Това е статията ми за априлския брой на АБАГАР, който ще излезе тези дни:
Чудесата, които не виждаме
Отдавна не вярваме в приказки. Пусто е някак си, стяга сърцата ни тази липса на вяра в онзи свят, който започва оттатък, зад завесата, там, където се крият вълшебни царства, тайнствени приятели с магически способности, чудни герои, приказни феи и винаги добър край на всички истории. Сега сме придобили ехидни усмивки, всезнаещо мнение по всички въпроси, трезв поглед за нещата и тънък усет за материалните неща, от които зависи живота ни до безобразие.
Всичко е така, защото в детството ни не ни бяха разказвали една друга история – за Исус, който умря на кръста за нас, и какво се случи после. На някои пък са я разказвали, но те решили, че може спокойно да премине към категорията на приказките, в които не вярваме вече, защото сме пораснали. Разликата между приказките и реалния свят на Църквата за повечето изобщо не се е състояла. Защото такъв реален свят или не е имало или просто не са го забелязали. Истината е на страната на второто предположение, така че грешката е в способността ни да виждаме.
Кога хлопваме кепенците?
Децата, идвайки на този свят, са толкова близо до Бога, колкото трудно можем да си представим като гледаме гордо от възвишението на Егото си. Те идват с отворени очи и сърца за доброто и не предполагат, че някой може да ги нарани. Всичко това научават постепенно и от опита на непосредствения контакт с най-близките, които се убиват да им засвидетелстват любов и внимание, като по този начин убиват самите малки сърчица. Детето се оказва разкъсано от зловещата картина, на която е свидетел. Представяте ли си как то възприема най-любимите му хора, които ежеминутно демонстрират разминаване между думи и дела, между прокламирани правила и изисквания и реално ставащото?
В този момент идват на помощ приказките, в които могат да се скрият, където всичко е някак по-добро, а на лошото винаги има кой да се противопостави. Един свят, в който се спасяват, като хлопнат кепенците за близките с различни ценностни системи, в които малкото дете чудесно се ориентира, различавайки добро и зло, но не може да раздели любовта си, не може да спре да обича и понеже иска да е с всички, да угоди на всички, убива себе си, за да бъде като тях, за да оцелее, затваряйки способността си да вижда чудото, някъде дълбоко, толкова дълбоко, че после, като порасне, дори не намира пътечката до там.
Когато успешно сме убили Божественото в децата, всичките вероучения, всички деятелности като детски и младежки срещи, всички „празници” с Първо причастие, миропомазание и т.н. по реда на изброяване, се превръщат в играта, която трябва да изиграем, за да угодим на лъжливите ни правила за благоприличие, да си угодим на нас, които не можем да ги убедим в силата на Истината с примера на живота си.
Това не е дори приказка, това е кошмар. Затова младежите бягат при първа възможност от храмовете – обикновено като получат миропомазание и натискът да спазват правилата е намалял. Включват се в активния живот, който отдавна са наблюдавали – правим си каквото искаме, нарушавайки куп заповеди, и в неделя се изповядваме все едно приемаме хапче за успокоение на нервите, а може и да не го правим, защото просто нямаме съзнание, че грешим, та нали всички така правят.
Приказките са си приказки, а реалният свят си е мръсен, гаден, лош и да оцелееш в най-добрия случай трябва да си се научил да не виждаш, или да виждаш, но само на повърхността, без да навлизаш навътре, от страх да не се сетиш, че хората имат и сърца и ти също имаш такова, което успешно си затрупал и накарал да мълчи някога много отдавна.
Точно тогава отказваш да си спомниш, че има и друга реалност. Не тази от приказките, за нея си спомняш с тъга и отронена сълза понякога в късна доба, докато четеш приказка на детето си. А такава, в която доброто побеждава тук и сега, в която Исус идва в света, за да остане с нас и да умре на кръста, за да изкупи нашите грехове, които сме отказали да виждаме. Парадокс е, че когато спрем да виждаме лошото в нас, тогава спираме да виждаме и доброто наоколо. Тотално ослепяваме, но не го знаем.
