29 декември 2007 г.

На „убиване”

Банатските българи знаят много анекдоти за „убиването” и се смеят с глас, когато успеят да хвърлят в смут слушателите си, обикновено незапознати с този термин. „Убиване” се нарича клането на прасе в къщата и навремето е било като празник за големите фамилии. Събирали са се всички, за да помогнат при приготовлението на месото и подсигуряването на храна за месеци напред. След цял ден работа, вечерта са ставали най-шумните веселби – музика, танци, песни…

Днес у семейство Галина и Антон Чуканови снимах как се прави „убиване”. Любезните домакини сами пожелаха да съдействат, за да покажем на всички отдавна забравили обичаите и „погражданени” банатски българи, горе-долу как е ставало всичко. Дойдоха на помощ Катя и Евгени Велчеви и Дарина и Милчо Монови. Заклано бе само едно прасе за демонстрация, а в миналото са се клали и по 2-3 и повече, зависи от годината и от челядта.

За да си припомним традицията, помествам тук един откъс от книгата на Карол Телбизов и Мария Векова – „Традиционен бит и култура на банатските българи”, която е съкровищницата, събрала през 50-те години на миналия век цялото знание за обичаите на общността, което полека започвало да изчезва:

„Банатските българи консервират големи количества свинско месо. След хляба, то се явява основна храна на тяхната трапеза.
Във всяка банатска къща се „убиват” между 10 и 20 декември 2-3 и повече прасета от самите стопани. В клането участват обикновено четирима души, единият държи задните крака на прасето, другият единия от предните крака, третият другия преден крак, като и тримата притискат прасето о земята. Четвъртият го пробожда в дясната страна на врата с нож и държи под раната паница, в която се събира кръвта. След това раната се запушва с „мамýль", изскубва се четината от гърба за четки и прасето се пърли със слама. Поставя се върху царевични стъбла и се покрива със слама, която се запалва, като се внимава да не обгори кожата му. След пърленето прасето се измива с топла вода и се търка с парче тухла. Най-напред се разпаря гърбът, за да се отдели сланината (коремът не се разпаря, за да остане сланината цяла), изважда се „рúбцата" с гръбнака заедно с главата и се отделят задните бутове. Изваждат се и вътрешните части. Червата се мият с оцет, лук и сол и се стържат с нож. Разпарянето е мъжка работа, а миенето на червата - женска. Месото се закачва на „касапница" (във Винга „селчер") - дървена поставка с куки. При липса на такава използува се „дръчалуту" или дървеното гребло. Използуват се всички части на прасето, дори и пикочният мехур - „михире" (във Винга „бъшика"), от който се прави „киса за тутунь" или балон за децата.
Свинското месо се консервира чрез изсушане и опушване. Предназначеното за тази цел месо най-напред се осолява и се нарежда в каче, където престоява две седмици в „саламур". След това се дига на „коша" и се пуши цяла зима. Сланината се осолява върху дъски (а не в каче със саламура), и се обръща от време на време в продължение на две-три седмици, след което и тя се дига на комина. Трябва да се отбележи, че много малко свинско месо се консумира в прясно състояние. Дори в деня на клането, да се пести свинското месо, се колят птици.
Продукти от прасето се запазват и във вид на „кълбъси", „маюшки", „кървавици", „баби", които също се сушат и опушват.
,,Кълбъсата" се прави от кълцано с машинка месо (някога „натòкану" със сатър). Като подправки се употребяват сол, червен пипер, чер пипер, чесън и „майкверц". С помощта на „шприца" (във Винга „шприцил") така приготвеното месо се набива в тънките черва. Пушените „кълбъси" траят пет-шест месеца и се консумират в сурово състояние, „обвърени" или пържени.
„Маюшките" (във Винга „маюшете") се приготвят от варени дреболии — сърце, език, бъбреци, бял и черен дроб, нарязани на дребно или кълцани с машинка. След като се сложат съответните подправки, сместа се набива с „шприца" в дебелите черва. „Маюшката" е малотраен продукт — запазва се 2-3 седмици.
„Кървавицата" се прави от кръвта на прасето. Съсирената кръв се прецежда през „ръшътаркя", за да се отделят жилите, които се хвърлят. В кръвта се смесват само малки парчета варена сланина и се прибавя сол и „миайорант" и с една голяма лъжица се сипва в дебелото черво. Консумира се варена. Запазва се само няколко дена.
„Бабата" (във Винга „шворц") е част от стомаха на прасето, която се пълни с варени кожи и месо от главата. Сварява се и се пуши на „коша". Запазва се два-три месеца.
Част от сланината и „бизèре" (във Винга „майстица") се нарязват на малки парчета и се топят на „майс" в голям железен котел с крака,— „ризникь" (обр. 368). Маста се налива в големи дървени или тенекиени „качита за майс" (във Винга „кискантил") с капак, побиращи 50-100 кг мас. Тукашните тенекета са непознати. „Джумерките" се употребяват за храна и за приготвяне на сапун.
Пушените бутове (наречени в Бешенов „плешки", а във Винга „шунки"), сланините и колбасите се съхраняват закачени в килера. Тук се държи и маста. От тия продукти има за цяла година.
Начините за приготовление и запазване на свинско месо банатските българи са възприели много отдавна от местното унгарско и немско население.


28 декември 2007 г.

