вече изоставеността на самата сграда плашеше и обвиваше в тягостна мъгла душите ни. Обиколихме навсякъде, пазейки се къде стъпваме; качихме се на „хора” по скърцащите и поизгнили стълби, за да погледнем отвисоко; разгледахме с незнаещи какво трябва да видят очи; дишахме въздуха, тежък от смъртта в него и слушахме пърхането и цвърченето на птиците в кулата; чувахме вятъра, промъкващ се през единиците разбити прозорци и в сърцето ми се загнезди нещо неопределено – беше по-скоро тягостно, отколкото някакво доволство от откритото.
Не стъпих повече там няколко години. През 1996 г. завърших висшето си образование, постъпих на работа като възпитател в Дома за деца и юноши и тогава отново открих изоставената сграда, защото ежедневно бях до нея, гледах я, усещах мамещото й присъствие, но този път имаше промени. Сега децата ме заведоха вътре, за да покажат какво са направили. Главната врата отново беше заключена, но страничната за сакристията вече не съществуваше и на мястото й имаше зееща дупка. Бяха изчистили всички трупове, измели старателно боклуците и играейки си, бяха се опитали да наредят някак пространството, което беше забравило какво е човешка ръка. Малките им крака тупаха по загладения от метлите прах, а гласовете кънтяха в празнотата. Този път нямаше гълъби, но имаше деца, незнаещи защо чистят наоколо, интуитивно усещайки, че трябва да го направят.
После интереса ми към този храм премина на страниците на „ФАЛМИС – Uvec falim” като данни, изровени от архивите благодарение на родолюбиви хора, като красиви снимки или просто като споменаване. А „немската църква” е невероятно красива. Дори и сега, когато се руши и умира бавно, тя привлича погледите и задържа дъха на посетилите я. Мами и плаши едновременно, но когато свикнеш със смъртта в нея, виждаш и другото, което се крие зад разрухата.
Все още не знаех дори името на храма (дори не се сещах, че може да има някакво „друго” име от прозвището, с което бях свикнала), а изникващите данни или чак сега забелязани гробове в гробището само допълваха и нареждаха картината. Откривах го бавно, не бързах, сякаш имахме цялото време на света. А и защо трябваше да бързам след като бях видяла вече труповете на гълъбите и бях започнала връщането на лентата от тлението към живота, минавайки през хартията и записаното. Стигаше ми красотата му, тайнствеността и забулената в миналото история на съществуването.
Когато през 2000 г. съзнателно „влезнах” в Църквата, вече имах друг поглед за това тайнствено присъствие сред гъстата растителност в източния край на селото, който не придобих с магическа бързина, разбира се. Трябваше да мине малко време, за да се появи един случаен повод да погледна на сградата с очите на фотограф и да видя светлината в нея (направих серия снимки не за себе си, а по нечия молба и вероятно затова вложих повече старание, упоритост и най-вече съзнателно вложих сърцето си). И тогава в дългото „ухажване” между обектива и храма избликна светлина и размисъл. Ходих многократно, в разни часове от деня, за да се любувам на проникващите слънчеви лъчи и на величието и красотата на изоставената сграда. Главната врата вече не беше заключена, а в дупките, оставени от изчезналата брава имаше провряна връв, с която се връзваше и „заключваше”. И незнайно как светлината, проникваща от счупените прозорци на рушащия се храм и играеща в праха, вдиган от стъпките ми, проникна в душата ми и остави спокойствие и хармония. Открих че най-после съм била допусната до истинската същност на „немската църква”, която дълго е чакала мен, нас, всеки, които би дошъл да погали с поглед стените й, да отвори тежката врата и да влезе вътре с любов и разбиране, да остане поне миг замислен за отминалото, за да може вече недействащия храм да предаде посланието си.