Реалността на Църквата
Забравили сме, ако изобщо някога сме допуснали да осъзнаем, че Църквата е начин на живот и реалността й е толкова истинска, както онази – лошата, в която обитаваме. Когато детето в нас умира, жертвайки се, заради любовта си, то не знае, че Някой е умрял също от любов към хората, отдал е себе си за ближните си и от това се е родила нова реалност, която коренно променя човешката история. Не знае, че има на Кого да подражава, с кого да се съ-Образява и тогава никакво зло няма да може да ни надделее, защото ще сме истински Негови чеда. След като не го е видяло у близките си, след като не го е усетило със сърцето си, детето започва да смята, че и това е приказка, а спектакълът в храма е просто драматизация, лоша при това, но толкова си можем.
И тогава, когато вече порядъчно сме свикнали с всички външни страни на църковността ни, изведнъж се оказва, че католическата църква в България чака чудеса, станали чрез застъпничеството на Блажения Евгени Босилков, т.е. има изисквания за някакъв иреален план на нашето пребиваване в Църквата. Чака ги, за да бъде продължен процеса и да се стигне до евентуална канонизация някога си, когато прозрем защо ни е, защото докато това не стане, няма никакъв шанс да видим някакво чудо. Най-голямото такова ще е когато осъзнаем колко сме нищожни и слепи, и заблудени в самолюбивата си самодостатъчност. Всичко добре, но как да добием сетива за чудеса, след като те са били старателно погребани още преди да навършим 7 години и успешно е била унищожена у нас способността да виждаме „другата” реалност? Защото, за да видиш чудото се иска вяра. Вяра жива и действена, а не имитацията, която демонстрираме в набожности.
Реалността на Църквата съществува въпреки нас, чудесата ни заобикалят постоянно, защото просто си съществуват, но ние според вярата си им осигуряваме достъпа до нас. Първо трябва да вярваме и едва тогава ще видим чудото, което означава, че вече го има, но ние нямаме очи за него.
Тези дни стават 10 години от обявяването на Евгени Босилков за Блажен. Мощите му тръгнаха на обиколка из Никополската епархия. Иначе си стоят в светилището му в Белене. Сега за пореден път призивът е да молим за застъпничество, та дано да ни се прати чудо, защото само едно записано има засега, което е крайно недостатъчно. Питам се, а искаме ли да има чудеса? Ако искахме, отдавна да сме залели света с подобни или поне да сме продънили ушите на всички и с малкото, което имаме. Значи просто не ни вълнува този проблем. Някой си там апелира за молитви към Блажения, някой си чака да прогледнем, ама на нас хич не ни се занимава с подобни работи. Отдавна сме спрели да вярваме в приказки, а за истинска вяра в Бог пък изобщо не се и замисляме, че може да има. Стига ни и това, което сме усвоили като поведение – удобно, благоприлично, набожно, чудесно криещо истинските ни същности.
Записаното досега чудо е свидетелствано от една жена, която молела Блажения Евгени да помогне на децата й, чиито семейни проблеми заплашвали да приключат с развод. Дълго молела, а положението като че ли все повече се влошавало. Изведнъж, точно когато всички мислели, че оправяне няма, нещата се решили сякаш от само себе си – семейството било запазено и вече никакви проблеми не помрачавали живота му. За тази жена, която молела с надежда, това е чудо. И то наистина е такова, но най-голямото чудо е, че тя е продължила да моли с вяра, въпреки видимите облаци, надвиснали над главите им, въпреки невярата на околните, въпреки всичко.
Колко такива хора има? Отговорът е излишен – то си личи по чудесата, дето ги няма. Или по прогледналите, дето ги виждат.
Чудо ли е?
В енорията в Бърдарски геран все още има доста хора, помнещи Блажения от времето, когато е бил енорист в селото 12 години. Всички разказват за него като за строг свещеник, изключително харизматичен, отличен проповедник, от когото храмът кънтял, щом се качел на амвона на проповядва. Гласът му обаче отеквал в празните им сърца, защото никакви плодове не се виждат от тази усилена работа и това възхищение, което изпитвали към него. Такава е съдбата на всичките ни свещеници – учат, проповядват, настояват, молят, понякога дори отстъпват от истината, грешейки самите те, само и само, за да обърнат сърцата на верните. И нищо.
