29 ноември 2007 г.

Общоселско събрание в Бърдарски геран на 7 декември

Днес от името на Инициативен комитет за възстановяване на културния живот в Бърдарски геран и Дружеството на банатските българи в България подадохме молба до кмета на село Бърдарски геран за свикване на Общо събрание на читалище „Съединение-1923”. Молбата е придружена с подписите на членове на читалището. Текста ще видите по-долу.

Срещнахме пълна подкрепа от г-жа Цветомила Спасова и веднага бе взето решение да се проведе едновременно Общоселско събрание и Общо събрание на читалището на 7 декември 2007 г. от 18 ч. в салона на читалището.

Молим всички жители на Бърдарски геран, които работят по градовете, при възможност да си дойдат за общоселското събрание в петък, 7 декември. Ще се избира кметски съвет и е желателно присъствието на по-голяма част от жителите на селото, защото общото ни бъдеще е в наши ръце и от нас се очаква да работим като обединим сили за благото на цялата ни общност.
Ето текста на подадената днес молба, която вече е придвижена:


МОЛБА

от

Инициативен комитет за възраждане на културната дейност в Бърдарски геран

и

Дружество на банатските българи в България
тел. 09135/ 360; 0888/ 76-96-21
e-mail: svetlana_karadzhova@abv.bg



Уважаема госпожо Спасова,

Обръщаме се към Вас като към новоизбран кмет на село Бърдарски геран с молба да съдействате за свикване на Общо отчетно-изборно събрание на читалище „Съединение-1923”. Общо събрание на всички членове не е имало от 1999 г., а сегашният Управителен съвет не желае да свика такова.

Загрижени за състоянието на културния и обществен живот в селото ни и поради апатията, обхванала всички (най-вече настоящия УС), Ви молим като кмет на селото да помогнете на хората, които все още желаят да има развитие в Бърдарски геран, да кипи оживление, да живеем един по-пълноценен живот всички заедно.

Предстои отбелязването на две важни за общността ни събития през следващата година:

1. Възпоменаване на 320 години от разгрома на Чипровското въстание, след което нашите прадеди напускат павликянските селища в Северна България и се отправят към Банат.

2. Честване на 140 години от основаването на село Иваново в Сръбски Банат, населено с банатски българи от Стар Бешенов, а от него са дошли в Бърдарски геран част от нашите предци, което ни задължава да вземем подобаващо участие в този празник.

Молим Ви да обявите дата за Общо събрание до 10 дни от получаване на настоящото писмо, защото предстоящите чествания не търпят отлагане в подготовката на съставите и на програмата за участие.

Надяваме се да ни подкрепите, защото в родното ни село не можем да си позволим да се делим на „ваши” и „наши”, тъй като е заложено на карта общото ни бъдеще. Само всички заедно и загърбвайки личните си пристрастия и омрази можем да възродим културния живот в селото ни, а с това и цялостното подобряване на обществения климат.
Промените са наложителни, проблемите са наболели и не търпят отлагане.

Надяваме се, че ще ни подкрепите!


29 ноември 2007 г.
с. Бърдарски геран

24 ноември 2007 г.

Нихилизмът, който ни погубва

Напоследък много често във всички начинания, на които съдействам за осъществествяването по един или друг начин, се сблъсквам със стена, изградена от особена нагласа на човешкото мислене. Става дума за вечния нихилизъм, който ни обгръща, изпълва и извира от нас във всяко време.

Отвсякъде те посрещат удари от рода на „Никога няма да стане това”, „Защо изобщо се захващате”, „Няма никакъв смисъл”, „За лудо се мъчите” и подобни...
Тези дни срещнах нещо по темата в една много хубава книга. Казва се „Хора на лъжата. Надеждата за изцеление на човешкото зло”. Авторът е Морган Скот Пек, най-известният психиатър в САЩ.



Ето какво пише на страница 46 на българското издание от 1995 г.:

„...В самият въпрос звучи езикът на нихилизма, от незапомнени времена възприеман като глас на дявола. Защо трябва да правим или да учим каквото и да било? Отговорът е прост. Много по-добре, едновременно по-конструктивно и носещо повече удовлетворение е да имаме поне бегла представа накъде сме тръгнали, отколкото да се препъваме в пълна тъмнина. Не можем да разберем нещата и нямаме власт над тях, но както казва Дж. Р. Р. Толкин: „Нам е дадено не да владеем приливите и отливите на този свят, а да сторим каквото ни е по силите, за да направим по-добри годините от живота си, да изкореняваме злото от нивите си, така че идващите след нас да имат чиста земя за посев. Дали времето ще бъде благосклонно към тях, не зависи от нашата воля."

19 ноември 2007 г.

Чий е храмът

В Бърдарски геран, както навсякъде, един от символите на населеното място е църквата. В случая храмът „Свети Йосиф”. Най-големия католически храм в Никополска епархия служи за гордост, за радост, за показване пред гости по повод и без повод… просто той присъства постоянно, но само в стремежите за легитимност пред света като изтъкване на история, качества, принадлежност, някакъв имидж, който би трябвало да е залепен и за настоящите обитатели на това населено място.
Пъплят коментари каква голяма къща има свещеника, как добре си живее, как не се грижи за нищо. Какво му е, той какво разбира от трудностите на живота… Шири си се там на два етажа сам и какво повече иска…

Всичко това е част от присъствието на храма в съзнанието ни. За по-голямата част от общността друга гледна точка няма. Храмът не се възприема като място за молитва, като дом Божи, като място за срещата ни с божественото.
Строен е от нашите предци и от отец Алойз Манушев, а довършен, заедно с енорийската къща, от сегашния Блажен Евгений Босилков. Те всички едва ли са мислели, че ще дойде време, когато строеното ще започне да се руши. Не от времето, а от липсата на човешка грижа.

