Изгубени в термините

Това е статията ми от мартенския брой на АБАГАР, който излезе преди дни:

Изгубени в термините

Винаги ме е поразявала неспособността на хората да се разбират. Уж говорим на един език, а нещо все не достига, за да стигне думата от мен до теб без да се пречупи по пътя си. Думите сякаш имат различно значение за всеки, различна окраска и поставеност в общия фонд на словата, описващи света ни. Разликите между хората са главно в ценностната им система, което определя и начина да виждат и разбират заобикалящото ги. За да виждаме ясно, трябва да имаме отворени очи и сърца за истинския ориентир, който да ни завръща в пътя, когато леко кривнем, поддали се на изкушението, или да ни измъква от ямата, когато страшно пропаднем в поредната пропаст, викайки за помощ.

За католическата църква в България проблемът с термините и преводите е един от основните, който в никакъв случай не е широко огласяван, но той пък кой ли проблем е огласяван в Църквата. Удобно е да се мълчи и то по взаимна договорка, за да не се наруши блаженото и лъжливо спокойствие, царящо на повърхността на заспалата ни съвест.
Католическата църква в България работи с мисионери, ползва главно преводна литература и живее един живот, изцяло преминаващ през преводи от разни езици във всеки миг от живота си. Проблемът за езика не е само свързан с превода, а най-вече с това да казваме точните думи с истинския им смисъл и да се стараем да разбираме, а не да отхвърляме чутото, просто защото не ни изнася или наранява гордостта ни.

Когато започнем да назоваваме нещата с истинските им имена и преболедуваме раните от тези съприкосновения с истината, тогава може и да има по-голяма надежда за спасение на цялото. Мълчанието не е решение. То убива бавно и сигурно, а ние му помагаме с бездействието си. Мълчим ли, значи бягаме от отговорност. За да отстояваме позиция трябват усилия – да търсим, да питаме постоянно, да се учим, да приемаме да бъдем научени, да съ-трудничим едни на други в търсене на вярното решение.

„Пасторални” или „пастирски”

Всяка от епархиите ни си е изградила свой свод от термини, които си обича така много, че й е трудно да ги уеднакви с останалите епархии неизвестно по какви причини. Или от съзнание, че „нашето” си е най-вярно, или пък от почит към някаква традиция някога си, дето не я знаем кога се е появила и точно от кого е насадена…

Поради голямото влияние на италианския език от край време битуват разни термини, които за външен човек са малко странни и изискват обяснение, но едва ли можем да им дадем адекватно такова всеки път. Един от тях е терминът „пасторален” – има пасторален съвет, пасторална дейност или просто „пасторал” в смисъл на дейност сред верните. „Пасторал” според речника означава „Литературно произведение, в което се идеализира простият овчарски, пастирски живот” или „Музикална творба с идилични картини от селския живот и природата”. Аналогията с нашия живот в общността е поразяващ – пасторални сме си и още как! Идеализиращи се сами себе си до крайност, главно предлагащи на външния свят картини на безметежно съществуване в мирни селски енорийски идилии (градските ни енории не правят изключение). Всичко е вечен празник и тържествени литургии. А, и безброй снимки на верни в храма, около храма и на разни срещи и гощавки по разни поводи.
А останалото делнично време, когато верните намаляват до минимума от 5-6 много възрастни жени и мъже, когато покривът тече или пък дори е заплашен от срутване, влагата пъпли по стените, свещеникът не може да плати сметките и се бори с ред други битови и не толкова битови проблеми… Тогава? Тогава ни наляга мълчанието и заспиваме до следващия голям празник, когато неистово ще се развихри цялата ни изкривена представа за деятелност.

Съвсем по друг начин би стоял въпроса, ако избраната дума бе „пастирски”, защото „пастир” вече има църковна семантика и означава „Духовник по отношение на своето паство, на вярващите, които са му поверени”. Да, ама това обвързване с духовника нещо не ни изнася или пък просто изобщо не се сещаме за него, затова и изборът на термина е максимално удобен за световъзприемането ни. Никакво поверяване на паството на духовник и послушание в смисъл на послушание по разум и вяра, а точно идилична картина на послушно пасящи овце на огряна от вечно слънце ливада.

Това не е най-важната причина за бягството на овцете от стадото, но е една от многото. Тези, който живеят по селските енории, ако са посещавали храма все пак някога си, като идат в града напълно забравят, че и там има църква и изведнъж стават страшно ангажирани с работа и удоволствия, и категорично не им остава време да помислят за ближните си от общността. Овцете изведнъж се превръщат в нещо друго и явно само споменът за пасенето на слънчева ливада и обещания за светло бъдеще не са достатъчни да ги върне в кошарата, а какво остава да ги превърне в мислещи и живеещи по закона на вярата същества.