Празнично настроение в Бърдаре – III част

В читалището днес се развихри най-страхотното празненство от поредицата досега. Пенсионерите напълно потвърдиха правилото, че стари хора няма, щом носят млади сърца и умеят да се веселят. Направих повече от 150 снимки, които красноречиво ще покажат атмосферата.
Малко хора откликнаха на призива на читалищното настоятелство за този празник, но всички, които бяха, си обещаха, че всеки месец ще се събират така и тепърва ще покажат на младите какво могат все още. Около 40 човека се веселиха, танцуваха, смяха се с жар и настроение, а това оставя само светли спомени. Следващият път ще са двойно повече най-вероятно, защото примерът е заразителен.

Гости на празника бяха г-жа Цветомила Спасова, кмет на селото и г-н Валери Борисов, представител на общината, защото кметът на община Бяла Слатина г-н Венцислав Василев имаше неотложен ангажимент.

Имаше пак конкурс по танци, томбола, много награди… даже и спешен случай. След маратона на конкурса Гюка Радков получи сърдечна криза от многото танци. За щастие, всичко се оправи бързо…

Читалищното настоятелство се справи блестящо с организацията и показа, че може да работи в екип, което е най-важното. Млади и стари бяха заедно този ден и дано така да бъде още дълго занапред.


27 декември 2007 г.

Медиите за нас

Както си спомняте, списание ТЕМА подготвя за печат два материала - един за банатските българи в Бърдарски геран и Гостиля и един за немците в Бърдарски геран . За немците ще излезе на 28 декември, а другият - на 5 януари. Автор на статиите е Искра Ценкова.

Купете си списанието, за да имате в архива си нещо, писано за банатските българи, а още по-добре купете за възрастните си родители на село, които нямат възможност да го имат, но много ще се радват на такъв подарък.

25 декември 2007 г.

Празнично настроение в Бърдаре – II част

Тази вечер младежите имаха своя "купон" в малкия салон на читалището. Организацията и при тях започна преди няколко дни – пренасяха се столове, маси, печка – моменти от подготовката ще видите на снимките.
Поради ранния час на посещението ми няма да видите интересни кадри, но да се надяваме, че с наближаването на полунощ танците ще се развихрят...


Честито Рождество Христово!

На Бъдни вечер в храмовете има толкова изпитания за вярващите, колкото никога друг път. Студът и разстоянието не плашат малцината, които редовно участват в литургиите. Плаши ги това, което ги очаква от срещата с другите - тези, които идват в храма, за да запалят поредната порция свещи, вярвайки си, че така ще измият всичката чернилка на душите си.

И тази година храмът в Бърдарски геран полека започна да се пълни малко преди 22 ч., а преди самото начало на литургията в 22 ч. се изсипа огромна тълпа, образуваща дебела опашка пред свещите и поглъщаща ги с такава настървеност, сякаш от това зависят всичките им успехи през идващата година.
Запълването на пейките в храма показва начина, по който се възприемат посетителите. Най-отпред сядат тези, които са редовно на литургия, които участват в нея и за които ставащото все пак има някакво значение. Те сами се прибират по-нагъсто, някак си, за да се противопоставят на тези, които стоят зад тях.
След няколко празни пейки, по средата на църквата, и вече по-разредена по численост, идва следващата група – тези, които не са чак нито толкова "вътре", нито пък искат да се знае, че всъщност са си направо “извън”. Външна показност, голяма доза благоприличие, и все пак малко съвест, за да запазят някак неангажиращо средното място за себе си. Вижте ни, тук сме, даже сме седнали чинно, но не ни търсете за нищо друго...
Третата част от присъстващите е най-многобройната – прави и пълнещи цялото празно пространство между пейките и входната врата, както и страничните пътеки, но старателно избягващи да се доближат напред или пък да седнат, показвайки, че изобщо не са свързани с целия “цирк” тук, а само минават да си палнат свещичка и да метнат някоя шега с тоя-оня. Е, изключение се прави само с наплива за палене на свещи, който тази нощ добива размерите на пълноводна река, устремена не към олтара, а към желязната поставка за свещи пред оградата вдясно от него.

Докато първата група стиска зъби, разкъсва сърцата си в греха на поредното ядно осъждане на неспиращите да говорят задни редици, и все пак отговаря на думите на свещеника, колкото се може по-високо, просто поради факта, че нищо не се чува; втората група “благоговейно” мълчи, а третата група не спира да звъни по мобилни телефони, да се поздравява с присъстващи, да се смее и бъбри... една весела празнична шумотевица, дотолкова празна, че чак да ти се прииска да ги изкараш от храма с най-голямата сопа, която ти падне под ръка.

На подобни “Коледи” присъстваме не от днес. Всички се поздравяват с “Честита Коледа” и изобщо забравят, че всъщност тази нощ се е родил Исус, Който дойде тук заради нас, въпреки цялата ни лошотия, егоизъм, коравосърдечие и бездушие.
Новото тази година беше това, че малцината млади хора, които са в църквата не за ден, а постояннно, тези на възраст между 30 и 40 години сами стигнаха до мнението, че трябва да изтеглим тази полунощна литургия колкото се може по-рано, даже и в 12 ч. наобяд, ако е възможно. Само и само да няма целия този наплив на подпийнали случайни "туристи", палещи свещи и пречещи на всички тези, за които тази вечер е дълго чакана, носена с надежда в сърцата през целия Адвент и с която нищо няма да свърши, защото всичко тепърва започва – роди се Спасител, роди се Христос Господ!

