29 юли 2007 г.

Предстояща сериозна поява в интернет

Днес след литургията от 10,30 ч. в столичния католически храм „Свети Йосиф” имах среща с Наталия Найденова, която е член на Управителния съвет на Дружеството на банатските българи в България.
Наталия е от Бърдарски геран, а сега работи за фирма, която е водещият издател в областта на информационните технологии у нас http://ictmedia.idg.bg/.
Заедно обсъдихме плана на работа около предстоящата ни поява в интернет пространството със сайт на дружеството.
Сайтът ще е едно място за срещи и комуникация между банатските българи, но и медия, която ще представя обширно живота на общността ни. Ще следи събитията, ще има винаги актуални новини, ще ви запознава с интересни хора, ще публикува сериозни текстове, писани от банатски българи, както и най-различни в жанрово отношение материали.
Виртуалното „наше” пространство ще започне да функционира към края на септември, ако всичко върви нормално, а дотогава чакаме нови идеи от всички съмишленици.

28 юли 2007 г.

Анализ на Дружеството

Отдавна не съм писала в блога си, но работата по августовския брой на АБАГАР беше доста в последните дни. Сега вече броят излезе от печат, пълен с грешки, допуснати и от нас, и от предпечата, и от печатницата, като че ли да ни напомни, че предсрочното изпълнение на задачите не винаги е най-качественото.
Там публикувах анализ на досегашната дейност на Дружеството на банатските българи в България. Ще го сложа и тук, защото ми се иска всички добре да се запознаят с фактите и да осмислят изводите, за да можем заедно да продължим напред без да повтаряме чужди грешки. Ще ни стигат и нашите собствени...
Ето и линк към статията във вестника, там има и снимки http://www.abagar1.com/content.php?RID=5&AID=323
Дружеството на банатските българи в България
пътят до тук
Какво се случва, когато се обърка посоката, можем да видим в една малка общност, която също е храм на Божието присъствие, продължавайки темата за обединението и Единението, подхваната с предходния ни обект - католическото училище „Св. Андрей” в Пловдив. Банатските българи в България като част от голямото семейство на католиците, са показателен пример за всички общи процеси, които текат както в малката по численост, но не и по качество група, така и в цялата католическа общност в България.
Преди да започнем някаква дейност с възстановеното Дружество на банатските българи в България, трябва най-напред да погледнем назад и да видим какво са направили тези преди нас. Поучавайки се от постиженията им, да се опитаме да избегнем, доколкото е възможно, повторението на грешките им.
За банатските българи, живели до 50-те години на XX век в обособени села, не е било нужно да се обединяват по някакъв друг принцип, освен познатият им от векове. Те били затворени общности, обединени единствено около църквата, а храмът и училището били първите неща, които построявали на новото място при завръщането си в България. Нямало смесени бракове, лесно се справяли с поддържането на изолацията си от околните, която била естествен гарант за предаване на традицията на поколенията. Празниците били общи, селата общували активно, идилията на своето си пространство била красива и като че ли ненарушима, но идват промените в социално-политическите условия и всичко започва да се руши, полека и не изведнъж, но процесът е тръгнал и сега вече сме на крайната фаза.
Започват да се разселват по градовете и да се претопяват сред масата други, защото вече няма какво да ги държи заедно. Църквата се явява забранено място и не може да играе обединителна роля, а и за свързаните само с традицията банатски българи, освобождаването от веригите на енорията и принципа „какво ще кажат хората, ако не ходя на църква”, като че ли ги освобождава от каквото и да било задължение. Благоприличието се размива в големия град и вече не сме длъжни да се показваме, защото чудесно можем да се скрием в анонимността и голямата си заетост със служебни задължения. Единственото нещо, което ги свързва все още, е землячеството – спомена за родното село, общи познати, събития и празници в селата...

Основаването
И тогава се появява един човек, който вижда, че загиването е неизбежно, и използвайки политическото си влияние, решава да предприеме с помощта на още няколко човека, сдружаването на основата на банатския български произход, тотално измествайки центъра колкото може по-далеч от Църквата и превръщайки историята и произхода в център на себеопределянето. През 1966 г. Михаил Шипков от Асеново, живеещ в София, създава първото Дружество на банатските българи в България. Остава негов председател до смъртта си през 1996 г. Богатият архив на този човек се намира в Народната библиотека като фонд № 881 и е достъпен за всички, които се интересуват. От дружеството не са останали много документи, защото вероятно са били предавани на следващите, а до нас сега е стигнал само един списък със 140 имена на банатски българи в София с адреси и телефони за връзка.
Няколко са основните линии, които се забелязват в дейността на това първо дружество. Главният двигател е бил Михаил Шипков и край него са се завихряли и останалите, но след смъртта му, няколко години работата върви по инерция, докато не спира окончателно. Дружеството е учредено на 24 март 1966 г. в София като „патриотична организация”, обединяваща банатските българи и техните потомци, живеещи в София. Като цел на дейността е посочено, че ще поддържа тесни връзки със селата и земляческите групи в другите градове, за да се запази традиционния бит и култура и банатското българско самосъзнание. Като цяло тук е първата слабост на организацията – тя се ражда като „софийска” и това я преследва до мига на окончателния й разпад през 1998 г. Концентрирането и обособяването в столицата, изолирайки всички други, оставени да се сдружават сами, скъсва окончателно връзките, защото поражда вражди и съперничество. Узурпирането от софийското дружество на името „Дружество на банатските българи в България”, което със своята неустановеност се мярка из разни документи със или без „в България”, поражда още повече неприязън сред другите, останали по селата, защото ги изключва.
Опитът показа, че софийската организация не може сама да направи никакъв общ празник, защото не разполага с ресурсите, които има общността в селата. Всички ансамбли, които идват да им пеят и танцуват, са от селата. Силата на младостта идва от там, защото софиянци са лишени от потомците си, които вече не се интересуват от заниманията и въжделенията на старите. Столичани могат само да се срещат в ресторант „Харков”, където работил един от банатчаните, и там да обменят новини и да се виждат помежду си. Сбирките остават на ниво ресторанти, а върхът е голямата среща, проведена в ресторанта в ЦУМ на 10 март 1084 г., когато се събират над 300 човека банатски българи в София. Отново им пеят и свирят дошлите специално за случая банатски българи от Бърдарски геран…
Като историк, дългогодишният председател е знаел, че трябва да се популяризира широко всичко свързано с банатските българи и успява да го направи благодарение на работата си в Комитета за българите в чужбина, с помощта на редица институции като Министерството на образованието и науката, Националния исторически музей, Министерство на културата и т.н. По негово време се провеждат няколко важни чествания, в чиято организация участва активно – 250 години от основаването на училището в Стар Бешенов, 300 години от Чипровското въстание, организират срещи със студенти от Банат, учещи в България, „Вечер на банатските българи”, проведена в Столична библиотека, постоянно се популяризират срещи с гостуващи банатски българи от Румъния… Тази дейност почти не е останала в паметта на оцелелите досега членове на „софийското” дружество, пази се все още само сред малцината живи активисти, работещи около Шипков.
Дружеството постоянно е изпитвало „глад” за членове на ръководството. Това виждаме в записките на Шипков, като една от първите задачи е попълване на ръководството на софийското дружество. Планирал е създаване на подобни дружества и в другите градове и накрая да се създаде дружествен съвет, а към всяко дружество да има хорови и танцови състави, да се организират фестивали, търси спонсори за подобна дейност. Всичко това остава в рамките на плановете, без да се стигне до осъществяване.
Сили в дейността на дружеството дава притока на студенти от Банат. Покрай тях кипи трескава дейност – срещи, интервюта, песни, танци, оказват им помощ във всяко едно отношение. Същото раздвижване се забелязва и при организацията на летуване в България на българчета от Банат. Всичките им деца и младежи са дошли отвън, няма дейност с принадлежащите деца към самата „софийска” общност, което е предопределило загиването й като активна такава. Беглите опити за детско участие са документирани на корицата на първия брой на ФАЛМИС по повод поредното събитие с банатско участие в Столична библиотека – момиченце в народна носия, сплетено на плитчици, наречени „бикуле”, както са се плели бабите ни в Банат. Като цяло с дейност не са били ангажирани младите. Те се оправдават главно със „заетостта си”, а дружеството остава за дълго в ръцете на „старите”…
Църквата като място за единение остава със символичното си значение. Дори и уж вярващи, част от банатските българи избягват да посещават храма. Ходят в църквата само, за да се видят с другите. Всеки е виждал запомнящата се картина как понякога до 10 човека стоят отвън и чакат да свърши литургията, за да излезнат тези вътре и да се съберат в близкото заведение да се почерпят, да обменят новини и да си поговорят на диалект. Стъпила главно на историята и земляческите срещи, общността е загубила единственото, което я е крепило през годините на преселение и живот в Банат – вярата и Църквата. Може да се приеме, че подобна насока е била съзнателно търсена, като се отчете партийната ангажираност на председателя на Дружеството и връзките му.