Историята
В гробището на село Бърдарски геран, точно срещу централната алея и под големия кръст, са гробовете на починалите в селото свещеници и на една сестра бенедиктинка. Покойната е сестра Хелмтрудис Ленер, за която намираме сведения в Държавния архив във Враца, публикувани във „ФАЛМИС” (брой 7, 1998 г.) благодарение на труда на Весела Пелова, превела ръкописа на сестрата, носещ гръмкото име „Хроника на немската енория в с. Бърдарски геран”. Повече сведения от други архиви за развитието на енорията има в книгата на Благовест Нягулов „Банатските българи”. Тук ще очертаем само накратко историята, за да се опитаме да видим защо се е стигнало до разрухата на храма.
Немците в селото идват заедно с банатските българи и са от групата на т.нар. „шваби”, които са доста многобройни в Банат по това време. Първите заселници се откриват в Бърдарски геран още през април 1893 г., когато идват семействата на Хайнрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл, Йохан Вингеронг и един свещеник с тях, чийто дири после се губят. Те не идват по спогодбата, по която се преселват банатските българи, но получават също толкова земя, а вече добре съжителствали с българите в Банат и тук се надяват да успеят. Банатските българи, които са земеделци, имали нужда от занаятчии, каквито сред немците се срещали по-често, макар и те да били главно земеделци. През август същата година идват още семейства, а през следващата година броят на семействата нараства на 95. И те, като банатските българи, се стремят да се заселят така, че да не се смесват с другите – отделят се в източния край на селото, но ползват същите храм и училище, които се посещават и от българите. През 1936 г. немците вече съставляват 11 % от населението на селото.
Първоначално в селото нямало свещеник говорещ немски, но през 1886 г. идва отец Паул Йохан Кобилски, от Еринек, край Глатовиц в Полша и вече има отделна литургия за немската колония – вероятно първата неделна литургия. Имали отделен певец (Х. Яков Бекер), молитвеници, книги, донесени от Банат. Внезапната смърт на отец Кобилски през 1909 г. предизвиква идването в селото на немскоговорящи свещеници пасионисти: 1909-1910 г. отец Адалберт Клинген, а от 1910 до 1920 г. отец Бартол Тошков, родом от Винга, от 1920 до 1924 г. отец Анастасий Венер (от Холандия); от 1924 до 1927 г. отец Алойзи Манушев, родом от Винга, но отраснал в Асеново.
Въпреки многобройните допирни точки между двете съжителстващи общности, отношенията им не са спокойни и мирни. На 19 април 1920 г. в полето край селото немец убива 17-годишно момче от банатските българи. Българите хващат убиеца и му хвърлят такъв бой, че суматохата води до идването на жандармерия и окупацията на селото, за да може да се въдвори някакъв ред. Това е част от войната между двете преселнически общности, която тече по всички „фронтове” – в училището, в църквата, на полето, по седенките и по баловете, като там воюването е и заради момите, тъй като смесването не се е толерирало особено, макар да било неизбежно. Колко сълзи са се излели и колко сърца – разбили, само спомените и потърпевшите могат да кажат, но факт е, че забрани е имало, а и неспазването им също е било факт.
Сега навлизаме в областта на данни, в посочването на които в двата източника, които цитирахме, има сериозни разминавания. Поради липсата на трети източник, ще избегнем споменаването на много дати и години, и ще оставим любознателния читател сам да се опита да се справи със ситуацията. По-заможни от българите, разполагащи с по-модерна техника и с по-високо самочувствие немците започнали отрано да водят политика за обособяване в отделна енория. През 1913 г. колонистите отправят молба до епископ Дамян Теелен за изпращане на немски монахини, които да се грижат за обучението на децата им. Споменава се, че две монахини е имало още през 1890 г., но десет сестри от ордена на бенедиктинките от Тутцинг идват чак през 1923 г., а три години по-рано им се купува къща (покупката е толкова ранна по неизвестни причини). През 1925 г. със смяна на имоти става възможно построяването на манастира на сестрите върху площ от десет декара, където освен новата сграда на манастира имало и детска забавачница, а по-късно се построяват училище и църква. В забавачницата сестрите се грижат за децата от 3 до 7 години и на двете общности в селото и ги обучават на немски език без да правят разлика между тях. Отделно водят курсове по книжовен немски език и за възрастни. Интригите се разпалват, когато се започва борбата за построяване на немско училище. Сестра Хелмтрудис Ленер като старша сестра била на мушката на войнстващите българи, защото желанието за отделно училище и отделен параклис за немците, а най-вече високомерното им поведение, се възприемали като заплаха от българите, които били основали селото и отгоре на всичко били много повече на брой. Подкрепата от никополския епископ, която получавали немците, също се възприемала като заплаха, а банатските българи се чувствали изоставени и онеправдани.