Gaudete

Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Tempus adest gratiae, Hoc quod optabamus;Carmina laeticiae Devote redamus.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Deus homo factus est, Natura mirante;Mundus renovatus est, A Christo regnante.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Ezechiellis porta Clausa pertransitur;Unde lux est orta, Salus invenitur.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!
Ergo nostra concito Psallat iam in lustro;Benedicat Domino: Salus Regi nostro.


Gaudete! gaudete! Christus est natus ex Maria Virgine: Gaudete!


23 декември 2007 г.

Шахматен клуб в Бърдарски геран

Днес символично бе възстановен шахматния клуб в селото ни.
Гюка Радков (отговарящ за спортната дейност в селото повече от 30 години преди 1989 г.), доброволно и с огромно желание за работа се зае с обучението на младежи, които да овладяват тайните на играта. Целите са прости и ясни – децата да има къде да отидат през ваканцията, да са ангажирани с нещо полезно, и не на последно място да се подготвят за гостуването и турнирите в с. Иваново, Сърбия и на другите места, където ще се ходи през идващата година.
Засега клубът е приютен от читалището, докато се оправи една зала в кметството или на друго подходящо място – за намирането на ново седалище на клуба е поела ангажимент г-жа Цветомила Спасова.
Днес посещението не бе масово, но с желание и упорита работа и това ще стане. През цялата ваканция ще тече турнир – всеки срещу всеки, а в края й ще бъде обявен и шампионът.
Ентусиасти от средната възраст, наблюдавайки суетенето на младите, вече днес питаха кога ще започне турнира за възрастни… Значи може всичко да се направи и има хора за всяка една дейност, но се иска повече огън в сърцата и желание да направим нещо полезно.


Празнично настроение в Бърдаре - I част

От тази вечер започнаха празненствата в Бърдарски геран по случай края на годината.
За всеки, който следи малко по-отблизо живота в селото, е ясно, че раздвижване след победата на изборите има и то в положителна посока. Сякаш изведнъж силите, които от около 10 години бегло се показват, подготвят, стоят и чакат да се появят подходящите условия, за да излезнат, сега са се събрали накуп и смело изявяват волята за живот на всички. Гражданската инициатива стана така мощна, че започнаха спонтанно организирани комитети да организират различни неща – всеки в определена област. Хей така, без да ги кара някой, а просто от желание да кипи живот и хората да усетят, че нещо се е променило, че е дошло ново време, което само от нас зависи да го направим такова, каквото винаги сме искали да бъде.
Инициативен комитет от пет човека (ще ги видите на снимките), подкрепен от кмета г-жа Цветомила Спасова, изнесе на плещите си цялата организация на коледно-новогодишния банкет в селото. А има още два подобни за другите възрастови групи в следващите дни, за които също ще четете тук...

Тази вечер имаше конкурс по танци, много награди, томбола и най-вече много добро настроение. В конкурса по танци изненадите бяха смайващи – имаше две изцяло женски двойки и една мъжка, останалите три бяха “нормални” смесени. Ще ги видите кои са на снимките...

Върнаха се от различните градове голяма част от младежите, за да бъдат с нас, вкъщи, в тези празнични дни. Предпочетоха да празнуват всички заедно тук, което е повече от показателно, че обичат селото, не само защото тук е родният им дом, а и защото тук се намира нещо много повече – родители, приятели, спомени, успокояващото чувство, че си си у дома и всички те обичат, а външния свят поне за момент може да остане навън, там някъде като се спуснеш от баира към Бяла Слатина...

Бърдарски геран, село, до което пътят стига и свършва. Село, в което е трудно да попаднеш случайно, защото пътят е само до тук и не продължава. Лесно е да излезеш от него, но мъката ще остане и винаги ще те кара да изминеш и най-голямото разстояние на света, за да си дойдеш отново.

Тази вечер всички се веселиха и видяха, че могат да бъдат заедно и да правят добри неща само като се раздават без остатък – винаги първо с мисъл за другите.


19 декември 2007 г.

Дарение за храма в Бърдарски геран

Тези дни енорията в Бърдарски геран получи изненадващ подарък. Георги Густинов и Ваня Узунова, след като видяха състоянието на църквата в снимките, които публикувах, дариха на храма 506 лв.




Те са от Пловдив, а Георги е потомък на банатски българин от Бърдарски геран. Баща му е Рашко Густинов, за тези, които биха могли да се сетят от кои хора е.


Георги и Ваня не искаха да се съобщава за дарението, но след моите настоятелни увещания, все пак склониха с единствената цел и други да последват примера им като видят, че някой се сеща и за родното си село и праща дар, независимо в коя точка на света е сега.


Отец Асен Генов и цялата енория сърдечно благодари на Георги и Ваня и им желаем благодатни чествания през идващата седмица.

В Гостиля

Вчера с екипа от списание ТЕМА бяхме в Гостиля. В кметството на малкото селце е невероятно уютно. Топлината идваше не само от запалената печка и чистотата навсякъде, но най-вече от гостоприемните хора, които посрещат всеки с отворени сърца.
Видяхме се с Павел Куков и кмета на селото г-жа Мариана Романова.

17 декември 2007 г.

Списание ТЕМА в Бърдаре

Днес цял ден екип от списание ТЕМА обикаля из Бърдарски геран. Дойдоха да съберат материал за една статия от четири страници, но след първите три часа решиха, че има толкова много да се разкаже, че ще направят цели две статии.
Утре отиваме в Гостиля, за да видят банатските българи и там.

Ето малко снимки от днес:


16 декември 2007 г.

Gaudete! – Радвайте се!