Ако погледнем в сърцата си, ще открием нещо различно от всичко изброено по-горе. Там, в тайното кътче, все още мъждука съзнанието, че една енория се създава от хората в нея. Храмът и енорийската къща не са на свещеника, а са си наши общи и грижата за тях не е негова. Там, в сърцата си, ще открием и добра дума за него и подадена ръка за помощ, защото той дава живота си за нас, служейки вярно въпреки цялото демонстрирано пренебрежение и убийственото безразличие на хората към това, което прави. Ние много добре знаем, че трябва да се погрижим какво ще остане след нас, защото този храм остава и за децата ни, както са го оставили на нас предците ни.

Да обърнем очите си към храма, но не така, както сме свикнали да го виждаме в празник – готов, натъкмен, сияен, а така както бихме погледнали дома си в делник, домът, който се руши и иска грижа и внимание. Тогава ще забележим в какви условия живее свещеникът ни, какъв мухъл пъпли по стените на църквата и енорийската къща и после да си помислим чий е храма и кой трябва да се грижи за него. С монетите, пуснати като дар по време на литургия, не можем да победим плесенясването на сградите, защото първо трябва да се справим с мухъла в душите си…

За да видите снимките в по-голям размер, влезте в албумите ми в Picasa Web като кликнете върху името на албума в долния ляв ъгъл на слайдшоуто...

16 ноември 2007 г.

Институцията на селските калугерки

В края на септември имах два хубави дни в град Раковски, където бях, за да се срещна и разговарям с последните главатарки на селските калугерки в двата квартала на града – Генерал Николаево и Секирово по повод статия за АБАГАР.

Статията се намира в ноемврийския брой на АБАГАР, който ще е в интернет в неделя сутрин, а иначе вече излезе на хартиен носител.

В края съм поместила снимки на тези жени – от миналото и сегашни.
За жертвата и лъжата
(Институцията на селските калугерки)

В тайната на нашето съществуване се преплитат две страни, които много рядко са в разбирателство. Едната е Божието присъствие във всекиго от нас, а другата е нашето собствено Аз. Между тях съществува постоянна битка. Кротка и изпълнена с любов от страна на Бога и люта, стигаща до ожесточеност от наша страна. Истината ни задължава да признаем присъствието й, макар за много хора подобно признание да е равносилно на самоубийство, защото ще умрат всичките им старателно градени илюзии, даващи смисъл на живота им. Живеенето в такава постоянна вътрешна борба и най-вече непризнаването й води до постоянно неудовлетворение, страх и озлобеност. Тя е отхвърляна от човешкото ни същество, но не винаги директно и честно, а завоалирано и с мисъл за надхитряне. С театрален маниер се демонстрира външно приемане на послушанието и смирението, но всъщност вътре в нас тихичко се хили хитрото дяволче, успяло да се вгнезди в сърцата ни благодарение на лъжата, в която сме оплели цялото си битие.

Ако обитаваме света, даден ни по милост, то какво от първоначалния замисъл приемаме и какво променяме в главозамаяното си възвеличаване? В крайна сметка се оказва, че твърде много сме го деформирали по нашите си стандарти, по нашите си ограничени, но с претенция за важност, критерии. Отхвърляйки заложения план за нас, ние попадаме в пустинята на собствената си ограниченост и започваме да я пълним с миражи и голи надежди, със страхове и дебнене, с надхитряне и жестокост. Пясъкът под нашите стъпки ни се струва твърд като скала, палещото слънце на егоизма ни се превръща в уж животворящи лъчи, вятърът на лъкатушещото ни настроение се вижда като бриз от емоции, запълващи празния ни до болка живот.

Иначе, погледнато с разсеяния поглед на някой наблюдател, всичко си ни е наред, но то е, защото и той също толкова удобно плува във водите на „блатото”, заобикаляйки тръстиките, от страх да не започне да мисли, като се блъсне в тях. Ако погледнем зад кулисите на този светски по своята същност театър с претенции за религиозност, прикрита зад маската на смирена набожност, ще открием ужасяващи картини.

Един пример за подобно представление, в което участват както миряни, така и клир, е институцията на селските калугерки в пловдивските католически села.

Църквата и жертвата

От времето, когато Исус Христос се жертва заради всички хора, като че ли откупените всячески се мъчат да забравят примера му и да намерят най-различни начини, за да запазят някакво благоприличие в своето си „християнство”, имитирайки Жертвата. Църквата, съставена и от хората на тази земя, безспорно пое от човешкото им естество всичко това, което е вътрешно присъщо на всеки отделен нейн член. Тази видима Църква пристъпва на ръба между светостта и греховността, като е населила граничната ситуация с един особен продукт на смесването между двете – външното благоприличие, което трябва да замества чистото сърце, и вътрешната греховност, удобно прикрита зад маската на набожността.

Проблемът е, че тази замаскираност вероятно изобщо не се долавя от самите участници. Ние сме дълбоко убедени, че изпълняваме всички предписания и сме абсолютно ревностни християни, което пък ни дава право да очакваме някаква награда за усилията и в никакъв случай - наказание. То просто не се вписва в представата ни за точно нашата взаимовръзка с Божественото, защото според собственото ни убеждение какво повече от това, което даваме, може да се даде или направи. И това на пръв поглед би трябвало да е точно така, ако не беше смущаващата липса на плодове от делата ни. Защото вътрешната убеденост в правотата ни не се разклаща лесно. За подобна загуба на удобното равновесие е нужно да се погледне с други очи и по-дълбоко. Необходимо е да се постави друга отправна точка, различна от нашата собствена. Започвайки от виждането на другия до нас с неговата ценност и неговите нужди, за да се стигне до приемането на другия. Когато загърбим егоизма си и прогледнем за хората около нас, виждайки ги като равни по ценност части на едното цяло, каквото е Църквата, тогава и опасността да играем Църквата като театър или още по-лошо, като цирк, вече няма да съществува.