Инерцията и спирането
След смъртта на Михаил Шипков през 1996 г. дружеството се движи по инерция известно време. Председател става дългогодишния секретар Иван Топчев, който е родом от Бърдарски геран. Срещат се предимно в салон на Агенцията за българите в чужбина, все още има някаква работа със студентите от Банат, но се усеща как всичко започва да замира.
Тъкмо в това време на преход през 1998 г. се появява в Бърдарски геран първото печатно издание на банатските българи в България „Фалмис-Uvec falim” (Идва от католическия поздрав “Laudetur Jesus Christus!” – „Хвален да бъде Исус Христос!”, като Falmis идва от съкращение на този поздрав. Отговорът „Laudetur semper!” – “Винаги да бъде хвален!” за банатските българи звучи като „Uvec falim!” – “Увекь фалим!”). И то тръгва от читалището, старата позната територия на обществена дейност. Всичко започва уж случайно, но всъщност налице са всички необходими фактори и то просто се случва. Избраното име е свързано с Църквата, но в съзнанието ни тогава то не функционираше по този начин, а беше символ на миналото, на връзката с другите, с предците ни, беше поздрав, които да е като кодова дума, която да отваря сърцата на всички банатски българи. Помнеше се някак подсъзнателно и излезе изпод пластовете, за да оглави един процес, който закономерно трябваше да заведе отново стадото в кошарата, от която то беше изкарано.
Когато списвахме бюлетина все още не бяхме осъзнали, че формата, която използват банатските българи е много центростремителна към тях самите – „ние хвалим”, а не „да бъде хвален”. Тази насоченост към себе си е може би основното объркване, което ни съпътства през целия ни път във времето, защото не ние сме центъра, а Исус трябва да бъде центъра на нашия живот и онова, към което да се стремим.
Бюлетинът технически се роди с помощта на софийското дружество. Димитър Мирчев, родом от Бърдарски геран и работещ във в. „Демокрация” урежда първият брой да бъде страниран в редакцията на „Демокрация”, което е и отбелязано на първата книжка. Всъщност той лично странира целия брой и съпътства бюлетина до излизането му от печат в една софийска печатница. След като прави предпечата и на втория брой ни оставя да се оправяме сами. Тогава работата се прехвърля изцяло в Бърдарски геран.
През 1998 г. бюлетинът набира сили и желанието за реално участие на ниво Дружество избликва от Бърдарски геран. Предизвиква се инициатива за събиране на банатските българи и избиране на нов управителен съвет на вегетиращото дружество и след излизане от тесните му „софийски” рамки в него да намерят място всички банатски българи в България. За целта се организира концерт в София и един автобус със самодейци от Бърдарски геран идва да участва в изборите и да припомни фолклора на отдавна преселените в столицата. На проведеното събрание на 24 октомври 1998 г. се издигат две кандидатури за председателското място – софиянци предлагат Димитър Мирчев, а бърдарчани - Светлана Караджова. След ожесточена битка между двамата кандидати за председател е избран Мирчев, поради факта, че „старите” от предишното ръководство се страхуват от нахлуването на младите и от „преминаването на властта” в Бърдарски геран. Тази стъпка им изиграва лош номер, защото от този момент дружеството е мъртвородено. С оттеглянето на младите, софиянци се обричат на капсулиране и умиране. Срещат се няколко пъти на заседания в Агенцията за българите в чужбина и постепенно всякаква дейност спира. Постепенно умират най-дейните от предишните членове и всичко потъва в очакване на нещо ново….
От комунистическото начало „властта” преминава към силните на деня – избрани са на главните места хора, свързани със „синята идея” като гарант, че ще продължи развитието. Обаче, това отново не е правилния път. Да си смениш цвета, не означава, че си сменил нещо вътре в себе си.

Началото на обръщането
Идеята, залегнала във „ФАЛМИС” беше всички банатски българи да са едно, да работят заедно за общността и границите между живеещите на различни места да не съществуват. Другата линия беше да се търсят връзките с останалите католици в България, с които ни свързват далечни родствени връзки отпреди преселението. Празникът по случай първият брой на бюлетина бе нарочно избран да е на 25 януари, Обръщането на апостол Павел, но до истинската промяна на курса се стигна едва след принудителното спиране на издаването от есента на 1999 г. През 2002 г. в Бърдарски геран се основава сдружение, носещо името на бюлетина и имащо главно за цел да продължи издаването му. Междувременно бавното обръщане към Църквата вече бе започнало – поне за част от екипа, което определя и пътя нататък. И тогава на помощ ни идва свещеник Петър Кьосов, който по молба на новосформираното сдружение „Фалмис” създава знака, който стои в „главата” на възобновения бюлетин. Семантиката му е описана в уводната статия на брой 1 за 2002 г. (или тук в блога http://karadzhova.blogspot.com/2007/06/blog-post_186.html )
Изданието спира за пореден път през 2003 г., а идеята за възраждане на Дружеството на банатските българи в България отново се появява на бял свят през 2007 г. На 26 май 2007 г. по време на честванията на 120-годишнината от основаването на Бърдарски геран се извършва избора на новия управителен съвет, в който влизат петима 30-годишни, като четирима от тях са родом от Бърдарски геран и един от Стар Бешенов (Румъния), а живеят на различни места из България. За председател е избрана, този път с активната подкрепа на разкайващите се за грешката си софиянци, главната редакторка на „ФАЛМИС”.
Основната идея на новото ръководство е, че няма значение къде живееш, щом искаш и можеш да работиш за общността. Виртуалния свят на интернет позволява всички банатски българи по света да бъдат едно цяло във всеки миг, нужно е само да имаш сърце и то да е пълно с искрена любов към другия.Финансовата подкрепа по регистрацията на възобновеното дружество поема католическия вестник АБАГАР в лицето на архим. проф. Георги Елдъров, който застана твърдо зад идеята за обединение на банатските българи. А софийската католическа енория „Свети Йосиф” обеща да даде една от залите в новия си комплекс на разположение за сбирки и заседания. Полека-лека завръщането към Църквата набира скорост. Процесът е труден и много са капаните по пътя, но важното е, че когато се заемем всички заедно с осъществяването на една цел и забравим за враждите и егоизма си, следвайки Истината, тогава и успехите няма да закъснеят. Дружеството на банатските българи в България може да е първия опит да бъдем всички Едно.