Днес е третата неделя от Адвента. Нарича се „Gaudete” от първата дума на входния антифон:„Радвайте се винаги в Господа: и пак ви казвам: радвайте се. Гос­под е близо”.

Тази неделя се характеризира с розовия цвят на литургичните одежди – само два пъти през годината цветът в храма придобива тази не характерна тоналност, която винаги е свързана с постното време и прехода, които трябва да изминем. Единият е по средата на постното адвентно време, а другият е на четвъртата неделя през великденския пост.

Gaudéte in Dómino semper: íterum dico, gaudéte. Modéstia vestra nota sit ómnibus homínibus: Dóminus enim prope est. Nihil solíciti sitis: sed in omni oratióne petitiónes vestra innotéscant apud Deum.

Psalm 84:2 Benedixísti Dómine terram suam: avertísti captivitátem Jacob.

V. Glória Patri, et Fílio, et Spirítui Sancto. Sicut erat in princípio, et nunc, et semper,et in sæcula sæculórum. Amen.

Repeat : Gaudéte in Dómino....

TV в Бърдаре

На третата неделя на Адвента в Бърдарски геран ни нападнаха две национални телевизии, чрез кореспондентите им от Враца, с малко странни желания.
От Канал 1 пристигна Илияна Минковска и от бТВ Маргарита Стефанова, съответно с по един оператор.
Искаха да снимат Рождество Христово за репортажите им на 24 и 25 декември и хвърлиха в смут всички ни, но добре, че бързо се окопитваме…

Медийните абсурди могат да объркат доста хора, но какво да се прави.
И така набързо (за 5 часа) всичко се завъртя около тях. Първо снимаха в храма – поради натрупалия обилен сняг и верните бяха твърде малко, но както винаги „едрият план” ще спаси положението и няма да се виждат празнотите. (Така е навсякъде, не само в телевизиите – като фокусираш на едно нещо в едър план и повториш два-три пъти това, дето си го знаеш, и готово – няма нужда да се вижда колко са ни празни редиците и колко ни е инсценирано всичко).

После поснимаха в музея малко бита на банатските българи в миналото, че и празнична трапеза искаха да снимат… нов проблем, но домът на Гюка Радков както винаги спасява положението и ни отсрамва пред гостите и с почерпка, и с пеене, и с приказки.

Можете да гледате репортажа по Канал 1 на 24 декември в сутрешния блок. А по бТВ на 25 декември, но още не е ясно в колко часа точно.


15 декември 2007 г.

Отчетно-изборно събрание на читалище „Съединение-1923”

Тази вечер в салона на читалището в Бърдарски геран се проведе първото от 1999 г. отчетно-изборно събрание. След едноседмично опреснително записване на членове на читалището се оказа, че 95 човека са се записали и искат активно да работят на доброволни начала. На събранието тази вечер присъстваха 64 човека.

Председателят Любен Ронков води събранието, което протече при следния дневен ред:

1. Отчет на Управителния съвет.
2. Отчет на Контролно-ревизионната комисия.
3. Избор на нов Управителен съвет.

Любен Ронков отчете дейността на читалището от 2000 година досега, а Павлина Друмева, от името на председателя на Контролно-ревизионната комисия Николай Бонов (който от година е в Канада) обяви приходите и разходите на читалището за този период.

Повдигнати бяха редица наболели въпроси, но в общи линии атмосферата беше спокойна и конструктивна, благодарение на общото желание нещата да потръгнат.

С голямо мнозинство бе избран новият

Управителен съвет в състав:

Мария Караджова – председател
Милчо Петров
Илиана Банчева
Галина Чуканова
Красимир Марков

Контролно-ревизионна комисия:

Павлина Друмева
Николай Рачев
Райна Гюрова

В следващите дни Управителния съвет ще проведе своето първо заседание, за да започне придвижването на спешните задачи. Ще има вече и снимки на членовете...

11 декември 2007 г.

Банатските българи скоро и в ТЕМА

В понеделник пристига екип на списание ТЕМА (луксозно, илюстровано издание с тираж 10 000 екземпляра), за да снима и събере материал за банатските българи в Бърдарски геран. Как изглежда списанието вижте тук.
Да се подготвим да посрещнем гостите добре, за да останат с добри спомени от посещението си при банатчаните.
Повече информация относно излизането на материала ще дам своевременно.

7 декември 2007 г.

Общо събрание на читалището – 15 декември 2007 г

Другият наболял въпрос за селото ни е читалището и липсата на активна работа там. Госпожа Спасова изтъкна, че по различните програми и проекти, не може да кандидатства кметството ни, защото не е община, но има вратичка в цялата схема – могат да кандидатстват организации с нестопанска цел и читалища. Затова бе взето решение да се използва този вариант максимално и чрез читалището ни да дойдат средства както за култура, така и за спортен център, за благоустрояване и културни прояви.
Има нужда от промяна на управителния съвет на читалището, което не е правило общо отчетно-изборно събрание от осем години и изобщо няма списък на членовете си.
За да е всичко законно и да не претендират настоящите членове на Управителния съвет, от понеделник до събота при секретаря на читалището ще тече записване на членове на читалището. След това от 18 часа в събота, 15 декември, се свиква Общо събрание на читалищните членове и се избира нов Управителен съвет.

За целта приканваме всички някогашни членове, още от златното време на Петър Велчев, които сега са отпаднали по разни независещи от тях причини, да идат при господин Иван Франев през тези дни и да се запишат за членове отново. С този списък вече събранието и всичко, което ще правим, ще е законно и никой няма да може да предявява претенции за нарушение на закона.
Очакваме Ви, защото всичко, което искаме да се случва в селото ни, зависи от нашата ангажираност, отговорност и съпричастност.