А иначе в този цирк участват всички – не само миряните, но и клира, съзнателно или не. Отказваме да отворим очите си и да видим скритото зад маските, просто защото в този миг целия ни изкуствен свят ще се разпадне и ще се озовем сами срещу Него. Тогава трябва да Го приемем напълно или отхвърлим, а способността за открита позиция не е сред качествата ни. Истинска принадлежност към Църквата има само тогава, когато човекът съучаства в Жертвата, дарявайки собственото си Аз, отричайки се от егоизма. Но тогава няма „героизъм” по светските стандарти, защото тихата борба със страстите и грешките ни в ежедневието изобщо не може да се мери с помпозната разточителност и шумност на онзи живот, който сме избрали да живеем и който е имитация на Истинския. Една толкова „пълна” с какво ли не театралност, която да убеди най-напред нас, а после и другите, че животът ни е толкова реален, та чак да не ти се вярва. Обличаме лъжата в красива обвивка и колкото тя е по-лъскава, толкова по-добре. Толкова повече ще заслепим очите и пленим сърцата, създавайки поредното представление.

Проблемът за Жертвата и поднасянето й е възлов за Църквата. Клирът трябва да пре-подаде начина на поднасяне на жертвата, да научи хората на истинските ценности, а миряните да приемат преподаденото като го превърнат в част от себе си, живеейки го. Когато идват мисионерите в някогашните павликянски села, те се сблъскват с нещо коренно различно от познатото им на Запад. Опитите им да прокарат някакви вече работещи в познатата им среда механизми се оказват безуспешни. Хората просто не поддават, лукаво разтягайки устни в приветлива и многообещаваща усмивка.

Институцията на „селските калугерки” в България е основана от редемптористите през 1839 г, като след тях всички други мисионери я наследяват с различна степен на приемане. „Основателите” заварват някакво формирование и решават да му придадат различно съдържание, но не успяват да се справят много добре с тази задача, защото езическото е много по-жизнено, отколкото са си мислели.

Първоначалния замисъл е да се създадат условия и пример за богопосветен живот, но в особената общност на някогашните павликяни, останали си все пак езичници, въпреки дългите години старателно култивиране, развоят на събитията никога не може да се приеме, че ще е строго очакваният. Става така, че съдържанието на богопосветения живот (или монашеството) се вкарва в рамките на една нова институция, която е с малко странни правила. Никакви духовни занимания, а само „спявки” на хора, и никакви грижи за душите им, освен водещо място в Алая (шествие със Святото Причастие). Нуждата да се приеме съществуването на подобна група жени е много проста – духовенството не намира пълно приемане сред общността, която продължава да си живее по същия начин както и преди, без да открехва дори на милиметър душите си за поученията. Клирът иска да даде за пример на подражание някакъв образец, който се явяват тези селски калугерки, но те, поставени в невъзможната ситуация да се справят с посредничеството и да угодят и на двете страни, защото обитават и двете пространства (на храма и на дома), се превръщат в особена по рода си институция, която има свои правила и се води по свои закони. Експериментът да се вкара едно съдържание в нова форма води до деформация на началната идея – изкривява се цялата концепция за монашеството и се ражда една група, която още в наименованието си побира две биещи се помежду си понятия – хем „селска”, хем „калугерка”.

Общността също е облагодетелствана, защото така се спасява от пълно предаване на новите правила за живот, прехвърля тази тежест на една определена група, която да замести цялото. Селските калугерки съществуват и в двете римокатолически епархии, като в Никополската доста рано изчезват, а в Софийско-Пловдивската и до днес има все още живи, но без приток на нови от средата на XX век насам. Това са девойки, които поради силна набожност или други причини не желаят да създават семейства, остават да живеят в родния си дом, полагат обет за безбрачие пред свещеника, грижат се за неговото домакинство и за църквата и участват най-активно в богослуженията. Развоят на тази новопоявила се институция е различен за двете епархии. При пасионистите в Северна България от непубликувани техни исторически свидетелства става ясно, че с доста резерви приемат подобна форма на организираност. Държат се така сякаш тя е външна за носеното и налагано от тях като поведение и отзивите им са разноречиви, макар тези девойки да дават труда си за църквата, но вероятно тази резервираност идва от факта, че не разбират истинските мотиви на подобно странно „покалугеряване”.

В ръкопис на пасиониста Йосиф Миранди (1844-1922), дългогодишен енорийски свещеник в различни села на епархията, се вижда, че когато селските калугерки се появяват през втората четвърт на ХIХ в., те са много добре приети и от духовенството, и от населението. Обратът идва от факта, че с времето броят им главоломно нараства (в навечерието на Освобождението в Белене има около 40 калугерки, в Лъжене - 37, в Трънчовица - 30, а в Ореш – 15), а за една малка и капсулирана общност такъв отлив от брачните редици се превръща в огромен проблем, което води и до постоянни конфликти между младите мъже и духовенството, докато не се стига до окончателното изчезване на селските калугерки в Никополска епархия.

По различен начин се развива процеса в Южна България. Там капуцините с присъщите им такт и постоянство променят живота на павликяните до неузнаваемост без сътресения, но вероятно и поради факта, че промяната е до голяма степен само външна. Миряните са приели да участват в театъра и успешно да стигнат до аплодисментите на духовенството, давайки си вид, че култивирането е дало резултат.

Капуцините в Южна България, благодарение на невероятните си мисионерски умения, отрано успяват да се справят донякъде с развоя на тази „болест”, макар и да не изчистват проблема напълно, просто защото и те са имали определени ползи. Калугерките отрано са подчинени на строги разпоредби за облекло, поведение и личен живот. Понеже всичко минава през призмата на третия францискански ред, то тогава е по-лесно и за епископ Рейнауди, който през 1870 г. организира част от тях в монахинска общност на францисканки терциарки, като подчинява живота и дейността им на специален устав. Те стават популярни като "елисаветинки" по името на сиропиталището, открито през същата година в Пловдив.

