Тук първоначално бях сложила откъса от Евангелието от Матей, което бе четено днес на литургията, с мисълта повече хора да го прочетат.
После се отказах и го изтрих...
Както малцина знаят какво чествахме днес, така и още по-малко ще прочетат цялото това дълго нещо, което ще им е безкрайно скучно...
Какви Връбници, какви Цветници, какви пролетни настроения, какви суеверия с върбови клонки, когато най-важното не е ясно? Бях се отказала да мисля днес, за да обяснявам. Една приятелка обаче не се примири и докато не ме накара да променя публикацията, не миряса.
Разбира се, че съм й благодарна, защото понякога, за да се бориш с безразличието е нужна и помощ от приятел. Тя ми напомни, че днес всъщност честваме влизането на Исус в Йерусалим. И не защото Той просто е дошъл на разходка или по някаква делова работа в града, а защото, въпреки че е знаел много добре какво го очаква, е приел да отиде и да се предаде доброволно на мъчения и кръстна смърт... заради всички ни, дори и заради мен. Но не всички ще бъдем спасени, а само онези, които Го приемат.
Исус можеше да си измисли хиляди причини да не го направи, както аз по-горе се самооправдах набързо с умората и отказах да мисля, както и мнозина други, които имат най-тежките проблеми на света – ремонта, колата, парите, храната, болестите... А вечният Живот?! Остава някъде в тъча, звучи толкова „абстрактно”. Двоен повод да благодарим на Господа, че въпреки нашата натовареност поради „тежки грижи” и невъзможност да му обръщаме внимание, въпреки, че не Го забелязваме дори и хич не ни е до Него, че хич не ни пука как се чувства заради безразличието ни, Той влиза в Йерусалим и се предава на мъчителите си...заради нас, въпреки нас.
Темата за избора на върбата е доста дълга и сега, в контекста на горното, няма да се впускам в подробности. Само ще кажа, че от един свещеник в Пловдив, когото мислят за краен (ако истината може да бъде наречена крайна - да, и той е краен) разбрах, че Църквата е вложила много дълбок смисъл в избора на това дърво. То вирее само близо до воден източник, и корените му са не само дълбоки, но и не спират да растат, докато не стигнат до него, клоните му са приведени, а на някои сортове върби казват „Плачещи”.
Този приведен, плачещ образ символизира покаянието и смирението, а върбовите клонки, които получаваме от свещеника, трябва да поставим не на венче над вратата, а до разпятието в домовете ни. Така то ще ни напомня не само за тлението ни и за участта, която ще имаме, ако се отделим от Извора, а и че само ако със смирение приемем своя кръст, ще имаме Живот след живота така, както ни е обещал Господ.
На следващата година, преди началото на поста за Възкресение Христово, трябва да върнем тези клонки на свещеника и от тяхната пепел той да посипе главите ни, като връщането им ще е само заключителната част, видимият знак за ежедневното принасяне от нас на покаяние, смирение, послушание към Бога и към неговите наместници тук – нашите свещеници. Не се чудете, това с връщането на клонките е малка, добронамерена провокация, която има общо с приказката „Сливи за смет”. Донасяме на свещеника изпепеленото си его, което сме измитали и почиствали от душите си през цялата година, а в замяна придобиваме Благодатта, чрез която можем да достигнем до Вечният живот...
В заключение съм изкушена да напиша и още едни думи на същия пловдивски свещeник – „Истински вярващ е онзи, който приема на сериозно думите на Бога.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар