От 15 март, храмовия празник на енория „Свети Йосиф”, в селото ни са мощите на Блажения Евгени Босилков. Оттук започна обиколката им из епархията ни, която чака чудеса, които да запише в архивите с цел преминаване към фаза на канонизация. За жалост, чудеса се оказва, че няма. Поне не са регистрирани, което ме навежда на мисълта дали сме в състояние да ги забележим.
Едно малко чудо се случи днес. Мощите, които по график трябваше на 19 март да отпътуват за Русе, днес все още са в храма ни. Оказа се, че тримата свещеници, които в сряда трябваше да ги закарат в Русе, са ги забравили. Странно, но факт!
А аз бих казала чудо – малко и почти невидимо, но ако си спомним колко отец Евгени Босилков е обичал Бърдарски геран, все ми се струва, че това „забравяне” не е случайно.
Мощите бяха първото нещо, което видях тази вечер, когато влезнах за литургията. На фона на оголения олтар, върху каменната олтарна ограда стояха мощите с две запалени свещи. Изненадата беше толкова мила, че дори не мога да я опиша. Сякаш заварваш някой скъп човек вкъщи, който не си очаквал да се е върнал. Всичко това може да ви се стори емоционално и импулсивно, но усещането не ме напусна до края на литургията.
В припадащия мрак навън и все по-приглушената светлина около олтара, двете мигащи свещи около мощите топлеха и напомняха, че Блаженият се е върнал, за да е с нас тази вечер.
Бяхме 20 човека на литургията. Отец Асен се суетеше притеснено от факта, че няма хора и нищо не е както трябва - кадилницата не се разпали, нямаше момчета да носят кръста и свещите до „гроба”, където преместихме хостиите, и затова момичета поеха ролите им; тъмнината в големия храм пълзеше по ъглите и заплашваше да превземе всичко, но въпреки това надеждата беше с нас – необяснима и тайнствена…
Едно малко чудо се случи днес. Мощите, които по график трябваше на 19 март да отпътуват за Русе, днес все още са в храма ни. Оказа се, че тримата свещеници, които в сряда трябваше да ги закарат в Русе, са ги забравили. Странно, но факт!
А аз бих казала чудо – малко и почти невидимо, но ако си спомним колко отец Евгени Босилков е обичал Бърдарски геран, все ми се струва, че това „забравяне” не е случайно.
Мощите бяха първото нещо, което видях тази вечер, когато влезнах за литургията. На фона на оголения олтар, върху каменната олтарна ограда стояха мощите с две запалени свещи. Изненадата беше толкова мила, че дори не мога да я опиша. Сякаш заварваш някой скъп човек вкъщи, който не си очаквал да се е върнал. Всичко това може да ви се стори емоционално и импулсивно, но усещането не ме напусна до края на литургията.
В припадащия мрак навън и все по-приглушената светлина около олтара, двете мигащи свещи около мощите топлеха и напомняха, че Блаженият се е върнал, за да е с нас тази вечер.
Бяхме 20 човека на литургията. Отец Асен се суетеше притеснено от факта, че няма хора и нищо не е както трябва - кадилницата не се разпали, нямаше момчета да носят кръста и свещите до „гроба”, където преместихме хостиите, и затова момичета поеха ролите им; тъмнината в големия храм пълзеше по ъглите и заплашваше да превземе всичко, но въпреки това надеждата беше с нас – необяснима и тайнствена…
1 коментар:
Стана ми топло и добре, като прочетох този текст. Правя малко проучване за мощите на светци, които се намират в Русе. Така попаднах тук, Светле. Светът е толкова малък. Включително и светът на интернет. Да си жива и здрава, да пишеш повече такива текстове.
Публикуване на коментар