Свещеникът - начин на употреба

Това е статията ми за февруарския брой на АБАГАР. Вестникът излиза утре. Приятно четене!

Свещеникът – начин на употреба

Стоя и гледам тихо и вглъбено в картините, течащи пред очите ми. Виждам различни неща. Някои ме поразяват веднага, други пък с години гледам, без да стигна до границата, зад която ще видя нещо друго под пластовете на ежедневието. От доста време се опитвам и да участвам по малко в наблюдаваните събития. Мотивите ми за участие се променяха през годините и все още търпят развитие. Не съм търсила нито една от двете роли. Те просто се случиха. Случват се постоянно, което отваря всеки ден нови прозорци, през които влиза светлина или студен вятър, в зависимост от заобикалящите ме условия и най-вече от степента ми на готовност да приема всичко, което идва, с благодарност.
Един от проблемите, с които се сблъскваме всички ние, и който разклаща общността ни из основи, е начинът на възприемане на свещениците. Този земетръс трайно и заплашително се заканва да срути крехкото здание. Още не го е направил, просто защото все пак всичко се крепи на Божията милост към нас, та дано някога все пак осъзнаем и прогледнем, извървявайки трудния път до приемането на Истината.
Преди да разгледаме по-задълбочено малките общности на нашите верни в диоспора, трябва да изясним важния въпрос с общностите-майки, от които се разселват, и ролята на отношенията свещеник - миряни.

Тайнства „До поискване”

Най-често срещаното разбиране е, че свещеникът е в храма, някъде там в центъра на селото, за да ни осигурява каквото ни е нужно и то на повикване. Центрираността на храма в пространството на населеното място в никакъв случай не кореспондира с представата на верните за участието на нашия пастир в живота ни. Вместо да подчиним себе си и да обърнем взор към него като към духовен наставник и загрижен за чедата си отец, ние го възприемаме като задължително препятствие по пътя към добиване на някаква социална адаптираност, осигуряващ прехода от една група на социума към друга. Силата на натиск от страна на верните към свещеника е различна в различните ситуации и се увеличава с наближаването на предела между живота и смъртта.
Той „трябва” да кръсти детето ни, макар и да не сме стъпвали в храма и хич да не ни е грижа дали ще расте то като християнин. Просто такъв е обичаят, трапезите ще са тежки, подаръците големи, шумът около събитието огромен. За духовната страна на нещата обикновено не се стараем толкова. Пускаме покрай ушите си настояванията на свещеника и изобщо не се замисляме каква отговорност поемаме, пристъпвайки към въвеждането на нов член в Църквата. Детето „задължително” трябва да приеме първо причастие и миропомазание, дори за целта да трябва да се вдигне на крак целия род, ако не стига само една по-амбициозна баба, втълпила си, че тайнството трябва да се „получи” на всяка цена. Иначе е заплашена с години изгражданата схема на живота ни, така украсен с обичаи и суеверия, че чак се губим в тях, забравили някъде в тъмното на душите си, че именно тези преходи носят Божията светлина в детските души. Венчавките – ако са се увеличили в последно време, то е заради медийната част от ритуала и обикновено с нежелание се ходи на подготовка преди тайнството.
Най-големият кошмар настъпва, когато житейският път е приключил и човекът вече не е между живите на този свят, а пък, видите ли, не сме повикали свещеник навреме. Тогава цялата злост и сила на не-вярата, цялата оплетеност от ужаса пред загубата на близкия, от страха в граничната ситуация и поставеността дори за кратко във фокуса на очите на останалите (обикновено очакващи хищно да разкъсат с клюки поредната жертва), избликва с гигантска мощ и помита значението на всичко ценно, което един свещеник носи за нас в този момент.
И в целия този мощен поток на изисквания от миряните към свещеника някак си сме забравили, че всъщност посоката май трябва да е обратно – от него към нас. Не да упорстваме да налагаме своите си правила и навици, а да се подчиняваме, защото само свещеникът знае какво и как и защо е нужно в дадения момент. За постигане на това много още не ни достига. Нито смирението ни е смирение, нито послушанието – послушание. Стъпили на твърдоглавото упорство и криворазбраната традиция, напластявана с години, разбиваме с непоклатимо бездушие и егоизъм крехкия свят, изграждан от молитвите на свещеника ни.