Избран бе кметският съвет

Общоселското събрание тази вечер се проведе при голям интерес и изненадващо спокойно. Новият кмет госпожа Цветомила Спасова със замах методично и обосновано постави проблеми, наболели въпроси и вероятни решения.
Предложи създаване на кметски съвет от 11 човека (заедно с кмета) с цел изготвяне и защитаване на делегирания бюджет на кметството за новата година, в който да залегнат проблемите с инфраструктурата – осветление, улици, сграден фонд. За всеки кандидат тя подчерта качествата, заради които го е избрала и бяха приети единодушно от всички присъстващи на събранието. Избраните са млади хора, технически и икономически подготвени, за да могат да работят със средствата, отпуснати за различните проекти на кметството.


Ето и избраните:

От партийните листи:

- Пламен Мичев – БСП
- Никола Найденов – Социалдемократи
- Пламен Друмев – НДСВ
- Любен Славов – ГЕРБ

Други:

- Таня Велчева
- Пламен Софранов
- Йордан Караиванов
- Георги Първанов
- Лили Софранова
- Румен Марков

Кметът запозна присъстващите с различните наредби на общината и с наказанията при неспазването им.

За другата точка от дневния ред – вижте следващата публикация.

6 декември 2007 г.

Нещо за Адвента

Това е статията, която написах за декемврийския брой на вестник АБАГАР, излизащ след дни:

Очакването – в разни измерения
(Живите и мъртвите храмове)

Странно е колко рядко се замисляме за същността на храма - домът за молитва, Божият дом. Като сграда, извисяваща се в пространството, и като общност, която да бъде живият храм. Връзката между двете – сграда и общност, е толкова тясна, че те се оглеждат една в друга, копирайки чертите си, грешките си, надеждите си. Идва времето, когато за пореден път храмовете ни ще се напълнят до пръсване за полунощната литургия на Рождество Христово и ще осъмнат отново с малката шепа верни, които всъщност изграждат общността.
Времето на Адвента, в очакване на Второто идване, е дадено да размислим, да погледнем в сърцата си, да погледнем около себе си и да намерим онова, което би трябвало да ни върне в храма истински. Какво очакваме ние и какво Бог очаква от нас през това време? Оказва се, че по-често се получава едно велико разминаване между тези очаквания, което прорязва четирите седмици, за пореден път сблъсквайки добро и зло във вечната битка за човешката душа. За да стигнем до Рождество Христово отново без да сме се променили, вярвайки в лъжите си и отказвайки да осъзнаем смисъла на заложеното в Словото.
Четирите входни антифона на неделните литургии през адвентното време насочват погледа ни към процеса, който очертава взаимоотношенията ни с Бога, описани с ясна и категорична точност, за да бъде гарантиран успешния изход и да се осъществи срещата ни, предопределена и чакана, но отлагана единствено от нашето упорство. Всичко трябва да започне от личното решение да се променим, да въздигнем душата си към Него и само след тази стъпка са възможни следващите. След като вложим цялото си упование в Христос тук и сега, ще ни се отвори следващата врата, която води към бъдещето, когато Той ще дойде да спаси народите и да донесе радост в сърцата ни. За да стигнем до третата неделя и да ни се напомни, че не трябва да униваме по трудния път, а да се радваме, въпреки трудностите, защото изходът е близо. Отправили поглед напред и нагоре да заживеем отсега в тази радост, която ще дойде. А финалът е облян от светлината и живителната влага на връзката между небето и земята, между нас и Бога. Спасителят ще се роди и в нашите сърца само ако сме изминали целия път дотук правилно, ако сме изпълнили указанията, ако сме осъзнали знаците по пътя и сме отворили сърцето си за дъжда на благодатта.

I адвентна неделя
„Към Теб, Господи, въздигам душата си;
Боже мой, на Теб уповавам: да се не посрамя.
Да не тържествуват над мен враговете ми:
понеже всички, които се надяват на Теб,
не ще бъдат посрамени”.