Между канона и традицията

Традиционните общества осъществяват връзката си с Бога, или с висшите сили, като даряват нещо (предмети, животни, хора) за умилостивяване и изпросване на застъпничество. По този начин се проправя пътя и се отваря портал за взаимодействие. В християнството жертвата минава на друго, по-високо ниво - следвайки примера на Христос, всеки от последователите Mу трябва да премине през кръста на личното жертване, като се отрече от лъжата и греха, от егоизма и удобството на изградения от илюзии за самия себе си свят и да погледне очи в очи Истината.

Католиците в България пък са изнамерили много удобна формула да се отърват от подобно обвързване – те просто даряват едно от децата си на Църквата (независимо дали има или няма призвание) като го превръщат в „селска калугерка” или го пращат да учи в странство за свещеник и така си решават проблема с жертването. Но принасянето на тези жертви не е благодатно, защото не това иска Бог от нас. Не да подарим някого за някаква кауза, а да променим най-напред себе си, да живеем според Словото Му, да спазваме заповедите Му. Убеждението, че сме прави си е наше собствено, но едва ли е истински вярното. И тогава и децата ни ще бъдат призвани за богопосветен живот и ще са готови да откликнат на Божия зов, защото ще са способни да го разпознаят и няма да се страхуват. Няма да поемат роли, които не са им присъщи и в които са поставени поради най-различни причини, но не и истински правилните. Едни от калугерките са били обричани от родителите си при раждането, други - поради физически недъг са отпращани към тази група, защото подобен статус ще им даде сигурността на някаква богоизбраност, трети - поради бедност, а четвърти пък поради имотна задоволеност и нежелание да делят имота с други. Оставането им в този статус не е обвързано с никакъв обет – могат и да се омъжат по някое време без това да има някакви негативни последици, освен че загубват правото да се числят към групата на калугерките и минават в другата – на омъжените жени.

Доближаването до Божественото дори и на един член от семейството превръща всички край него в „избрани” и променя възприемането им от околните. В някои фамилии имало по няколко калугерки или по няколко свещеници от различни поколения. Този опит за някаква псевдо-избраност проличава дори в строгата йерархична структура сред калугерките . На най-високото стъпало са певиците, които седят на двата високи чина в храма и пеят по време на богослуженията. Тази елитна част е наричана в пловдивските села „башът”, а от него „по гласа” е избирана и “главатарката” – тази, която пее най-хубаво. Свещениците са се занимавали с музикалното обучение на певиците, за да има кой да пее по време на богослуженията. Друга прослойка калугерки отговаряли за чистенето на храма, украсяването на олтарите, работaтa по църковните имоти. А главатарката давала отчет пред свещеника за работата на всички, затова и имала пълната власт да се разпорежда и да държи в послушание останалите. Разбира се, не липсвали и интриги, борби за надмощие и сваляне на фаворитките.

Фактът, че живеят сред семействата си, ги разкъсва постоянно – работят еднакво и на нивата, и в къщата, и в храма, като само измамно им е дадена някаква привилегирована функция. Сами се наричат „слугини в семействата”, което правят опит да компенсират с особената си роля в храма. Обикновено имат активна гражданска позиция, участват в най-различни прояви, организирани от църквата, някои от тях стават учителки, други дори се занимават с търговия – търсят начини да изкарват прехраната си, защото иначе са в тежест на роднините си. Двойният им статут ги прави различни. Те са едновременно и уважавани и отхвърляни. Измолват благодат за всички, жертват се за тях, но общността някак особено и неадекватно приема тази им жертва. Поели функцията на посредници между общността и духовенството те трябва да изнесат на крехките си плещи цялата тежест на взаимното надлъгване. Общността продължава да безобразничи, но се чувства „изкупена” с жертвата на калугерката. Духовенството пък се самоуспокоява, че поне с една малка част е успяло в пре-подаването на Образеца – присъствието на набожните и послушни калугерки.

Обаче деформацията е повече от очевидна – клирът си мисли, че е пре-подал, а пък то - нищо подобно, защото "отличничките" само са симулирали разбиране. В тяхно лице миряните имали чудесен заместител на толкова стари практики, както е видно от разпространения израз „и да се венчае, и да се закопае човек – калугерка ще го запее”. „Вещата” жена в черно, неомъжена, нераждала, с особен постоянен досег с Божественото е гарант за прехода към другия социален статус или към отвъдното. Езически практики, прикрити зад булото на християнство – еднакво удобни за всички страни, които се надлъгват, но в тази голяма ЛЪЖА изобщо липсва БОГ, защото Той не живее в лъжата.

Още един пример за деградирането на институцията е облеклото на селските калугерки. В началото дрехите им били еднакви и черни, различни от ежедневните, но постепенно преминават към уеднаквяване с обикновеното облекло на останалите жени, което е ясен знак за размиването на институцията. Особено характерно за надлъгването е фактът, че носенето на шарени фусти под черните горни дрехи се смята за нещо нормално в последните десетилетия. Щом не се вижда, значи може всичко, дори и излизащото от нормите, които вече не са и норми, а и едва ли някога са били легитимни, просто защото никой не им се е подчинявал истински. Прикриването захвърля маските, играта се разпада, поради факта, че играчите са забравили дори защо играят.