Билет за първа класа

Принадлежността към католическата църква, или просто близостта до нейни представители, винаги е била приемана като отворена врата към Западна Европа, разбирана като наука, култура, езици. Затова и множество деца от други вероизповедания са минавали навремето през католическите колежи в България – да научат език, да вдъхнат от културата на монахините, да се научат на ред и дисциплина, и не на последно място да бъдат от по-елитната част на обществото. Един вид билет за пътуване в „първа класа”. Нужно е само да минеш през вратата, загърбвайки всичко, което носиш като навици; да поживееш сред екзотичната за България атмосфера на западния колеж, научавайки перфектно един, два или три езика; да участваш известно време в службите и молитвите, за които после пазиш богати и закачливи детски спомени; и готово – прескочил си трапа на селските кошари, работата от тъмно до тъмно на нивата, превиващия гърба труд на занаятчията, и си стигнал директно до ложите на престижния светски суетен театър.
Е, за повечето ученици на тези училища нещата не са стояли така, просто защото те вече са принадлежали към по-успялата част на обществото и обучението и допира с католическата църква само са увеличавали „благородството” им в очите на останалите, неспособни да си платят таксите в училището.
В последните години тази част от възприемането на Църквата и свещенослужителите се е видоизменила поради променените обстоятелства. Непосредствено след 1989 г. мнозина наши свещеници, останали не по своя воля в странство след 1944 г., се оказаха меко казано „измамени” от подаваната им от страната информация за състоянието на нещата. Представяше им се една съзнателно изкривена картина на крайна бедност, която иска спешна хуманитарна помощ, а пък нали Църквата има огромен ресурс да я осигури, значи защо да не попресилим нещата… И те наливаха помощи, пари, връзки – все с надежда и вяра, че спасяват. Спасението така и не дойде, защото всички сме свидетели как се разграбваха помощите от съвсем не бедните верни, с чиито устрем енорийският свещеник трудно би могъл да се пребори. Спасението фатално беше объркало посоката – не телата ни, а душите имаха нужда от спасяване.
Митът за „Ватиканът не може ли да помогне нещо” продължава да битува сред по-голяма част от населението на страната, което не стъпва в храма и изобщо не познава трудностите, с които се борят ежедневно свещениците ни, за да оцелеят и да поддържат храмовете. Ако не принадлежат към някой орден, свещенослужителите са оставени изключително на милостта на верните от енорията си. Това обаче ни е по-удобно да не го знаем, защото може нещо да ни просветне – например за някакви наши задължения като енорияши за издръжката на храма и свещеника…
От друга страна, общността се описваше като жадна за мисионери, а духовната нива като разорана целина, която само чака семена, за да даде плод под благодатния дъжд. Званията сякаш никнеха като гъби, ама след проливен дъжд, който после ги отнасяше скоропостижно още щом усетеха под краката си земята на някоя западна държава, любезно приютила ги с надеждата да учат и станат свещеници, та да се върнат в родината един ден.
Други пък се изучиха, лустросаха се с познания по езици и други науки, че и обети положиха, поживяха на гърба на Църквата и после също отлетяха възможно по-далече, когато дойде момента да се работи и да се страда, защото работата с верните е само страдание и разпъване на Кръста Христов, а наградата ще дойде един ден на небето… Ама това май бяха пропуснали да им обяснят или пък те се направиха на нечули, защото така е по-удобно.
Ако някой си направи труда да изброи всички тези прелетни птици, статистиката ще е стряскаща.
Всички знаем как храмът се пълни по големите празници. По същия начин се пълни и ако свещеникът раздава нещо. Ама не причастие, а например помощи, екскурзии, стипендии… Ако не това, то поне връзки, контакти на Запад или просто умее да гъделичка самолюбието ни като ни превъзнася пред очите и ушите на околните. Спре ли потока на тези благини, секва и потока от хора в храма.
Същото се отнася и за свещениците, които по някакъв начин копират това, което ги заобикаля. Ако искат да имат верни, след като са се сблъскали с трудността на работата в енория и суровия материал, изведнъж забравят всички предписания и възвишености, втълпявани им по време на обучението и заприличват на своето стадо – отрупват с усмивки и ласкателства по-заможните и издигнати в обществото; не смеят да се поскарат, защото току виж храмът опустее, ако се обидят прегрешилите; престъпват принципите, в които вярват, грешат и после страдат в сърцето си от проявената слабост, но не смеят да се противопоставят на освирепялото мнозинство, което се налага, изисква, претендира, но никога не се вслушва в гласа на пастира си, ако той е строг и стряскащ съвестите.
Знаем го – остава да си го признаем. Защото контактът със свещеника не е за подобен род обмяна, а за нещо много по-важно.