В сегашното време на личните ни надежди и тревоги има достатъчно напрежение, изтъкано от несигурност и боязън, от силен страх и очаквани провали в бъдеще. Всичко това може да се реши само с една стъпка, толкова трудна за прекрачване, че болката прорязва решението ни из дъно. Трябва да се обърнем директно към Господа и да го намерим както в сърцето си, така и в храма, за да намерим сигурност за бъденето ни занапред. Защо ходим в храма? Какво търсим там? Интересен въпрос, на който е доста сложно да се отговори. Това време на очакване започва с ясно изразена покана да идем именно там. И то не как да е, а „радостни”! Много сложна задача, се оказва, или поне се долавя разминаване в смисъла на радостта. Този, който влагаме и този, който е истински верният. Тя би трябвало да идва дори само от факта, че сме поканени, че сме избрани, че сме обичани и чакани.
За едни посещението на храма е традиция, останала от детството им, наследена от родителите им, свързана дълбоко с чувството им за принадлежност към нещо, с което се определят пред света. За други е част от удобното за момента представяне пред другите, за трети - известно разнообразие в сивото и самотно ежедневие, да се срещнат с хора, да чуят новини, да поговорят. Има и една част, която ходи, защото има вътрешна нужда да го прави, защото вярва истински и жертвоготовно. Общото за всички е, че са вътрешно убедени, че постъпват правилно. И тези, които играят някакъв театър, завещан от предците, и другите, които са искрени. Всички заедно са обединени от очакването, но видяно в различни измерения.
А има и една друга група, която е трудно да бъде наречена „верни” – тези, които посещават храма само на Рождество Христово и на Великден, за да запалят свещ и да минат триумфално и бързо през храма гордо вдигнали глави и изобщо непозволявайки на съзнанието си да им заговори. Защото то няма и какво да каже, заглушено от неспиращото им бъбрене. Те просто не спират да говорят (вървейки през храма, палейки свещи, оглеждайки украсата, въздишайки пред пещерата с новородения Исус), за да чуят нечий друг глас, за да оставят Бог да им заговори дори в краткия миг, когато са в Неговия дом. Откъсването е толкова страшно - не само няма вяра, но и дори няма знание за църковните правила и истини, няма дори лъжливо и неискрено спазване на протокола.
За една голяма част от верните не покаянието е водещо (те дори са вътрешно убедени, че го изживяват по правилния начин, независимо от резултата), а именно знанието, получено в часовете по катехизис, в редовното участие в църковния живот. И това знание държи човека вътре в общността, кара го да се съобразява, ако не истински с Образа на Христос, то поне със законите на църквата като институция. Но такова общение не може да носи радост, или поне не такава радост, каквато би трябвало да бъде. Тя е закрепена за външни стожери като, например, вихрена подготовка на пиески, пещерички, песни, украси и в цялото това суетене по външното украсяване на Божия дом забравяме да подготвим душата си. А времето на Адвента е дадено именно за това – да подготвим грижливо живият храм на душата ни за идването на Христос.
Истинската радост идва от благодаренето за получените благодати. Тя трябва да извира от сърцето и да се насочва към Бога. Тогава и славенето на името Му няма да е част от сценария, гарнирано с панделки, свещички и лъскави усмивки, а съпреживяна вътрешна радост, извираща от очите и стопляща сърцата на другите около нас. Общността се гради не само от общото дело по украсяването на храма, а и от съзнанието, че това, което правим, е за слава на Някого над нас, а не за да участваме в надпревара чий храм ще е по-украсен и кой ще накичи повече елхи вътре. Сравняването на броя на елхите, на красотата на фигурките в пещерите, на лампичките по олтара запокитва радостта от очакването отново в светския жаден за подобни надпревари манталитет, в чиито води е толкова по-удобно да се плува. Преминаването отвъд е мъчително, но най-страшното е, че дори е нежелано истински. Страданието от това отърсване от удобните рамки, в които живуркаме и си вярваме, че сме свети, е непосилно именно защото не можем истински да се уподобим на Жертвата. До истинската светост изобщо не ни се и помисля да се доближим – тя е толкова неудобна в този подчинен на личните ни потребности и удобства свят.

II адвентна неделя
„Народе Сионски, ето Господ ще дойде да спаси народите,
и Господ ще направи да се чуе величественото му слово
за радост на сърцата”

Пропуснали да извършим сами обръщането си, получаваме пореден шанс да се разтърси из корен невъзмутимото ни себелюбие. Напомняне, че сме избрания народ на Сион, идва с директен призив, който да ни отърси от удобството на света, в който сме приели да „празнуваме”, усилено наблягайки главно на „празнотата” у себе си, а не да „честваме”, отдавайки почит на събитието, уверени, че сме безкрайно прави.
Господ ще дойде, но дали ще го видим, залисани в щурата подготовка на празното ни от духовност съществуване, в приготвяне на трапези, канене на гости, организиране на щури веселби. А храмът и родилия се Бог в него, ще посетим в Рождественската нощ, само за да хвърлим блеснал от пищната вечеря поглед към куклата, лежаща в сламата и да послушаме коледни песни, докато се поздравяваме с околните, сякаш само и единствено за това сме дошли в храма. Заменили сме манната небесна с месото от робските котли на светския ни манталитет и опиянени от измамното ни благополучие и веселост сме забравили, че душата ни мръзне като малкия Исус в пещерата, останала някъде отвън на студа и непоканена да вземе дял във великата тайна на тази нощ.
Срещата с Бога не се е състояла за пореден път, защото и това Негово време отново сме го пропуснали, поредния шанс да се доближим до бъдещето си някак си ни е убягнал между суетата на подготовката на видимото и стремежът ни да се изтъкнем на всяка цена. Удивително заглушени остават словата, които трябва да донесат радост на сърцата, защото готови да разпознаят радостта сърца има странно малко, всичко друго остава на нивото на благоприлично замъгления поглед, уж омаян от смисъла на чутите думи, зад който се крият обикновено много по-тривиални мисли.
Светът ни отново се е затворил до малката пещера на собствения ни егоизъм и отново сме пропуснали шанса да се доближим истински до Рождеството. Свят, в който сме се взрели предимно в себе си и не можем да кажем искрено „Заради моите братя и моите ближни казвам: мир тебе! Заради дома на Господа, нашия Бог, желая ти добро” (Псалм 121, 8-9). Няма я мисълта за другия или ако се прояви по празниците, то тя пак е показна, даренията ни са с цел да изтъкнат нашата заможност и успехи. Замаяни от взирането в себе си, някак сме загубили усещането за другите и не можем да молим, измествайки собствените си нуждите, заради техните. Не можем искрено да желаем мира в отношенията, защото ние просто не виждаме тези около нас. Другите присъстват някак незабележими, толкова, че дори ги забравяме след като сме им дали по някоя усмивка и сме им стиснали ръката в храма по време на литургията. „Мирът” остава някъде в думите от литургията, ритуално минава през устните ни, опитва се да ни обедини чрез подадените ръце, и бързо се стопява, сблъскал се в студенината на каменните ни сърца. Колко много хора подават ръце за помиряване и дори не гледат в очите другия, а колко пък го гледат с мазна и лицемерна усмивка, за която знаеш, че е лъжа от начало до край, защото този човек след като свърши времето на литургията ще се прави, че дори не те познава. Всичко това обезсмисля този жест на помиряване, прави го част от външната лъжлива маска, зад която крием злото в себе си. Ние не желаем доброто на никого – не само заради другите, които би трябвало да са братя и ближни, а още по-малко заради такава „отмряла” абстракция като Дома на Господа.
И къде е тогава радостта? Къде е нашето искрено отзоваване на призива да идем в дома Господен радостни? Отново сме го загубили по пътя, но не пътя до храма, а из лабиринтите на собственото си затворено за другите сърце, отказващо да познае покаянието и сляпо вярващо си, че постъпва правилно и спазва каноните на Църквата. Но по чий стандарти?

III адвентна неделя
„Радвайте се винаги в Господа:
и пак ви казвам: радвайте се. Гос­под е близо”

Има нещо различно в тази неделя и то се усеща в напрежението на чакането, в тръпката от изминалия наполовина път и хвърляния назад поглед, насъбрал мъката и огорчението от изминалото дотук. Точно по средата спираме и на изкушението да захвърлим всичко към началото, когато сме се чувствали така удобно без тежестта на наложения пост, сме призовани по странен начин да продължим. Тази неделя носи названието Gaudete! (Възрадвайте се!) и е характерна с розовия цвят на литургичните одежди – само два пъти през годината цветът в храма придобива тази не характерна тоналност. И тя винаги е свързана с постното време и прехода, които трябва да изминем. Единият е по средата на постното адвентно време, а другият е на четвъртата неделя през великденския пост.
Възможна ли е радостта в тежестта на настоящето и дали си струва да заменяме вечната радост в бъдещето за бледото й като сянка подобие на днешната? Затворени в настоящето и живеещи само и единствено в него ние сме потопили дори нашето възприемане на Църквата в блатото на собствените си закотвени в миналото и настоящето представи. Страх ни е да погледнем напред, защото времето напред иска да изминем и последната крачка, да отдадем себе си, да съучастваме в Жертвата и да избелим дрехата си в кръвта на Агнеца. Засега ни е много удобно да си стоим главно в миналото, въздишайки по чаровността на миналите велики дни и потопени в историчността да превръщаме храмовете си в музеи и сърцата си в закоравели късове история. Впили взор в себе си превръщаме и храмовете си в насочени към себе си подобия на нас самите, главно за наша прослава, нямащи почти нищо общо с първоначалния замисъл – за Божия прослава. Затова се шири и кича и грозотата из храмовете ни, защото те са копия на собствените ни души, разкрасени външно или в някаква налудничава претрупаност на шарени образи навсякъде, или пък плашещи ни с тотемите, възправени из тях, в които сме превърнали изящността на статуите. Загубили сме мярката за красотата, защото сме загубили и връзката с Първоизточника.
Църквата ни от есхатологична и обърнала поглед към Идването, е станала исторична, забила поглед в собственото си битие, очертаващо границите на собствената ни ограниченост, за която обаче си мислим, че е целия даден ни свят и за пореден път жестоко се лъжем. Защото има и нещо, което ни е обещано и ни чака, само трябва да се измъкнем от музеите, в които сме превърнали храмовете на душите си, където с болна настървеност кътаме иконичките на собствените ни постижения, спомени, минали победи и успехи, мигове на задоволство и успехи, блазнещи самолюбието ни, и всичко това все на територията на Църквата, където сме избрали да играем ролите си. Оказва се, че пак са избрани от нас самите, без да сме се съобразили с Божия призив да поемем единствената роля, която да ни доведе до правилния изход. Там, където радостта ни ще е истинска и животът няма да е само минало. В бъдещето, което ни чака да се обърнем и да оставим сърцето ни да пробие тъмните завеси, с които сме го обвили, за да не познае случайно, че трябва да премине през надеждата на розовия цвят, където са смесени кръвта на Агнеца и белотата на очакваната ни святост.
Кои са Неговите дни, когато ще бъде това обещано идване и спасение? В кръга на литургичната година адвентното време ни дава шанс да осъзнаем, че Рождеството трябва да бъде приемано есхатологично, че за християните бъдещето определя смисъла на настоящето, а не миналото. Заради тази очаквана правда и този изобилен мир трябва да извървим отново разстоянието между себе си и Бог. Очакването е просто другата страна на Идването и двете сплетени в едно правят нашето общо живеене днес. Подготвено от искрено разкаяние, поддържано от свята надежда, укрепявано от вяра, за да се стигне до срещата, която да ни даде живот в едно вечно бъдеще. Дните на това сближаване за всеки от нас са едновременно очаквани някога и постоянно случващи се. Срещата зависи само и единствено от нашето решение да се обърнем и тръгнем в посоката, от която идва подадената с любов ръка, чакаща ни търпеливо.

