От петък съм си в село и понеже ще бъда повече време тук през идните месеци, удоволствието от проучването вече гъделичка леко позаспалата понякога нужда да ровя из миналото, из ставащото в момента, да наблюдавам и анализирам.
В лудото надпреварване с ежедневието не се замисляме колко обекти има около нас, които уж не са нищо интересно, а всъщност като се повгледаш и откриваш цял свят, пълен с какво ли не, чакащ просто да насочиш очи и сърце към него, за да ти разкрие богатството си, което свенливо крие от заспалите и неинтересуващи се от нищо умове.
Всеки следобед, когато съм на село, излизам да се возя с колелото около 17 ч. и за този един час разходка и почивка срещам най-различни неща, които полека ще се появяват тук. Понякога веднага, ударили ме с непосредствеността на емоцията, а понякога престояли малко за някой и друг ден размисъл.
Тези дни установих по павликянските села в Южна България как няма памет за родените в тях свещеници, които не са живели там, а са намерили мястото си някъде другаде. Никой не помни нищо за тях, а те са част от общността ни независимо, че са живели и работили на друго място.
Така вчера след един кратък разговор с две момичета установих, че в село изобщо не е позната личността на отец Иван Софранов – пасионист, роден в Бърдаре, но цял живот живял в странство. На 26 декември ще се навършат 10 години от смъртта му. По този повод ще проуча и напиша нещо повече за него, но засега ще Ви покажа само мястото на родната му къща, която вече не съществува. Намирала се е точно срещу входа на храма “Свети Йосиф”. Сега там е парк, а на няколко метра от мястото на къщата стои камъкът, символизиращ заселването на банатските българи тук.
В лудото надпреварване с ежедневието не се замисляме колко обекти има около нас, които уж не са нищо интересно, а всъщност като се повгледаш и откриваш цял свят, пълен с какво ли не, чакащ просто да насочиш очи и сърце към него, за да ти разкрие богатството си, което свенливо крие от заспалите и неинтересуващи се от нищо умове.
Всеки следобед, когато съм на село, излизам да се возя с колелото около 17 ч. и за този един час разходка и почивка срещам най-различни неща, които полека ще се появяват тук. Понякога веднага, ударили ме с непосредствеността на емоцията, а понякога престояли малко за някой и друг ден размисъл.
Тези дни установих по павликянските села в Южна България как няма памет за родените в тях свещеници, които не са живели там, а са намерили мястото си някъде другаде. Никой не помни нищо за тях, а те са част от общността ни независимо, че са живели и работили на друго място.
Така вчера след един кратък разговор с две момичета установих, че в село изобщо не е позната личността на отец Иван Софранов – пасионист, роден в Бърдаре, но цял живот живял в странство. На 26 декември ще се навършат 10 години от смъртта му. По този повод ще проуча и напиша нещо повече за него, но засега ще Ви покажа само мястото на родната му къща, която вече не съществува. Намирала се е точно срещу входа на храма “Свети Йосиф”. Сега там е парк, а на няколко метра от мястото на къщата стои камъкът, символизиращ заселването на банатските българи тук.
Така през улицата срещу храма стоят в присъствието и отсъствието си два символа с противоположен смисъл. Един камък, пазещ спомена за оная каменна твърдина сред пустото голо поле в Банат, наречена Камъка, която заварват павликяните, когато отиват там и вземат за селото си дори името Бешенов, останало от предишните обитатели. Символ на усядането ни, всеки път някъде другаде, но носещо със себе си всичко натрупано досега през времето на странстването.
Другият символ е невидим – липсващата родна къща на отец Иван Софранов. При отчуждаването на имотите през 50-те години на XX век, за да се отвори място за площада на центъра на селото, събарят цяло едно каре къщи. Сякаш с това събарят и нещо в паметта ни, заличават част от същността ни. Безспорно този акт е бил необходим, за да се изгради едно модерно централно място, но сякаш това е символ на опустяването на душите ни – точно срещу храма зее празното на светския красив селски площад.
От всичката богата духовна предполагаема същност, носена от банатските българи, е останало само светското, само спомена за преселението, само камъка на ъгъла, напомнящ кога сме дошли тук. За Църквата и хората в нея не се знае почти нищо…
От всичката богата духовна предполагаема същност, носена от банатските българи, е останало само светското, само спомена за преселението, само камъка на ъгъла, напомнящ кога сме дошли тук. За Църквата и хората в нея не се знае почти нищо…
1 коментар:
Bozhe, Svetlana, pomnish li kak sme se razhodili po tezi aleji ??? Kak minalo vremeto.... Salzi mi tragnat ot ochite, na istina, ot taga....Celuvam te i vsichki poznati...
Публикуване на коментар