24 юли 2007 г.

На гости в Трънчовица

Вчера следобяд заедно с Даниела Бонова Петкова, която е заместник-председател на „Дружеството на банатските българи в България” посетихме отец Стефан Калапиш в Трънчовица. Ето ги и двамата на снимката, а аз съм зад обектива по разбираеми причини.
Пътуването беше и служебно за мен – трябваше да снимам изоставената църква „Светия Кръст”, а съчетавайки работата за вестника с работата за банатските българи, в качеството ни на председател и заместник-председател на Дружеството, посетихме да видим как се справя на новото място един от членовете на стария екип в Бърдарски геран, спомогнал за създаването и живота на „Фалмис”.
Отец Стефан Калапиш сега живее и работи в църквата „Архангел Михаил”, намираща се на едно възвишение в самия център на селото. Изключително гостоприемен, отец Стефан ни прие у дома си, разведе ни навсякъде, запозна ни с част от енориашите си, дошли за литургията в 17 ч. въпреки нечовешката жега и пустинния палещ вятър.
Всичко в Трънчовица е ожарено от сушата, дъжд няма от три години, опалени хълмове, сух въздух и жар, сипеща се от небето, но за сметка на това малцината жители, с които поговорихме, бяха толкова сърдечни, усмихнати, с отворени сърца, че дори само това стигаше, за да направи нашето посещение незабравимо.
15 години селото е било без свещеник и сега за новия енорист има работа като за петима, но това не го плаши, защото хората му показват, че го обичат и ценят, грижат се за него и му се радват като на отдавна чакан дар. Може би трябва да се живее дълго в мъките на такава духовна суша, да се страда, за да се осъзнаят грешките и тогава, когато дойде някой, който иска да отдаде живота си за верните, те да тръгнат след него безпрекословно…
Бяхме като у дома си в старата енорийска къща в Трънчовица, а единственият банатски българин в това село е сигурен пристан за всички, които попаднат по някакъв начин в това все по-умиращо село, като ги посрещне с усмивка, нахрани ги с малкото, което има, напои ги в страшната жега и отвори сърцата и на другите хора, за да приемат гостите, правейки ги част от цялото на малката си общност.

22 юли 2007 г.

Работници на нивата Господня

Лука 10, 1-3
1. След това Господ избра и други седемдесет ученици и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където Сам щеше да отиде,

2. и рече им: жетвата e голяма, а работниците малко; затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си.
3. Вървете! Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци.

Вчера в Бърдарски геран пристигна за лятната си практика семинаристът Койчо Димов, който е последна година студент в Рим и догодина ще се върне в България, за да бъде ръкоположен за дякон, а след година и за свещеник.
Всички в Бърдарски геран се надяваме именно той да замести отец Асен Генов, който от 1968 г. работи за хората от енорията ни без нито ден почивка.
Младостта и старостта; оптимизмът на добрата богословска подготовка, несблъскала се с практиката, и тежестта на горчивия житейски опит; нови свежи сили и предаден опит от тежките години, надежди и мир от изпълнения дълг – всичко това все още стои на прага на храма, в напрегнатостта на разнопосочието при смяната и предаването на посланието… Надеждата е това, което задържа този възел все още вързан. За да има работници на нивата Господня…

21 юли 2007 г.

След жътвата

Обичам полето. Повече от планините, реките, морето. Може би защото съм израсла в поле, а и в паметта на банатските българи само полето присъства активно – от унгарската пуста, мамеща погледа до безкрая на хоризонта, та до Дунавската равнина след завръщането.
Обичам полето по жътва, опънатите остригани стърнища, златистото навсякъде около нас, сламата, шумяща в краката, светлината, която струи от всичко в тези дни – както от небето, така и от земята.
Днес с племенницата ми Ема се разходихме из лабиринта на една планина от балирана слама – тайнственост, криеница, очарование, игра, смях, слънце и добро настроение… Да си на село е чудесно – дори и да си пропуснал жътвата… Споменът за нея остава дълго след това в светещите купища на събраните стръкове…

Немската църква в Бърдарски геран

От вчера преди обяд съм си вкъщи, в Бърдарски геран, за кратка почивка. Обичам да ходя при Немската църква и сега също не пропуснах да обиколя бившия манастир на сестрите бенедиктинки. По този повод, а и защото знам, че доста от читателите на този блог главно от него следят публикациите ми, ще поместя отново статията за немската църква, излязла през септември 2006 г. в АБАГАР. Избрах точно нея, защото вариантът, публикуван в сп. "Български дипломатически преглед" е по-сладникаво лустросан за харесване, а този за АБАГАР представя проблемите около храма и в общността ни.


Мъртви гълъби и свята надежда
(Немската църква в Бърдарски геран)

