16 октомври 2007 г.

Запустение

Днес беше хубав слънчев ден. Топлото ме накара да изляза навън и да се разходя, любувайки се на галещите есенни лъчи. От няколко дни обикалям пеша селото и снимам стари изоставени къщи. Не знам дали болката, която гризе сърцето ми при гледката, си струва, но мисля, че е добре всеки да се замисли като се докосне до запустението, което все повече превзема Бърдарски геран.
Изселването е ставало в началото благодарение на „меката” ръка на разправата с богатите след 9 септември 1944 г. Вземат им земята и те, останали без препитание и смисъл на живота, забягват по градовете. Техните къщи сега са най-страшни, защото са големи, били са хубави, носят много спомени…
Постепенно от селото гонят най-умните, най-активните, най-перспективните. Защото дразнят, дават база за сравнение, не си мълчат, борят се за някакви идеи и каузи. Изнасят се и бедните, които не успяват да оцелеят тук. Тръгват да търсят препитание някъде другаде и може би успяват. За всеки човек си има място под слънцето – ако не е тук, то със сигурност някъде другаде.

Не си мислете, че селото е само от такива стари и рушащи се къщи. Има и много хубави, модерни, поддържани домове. Просто изоставените стават все повече и повече, а храсталаците превземат дворове и улици, прокарват пипалата на клоните си в останките от стаите, преграждат пътеките и закриват къщите така, сякаш превземат нещо свое и го отнемат от хубавия, слънчев свят наоколо, за да го погребат в страшното НИЩО на разрушението. А там в него има загубени много спомени, образи на хора, детски смях и врява, домашни звуци, музика, караници и веселие… всичко, което е населявало тези домове в не толкова далечното минало.

Докато обикалях, провирах се из храсталаците и стъпвах с боязън по обраслите пътеки, разгръщайки клоните, наблюдавах повече с окото на фотограф руините и търсех да хвана най-добрия ъгъл, светлината, сянката, красотата на мига, някак си се разсейвах и не допусках да ме докосне мъката от видяното. Тя ме удари вече с пълна сила, когато преглеждах кадрите на компютъра си и кълбо от болка и мъка се намести задълго някъде дълбоко в мен.
Ако имате възможност, разходете се по улиците на селото ни. Разровете със стъпките си тревата по тротоарите, отгърнете с рамо храсталаците, оставете се да ви одраска палаво клонче, не свикнало да вижда човек, влезте в изоставените дворове, погледнете в стаите, останали под открито небе, загубвайки покрива си, и тогава ще усетите любовта към родното село някак си по-различно. Без патоса на празниците, без „биенето в гърдите” какви сме, откъде идваме и какво сме дали на света, без егоистичното себеизтъкване и помпозните декларации.
Ще разберем, че нещо сериозно не ни достига, някога нещо изначално е сбъркано в нас щом вече повече от 60 години сами се унищожаваме. Загубили сме Пътя и отказваме да го намерим. По-лесно е да бягаме, изоставяйки домовете си, и да не поглеждаме назад – към къщата, към селото, към близките, към спомените, към миналото…

Можете да видите снимките в по-голям формат като идете в web-албума ми в Picasa, кликвайки в долния ляв ъгъл на слайдшоуто, където пише името на албума.

Публикуване на коментар