Още при създаването на институцията постоянният преход между религиозното и светското поражда напрежение, деформира еднакво и римокатолическата и народната култура, като получената смес вече е нещо неразчленимо и опасно като бомба. И от двете страни се правят постоянни опити, с различна степен на надмощие, да се вкара тази институция в рамките на съответната култура, но се стига само до изкривяване, което не може да се прикрие зад старанието да се легитимира тя като напълно канонична. Смущението, което буди сред духовенството самата същност на тази група, го кара или да ги вкара в рамки (преди) или да ги игнорира като отживели времето си (сега). Свещениците като експерти трябва да поддържат реалността, да държат връзката с божественото и да отговарят за паството си, което поради своята вироглавост е доста трудно за работа. Християнските канони се оказват трансформирани през такива посредници като калугерките, които са на границата между свещеното и светското, между рафинираната теология и профанизираното й възприемане от общността. Свещеникът не фигурира така в съзнанието на хората, както нуждата от калугерка за правилното общуване с Бога по време на редица обреди. Докато калугерките съпътстват хората през целия им живот с моленето, с пеенето, със символичното им и даващо сигурност издигнато присъствие на двата чина в храма, с облеклото си и командаренето си, с процесиите и с целия механизъм, изграден да замести обикновеното и просто принасяне на личната жертва от самия човек.

Можем да кажем, че католиците в Пловдивско са измислили калугерките, за да не си развалят отношенията с Бога - не е нужно да вярваш истински ти, щом има калугерка да се жертва и да изиграе ролята ти в театъра пред другите и пред Бога.

Броят им през първата половина на XX век стига до 50-60 жени в Генерал Николаево, в Секирово до 200-300 жени. Постепенно даването на подобен обет за целибат деградира и в днешно време останалите живи селски калугерки в Пловдивско се броят на пръсти. Секуларизацията притиска и измества в периферията тези жени, преминали пътя от социалния център в началото на тази институция, когато семействата са им давали прекалено големи правомощия (управлявали са имотите и са държали парите в къщата), до времето когато стават просто слугините вкъщи, оплювани, клеветени, гонени от дома, изоставяни. Положението им в храма върви по същата схема през годините.

Хората вече нямат нужда да обричат никого, просто защото не вярват в тези неща. Разкъсването на семействата, на общността, свръх-егоизма и тоталното невиждане на „другия” заработват за лишаването на хората от съзнанието за нуждата от Жертва. Нямат нужда вече от дарове и обричания. Ако някога е важало правилото „Давам, за да даде и Бог”, то при съвременния човек това изобщо няма значение. Той не само не се транседентира, стъпил здраво на скалата си, за която и не иска да знае, че е само плаващ пясък, забил очи в ежедневието си и в личното добруване, но и дори не се интересува от другия до себе си.

Колко често чуваме глас за помощ и не искаме да се обърнем, заглушавайки стона с крещенето на Его-то си; виждаме падащ човек и го подминаваме, затваряйки очите си, за да не трябва да го хванем преди да падне, за да не се изцапаме или да не трябва да се погрижим за раните в душата му. Защото добрата дума, усмивката, подадената ръка не ни струват нищо освен отказа от себелюбието, егоизма и затвореността ни, а това е твърде висока цена за нас. А иначе не ни пречи да се „чувстваме” истински вярващи, истински християни, редовно и твърде благоприлично посещаващи храма в неделя, участваме в енорийските дейности, демонстрираме свръх-ангажираност, благо стискаме ръката на свещеника, раздаваме усмивки и обещания, служебни банални въпроси, на които изобщо не чакаме отговор, защото просто не ни интересува, и след като сме изиграли добре театъра си и сме обрали аплодисментите на подобните на нас, обръщаме гръб и се прибираме отново в собственото ни затворено егоистично пространство доволни от постигнатото. До следващия път, когато ще трябва да покажем на света колко сме добри и за да направим това, по някаква странна ирония, сме избрали принадлежността си към Църквата… А кога ще покажем на Бога колко добри чеда сме като спазим заповедите Му?


15 ноември 2007 г.

Да намериш роднини

Днес намерих едно „клонче” от родословното си дърво или по-точно то ме намери в нета, благодарение на блога. Ако си спомняте, в коментарите понякога се появява една Виолета, дето не пише откъде е и коя е точно. Та тя излезе „от нелегалност” след молбата ми преди два дена. После се оказа, че сме трети братовчеди, но само сме се виждали в детството си и тя дори няма спомен, защото е малко по-голяма от мен. Е, аз имам спомени, но пак нямаше да я позная.

Ето писмото й. Пускам го без съкращения. А на снимките е нейното семейство:

Здравейте, Светлана!

Казвам се Виолета Петкова Димова. На 36 г. съм, родена съм в с. Търнава, общ. Б. Слатина. Баща ми е Петко В. Тутовски, а майка ми е Петра Рокова Бодурова и е от Бърдарски геран. Сега съм омъжена и живея в град Тервел, обл. Добрич. Имам чудесен съпруг и прекрасни 15-годишни близначки – Тиша и Поля. Със съпруга ми сме начални учители в местното училище – обичаме си работата и сме щастливи. По няколко пъти в годината си ходим в Търнава – при майка ми и баща ми.

Но в Бърдарски геран вече нямаме нищо,... само незабравими спомени от безгрижното ни детство (имам по-малка сестра – Росица)... и ... двата гроба на баба – Мария Иванова Бодурова (Кюрчева) и на дядо Роко Гюков Бодуров...

Доволна съм, че имам интернет и това ми позволява да получавам информация за Бърдарски геран, а отскоро и благодарение на теб. Откакто те открих, няма ден в който да не прочета какво си публикувала във Falmis и се радвам и плача на всяка твоя дума...
Ако мислиш, че си заслужава да си общуваме, ще ме направиш безкрайно щастлива!

Виолета




И понеже днес е ден за откриване на роднини, Виолета ме помоли да издирим заедно с всички вас, читателите на блога, нейни отдавна „изгубени” роднини в Банат. Изчезнали са след кървавите събития в Румъния при свалянето на Чаушеску. Нямат никакви вести за тях оттогава.
Жената се казва Анна Иванова Бодурова, родена през 1949, била е лаборант в зърно-базата в Тимишоара. Съпругът й е Луко Койов, роден през 1945г., работил до 1986г. като шеф на зърно-базата. Имат 2 осиновени деца - Луко и Петронела.
Анна имала сестра Мария, а баща им загинал на жп-прелез – не се знае коя година.