Втората спирка в нашето пътешествие е добре позната за мен и затова придвижването този път е повече във времето и спомените, отколкото в пространството. В родното ми село Бърдарски геран има два храма – единият действащ, а другият рушащ се под въздействието на природните стихии и безхаберието на хората. Действащият е „Свети Йосиф”. Намира се в центъра на селото и на него засега няма да се спираме с надеждата, че няма толкова скоро да мине в групата на изоставените. Другият обаче е много интересен както архитектурно, така и с историята си, съхранила раздори, противоречия, отминала пищност и високомерие, всичко това така преплетено, че има материал за много по-дълъг текст от намиращия се на тези страници.
Когато пътувате към Бърдарски геран по единствения път, водещ до него, първото, което виждате в далечината е кулата на така наречената „немска църква”. Ако с вас пътуват гости, ще трябва да им обясните защо се нарича така и неминуемо ще задълбаете в историята на селото, която е учудващо добре позната на всеки негов жител, гордеещ се с миналото и предците си. Колкото повече наближавате, толкова повече ще започне да се вижда и камбанарията на другия храм и така, навлизайки все по-навътре в пространството на банатските българи, ще бъдете посрещнати от два храма, издигащи кулите си в небето и извличащи сълзи от очите на всеки, който се завръща вкъщи след прекалено дълго отсъствие.
Влизайки в селото по пътя, украсен от двете страни с величествени иглолистни дървета, ще спрете до „Свети Йосиф”, който е естествения център на населеното място и съвсем ще забравите, че сте видели още една кула на идване. Потъналият в забрава и поставен встрани от главния път храм чака търпеливо погледа ви да се обърне на изток, да повървите малко в тази посока и тогава пред очите ви вляво ще се покаже една старинна кула, обвита в буйна растителност като излязла от приказките за омагьосани принцеси и очаквано откритие сред гъсти дебри, гъделичкайки приятно откривателската ви страст.
Аз самата открих твърде късно загадъчния храм, макар да се намира в мястото, където е протекъл почти целия ми досегашен живот. Фактът, че е разположен в противоположният край на селото, най-вече тегнещата с години забрана да се влиза в него, а и липсата на интерес вероятно, дълги години ме държаха надалеч. В големия двор на бившия манастир на бенедиктинките, където от началото на 50-те години досега се помещава „Дом за деца без родителски грижи” се намира освен бившата манастирска сграда, храма и сградата на бившето немско училище. Познавах мястото, но първият ми спомен от съзнателен интерес към тайнствената църковна сграда е от началото на 90-те години, когато с една приятелка решихме непременно да влезем вътре, въпреки заключената врата. Такова неизследвано място не биваше да се остави без оглед, а и май само това беше останало непознато за нас от всички „забележителности” на селото. Обиколихме я отвън, провирайки се през гъсталаците, които тогава все още не бяха толкова гъсти както сега, и открихме един по-нисък разбит прозорец на сакристията. Покатерихме се и се прехвърлихме вътре успешно и без контузии въпреки височината. Тръпката от влизането в храма по този „неестествен” начин бе заменена с шока от видяното. Навсякъде имаше купища мъртви гълъби в различна фаза на разложение, а горе под купола се чуваха и звуците от все още живите им събратя. За пръв път виждах толкова много птичи мъртъвци на едно място. Нямаше къде да се стъпи без да нагазиш сред трупове, цели изсъхнали скелети, разчленени кости, пера и изпражнения. Картината беше потресаваща, а най-вече изоставеността на самата сграда плашеше и обвиваше в тягостна мъгла душите ни. Обиколихме навсякъде, пазейки се къде стъпваме; качихме се на „хора” по скърцащите и поизгнили стълби, за да погледнем отвисоко; разгледахме с незнаещи какво трябва да видят очи; дишахме въздуха, тежък от смъртта в него и слушахме пърхането и цвърченето на птиците в кулата; чувахме вятъра, промъкващ се през единиците разбити прозорци и в сърцето ми се загнезди нещо неопределено – беше по-скоро тягостно, отколкото някакво доволство от откритото.
Не стъпих повече там няколко години. През 1996 г. завърших висшето си образование, постъпих на работа като възпитател в Дома за деца и юноши и тогава отново открих изоставената сграда, защото ежедневно бях до нея, гледах я, усещах мамещото й присъствие, но този път имаше промени. Сега децата ме заведоха вътре, за да покажат какво са направили. Главната врата отново беше заключена, но страничната за сакристията вече не съществуваше и на мястото й имаше зееща дупка. Бяха изчистили всички трупове, измели старателно боклуците и играейки си, бяха се опитали да наредят някак пространството, което беше забравило какво е човешка ръка. Малките им крака тупаха по загладения от метлите прах, а гласовете кънтяха в празнотата. Този път нямаше гълъби, но имаше деца, незнаещи защо чистят наоколо, интуитивно усещайки, че трябва да го направят.
После интереса ми към този храм премина на страниците на „ФАЛМИС – Uvec falim” като данни, изровени от архивите благодарение на родолюбиви хора, като красиви снимки или просто като споменаване. А „немската църква” е невероятно красива. Дори и сега, когато се руши и умира бавно, тя привлича погледите и задържа дъха на посетилите я. Мами и плаши едновременно, но когато свикнеш със смъртта в нея, виждаш и другото, което се крие зад разрухата.
Все още не знаех дори името на храма (дори не се сещах, че може да има някакво „друго” име от прозвището, с което бях свикнала), а изникващите данни или чак сега забелязани гробове в гробището само допълваха и нареждаха картината. Откривах го бавно, не бързах, сякаш имахме цялото време на света. А и защо трябваше да бързам след като бях видяла вече труповете на гълъбите и бях започнала връщането на лентата от тлението към живота, минавайки през хартията и записаното. Стигаше ми красотата му, тайнствеността и забулената в миналото история на съществуването.
Когато през 2000 г. съзнателно „влезнах” в Църквата, вече имах друг поглед за това тайнствено присъствие сред гъстата растителност в източния край на селото, който не придобих с магическа бързина, разбира се. Трябваше да мине малко време, за да се появи един случаен повод да погледна на сградата с очите на фотограф и да видя светлината в нея (направих серия снимки не за себе си, а по нечия молба и вероятно затова вложих повече старание, упоритост и най-вече съзнателно вложих сърцето си). И тогава в дългото „ухажване” между обектива и храма избликна светлина и размисъл. Ходих многократно, в разни часове от деня, за да се любувам на проникващите слънчеви лъчи и на величието и красотата на изоставената сграда. Главната врата вече не беше заключена, а в дупките, оставени от изчезналата брава имаше провряна връв, с която се връзваше и „заключваше”. И незнайно как светлината, проникваща от счупените прозорци на рушащия се храм и играеща в праха, вдиган от стъпките ми, проникна в душата ми и остави спокойствие и хармония. Открих че най-после съм била допусната до истинската същност на „немската църква”, която дълго е чакала мен, нас, всеки, които би дошъл да погали с поглед стените й, да отвори тежката врата и да влезе вътре с любов и разбиране, да остане поне миг замислен за отминалото, за да може вече недействащия храм да предаде посланието си.