Приятел или отец

Проблемът с нивата на общуване и границите при взаимоотношенията между свещеника и верните е толкова наболял, че от години воят на настъпващата криза тътне, заплашвайки да избухне и да помете де що види по пътя си. Като започнем с това, че тринадесетгодишни тийнейджъри се обръщат към свещеника си на „ти” и на малко име, та стигнем до старците, които подвиква след него „Ей, момче”.
Целибатът по естествен път е отделил свещениците ни от масата, именно за да ги предпази, но това не винаги се осъзнава от обществеността. Тя упорито притиска свещеника с „ухажванията” си и изискването на внимание, но не и с желанието да научи нещо. Обикновено иска да наложи своя възглед за живота, а не да се промени под нечий друг, пък бил той и този на Евангелието.
Признаването на авторитета на духовния наставник е болезнен процес и за двете страни, защото верният в стремежа да спаси Егото си, ранява с острите нокти на гордостта и себелюбието, мислейки единствено за собственото си благо.
Енорията е семейство. По статистика някои са доста големи – достигат до няколко хиляди. Тази многолюдност е само на хартия, обаче. В действителност верните, които посещават храма редовно, живеят с проблемите и участват по някакъв начин в общия живот, са малцина. Всичко друго само се легитимира като „католици” и то само при нужда, а най-често си трае, ако не е наложително да се представя по този начин. А католик, който не приема тайнства и не свидетелства за вярата си с начина на живот, е свидетелство срещу католицизма. Анти-свидетелство, което рефлектира толкова силно, че от болката страда най-вече свещеника, но и всички ние, независимо съзнаваме ли го или не.
Като разглезено дете отиваме при отеца само в случай на нужда, все едно се отива до офиса на фирма – за поредния документ и узаконяване на някакво заварено положение. Ама това задължения, ама отговорности, ама дълг – такива неща са непознати. Или по-точно старателно забравени, та да ни е по-леко. Само взимаме, без да дадем. Ами пък като има кой да ни даде, защо не?
Общността на енорията е предпоставка всички да достигнат до Истината, до спасението, до осветяването, а ролята на свещеника е именно да ни доведе до там. Упорито, болезнено, дълготърпеливо, прощаващо постоянно хилядите ни ежедневни прегрешения, това усилие да изведе стадото до злачните пасища убива пастира ден след ден. Нашите окаменели сърца и невиждащи души налагат поредните изисквания към него – да ни е под ръка, да ни е приятел, да ни е удобен и вечно съгласен в всички наши прищевки, било то пътуване донякъде или просто смяна на часа на литургия с цел да успеем да се наспим в неделя.
В семейството на енорията трябва да има отец и чеда. Всеки трябва да дава по нещо и всички да споделят болка и радост. Послушанието на чедата и мисълта, загрижеността за другия гарантират здравината на общността. Без свещениците ние не можем да се родим по дух в Бога, колкото и да се напъваме, облягайки се на бабини традиции, родови повели или общностни поверия. Но къде по-лесно е да тропаме с крак и да повтаряме нещото си, дето си го знаем само ние си, защото то било супер правилно. В тази игра на надхитряне и надцакване никой не печели. Нито ние с арогантността си на вечно знаещи и можещи, нито свещеника, който се огъва под натиска и приема неприемливото, макар с надежда някога все пак да се променят нещата.
Свещеникът най-често не е нито приятел, нито отец, нито каквото и да било, а просто някаква персонификация на нужните ни в дадения момент функции. Всеки го вижда такъв, какъвто му е удобен в настоящия момент и според това виждането и претенциите му се променят драстично. Много голяма част от верните го възприемат като равен. В представите на друга част пък, се прокрадва снизхождение от рода на „горкият, какво ще прави в неделя вечер сам”. А почти никой не го вижда като духовен наставник, като баща, загрижен за чедата си, на когото могат да се облегнат в труден момент, от когото да потърсят съвет или молитвена подкрепа. И това е така, защото да признаеш нечий авторитет не е лесно. Страхотна и безплатна психотерапия е да се оплакваш пред някого, който да търпи сърцераздирателните ти излияния или да ти угажда на прищевките за разнородна деятелност, влезнала под шапката на енорийската дейност, но в никакъв случай изразяваща се с духовна такава. Защото да разбуташ мозъка си, да започнеш да мислиш, да видиш нещата от правилния ъгъл под ръководството на свещеника, не е от най-лесните и приятни занимания. Изискват се усилия, а те някак не се връзват с удобната ни концепция за ползване на благата от този живот.
Свещеникът е добре да е по-близо до нас, та като сме си по-близки да си правим каквото си искаме, че и той да е вътре в кюпа, да не смее да ни обвинява после. Колкото е по-послушен той, толкова сме по-доволни ние. Пак сме обърнали ролите и не го съзнаваме. Или не – съзнаваме го, но не ни изнася, затова си траем и си караме както си знаем.

