В Бърдарски геран, както навсякъде, един от символите на населеното място е църквата. В случая храмът „Свети Йосиф”. Най-големия католически храм в Никополска епархия служи за гордост, за радост, за показване пред гости по повод и без повод… просто той присъства постоянно, но само в стремежите за легитимност пред света като изтъкване на история, качества, принадлежност, някакъв имидж, който би трябвало да е залепен и за настоящите обитатели на това населено място.
Пъплят коментари каква голяма къща има свещеника, как добре си живее, как не се грижи за нищо. Какво му е, той какво разбира от трудностите на живота… Шири си се там на два етажа сам и какво повече иска…
Всичко това е част от присъствието на храма в съзнанието ни. За по-голямата част от общността друга гледна точка няма. Храмът не се възприема като място за молитва, като дом Божи, като място за срещата ни с божественото.
Строен е от нашите предци и от отец Алойз Манушев, а довършен, заедно с енорийската къща, от сегашния Блажен Евгений Босилков. Те всички едва ли са мислели, че ще дойде време, когато строеното ще започне да се руши. Не от времето, а от липсата на човешка грижа.
Ако погледнем в сърцата си, ще открием нещо различно от всичко изброено по-горе. Там, в тайното кътче, все още мъждука съзнанието, че една енория се създава от хората в нея. Храмът и енорийската къща не са на свещеника, а са си наши общи и грижата за тях не е негова. Там, в сърцата си, ще открием и добра дума за него и подадена ръка за помощ, защото той дава живота си за нас, служейки вярно въпреки цялото демонстрирано пренебрежение и убийственото безразличие на хората към това, което прави. Ние много добре знаем, че трябва да се погрижим какво ще остане след нас, защото този храм остава и за децата ни, както са го оставили на нас предците ни.
Да обърнем очите си към храма, но не така, както сме свикнали да го виждаме в празник – готов, натъкмен, сияен, а така както бихме погледнали дома си в делник, домът, който се руши и иска грижа и внимание. Тогава ще забележим в какви условия живее свещеникът ни, какъв мухъл пъпли по стените на църквата и енорийската къща и после да си помислим чий е храма и кой трябва да се грижи за него. С монетите, пуснати като дар по време на литургия, не можем да победим плесенясването на сградите, защото първо трябва да се справим с мухъла в душите си…
За да видите снимките в по-голям размер, влезте в албумите ми в Picasa Web като кликнете върху името на албума в долния ляв ъгъл на слайдшоуто...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
На човек само може да му се къса сърцето, когато гледа снимките. А за съжаление това е действителността.
Докато само ви се късат сърцата и се държите за тях, вместо да запретнете ръкави и да свършите нещо конкретно, докато само съжалявате, че действителността е такава, храмовете ви ще бъдат на това положение. А вашите храмове са отражение на състоянието на вашите души, не на комшийските. Защото това, което е в къщата на човека, това е и той, какъвто е храма му, такава е и душата му.
Надежда, това не е насочено към вас, само ми дадохте повод с написаното.
В крайна сметка има една бг поговорка "Лозето иска не празни приказки, а мотика".
Гледам в блога свещеника ви и се чудя как този човек още ви търпи. Не заслужавате да имате храм, нито свещеник. Изоставили сте го, а той е тук заради вас, за спасението на вашите души.
Това, че не изпълнявате дълга си не означава, че нямате такъв и че не се трупат лихви, които вие ще плащате, а не някой друг. А се чудите защо "живота е толкова тежък". Тежък е, защото вие си го правите такъв, не Господ. На Него не давате достъп до живота си, щото си знаете всичко.
Сега ще се плащат пари, за да има в селото паметник на безбожието, а "живият" храм ще умира бавно, защото никой не ви дава пари, за да се грижите за него. Може би отец Асен е ПОСЛЕДНИЯТ свещеник в с. Бърдарски геран!
Е, винаги ще имате това, което сте си заслужили!
хора,моля ви помогнете за ремонтиране на храма!
Публикуване на коментар