Историята
В гробището на село Бърдарски геран, точно срещу централната алея и под големия кръст, са гробовете на починалите в селото свещеници и на една сестра бенедиктинка. Покойната е сестра Хелмтрудис Ленер, за която намираме сведения в Държавния архив във Враца, публикувани във „ФАЛМИС” (брой 7, 1998 г.) благодарение на труда на Весела Пелова, превела ръкописа на сестрата, носещ гръмкото име „Хроника на немската енория в с. Бърдарски геран”. Повече сведения от други архиви за развитието на енорията има в книгата на Благовест Нягулов „Банатските българи”. Тук ще очертаем само накратко историята, за да се опитаме да видим защо се е стигнало до разрухата на храма.
Немците в селото идват заедно с банатските българи и са от групата на т.нар. „шваби”, които са доста многобройни в Банат по това време. Първите заселници се откриват в Бърдарски геран още през април 1893 г., когато идват семействата на Хайнрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл, Йохан Вингеронг и един свещеник с тях, чийто дири после се губят. Те не идват по спогодбата, по която се преселват банатските българи, но получават също толкова земя, а вече добре съжителствали с българите в Банат и тук се надяват да успеят. Банатските българи, които са земеделци, имали нужда от занаятчии, каквито сред немците се срещали по-често, макар и те да били главно земеделци. През август същата година идват още семейства, а през следващата година броят на семействата нараства на 95. И те, като банатските българи, се стремят да се заселят така, че да не се смесват с другите – отделят се в източния край на селото, но ползват същите храм и училище, които се посещават и от българите. През 1936 г. немците вече съставляват 11 % от населението на селото.
Първоначално в селото нямало свещеник говорещ немски, но през 1886 г. идва отец Паул Йохан Кобилски, от Еринек, край Глатовиц в Полша и вече има отделна литургия за немската колония – вероятно първата неделна литургия. Имали отделен певец (Х. Яков Бекер), молитвеници, книги, донесени от Банат. Внезапната смърт на отец Кобилски през 1909 г. предизвиква идването в селото на немскоговорящи свещеници пасионисти: 1909-1910 г. отец Адалберт Клинген, а от 1910 до 1920 г. отец Бартол Тошков, родом от Винга, от 1920 до 1924 г. отец Анастасий Венер (от Холандия); от 1924 до 1927 г. отец Алойзи Манушев, родом от Винга, но отраснал в Асеново.
Въпреки многобройните допирни точки между двете съжителстващи общности, отношенията им не са спокойни и мирни. На 19 април 1920 г. в полето край селото немец убива 17-годишно момче от банатските българи. Българите хващат убиеца и му хвърлят такъв бой, че суматохата води до идването на жандармерия и окупацията на селото, за да може да се въдвори някакъв ред. Това е част от войната между двете преселнически общности, която тече по всички „фронтове” – в училището, в църквата, на полето, по седенките и по баловете, като там воюването е и заради момите, тъй като смесването не се е толерирало особено, макар да било неизбежно. Колко сълзи са се излели и колко сърца – разбили, само спомените и потърпевшите могат да кажат, но факт е, че забрани е имало, а и неспазването им също е било факт.
Сега навлизаме в областта на данни, в посочването на които в двата източника, които цитирахме, има сериозни разминавания. Поради липсата на трети източник, ще избегнем споменаването на много дати и години, и ще оставим любознателния читател сам да се опита да се справи със ситуацията. По-заможни от българите, разполагащи с по-модерна техника и с по-високо самочувствие немците започнали отрано да водят политика за обособяване в отделна енория. През 1913 г. колонистите отправят молба до епископ Дамян Теелен за изпращане на немски монахини, които да се грижат за обучението на децата им. Споменава се, че две монахини е имало още през 1890 г., но десет сестри от ордена на бенедиктинките от Тутцинг идват чак през 1923 г., а три години по-рано им се купува къща (покупката е толкова ранна по неизвестни причини). През 1925 г. със смяна на имоти става възможно построяването на манастира на сестрите върху площ от десет декара, където освен новата сграда на манастира имало и детска забавачница, а по-късно се построяват училище и църква. В забавачницата сестрите се грижат за децата от 3 до 7 години и на двете общности в селото и ги обучават на немски език без да правят разлика между тях. Отделно водят курсове по книжовен немски език и за възрастни. Интригите се разпалват, когато се започва борбата за построяване на немско училище. Сестра Хелмтрудис Ленер като старша сестра била на мушката на войнстващите българи, защото желанието за отделно училище и отделен параклис за немците, а най-вече високомерното им поведение, се възприемали като заплаха от българите, които били основали селото и отгоре на всичко били много повече на брой. Подкрепата от никополския епископ, която получавали немците, също се възприемала като заплаха, а банатските българи се чувствали изоставени и онеправдани.
От 1924 г. енорист в Бърдарски геран е отец Алойз Манушев, който е роден във Винга, но живял в Асеново. Той бил обичан от банатските българи, защото бил един от тях. Решението на епископа да го премести през 1927 г. и на негово място да прати двама свещеници чужденци взривява обстановката и се започва едно бурно писане на писма от църковното настоятелство до епископа, а натискът е толкова голям, че отец Алойз не след дълго е върнат отново в енорията, за да обслужва българите, а за немците си има друг свещеник. Интриги не липсват и около построяването на отделен храм. Там разправиите текат и на общинско ниво, защото разрешение от министерството не се издава лесно, т.е. то напълно липсва в случая, а когато на 2 юли 1929 г. тържествено се освещава една новопостроена сграда с вътрешно оформление на храм под името „Дева Мария - Майка на святата надежда” се започва такова разследване, че дори се споменава даването на подкупи, задържат се под стража свещеници, има обвинения в диверсия и споменаване на „крути мерки” – все неща, подходящи за сценарий на филм за събитието. Епископ Дамян Теелен обаче си затваря очите и разрешава използването на сградата за църковни служби, а чрез негов натиск през есента на 1929 г. министерството все пак издава разрешение да се ползват помещенията до построяването на истински храм. И така се стига до 1933 г. когато е осветена настоящата красива „немска църква”, бляскава, с пищна вътрешна украса за гордост на цялата немска енория.
Нагорещяване на конфликта не липсва и около откриването на немското училище в селото. Правителството не дава лесно разрешение, а и отпор имало от страна на банатските българи. Разрешение се дава чак през 1932 г. и тържествено е открита учебната 1932/1933 г. в новопостроената сграда за училище. Алойз Манушев пак си спечелва неприязънта на епископа и защитата на българите поради факта, че посочва пред епископа някои факти, които доказват, че немският свещеник и монахините защитавали интересите само на немците в селото, а другите оставали изолирани. Ако разгърнете книгите на немското училище от времето ще видите, че много деца започват в първи клас – всички немски и голям брой българчета, като всички напредват много добре, но във втори клас остават само немските деца, а другите са отпаднали не поради несправяне с езика (всички българчета показват много висок успех по предметите), а най-вече поради факта, че не могат да си платят таксата за обучение, а и нерядко сами се отказват поради лошото отношение на сестрите към тях. Остават само тези български деца от околията, които са от заможни семейства и могат да си позволят твърде скъпите такси. Обучението се води на немски и на български до трети прогимназиален клас, а накрая, с полагане на изпит през комисия, на децата се издават дипломи, признати от министерството, което отчита, че усвояването на немския език е повече от отлично, а оценките по всички предмети са с много висок успех.
Нажеженото съжителство между немци и банатски българи приключва по време на Втората световна война, когато Хитлер решава да пресели всички етнически немци от източноевропейските страни обратно в Германия. Правителствата се споразумяват и между 1941 и 1943 г. от пределите на България се изселват общо 2 150 етнически немци, които били български поданици. По това споразумение през пролетта на 1943 г. от Бърдарски геран на две вълни се изселват 164 немци и 33 немци от Гостиля. Някои решават да останат в България и все още има техни потомци в селото, а някои от преселилите се са с български фамилни имена, което е доказателство за смесените бракове. На мястото на изселените през пролетта немци, през есента на 1943 г. идва последната вълна банатски българи и ги населват в къщите на немците в източния край на селото, като дори ползват и храма, който все още е действащ. Така приключва действителното немско присъствие в Бърдарски геран, осеяно с конфликти и раздори, но остават сградите на манастира и училището, построени от тях, типичните красиви средноевропейски къщи, един храм, който издига кулата си към небето и напомня за старото време, приканвайки всеки от нас да се замисли върху историята, която лъха от заобикалящото го, и върху въпроса защо всичко се е разпаднало толкова бързо.