А сега накъде?

Това е трудната част от анализа. Трудно е, защото свещениците произлизат от верните. Те не са паднали от небето, а са израсли в тази същата среда, в която живеем всички ние. Формирани са от заобикалящите ги нагласи, които дори и опитани да бъдат променени, пак трудно дават необходимия резултат. Ние произвеждаме свещениците, които искаме, защото така е по-удобно. И понеже си приличаме с тях и те са част от нас, като наш продукт, започват и те да експонират същото това, срещу което се борят.
И тогава борбата просто се обезсмисля. Става поредния театър, в който всеки си знае ролята. Верните се правят на верни, а свещеникът мълчи, за да е добър и да си няма неприятности. Отново сме скрили Истината под поредното було, и упорито се стараем да не проблесне отнякъде.
Енориите ни се състоят от хора, които не посещават храмовете или го правят само за поредния голям „празник” бил той личен или църковен. Тези пък, които участват в литургиите, са заети повече да се мислят коя песен ще се пее и кой е тоя на задния ред вляво, или защо някой си днес е седнал тук, а не там и ред подобни страхотно важни и неотложни въпроси. Други набожно премятат броеницата по време на цялата литургия и редят молитвички в захлас, пропускайки най-важното събитие, което се случва на олтара в същия този момент. Трети се суетят около иконичките, сменящи си всеки първи петък или неделя от месеца и изпадат в неописуем ужас, ако няма с кого да си ги сменят, просто защото това е останало от времето преди „потопа”, когато блажените са ходели по земята и тези малки ритуални практики са се превърнали в център на цялата вяра на „верните”. Четвърти спорят за нещо си уж тихо, пети се оплакват от болежките си или времето, шести…
Статистиката е поразяваща. Ако не сте седнали на първа пейка в храма, шансът да съ-участвате в богослужението намалява с отдалечаване от олтарното пространство. Свещеникът отпред е или да му се полюбуваме или да го пооплачем снизходително, или пък да го одумаме подобаващо, но в никакъв случай да се вслушаме в думите му и да се опитаме да се променим.
Вероятно най-тихо приеманата липса в енориите ни е тази на тайнството изповед. Мълчанието около тази липса като че ли е в зависимост от дълбочината на бездната, в която падаме главоломно, лишавайки се от изпита на съвестта. Договореността е някак взаимна – свещеникът не настоява, не отказва причастие, не се налага, а мирянинът пък сам си решава, че е безгрешен и ходи на изповед от Рождество на Великден и обратно. Странно кое крепи това мълчание и затваряне на очите. Едва ли е само неприкосновеността на изповедната тайна. Защо трябва да се търси сметка, ако не е наложително, ако може и така да си караме? Току виж сме започнали много да се вглеждаме и да провидим и разни други работи. Освен бурените в собствената си съвест, така също и в градината на енориите ни…