От 1924 г. енорист в Бърдарски геран е отец Алойз Манушев, който е роден във Винга, но живял в Асеново. Той бил обичан от банатските българи, защото бил един от тях. Решението на епископа да го премести през 1927 г. и на негово място да прати двама свещеници чужденци взривява обстановката и се започва едно бурно писане на писма от църковното настоятелство до епископа, а натискът е толкова голям, че отец Алойз не след дълго е върнат отново в енорията, за да обслужва българите, а за немците си има друг свещеник. Интриги не липсват и около построяването на отделен храм. Там разправиите текат и на общинско ниво, защото разрешение от министерството не се издава лесно, т.е. то напълно липсва в случая, а когато на 2 юли 1929 г. тържествено се освещава една новопостроена сграда с вътрешно оформление на храм под името „Дева Мария - Майка на святата надежда” се започва такова разследване, че дори се споменава даването на подкупи, задържат се под стража свещеници, има обвинения в диверсия и споменаване на „крути мерки” – все неща, подходящи за сценарий на филм за събитието. Епископ Дамян Теелен обаче си затваря очите и разрешава използването на сградата за църковни служби, а чрез негов натиск през есента на 1929 г. министерството все пак издава разрешение да се ползват помещенията до построяването на истински храм. И така се стига до 1933 г. когато е осветена настоящата красива „немска църква”, бляскава, с пищна вътрешна украса за гордост на цялата немска енория.
Нагорещяване на конфликта не липсва и около откриването на немското училище в селото. Правителството не дава лесно разрешение, а и отпор имало от страна на банатските българи. Разрешение се дава чак през 1932 г. и тържествено е открита учебната 1932/1933 г. в новопостроената сграда за училище. Алойз Манушев пак си спечелва неприязънта на епископа и защитата на българите поради факта, че посочва пред епископа някои факти, които доказват, че немският свещеник и монахините защитавали интересите само на немците в селото, а другите оставали изолирани. Ако разгърнете книгите на немското училище от времето ще видите, че много деца започват в първи клас – всички немски и голям брой българчета, като всички напредват много добре, но във втори клас остават само немските деца, а другите са отпаднали не поради несправяне с езика (всички българчета показват много висок успех по предметите), а най-вече поради факта, че не могат да си платят таксата за обучение, а и нерядко сами се отказват поради лошото отношение на сестрите към тях. Остават само тези български деца от околията, които са от заможни семейства и могат да си позволят твърде скъпите такси. Обучението се води на немски и на български до трети прогимназиален клас, а накрая, с полагане на изпит през комисия, на децата се издават дипломи, признати от министерството, което отчита, че усвояването на немския език е повече от отлично, а оценките по всички предмети са с много висок успех.
Нажеженото съжителство между немци и банатски българи приключва по време на Втората световна война, когато Хитлер решава да пресели всички етнически немци от източноевропейските страни обратно в Германия. Правителствата се споразумяват и между 1941 и 1943 г. от пределите на България се изселват общо 2 150 етнически немци, които били български поданици. По това споразумение през пролетта на 1943 г. от Бърдарски геран на две вълни се изселват 164 немци и 33 немци от Гостиля. Някои решават да останат в България и все още има техни потомци в селото, а някои от преселилите се са с български фамилни имена, което е доказателство за смесените бракове. На мястото на изселените през пролетта немци, през есента на 1943 г. идва последната вълна банатски българи и ги населват в къщите на немците в източния край на селото, като дори ползват и храма, който все още е действащ. Така приключва действителното немско присъствие в Бърдарски геран, осеяно с конфликти и раздори, но остават сградите на манастира и училището, построени от тях, типичните красиви средноевропейски къщи, един храм, който издига кулата си към небето и напомня за старото време, приканвайки всеки от нас да се замисли върху историята, която лъха от заобикалящото го, и върху въпроса защо всичко се е разпаднало толкова бързо.
