11 октомври 2007 г.

Моята Алма Матер

В неделя, 7 октомври, бях в Търново. Там учих в университета пет години от 1991 до 1996 г., специалност Българска филология. Обичам този град. Все по-рядко ходя, но пък с радост се връщам отново и бродя по тесните улички, стоя на моста над Янтра, гледам накацалите къщи по хълмовете.
В тази мрачна неделна утрин пристигнах към 10 ч., идвайки от Горна Оряховица, където бях от петъка на гости. Небето беше смръщено, но нищо не можеше да повлияе на доброто ми настроение и усещането, че ме чака нещо хубаво. Какво беше учудването ми, когато още в автобусите в града контрольорките бяха ужасно недружелюбни и само сумтяха, гледайки пътниците все едно ей сега ще ги убият. На една от автогарите положението беше подобно, когато опитах да намеря малко информация. На автогара Запад беше почти същото, като изключим билетопродавачката на касата, която поне що-годе любезно ми обясни какви автобуси има за Русе, където ми предстоеше да отида до вечерта след една дълга разходка из старопрестолния град.
Казах си, че такива дреболии не могат да ми развалят деня, и се упътих към университета по старата пешеходна алея, която съм изминавала почти всеки ден през онези пет години на следване. Ще я видите в кадрите по-долу.
Хора нямаше, и това беше много добре, защото въпреки спокойствието на заспалите улици и красотата на града, сърдитите жители, с които имах щастието да контактувам в тази утрин, оставиха само негативни спомени у мен. Свежестта на реката, зелените все още дървета, леката мъглица, стелеща се наоколо, успяха да възвърнат усмивката на лицето ми и закрачих бодро към хълма Света гора. Снимах къщите на отсрещния бряг на реката, любувах се на прокрадващите се слънчеви лъчи, които макар за кратко, все пак плисваха върху тях и заигравайки по фасади, покриви и зеленина, връщаха към сянката на алеята цялата хубост на този град, за да я запазят в сърцето на съзерцаващите я. И тогава за пореден път се убедих, че градът връща туристите към себе си не с хората си, а с красотата на сградите, със спокойната хубост на планината, с достолепието на миналото си величие.
Разни следи от него се прокрадват в изсечени върху камък евангелски слова, икони и старобългарски шрифт се мъчат да наведат мисълта към онова, дето би трябвало да държи в едно хората, града, държавата, за да не се загуби, да не изчезне оставеното от школата на Патриарх Евтимий някога… Само че дали го има у хората, ходещи по улиците, посрещащи неприязнено туристите, насила рушейки със злото в себе си красотата на завещаното.
Почти в края на алеята забелях един охлюв, също изкачил се като мен до статуята на Евтимий на хълма. Снимах го – много е красив. Зад гърба на статуята се отваря пространството на университетския комплекс и главно ректората. Във витруалната разходка ще видите какво запечата фотоапарата ми. За съжаление пропуснах да снимам отдолу – от автобусната спирка, и то е защото се изкачих и слезнах пеш.
Много неща са се променили на хълма – нови сгради, повече зеленина, повече цветя, но спокойствието си е същото. И Царевец отсреща все така гледа на всичко мъдро и спокойно.Велико Търново е един истински университетски град – затворен и компактен, с много история навсякъде и хиляди студенти. Само младите хора го спасяват, иначе да е загинал в сивотата и умрялостта на на жителите си.

Публикуване на коментар