Майка на Святата надежда
Името на този напуснат храм е „Дева Мария – Майка на святата надежда”. Малцина го знаят, защото то не е в употреба отдавна, а и вероятно никога не е било използвано активно, защото винаги е бил определян и назоваван като „немската църква”. Има надпис над главния олтар, изписан с красиви готически букви, който сега се лющи и скоро вече няма да има и спомен от него. Вероятно защото никога този храм не е бил възприеман като дом на святата надежда, а винаги като доказателство за етническо присъствие и различност. Най-шокиращото и донякъде опрощаващо всички претенции на бившите енориаши на този храм е, че от двете страни на надписа с името на храма стоят образите на двамата братя Кирил и Методий. Какво търсят те тук и защото са поставени наред, че и като че ли „над” всичките светци пасионисти, накичени по стената зад олтара?
Сградата външно все още изглежда цяла и стабилна, но като влезете вътре ще видите зееща рана точно в чупката между кулата и покрива над кораба, сякаш е ранена от гръм. През „раната” струи светлина и огрява вътрешността като внася мистицизъм и отвъдност. Изоставена от построилите я немци, красива и самотна, тя намира за кратко стопани в лицето на новодошлите банатски българи, невкусили още от враждата между двете общности в селото. Богато украсен храм, разполагащ с повече одежди и църковна утвар, с клавесин, на който са свирили и новодошлите, може би надеждата за продължение на живота все още е съществувала, макар и бегло, но гоненията след 9 септември и най-вече съзнателния отказ на хората да мислят за него, го затваря и заключва вратите му за доста дълъг период. Всичко ценно е пренесено още навремето в „Свети Йосиф”, за да не се загуби. Верните, посещаващи храма, намаляват до една шепа и никой й не помисля да се грижи за обитаването и на изоставената „немска църква”. Обичат я, пазят я известно време, заключват я старателно, за да оцелее и да премине през премеждията, но не е лесно да опазиш красотата и надеждата от човешката злоба и ненавист. Тайни набези я разграбват до такава степен, че сега вече и дъските от пода липсват, а едното крило на красивата външна порта от ковано желязо от десетилетия е изчезнало. Раните зеят в разбитите прозорци, в скърцащата врата с разбита ключалка, стенание проглушава ушите ни, ако решим да се изкачим по витите стълби, пазейки се да не се продънят под тежестта на греховете ни и да ни погълне мрака на тъгата й.
На този свят сме изтръгнати от корен преселници, които се лутат и мислят, че пътувайки, ще намерят родината си, ще оградят своето място и няма да допуснат никой вътре, за да го съхранят и опазят, ограждайки го с високата стена на високомерие и претенции. Крием дребните си души зад вражди, войни и дори битки за построяване на „наши” храмове, за „наши” дейности и изтъкващи ни пред света постижения, а забравяме, че не това е задачата ни на тази земя. Поставяме свети имена на изграденото и забравяме какво всъщност означават, дори забравяме името, защото по-важното е било да изпъкнем ние, да се докажем, че сме велики, че сме по-добри, че можем да оцелеем и сами, забравяйки кои сме всъщност.
Така и Дева Мария, Майка на святата надежда, чака някой да се сети за храма, посветен на нея. Все още го пази от бурите и разрушението, като послание, започващо от мъртвите гълъби и преминаващо през тайнството на скрития за неподготвения посетител живот на красивата сграда, за да ни даде още един знак, да потърсим надеждата, която сме заровили в сухите кости на гълъбите, над които витаят изтръгнатите ни от корен души.

19 юли 2007 г.

Срещи и спомени

Гостите от Стар Бешенов заедно с г-н Йордан Колев от ДАБЧ – поред отляво надясно са Бетина, Йордан Колев, Ана Петков (директор на училището), Ана Наков (учителка по български език) и Ренато.

Наградите връчи лично вицепрезидента г-н Ангел Марин, вдясно до него е председателката на ДАБЧ г-жа Деница Христова, а нашият Ренато дори се нареди точно до него за общата снимка на финала.

Изложбата и награждаването



Днес от 11 ч. в Дом на културата „Средец” бе открита изложбата „България в моите мечти” – повече за нея можете да прочетете в предишните публикации тук.
Ето творбите и наградените – Ренато Узун и Бетина Дуръу. Андрей Ницъ не можа да присъства, затова неговата рисунка е сама – без автора си.
Нашите деца спечелиха категорично в трета възрастова група първо, второ и трето място, по реда, както са представени и тук на снимките.

17 юли 2007 г.

И заваляха поздравления...

От вчера усилено валят поздравления за регистрацията - от приятели, познати, съмишленици. Дори се появяват вече реални предложения за съвместна дейност и за помощ, което искрено ме зарадва.
Получих имейл от Денислав Маринов от Русе, който е юрист на свободна практика и ежеседмично пътува до Букурещ, ползва румънски език, член е на едно сдружение за социално и икономическо сътрудничество между България и Русия - сам е намерил адреса на блога и оттам е видял новината. Предлага да помага в работата на дружеството, с каквото може, а също се надява и на съвместна дейност, за което благодарим от сърце.
Една подадена ръка е най-ценното, което може да получи човек в дейността за благото на общността.
Дано подобни нови запознанства да не свършват и да има винаги хора, които доброволно да искат да направят нещо за другите.

16 юли 2007 г.

Решението излезе!

Днес взех от съда решението за регистрацията на „Дружеството на банатските българи в България”. Можем да се поздравим с началото, а истинската работа тепърва предстои.

За да стане факт това юридическо решение помогнаха доста хора, на които сърдечно благодаря:
Галина Ганчева, адвокат на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), с чиято помощ и съвети бяха оформени всички документи и която ще ни помага и в работата занапред. Помогна и Йордан Колев от ДАБЧ с бистра мисъл в един от тежките моменти по делото.
Архим. проф. Георги Елдъров плати всички разходи по регистрацията в размер на 134,70 лв. и ни пожела попътен вятър в нелекия път напред.

Благодаря и на всички, които бяха с нас в процеса на регистрация с морална подкрепа, молитви, загриженост, внимание…

14 юли 2007 г.

Апел за немската църква

Преди няколко дни излезе от печат книжка 5-6 за 2007 г. на списание „Български дипломатически преглед”, в което има моя статия за немската църква в Бърдарски геран. Списанието е луксозно илюстровано издание за дипломатически, политически, бизнес, културни и социални събития. Излиза на три езика – български, руски и английски и се разпространява главно по посолствата в България.
Статията е в раздел „История” и заедно с 4 снимки обрисува някогашното немско присъствие в едно малко българско село и останалите до днес следи.
Може да се използва като реклама при търсене на помощ за реставрацията на храма, който се руши.
Списанието се продава по книжарниците. Има и сайт, но нещо не работи в последно време. Ето адреса: http://www.diplomatic-bg.com/

12 юли 2007 г.

Наградените - предварителни данни

Това е Ренато Узун, 18 години, от училището в Стар Бешенов - спечелил първа награда
Вторият е Андрей Ницъ, 17 години - втора награда, а момичето е Бетина Дуръу, 17 години - трета награда. За скоростното набавяне на снимките дължа благодарност на Мелания Узун от ансамбъла "Палукенка" в Стар Бешенов.

10 юли 2007 г.

Банатски българчета печелят награди

Държавната агенция за българите в чужбина учреди през 2001 г. Международен конкурс по изобразително изкуство “България в моите мечти”, който се провежда всяка година и се радва на широка популярност. Съгласно статута на конкурса, право на участие в него имат деца от българските общности по света, разпределени в три възрастови групи: от 6 до 10 г. – първа група; от 11 до 14 г. – втора група; от 15 до 18 г. – трета група. Целта на конкурса е да приобщава най-младото поколение българи зад граница към Родината, да съхранява националната историческа памет и културни традиции.

В последното, седмо издание на конкурса участваха 410 деца и юноши, изпратили 550 рисунки от 21 държави: Австрия, Германия, Швейцария, Великобритания, Испания, Франция, Полша, Чехия, Словакия, Сърбия, Румъния, Молдова, Украйна, Узбекистан, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Сирия, Кувейт и ОАЕ /Дубай/.

В третата възрастова група трите награди тази година са спечелени от банатски българи от Румъния, като са присъдени две първи награди:

Първа награда – Ренато Узун, 18 г., Стар Бешенов
Първа награда – Моника Илиева, 15 г., Прага, Чехия
Втора награда – Андрей Ницъ, 17 г., Стар Бешенов
Трета награда –Бетина Дуръу, 17 г., Стар Бешенов

Откриването на изложбата и награждаването на победителите ще се състои на 19 юли от 11 ч. в Дом на културата „Средец” на ул. Кракра № 2 А

Заповядайте! Добре е да има по-силно банатско българско присъствие в чест на гостите от Банат. Заедно с наградените деца ще дойдат кмета на Бешенов Георги Наков и една от учителките в училището.

9 юли 2007 г.

На гости при Антон Лебанов

Днес бях на гости на Антон Лебанов, който е живата памет на банатските българи. До неговата помощ прибегнах спешно във връзка с подготвяния анализ на дейността на Дружеството на банатските българи в България, за да ми даде някои ценни сведения.

