Анализ на фестивала в Белозем

Днес излезе септемврийският брой на вестник АБАГАР, където е публикуван анализа ми след посещението на фестивала в Белозем. Софиянци вече могат да намерят новия брой по пунктовете, а при другите ще пристигне утре и вдругиден.
За всички, които са свикнали инфото да е на разстояние едно кликване с мишката, го пускам и тук, защото в сайта на вестника http://www.abagar1.com/ ще е качен след два дни:

За мрежите и улова

„Заради това, като отхвърлите лъжата,
казвайте истината всеки на ближния си,
понеже сме членове един другиму” (Еф 4, 25)

Трудно може да повярваме, че в Църквата сме едно цяло, особено като знаем как всеки тегли към своето си, как се пазим да не пристъпи някой заветната ни оградена „наша си” територия, как си пазим „нашето си” място в храма, как се боим от другия и дори очите му избягваме, какво остава да чуем гласа му. Хората са като скачени съдове и всяко твое дело носи последици както за самия теб, така и за ближните ти. Ако това, което правиш е добро, то се умножава наоколо ти, ако правиш грях – той се връща с утроена сила и помита всичко и всички. И тогава започваме да търсим виновните, които никога не сме самите ние, разбира се. Винаги са ония, другите, лошите, неспазващите Божиите заповеди, а ние сме „светци” отвсякъде. Поводът да се вгледаме в проблема за връзката между хората е най-шумно рекламираното събиране на младежи тази година за католическата църква в България, което се състоя от 20 до 25 август в Белозем, по случай осмото издание на Християнския младежки фестивал, организиран от отците капуцини.
Малко бях на фестивала, но от лични впечатления и от разкази на стари и нови приятели, стоически издържали петте дни в Белозем, у мен останаха много въпроси и някаква мъка, която гризе упорито и не дава покой. Болка, виеща някъде дълбоко и заплашваща бясно да излезе на повърхността и да помете всичко. Оставим ли й се – тя ще погуби нас и другите около нас. Остана спомен за избягващи се очи, за някаква съмняваща се недоизказаност, за някакво прикрито съмнение във всеки и всичко, за празни погледи и скучаещи младежи. А иначе идеята беше май съвсем друга, а? Да намерим път към сърцето на ближния, да обменим опит, да се научим да слушаме и уважаваме другия, помагайки му да върви напред.
Затова нека този опит да погледнем на фестивала бъде повече опит да намерим очите на другия, да започнем да си говорим и да се чуваме, а не всеки да си крещи от своята си трибуна и да е доволен, че чува гласа си, без да се интересува какво чуват другите. Едни бяха на фестивала, за да не са си вкъщи, защото няма къде другаде да идат; други за да побеснеят малко повече, далеч от родния дом; трети за да гледат сеир, да видят колко грешки ще се направят, колко граници ще се прекрачат; четвърти пък, вероятно по задължение, ако съдим по отегчените им физиономии. Всеки е дошъл с някакви си цели, но не съм сигурна, че поне част от тях се покриват с доброто намерение на организаторите. Когато мотивацията е сгрешена, тогава и резултатите са противоположни. Вместо да се съберат малцина, отдадени изцяло с мисли и дела на предвидената за разискване тема, се получава обратното – темата се размива в хаоса на очакването за небивал купон, за много гърмяща музика, викове, овации и изтъкване на своите си постижения. И все пак, въпреки рекламираното шоу, участниците не бяха кой знае колко много – само 108 от България и 54 от Полша. Банатските българи от Румъния бяха представени от 17 младежи, останали на фестивала само 24 часа.
„Отплувай към дълбокото” (Лк 5,4) – тема, достойна за сериозни и задълбочени размисли, се разтвори в мътнясалата вода на неясните ни намерения, ориентирани главно около изтъкването на своето си, а не върху мисълта за другия. Разплискали живителните капки вода с непохватните движения на лош плувец и превърнали ги в изплувала на повърхността пяна на свръх-активност от всякакъв вид, съвсем забравихме за мрежите и улова.
Има нещо смущаващо още в израза, предложен за размишления. „Плуването” предполага физически усилия на един човек, разчитащ само на себе си и зависещ от добрата си физическа и психическа издръжливост, за да стигне до целта. Тук няма нужда от другия, от общността, ние сме си достатъчни и се движим по своята си воля, господари сами на себе си. Докато „плаването” предполага плавателен съд – лодка, кораб, общност. Вече не сме сами, ние сме заедно с другите вътре, и направлявайки лодката, в зависимост от избраната посока, можем да удавим или да спасим всички около нас.
Смущаващото двусмислие на този текст от Новия завет ще ни заведе до латинския вариант, който гласи “DUC IN ALTUM” – „отплавай към високото, към извисеното”, а не стой в тинята на закотвеността си към хоризонталността на връзката с брега и материалното, от което се „чувстваш” вързан и зависим. Исус ни призовава да оставим веригите, който ни задържат в „сигурното” ни убежище край брега и да тръгнем към дълбокото море, където няма вече хоризонтални отправни точки, а ориентир е само небето. Погледът се обръща нагоре и това е най-сигурния и единствен пътеводител, защото има само стотици метри вода под теб, много вода наоколо ти и единствено вярата в Този, който стои над нас и ни пази и направлява, може да ни доведе до мястото, където хвърлили мрежите си да извадим богат улов, както материален, така и духовен. Ако търсим небесното, ще ни се придаде богато и земното, но колко е трудно това за изпълнение в действителност…
Страхът сковава, защото в същност изобщо не вярваме във всичко това. И тогава оставаме вързани за прозата на петте дни на купонясване, безплатна храна, щуро беснеене, китари и техно рок, надпревара коя енория ще вземе „наградата”, макар да е ясно от преди с какво разполагаме и кой какво може при ограничените до минимум участници. Всичките псевдо-усилия да променим себе си, всички ние, изобщо не са се състояли, защото нито мрежите са без дупки, нито уловът е качествен, та и желаещ да бъде уловен. Лъжем се едни други - и рибарите, че ловят; и рибата, че ни слуша, а всъщност само ехидно се смее, махайки с опашка, смятаща, че отново е излязла по-хитра…
Сега остава да отворим очите и сърцата си и да допуснем Истината да заговори. Никой няма полза от подобен фестивал. Нито клирът, нито младежите. Който е бил за пръв път на фестивала, заявява, че няма да иде повече. Е, ако не размисли и на следващата година не се подведе отново по дребните материалните придобивки, като бягство от скуката на ежедневието, някакво си там забавление и малко пътуване, забравил какво се е заричал тази година. За да има промяна в действията, трябва да има промяна в мисленето. Докато хвърляме мрежите си в плиткото, нищо няма да уловим, но за да навлезем в дълбокото, още много не ни достига… С бунтарството си и хаоса на постъпките си само ще затъваме все повече в плиткото, отдалечавайки се от живителната сила на гласа, продължаващ да ни зове „Отплувай към дълбокото….”