Моля всички банатски българи от Бешенов и Тимишоара, които се сетят кои са тези хора, да ми пишат. А най-щастлива ще е Виолета, ако намерим роднините й и отново се свърже с тях.

14 ноември 2007 г.

Един банатски българин в Бразилия

След издирване по разни адреси, свързани с работата ми, най-после Никола Софран от Бразилия ме намери преди няколко дни. Той е интересен човек. Роден е през 1941 г. в Стар Бешенов, Румъния. За себе казва, че родът му се е преселил в Банат от село Ореш (България) и един ден той ще се върне в Майката Родина, каквото и да стане.
На три пъти се е опитвал да избяга от комунистическа Румъния и четири години лежи заради това в затворите и лагерите на Секуритате. Третото бягство е успешно. През 1965 г. поема по пътищата на света и в момента живее в Бразилия.

Написва книга за страданията и жертвите по време на комунизма („Моето бягство от комунистическия пъкъл”), която издава на португалски през 1997 г. На банатски български диалект е факт от 2006 г., благодарение на културната фондация “PG 33” от Стар Бешенов.

Книгата е с прекрасен увод от Гюка Гергулов, а няколко встъпителни думи от самия автор обясняват защо е решил да напише всичко това. Бил е на 18 години, когато започват страданията му из комунистическите затвори и лагери. И заради паметта на четирите милиона хора в Румъния, който са имали същата съдба, от които един милион умират по лагерите, Никола Софранов описва спомените си, защото нищо не бива да бъде забравено. Заради жертвите и заради бъдещите поколения. Да знаят и да помнят!

Рожденици

Днес двама поети от общността на банатските българи имат рожден ден.

Антон Лебанов навърши 95 години.



















Павел Куков – 82 години.
















И за двамата съм писала в блога си и не само… Потърсете и прочетете за тях, ако още не ги познавате, а най-добре ги потърсете лично. Те все още са сред нас и можем да им кажем няколко топли думи, които да стоплят сърцата им.
Поздравете ги, обадете им се! Ще се радват, че не са забравени…

12 ноември 2007 г.

Къде изчезна традицията

Днес един случайно дочут разговор насочи мислите ми в малко странна посока. Една жена разказваше как през 60-те години за изтривалки пред вратите на апартаментите си слагали части от носиите на майките и бабите си. Ръчно тъкани престилки от чеизи, ризи, карлигатки – всичко заминавало тъпкано и каляно от стъпките на минаващите. И разказът бе придружен с усмивка…
Изобщо не са разбирали и все още не разбират по какво газят – по родовата си памет, по уважението към най-близките си, по труда на ръцете им, по сълзите и мъките им…

Като се прибрах вкъщи, веднага изровихме носията на моята прабаба, за да я снимам. Тя не е газена, но достатъчно време беше забравена, недокосната и в лошо състояние. При първия удобен случай ще я занеса на химическо чистене – ако с това мога да изкупя вината и небрежността на три поколения…

Това е малка част от гардероба на прабаба ми Тереза Караджова, баба на майка ми. Още не съм намерила нейна снимка, но ще се постарая. (Едно уточнение - аз и от двете страни съм от Караджовите, но от двете села Бърдарски геран и Драгомирово.)
Тя не ми е "истинска" прабаба, защото се омъжва за прадядо ми в Драгомирово, когато той остава вдовец с три момчета. Тя ги отгледала и нямала свое дете. Родом е от Бърдарски геран, саката по рождение, единия й крак бил малко по-къс. Останала неомъжена, тя била невероятно интелигентна, с чувство за хумор и силен дух, та когато прадядо ми й предлага да иде в Драгомирово с него, за да му помага с децата (на 10, 6 и 2 години), тя се съгласява. Трите момчета, които отгледала, я обичали с цялата любов, която можела да си представи. Не давали прах да падне върху нея. Тя била неоспоримият авторитет в къщата.

Днес си спомнихме за нея, разглеждайки дрехите й, които сама е бродирала…

11 ноември 2007 г.

Тихо преминала годишнина

В Бърдарски геран всички познават отец Асен Яков Генов. Свещеникът, който е кръстил повечето от днешните обитатели на селото, венчал по-малко, и погребал всички покойни от 1968 г. насам, откакто живее с нас. Малцина го забелязват. Просто не обръщат внимание на храма, а какво остава за свещеника. Тази есен за пореден път верните, които ходят редовно на литургия и уж са загрижени какво става в енорията, забравиха, че енористът ни има годишнина от едно много важно събитие в неговия живот.
На 4 ноември 1951 г., една година преди католическите процеси срещу католическите духовници, са ръкоположени трима млади свещеници в Никополска епархия. Един от тях вече е покойник – отец Йосиф Минчев. Останали са двама – отец Йосиф Йонков и отец Асен. Тази есен се навършват 56 години от ръкоположението им.
С извинение за закъснението и с признателност за молитвите и грижите през всички тези години помествам тук статията си за отец Асен Яков Генов, излязла в АБАГАР бр.2 / 2005 г., за да може всички да се запознаем по-отблизо с този, когото би трябвало да познаваме по-добре, защото не е случаен човек, а е нашият енорийски свещеник.
Доста неща са се променили от 2005 г. досега и някои факти от статията ми са остарели (например годините през които е в селото ни - вече 39 на брой), защото сестрите напуснаха и отец Асен отново е сам в енорийската къща. Непроменени остават само мъката му от неразбирането на хората и равносметката след всички тези години, в които е била незабелязана голямата му любов и грижа за всички нас. Все още има време да променим себе си и да поправим грешките си, защото той е все още сред нас и ни чака така, както ни е чакал при кръщението ни - с надежда и вяра...
Гласът на безгласните