„Диоцез” или „епархия”

Границите на нашето си пространство са неясно определени като термини и се размиват при първия удобен случай, след като не са били изяснени и разбрани навреме. Прословутият пример е спорът за „диоцез” или „епархия”. Той и не би бил толкова важен, ако обяснението е научно обосновано и разгласено, а не само инатливо отстоявано название на една от епархиите ни, т.е. Софийско-Пловдивската.

„Диоцез” в Църквата на Изток означава област или поместна църква, управлявана от патриарх, в която влизат множество епархии, начело на които стоят епископи. За чужденците от Запад пък, „диоцез” означава точно „епархия”, а „епархия” за тях е източен „диоцез”, управляван от епископ. За българската традиция и българския език би било по-нормално да се избере нашето определение, а не да се заимства италианското, което е неразбираемо и неясно защо предпочетено. Така католическата църква в България се състои от три епархии, които съставляват един диоцез. В този смисъл „католическа църква в България”, „българска поместна църква” и „български католически диоцез” означават едно и също.

Нещо подобно е и липсващата в пространството и главите ни битка между термините „реликва” и „мощи”. На 15 март тръгва на обиколка из Никополската епархия „реликвата” на Блажения Евгени Босилков. Обиколката е организирана в чест на 10-годишнината от обявяването му за Блажен. Това, че живеем в България и езика ни си има термини за ред неща не означава нищо изглежда. Вероятно „мощи” звучи по православному, та нека да се различаваме колкото може повече и да се правим на велики, ако не с друго, поне със знаенето на езици и ползването на чуждици.

В това зле разбрано превъзнасяне се крие цялото ни непознаване на тънкостите на езика, цялата липса на желание да намерим максимално разбираемото, точно и ясно понятие за по-голям брой хора. Да се оградиш в терминологична капсула не е спасение, нито пък показване на по-високо положение. То е просто бавна смърт, защото оставаш неразбран – от своите си и от чуждите. От едните, защото ще се уморят да играят театъра на лъжливото разбиране и приемане и в един прекрасен миг ще излетят от тази изкуствено градена и неясно определена среда, за да попаднат при други вероизповедания, търсейки нещо различно, дори без да им е ясно какво точно. Понякога проблемите тръгват от невъзможността да разделят служенето на литургията на два езика и борбата за надмощие на различните езикови общности верни, както беше преди години във Варна между полския и българския език, което доведе до това, че един католик стана първият българин лутерански пастор в града…

Нашите верни, дори без да напускат енориите си и да се преселват някъде другаде, излизат от тях първо със съзнанието си и то още в ранна младежка възраст, когато нито в семейството, нито в храма са им дали пример за истинско живеене според вярата и какво означава да си католик. После напускат и физически, като отказват да влизат в храма и вече са се отказали да се преструват. Те не са толкова опасни, по-опасни са тези, които остават и продължават да играят без да мислят, съучаствайки в цялото това изкривяване.
Причините за този процес са тема за цяла книга, която дано някой напише по-скоро, защото само мисленето, писането, изговарянето на проблемите може да ни извади от ямата на пропадането. Колкото повече хора започнат да разсъждават и да подчиняват целия свой живот на единствената вярна кауза – да бъдем спасени всички един ден, толкова повече имаме шансове да променим нещо.

Мълчанието и мисловната пасивност означават най-напред безкритичност, бездушие, безсърдечие и безхаберие, а след това страх от това какво ще кажат другите. Този страх няма нищо общо със страха от Бога, но е последица от липсата му. „Другите” са станали нашия коректив, който не е важно дали е верен, щом е силен за момента.
А къде остана съ-образяването с Господ и заповедите му?

Май пак сме ги изгубили при взаимоотношенията… Разликата между „отношения” и „взаимоотношения” е, че при първите няма взаимност, те са еднопосочни и не се интересуват от отсрещната страна и приемането или неприемането ни. Истинските взаимоотношения с хората около нас липсват, защото са изчезнали взаимоотношенията с Бог – молитвата, като средство за подобна връзка, вече не е част от живота ни, защото покаянието е изгонено от съзнанието ни. Липсва нашата част в целия този процес, за да има взаимност, защото в основата на взаимоотношенията стоят поне две страни. И само тогава всички се разбират, защото въпреки различните изразни средства, говорят на един език.