Повече за Лебанов ще научите като прочетете статията ми "Молба за прошка", публикувана в АБАГАР през април 2005 г., а същата статия, в оригинал и в превод на банатски български диалект, стана увод към първото издание на стиховете му в Банат през 2006 г. Стихосбирката видя бял свят благодарение на културната фондация „PG 33”.

Молба за прошка

Банатските българи прекалено много говорят за историята си. Превърнали са я в част от себе си, в начин за себеизразяване пред света. Малцина от „другите” българи могат да се похвалят, че разказът за пътя на преселванията им се е превърнал в спирала, по която се извива не само миналото им, но и сегашния им живот. Все още децата слушат вечер разказите на дядовци и баби за онова време, когато са се преселвали и за дилемата между двете родни места – за копнежа по старото гнездо България и за вечната тъга по равното банатско поле. И тогава дори немного далечни времена и събития се обвиват в чара на приказното, а участващите лица се превръщат в герои, за които си мислим, че са само фикция, но те може би все още живеят до нас и са част от съвременността ни.
Един от тези герои е Антон Лебанов – жива легенда за банатските българи, който търпеливо понася „забравеността” си след попадането в книгите, описващи историята на българите в Банат, и се бори вътрешно с вечните въпроси, които измъчват всеки преселник.
Роден е във Винга (основана през 1741 г. от преселници чипровчани) на 14 ноември 1912 г. Завършва гимназиалното си образование през 1931 г. в лицея на отците пиаристи в Тимишоара. Орденът на пиаристите е повикан от Рим от чипровчанката баронеса Маргарита Бибич, за да обслужва училището за децата на крепостните в имението й „Света Ана”. После го мести в Тимишоара, а в старата сграда могат да се видят великолепни дърворезби от 1788 г. По-късно, през 1912 г. училището се мести в нова сграда, която и до днес украсява града. Антон Лебанов се дипломира през 1935 г. по специалността „право” в университета в Клуж и веднага започва работа като стажант-адвокат във Винга. През 1938-39 г. отбива военната си служба и продължава да работи като адвокат в родното си село.
Общността на банатските българи изживява етно-културно възраждане между двете световни войни, в което се включва целия интелектуален потенциал в различна степен според възможностите си, но винаги отдавайки цялата си младежка енергия за едно дело, което приобщава банатските българи отново към старата родина като възвръща за нов живот названието „българи”, или „банатски българи”, редом до старото самоназвание „павликяни”. Сред младите малцинствени лидери се открояват Карол Телбизов от Стар Бешенов и Антон Лебанов от Винга.
През годините на учение в лицея и университета Лебанов започва да пише поезия на родния си диалект, който е признат за втория вариант на българския книжовен език. Първите му стихове са свързани с родния дом, природата, различни наблюдения и чувства. Активната обществена позиция на автора го кара да започне да пише за малко по-различни цели, а именно – „събуждането” на банатските българи и осъзнаването им като малцинство с права и отговорности. Публикува в започналия да излиза от 1935 г. в Тимишоара вестник „Банатски български гласник”, издаван от Карол Телбизов, но преди това стиховете му се използват като манифест при различни сбирки на общността. През ноември 1932 г. завършва поемата „Събуждане”, която представлява първия призив за ново възраждане. Носталгия по миналото и връщане назад във времето води мисълта до активизиране на всички сили за връщане на онова славно време под формата на нов живот на общността, а главната цел е единението и съхранението й.
В началото Лебанов сътрудничи на Телбизов при издаването на вестника със статии и стихове и е представител на изданието във Винга. През 1937 г. става отговорен редактор, а след като Карол Телбизов се изселва в България, поема цялата работа около вестника от ноември 1940 г. до собственото му изселване през 1943 г.
Зов за единство
Една от статиите на винганския адвокат Антон Лебанов с дата 15 март 1936 г. представлява своеобразна програма за действие на банатското българско малцинство с основна идея за единство в „мисленето, усещането и работата”. Главният проблем на всички издания на малката общност както в по-далечното минало, така и в по-близкото, е нуждата да убеждават читателите си да бъдат единни, за да оцелеят. Лидерите и печатните им издания се заемат с нелеката задача да мотивират, да събудят, да предизвикат действия за спасяването на идеите и традицията, които пък ще определят наличието на бъдеще. Нуждата от подкрепата на цялата общност за успеха на делото е от съществено значение, но почти не се разбира от масовия читател. Остават все пак следи от усилията под формата на вестници, книги, събития, които освен да попаднат в редовете на историята, имат и надеждата, че някой все някога ще се събуди от този повей, започнал в митичното време на миналото и ще издигне отново глас, за да продължи започнатото. И тази надежда дава смисъл на всичко.
Лебанов участва като част от делегацията на банатските българи и в проведения „първи извънреден конгрес на представителите на българите, населяващи всички покрайнини на Румъния” на 21 и 22 май 1936 г. в сградата на българското училище в Букурещ. Двамата с Карол Телбизов са избрани в Изпълнителния комитет. През 1939 г. се създават условия да се създаде Организационен комитет на Българското народно общество в Банат с председател Петър П. Телбис, подпредседател Антон Лебанов и секретар Карол Телбизов. Исканията на банатските българи са изложени в меморандум и гласят: кметовете, назначавани в българските селища да бъдат българи; да се въведе български език в началното училище в селищата с българско население; да се довърши аграрната реформа и да се оземлят всички правоимащи; да се създаде земеделско училище с преподаване на български език във Винга и др.
Една от най-забележителните страници от историята на банатските българи в Румъния е спасяването през 1941 г. на над 1100 военнопленници етнически българи от Вардарска Македония, Западните покрайнини, Тимошката област и югославски Банат, пленени от югославската армия и попаднали в германски лагер в Тимишоара. Основният организатор на акцията е Антон Лебанов, който дава пример за действена съпричастност към всички представители на българските общности независимо дали са във или извън границите на днешна България. Спасяването се извършва с посредничеството на българската легация в Букурещ като част от дейността на Щаба на българската войска по освобождаване на военнопленници от бившите армии на Югославия и Гърция. На молбата за помощ, отправена от попадналите в германски плен българи, веднага се отзовава банатският българин Антон Лебанов, който се свързва с легацията, за да стане възможно организирането на освобождаването им. Заедно със съмишленици като съпругата му, инж. Антон Дерменджин, фармацевта Рафаел Телбис, студента Никола Островски и др. провеждат акции в селата на банатските българи за набавяне на храна и помощи за пленниците в лагера.