IV адвентна неделя
„Росете, небеса, отгоре, и облаците да излеят Праведния;
да се раз­твори земята и да роди Спасителя”

Очаквайки онези дни, когато ще дойде вечната правда, ни се налага да се справяме с живота ни тук на земята ден след ден и да превърнем краткото си пребиваване в осъзната подготовка на това, което ни чака отвъд. Този процес е дълъг и ни придружава до границата – с надежда, че повтарящите се грешки, които допускаме, ще доведат до покаяние отново и отново и когато дойде мигът на смъртта ще бъдем все пак Негови. Доколко ще позволим на сърцето си да достигне до предела, зад който се намират „Неговите” дни тук и сега, във всеки един миг, зависи от всеки от нас. Ако допуснем да осъзнаем жаждата на душата ни за живата вода на Словото, ще чакаме с нетърпение росата, изливаща се от небесата през Адвента, а няма само да си пеем „Росете небеса отгоре” и да се дивим на доброто изпълнение на църковния хор или пък да присвиваме саркастично устни, ако са били по-близо до фалша, отколкото до верния тон. Тъкмо в този момент трябва да се замислим какво е нашето собствено състояние под дъжда на тази лееща се от небето благодат. Дали я допускаме до сърцето си, което да е готово за нея, или пропиляваме живителните капки в дребнавостта на егоизма си.
Ако спрем да се залъгваме в набожността си, ще открием сушата, която изнурява доброто у нас. Ако спрем да вярваме на лъжите си и пробудим съвестта си, заспала поради безкрайното доволство от собственото ни величие, може и да открием, че стръковете на самонадеяността ни ще трябва доста да се поокастрят, за да се отвори място за признаване на истинския двигател на всичко ставащо около нас и с нас. Колкото и да ни се иска да издигаме горделиво глава, нещо все ще ни дава знаци, че не сме на верния път, но зависи дали искаме да ги видим.
В модерния свят, захвърлил Бога някъде в килера на спомените от детството си, надеждата вече не съществува, такава каквато ни е дарена, за да чакаме с упование и да можем да помним Рождението на Спасителя единствено в светлината на Второто му идване. Отказали сме се да помним именно това обещание, защото е толкова по-лесно да заменим надеждата за едно много егоистично и странно измерение на Очакването, където живеем с прогнози, планове, мечти, изтъкани от фантазните образи на съзнанието ни. Там няма и частица от Бога, там сме само Аз и моя свят, затворил се сам-самичък и лишен от онова утре, което ни е предопределено наистина.
Вместо да градим въздушни кули, с които да се залъгва детето у нас самите, затворено в собствената ни тъмница, би трябвало в светлината на свещите на Рождество да признаем, че Този, който се е родил днес е Царят на славата, който ще дойде. И само тогава отново ще можем да се върнем при детето, родено в яслата на нашето сърце, ставайки чеда Божии.
Смисълът на пещерите в храмовете ни, усилията, хвърляни за правенето им, големия интерес към тях са, за да ни напомнят да търсим именно подтекста на материалното, но ако това почитание остане само външно и се плъзне по външната набожност, а не мине отвъд, в смисъла, който Бог би искам да го разберем, тогава всичко е отминало само в светската плоскост и не сме се докоснали до истинската символика. Отново не сме разбрали какво се иска от нас, отказвайки да се превърнем самите ние в деца, с чисти сърца и очи, обърнати към Единствения, който ни чака с любов.
И така за пореден път росата от небесата не успява да размекне сърцата ни, а Спасителят отново е само герой от „коледна” пиеса, в чиято театралност сме насочили взора си, само и само, за да не вдигнем очи и да видим Истината. За мнозина от нас, ако я няма цялата тази суета по приготовленията на пиеси, украси и веселби в енориите ни, просто няма смисъл да се стъпва в храма. Какво да търсим там, ако няма начин да продължим да играем роли? Ако трябва да бъдем самите себе си, бедни и изоставени от одеждите на гордостта и себелюбието ни, ще се видим някак си не на мястото си. Само трябва да си го признаем и да дадем шанс да започне процеса на оздравяването ни.
Има два пътя в тази ситуация – или да продължим да играем театъра, в който ние сме главните герои, или да признаем, че режисьорът всъщност е друг и да преклоним гордо вдигнатата си глава, оставайки се на неговите грижи като деца. За да се затвори кръга на Очакването и Идването, защото Исус ни чака да го приемем в сърцата си в нощта на Рождество, която отново ще бъде тук и сега в студения свят на нашата егоистичност, за да ни даде шанс да се променим.

2 декември 2007 г.

Банатска българка на Мис Свят 2007

Паолина Рачева е от Русе и по баща е от Бърдарски геран, което я прави наполовина банатска българка. От края на октомври тя бе в Китай за около месец за подготовката на конкурса. Тази вечер от 22,20 ч. по Канал 1 можете да видите грандиозния Мегаспектакъл „Мис свят 2007” от курорта Сания (Китай).

А иначе от доста време вече по корицата на всички модни списания ни се усмихва чаровно нашата Паолина – винаги различна и винаги лъчезарна. Преди си идваше по-често на село, но сега ангажиментите й не го позволяват. Да се надяваме, че поне пази Бърдаре в спомените си.
На 19 години е и е първа подгласничка на Мис България 2007 - Юлия Юревич. Замина за Китай заедно с нея.

Паолина е студентка, следва икономика и мениджмънт и амбицията и е да стане мениджър. Обича да чете книги, да ходи на кино. От дете се занимава със спорт - играла е художествена гимнастика, волейбол, спортни танци.

Как избра тоалетите, с които да се яви в Китай, можете да видите от тук