Колко много звуци има в тишината, а когато се научиш да ги различаваш, се сблъскваш с проблема как да се ориентираш в посланията, които носят. Викът на мълчанието засяга не ушите ни, а дълбоките кътчета на душите и ни кара да се замисляме все повече и да се ровим из посланията, предавани безгласно.
Понякога едно присъствие говори много повече от проглушаващи ефира фрази, обвиващи в думи нечий стремеж към показност и забелязани действия. Едно от тези тихи, но знакови присъствия все още витае в църквата в Бърдарски геран. От 36 години в тази енория живее и служи отец Асен Яков Генов – тих и непретендиращ за слава, но достойно носещ кръста си.
Роден на 12 май 1925 г. в село Малчика, община Левски, в бедно семейство със седем деца. Майката Яна умира млада, а бащата Яков бил много вярващ човек. От петима братя и една сестричка, починала съвсем малка, лека полека до днес остават само двама – единият е отец Асен.
Детството му е типичното за всички деца от селски семейства по това време – пасе добитъка на полето, ходи на училище, играе и възприема света около себе си като прекрасен в даровете си и малко тъжен в реализацията им. През 1938 г. приема първо причастие, а миропомазване получава през 1939 г. и заминава за семинарията в Свищов. Свещеникът, който го изпраща от родната енория, е отец Стефан Драгалиев. После отива в Русе, където учи теология и се подготвя да стане свещеник. Ръкоположен е в Малчика от епископ Евгений Босилков на 4 ноември 1951 г.
Първоначално служи в „горната” църква в Белене – „Свети Антон”, след това в Асеново, после пак в Белене четири години, и пак в Асеново единадесет години, а след това идва най-продължителния му престой – от 1968 г. до днес е в Бърдарски геран.

Без-гласието

Той не говори много, затова няма как да изтръгнете от него нещо повече за житейския му път. Няколкото документа, които може да намерите, само бледо ще ви покажат спирките му, но без да дадат пълна престава за изживяното. Много е трудно да разчиташ мълчанието и да разбереш значението му. Донякъде съм облагодетелствана, защото отец Асен е моят енорийски свещеник, но това нищо не означава, ако откажеш да четеш знаците и да виждаш забуленото. Колко пъти съм се ядосвала и негодувала, когато пред проблемите и нуждата от някаква негова реакция чуя от устата му една от любимите му фрази: „Аз съм безгласна буква!”. Първата реакция е смях, породен от чувството за хумор в този нов термин, характеризиращ безсилието и правещ алюзия със знаците за предаване на словото, после идва несъгласието, но след това, като се замислиш, разбираш, че в този човек има много мъдрост, спотаена в гънките на мълчанието му.
Ръкоположени една година преди процеса срещу католическите свещеници през 1952 г. тримата все още живи свещеници – отец Асен, отец Йосиф Йонков и отец Йосиф Минчев, изминават дълъг път, а през трънливите му завои се стараят да пренесат вярата и призванието си. Още от началото се научават на най-важното – да мълчат и да търпят. Защото времето е такова, страшно и пълно с неизвестни за утрешния ден – особено за онези, които не са се отказали от избора си да се посветят на Църквата. Те не желаят да си спомнят, защото зад фрагментите на спомените се прокрадва страх, ужас и болка. С нищо незаслужени страдания, които оставят следи в сърцата им. И днес може да се види бездънното в погледа, когато ги накараш да се върнат назад. Затварят се в себе си и мълчат. Лаконични уклончиви отговори и мълчание – това е всичко, което характеризира връщането в миналото. И зад тази завеса на спуснати от мъка клепачи се прокрадва спотаено стенание, породено от неразбирането, от изолацията, от борбата за оцеляване в този враждебен свят.
Отец Асен дълги години бе безмълвен „глас” в тишината, царяща в живота на църквата в Бърдарски геран. Но важно бе присъствието му и търпеливото чакане да се променят нещата. Той се моли много. Всеки, който го е търсил за нещо, знае, че най-често ще му бъде отговорено „Сега моля, ела по-късно!”. А образа на разхождащия се из сумрака на голямата църква свещеник, молещ броеницата, ще остане като един от най-ярките спомени за всички, които като деца или младежи са го виждали, задълбочен в мислите си. Той не може да направи нищо от онова, което в модерната си активност правят събратята му – всички по-млади и, както твърди той, с по-добра подготовка. Но прави много повече с молитвите си и с постоянната мисъл за повереното му паство. Вероятно тежките условия на живот и изолацията са задълбочили външната му пасивност, но за сметка на това, този скромен Божи служител се моли неуморимо за доброто на енориашите си. Тишината и усамотението предполагат вътрешен живот и плодове, каквито никоя външна активност не може да принесе. Приемане на другите с всичките им недостатъци, прощаване и разбиране на слабостите на хората, добрина, бликаща от дълбоко осмисленото страдание.

Другите

Поради местоположението на Бърдарски геран и отдалечеността му от другите католически селища в Никополска епархия отец Асен общува с православните свещеници от близките селища, а посещенията на Врачанския митрополит са като гостуване при стар приятел. В последните петнадесетина години животът на Католическата църква в Никополска епархия се активизира. Дойдоха млади свещеници от чужбина и вляха нова кръв в застаряващата и останала почти без свещеници епархия. Така и в нашата енория настъпи промяна първоначално с редовните посещения и усилена работа на отец Анджело Джорджета от енорията в Плевен и на сестрите винкентинки от с. Ореш, притекли се на помощ на отец Асен.
От 18 февруари 2000 г. настъпи преломен момент както в живота на отец Асен, така и за всички в Бърдарски геран. Обществото на милосърдните сестри на свети Винкенти със седалище в Загреб, имащо своя делегатура в Коматево (Пловдивско) изпрати сестри и при нас. Така с усилената работа на сестра Маргарета Бабич (постоянно пребиваваща в енорията от тогава до сега) и на няколко сестри, който идваха за определени периоди като тогавашната сестра делегата с. Блажена Богдан, с. Винценция Шипка и сега с. Магдалена Петрова мнозина намериха пътя към храма. А под вещите грижи на с. Барбара Вручина, сегашна началница на делегатурата в България, работата на сестрите винкентинки отвори границите не само към другите в епархията ни, но и към всички в Католическата Църква в България.
Идва ново време за енорията ни – новият ни енорийски свещеник отец Збигнев Карниевич е от ордена на францисканите конвентуалци, а разширяването на францисканското присъствие на север от Балкана несъмнено ще промени насоките и развитията на процесите. Млади и активни, подготвени във висши богословски школи, идващите нови свещеници имат всички шансове да продължат работата в една ненатоварена с кошмарите на миналото ситуация. А за да се справят с тежестта на чакащото ги, несъмнено заслуга ще има и един стар свещеник, който ще се моли за тях и за всички нас.