Новото „старо гнездо”
Антон Лебанов се преселва в България с последната голяма преселническа вълна през 1943 г. Неговият разказ за това пътуване все още предстои да бъде записан със собствената му ръка (както ни обеща) и да се превърне от нещо съкровено скрито в емоционално предаден текст, който да остане за тези след нас. Настанява се в София и работи в Дирекция „Печат” в Министерство на информацията, в Българската телеграфна агенция като редактор с унгарски и румънски език и като кореспондент на румънската агенция „Аджерпрес”. Непрекъснато поддържа връзките си в останалите в Банат сънародници, а късното му поетично творчество е свързано главно с годишнини, чествани от общността.
От две години се чака неиздадената му стихосбирка „Младежки спомени”, със стихове от периода 1929-1935 и няколко по-късни творби от периода 1991 -1996 г., да види бял свят. Инициативата е на Съюза на банатските българи в Румъния и да се надяваме, че авторът, въпреки преклонната си възраст, ще доживее да докосне с ръцете си тази книга.
Стихотворенията в сбирката са разнородни, но ги обединява едно – носталгия и постоянен стремеж да дадеш от себе си всичко, на което си способен, за благото на общността. Дълбоко някъде в гънките на строфите, най-вече на по-късните стихове, пулсира чувството за вина, което изпитва всеки, откъснал се от родното място и потърсил различен живот на друго място. Отново и отново поетът ще се връща в мислите си в полето на Банат, ще броди из улиците на Винга, ще гледа с насълзен поглед двете кули на исполинската църква и ще повтаря като заклинание в „Ода за Винга”:
“Bil sam ti prez celata razdela verin
Sas celutu mi sarce balgarin-palucenin!
Ni sam te zabravil nikace,
Milu rodnu mestu muje,
makar ci sam te napusnal jos na mladini
za tuj te mola nide mi se sardi i mi prusti…”
Преселниците са научени да диалогизират. Със заобикалящите ги, които заварват на новите места; с оставащите в родните села; с различните култури, който срещат по пътя и най-вече със себе си и спомените си. Защото трябва да се разказва, трябва да се изговаря всичко, което ни заобикаля, за да остане, да се запази някъде въпреки несигурния менящ се свят – дори само в нечия памет или в надраскани набързо редове. Затова и диалога с родното място не спира и дори се задълбочава с годините, когато хората, преживели всичко изминато с нас, вече ги няма, а младите са замаяни от днешните си грижи. Затова и Антон Лебанов е достигнал до интимността на една „Изповед”, чиито стихове отразяват мъката, но и радостта от споделеността:
„Мисельта ми се къде тебе пътува,
сърцито ми чъсту тебе те сънува,
родну месту със спомене скъпи,
със радуст, булеви и мъки.

Кога дода макар и за день-два
се радвам и се усещем у дома.
Радвам се, чи ни ми се сърдиш,
Радвам се, чи ни ме пъдиш.”

Терзанията на пътуващата душа, която се измъчва от чувството за вина и моли за прошка намират покой в единението с родното, където с тихите стъпки на майка и баща, със звука на камбаните и шума от познати родни гласове се събира в едно минало и бъдеще и всеки от своето място по пътя се слива с другите, витаещи по спиралата.
Старите легенди на банатските българи се вплитат с новата история на общността и сред тъмнина, опасности и като че ли постоянна заплаха от свършване на нашия свят, виждаш как все пак нещо оцелява, нещо се движи и напредва към светлината, въпреки мъките, загубите и терзанията. И макар да ти се струва, че разсъмване не може да има, защото всичко е опитано и изстрадано, а злото на разрушението и забравата е надвиснало над главите ни, то все пак ще дойде – онова светло и ясно бъдеще, което ще се изпълни с истории, които означават нещо, колкото и да не ни се вярва сега, защото и ние сме сред героите и усилията ни да разберем и променим ставащото все ни се струват нищожни.
Героите на тези истории като Антон Лебанов са имали много шансове да се върнат назад и да променят хода на събитията, но не са го направили, защото са се осланяли на нещо – че има добро на този свят и то е предопределено да оцелее и да е за нас и за идващите след нас. Какво остава след извървения път? Носеното до смъртта чувство, че си изневерил на родното място, че си се отказал от нещо, което е трябвало да изпълниш, че си загубил корените си. Но за банатските българи, които се завръщат в старата родина това терзание е в още по-голяма степен, защото са вечно разкъсани между две родни места, между два притегателни центъра, които едва ли някога ще изгубят напрежението помежду си. Целият живот е едно терзание от опънатата до скъсване връзка и сълзите в очите от мъката се превръщат в сълзи на радост след като „бягството” е простено. Но без това бягство нямаше да има дългия път на преселенията, на отиванията и връщанията, на родовите връзки отсам и оттатък Дунава, че и по-далече по белия свят. В мислите ни тези места и мигове от живота на общността съществуват едновременно и борбата за запазване на единството им наистина си заслужава. А молбата за прошка осветява душите ни…

Светлана Караджова

6 юли 2007 г.

Почивка и реклама

От сряда до утре съм в Русе по лична работа и това се отразява на публикациите в блога, но скоро ще наваксам. Докато си почивам, обаче, другите банатски българи по света работят за рекламата на блога, за което им благодаря най-сърдечно. В блога на Ник Марков http://starbisnov.blogspot.com/ в 158 постер под поздрава за американците ще видите новината за появата на блога и в превод на палкенски началните думи от представянето ми. Линк към блога стои вече и в общия сайт на банатските българи по света http://groups.yahoo.com/group/BulgariansFromBanat_worldwide/

3 юли 2007 г.

Изложба в НИМ – неочаквана банатска връзка

Днес бях в Националния исторически музей на откриването на изложбата "Димитър Станчов - дипломат и патриот" и се натъкнах на неочакван експонат. Интересното за банатските българи в тази изложба е едно килимче – това на снимката! То е с герб на България от 1877 г. и надпис, който гласи: „През 1877 година България ще бъде свободна и лъвовете ще получат сила”. Иван Ив. Станчов открива и купува килимчето от антикварен магазин в Париж през 1969 г. По данни от антикваря (арменец) то е донесено във Франция с вещите на бившия румънски крал Михай и е изработено в Румъния или по-точно в Банат. Доказано е, че техниката на изработване е характерната за западнобългарския килимарски център в Чипровци, което навежда на непосредствени връзки с българите в Банат и копнежа им по Родината България.

Иван Станчов направи най-голямото дарение на Националния исторически музей за периода на Третото българско царство - колекцията на дядо му. Дарението обхваща около 300 отделни експоната на стойност близо 200 000 лева.
За днешното събитие можете да прочетете тук http://goodnews.actualno.com/news_110753.html
А ето и повече информация за известния български християнски род Станчови http://www.svishtov.bg/bg/honorary_citizen_28.php
http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/Fabrik2002-2/Stanchov.htm
http://www.bbcc.bg/bbcc.php?page=01&lang=bg&more_info=6

Родословието им започва в Берат, днешна Албания, след преселването на Яни Станчов през 1790 г., който се настанява в Свищов и се жени за Ефросина Паница от Арбанаси, също с албански-български корени.

Всъщност, оказа се, че Станчови са католици, а повече по темата ще четете в августовския брой на АБАГАР.

1 юли 2007 г.

Специален благослов – двойна доза



в Бърдарски геран






в София


Тази година ми се събраха два благослова от новоръкоположени свещеници. След „сушата” от предишни години, това си е направо „благодатен дъжд”. Първият беше на 6 май 2007 г. в Бърдарски геран на първата литургия в родната енория на отец Стефан Калапиш (този вляво). За него писах в юнския брой на АБАГАР, където можете да намерите статията.
А днес бях на подобно събитие в софийската енория, където първата литургия на отец Пламен Гечев (вдясно) беше голям празник за енорията, която също като родната ми, от 60 години не беше преживявала подобно нещо.
И двамата свещеници бяха доста развълнувани, което е повече от нормално, но най-интересно ми беше днес, когато училият дълги години и длъжен да се върне отново в Швейцария отец Пламен в края, когато изреждаше благодарности към всички, които бяха до него по пътя му до тук, се разплака, когато благодари на РОДИНАТА си.
Това потресе цялата аудитория и беше нещо различно, нещо неочаквано, непонятен взрив в спокойното море на рутината от благодарности „на мама и татко, на близките ми и т.н.”…
Защо осъзнаваме стойността на нещо, само когато то е вече безвъзвратно далече...