Майка на Святата надежда
Името на този напуснат храм е „Дева Мария – Майка на святата надежда”. Малцина го знаят, защото то не е в употреба отдавна, а и вероятно никога не е било използвано активно, защото винаги е бил определян и назоваван като „немската църква”. Има надпис над главния олтар, изписан с красиви готически букви, който сега се лющи и скоро вече няма да има и спомен от него. Вероятно защото никога този храм не е бил възприеман като дом на святата надежда, а винаги като доказателство за етническо присъствие и различност. Най-шокиращото и донякъде опрощаващо всички претенции на бившите енориаши на този храм е, че от двете страни на надписа с името на храма стоят образите на двамата братя Кирил и Методий. Какво търсят те тук и защото са поставени наред, че и като че ли „над” всичките светци пасионисти, накичени по стената зад олтара?
Сградата външно все още изглежда цяла и стабилна, но като влезете вътре ще видите зееща рана точно в чупката между кулата и покрива над кораба, сякаш е ранена от гръм. През „раната” струи светлина и огрява вътрешността като внася мистицизъм и отвъдност. Изоставена от построилите я немци, красива и самотна, тя намира за кратко стопани в лицето на новодошлите банатски българи, невкусили още от враждата между двете общности в селото. Богато украсен храм, разполагащ с повече одежди и църковна утвар, с клавесин, на който са свирили и новодошлите, може би надеждата за продължение на живота все още е съществувала, макар и бегло, но гоненията след 9 септември и най-вече съзнателния отказ на хората да мислят за него, го затваря и заключва вратите му за доста дълъг период. Всичко ценно е пренесено още навремето в „Свети Йосиф”, за да не се загуби. Верните, посещаващи храма, намаляват до една шепа и никой й не помисля да се грижи за обитаването и на изоставената „немска църква”. Обичат я, пазят я известно време, заключват я старателно, за да оцелее и да премине през премеждията, но не е лесно да опазиш красотата и надеждата от човешката злоба и ненавист. Тайни набези я разграбват до такава степен, че сега вече и дъските от пода липсват, а едното крило на красивата външна порта от ковано желязо от десетилетия е изчезнало. Раните зеят в разбитите прозорци, в скърцащата врата с разбита ключалка, стенание проглушава ушите ни, ако решим да се изкачим по витите стълби, пазейки се да не се продънят под тежестта на греховете ни и да ни погълне мрака на тъгата й.
На този свят сме изтръгнати от корен преселници, които се лутат и мислят, че пътувайки, ще намерят родината си, ще оградят своето място и няма да допуснат никой вътре, за да го съхранят и опазят, ограждайки го с високата стена на високомерие и претенции. Крием дребните си души зад вражди, войни и дори битки за построяване на „наши” храмове, за „наши” дейности и изтъкващи ни пред света постижения, а забравяме, че не това е задачата ни на тази земя. Поставяме свети имена на изграденото и забравяме какво всъщност означават, дори забравяме името, защото по-важното е било да изпъкнем ние, да се докажем, че сме велики, че сме по-добри, че можем да оцелеем и сами, забравяйки кои сме всъщност.
Така и Дева Мария, Майка на святата надежда, чака някой да се сети за храма, посветен на нея. Все още го пази от бурите и разрушението, като послание, започващо от мъртвите гълъби и преминаващо през тайнството на скрития за неподготвения посетител живот на красивата сграда, за да ни даде още един знак, да потърсим надеждата, която сме заровили в сухите кости на гълъбите, над които витаят изтръгнатите ни от корен души.
Днес след литургията от 10,30 ч. в столичния католически храм „Свети Йосиф” имах среща с Наталия Найденова, която е член на Управителния съвет на Дружеството на банатските българи в България.