Глас в тишината

А отец Асен, който не иска да се шуми нито около делниците, нито около празниците му, ще продължи да стряска мислещите и искащите да го чуят с прозрения, натрупани през дългите години. За да разберете що за човек е, ето едно негово изказване във връзка с тържествуването на петдесетгодишният юбилей от ръкоположението му: „Ами има различни хора, има различни характери. Има някои искат да е по-скромно. Трябва да знаете, че няма заповед Божия да празнуваме юбилей, няма ни забрана да празнуваме юбилей. Господ не е определил начин как да го празнуваме. Но е предоставил на човека, стига това, което иска, или начина, по който иска да празнува своя юбилей, да го прави от любов към Бога. Нищо не пречи, че е тържествено, и нищо не пречи, че е само вътрешно.”
Приемане на различието и вяра в общата цел и хармоничност. Нищо не се губи – всеки порив на човека и всяка мисъл, породена в съзнанието му, всеки стон на болка и радост от постигнатото. Всичко е вплетено в общата цел, колкото и да не ни се вярва – подлудяващи битието ни високо огласени фрази или тиха молитва в тишината, бясна външна активност или спокойна съзерцателност. Поели по привидно различни пътища всички ние неминуемо ще се срещнем, колкото и да се лутаме. Тогава най-после ще се разберем и, изгладили в един само миг несъгласията си, ще се вслушаме в звуците, изпълващи мълчанието.

7 ноември 2007 г.

Бенедиктинки в Бърдарски геран

Днес от манастира в Царев брод пристигна сестра Беате Щрьотер, началница на сестрите бенедиктинки в България, заедно със сестра Ангела Стробел, генерална началница на ордена от Централната къща в Рим, и сестра Кунигундис Амон, генерална икономка.
В енорийската къща се срещнаха с новия кмет на селото ни госпожа Цветомила Спасова и обсъдиха важни въпроси относно предстоящата реставрация на немската църква и манастирския комплекс. Процесът по набирането на средства в Германия върви добре, благодарение на проф. Имайер, който е почетен консул на България в Хамбург.
Вчера един представител от Националния съвет за паметниците на културата беше в село и половин ден заснема всички останали стенописи и надписи с цел да се изготви проект за пълната реставрация на храма.
През март в Бърдарски геран ще има официална среща на всички страни и организации, заети с благородната мисия по възстановяване на храма и след това започва дейността, най-напред с ремонт на покрива.

6 ноември 2007 г.

„Заедно” – БНТ и банатските българи

Днес имах среща в Българската национална телевизия с Мария Матева, режисьор на предаването „Заедно”, с която от няколко дни държим връзка заради предстоящо участие на банатски българи в предаването.
Четиримата студенти от Бешенов ще представят общността ни в предаване, което ще се излъчи на 21 ноември, сряда, по Канал 1, с повторение и по сателитния канал в следващи дни – подробности по-късно.
Снимките започват утре и първа е Мелания, с която се свързах днес и тя на драго сърце прие да участва. Мелания е организаторът на малката група и в четвъртък всички останали ще бъдат пред камерите на БНТ. Вярваме, че ще се представят добре - заради всички банатски българи по света.
С Мария Матева установихме добри връзки и може да се каже, че банатските българи намериха радушен прием в телевизията. Всяко събитие, което организираме като общност, ще бъде отразено подобаващо.

А ето и малко повече за предаването – взех текста от сайта на БНТ:

„Предаването "Заедно" се излъчва през сряда, от 16:55 часа и е с продължителност 30 минути.
"Заедно" е седмично телевизионно предаване, което отразява проблемите, културните и етническите особености на различните традиционни малцинства в България. Отделните предавания са изградени на документален принцип, който дава възможност на представителите на различните етно-религиозни групи да говорят за себе си, така както предписват и европейските стандарти за обществени медии. Акцент във филмите се поставя и върху темата за съжителството между различните общности у нас.
Екипът на предаването "Заедно" смята, че е не само необходимо, но и задължително да се говори за всичко това, именно днес, когато търпимостта и толерантността към различните от нас е изпитание.”

2 ноември 2007 г.

2 ноември – Възпоменание на покойните

Днешният ден дойде с необичайна топлина и пролетна свежест, но в храма оределите черни редици хора и цветята навяваха тъга, а още повече раняваше сърцето факта, че литургията се превърна за пореден път в палене на свещи, които бързо се огъваха и разтичаха, сякаш от деформираната представа, че една или десет свещи ще изпълнят дълга ни към нашите покойни.
Гробището, непосещавано с месеци, днес за втори път през годината се оживи с малцината, дошли повече да поплачат, да оставят храна „За Бог да прости”, да запалят пак някоя свещ и едва ли, за да измолят някоя молитва за душите на покойните…
Тъжно и страшно… А някъде забравени остават думите, които носят надежда:

„Аз съм възкресението и животът, казва Господ, който вярва в ме­не, и мъртъв да е бил, ще живее; и всеки, който живее и вярва в мене, няма да умре навеки”. (Йоан, 11,25-26)

Вечен покой дай им, Господи, и вечната светлина да ги озари, да почиват в мир. Амен.