Достатъчно е някой да забрани нещо, да подгони някого, да обвини в зло свещеника, дори не да го осъди и убие реално, и ние веднага се отказваме от цялата си любов и привързаност. Както стана и в Бърдарски геран, където арестите на мирни граждани по време на католическите процеси през 1952 г. затвориха устата, приспаха съвестите и вързаха ръцете на всички за дълго време. Промените след 1989 г., беатификациите, свободата нищо не промениха в манталитета ни. Отново сме само зрители в спектакъл, но не и участници в реалността на Църквата, защото не че ни е страх, а просто не ни интересува.
Както става и днес с други, които не са убивани телесно, но смачквани от невежеството и злото в нас, от фалша и липсата на уважение към истината страдат не по-малко от някогашните обвинени в процесите. Тези съдебни процеси продължават и сега, но вече убийците сме самите ние. Няма с кого да се оправдаем, кого да посочим като виновник, с кого да си измием ръцете. Можем само да се направим, че не виждаме. Игнорирайки нещо и някого той просто спира да съществува за нас и за цялата ни изкуствена „вселена”, която мислим, че управляваме. За щастие, Бог последен ще раздаде правосъдие, но тогава е добре да сме застанали от правилната страна.
От години наблюдавам една жена в енорията ни, Тереза Кюрчева, която е била млади момиче, когато Блаженият Евгени бил енорист в Бърдарски геран. Пяла е в хора, била е приятелка на сестра Габриела – племенницата на Босилков, която също израснала в енорията при чичо си и играла с децата от селото. Майката на Тереза готви на свещеника, за което после, по време на процесите, отива в затвора за две години, връща се и умира. (Никой не се сеща сега за тези, които си заминаха поради факта, че са били близо до осъдените свещеници). Евгени Босилков взима Тереза и съпругът й да работят при него в Русе, когато го преместват и става епископ. Свидетели са на всичко, което се случва после, но това не я кара да се откаже от Църквата. Тя продължава, въпреки всичко, въпреки всички, да вярва, да ходи всеки ден на литургия, да моли, свързвайки целия си живот с вярата.
След беатификацията през 1998 г. в храма в Бърдарски геран слагат снимка на Блажения в хубава дървена рамка на един от страничните олтари. И Тереза започва да изпълнява странен за всички ритуал по молба на приятелката си сестра Габриела Босилкова – всеки ден, когато влезе в храма, отива при тази снимка и няколко минути отправя молитвите си към онзи, който помни от дете, който й е помагал, когото после убиха, и който тя не е забравила, нито е предала с поведението си. Времето е превило тази жена надве, едва ходи вече, но продължава да го прави. Всички й се подиграват, присвивайки устни и опитвайки се многократно да я спрат, защото се „излагала”. „Вярващите” в храма я одумват, чинно седнали по пейките и впили тъп поглед някъде в нищото.
Колкото повече остарява, колкото повече паметта й се губи, толкова повече говори за спомените си от Блажения Евгени. Вече само за това говори. На всички – познати и непознати. Смятат, че е досадна и болна. Според нормалното общоприето схващане са прави, но дали тя не се опитва отчаяно да ни каже нещо, което ние упорито отхвърляме? Дали някой не ни казва нещо чрез нея?
Удивление и традиция
Да можем да се удивляваме е способност, чиято липса е знак за апатия и бездушие. Явно положението е трагично, защото по улиците на Стария град в Пловдив за първи път тази година бе организиран Кръстен път на Велики петък с цел шествието да предизвика удивление и да ни накара да се запитаме имаме ли вяра и с каква вяра живеем. Значи трябва нещо да ни предизвика, та да започнем да се замисляме за вярата. Ама не какво да е, а поредния спектакъл, защото нали така сме си свикнали – да си играем ролите в театъра, който изобщо не е нашият истински живот, а само за малко сме на сцената, колкото да получим овациите и да повишим самочувствието си. Или пък да покажем на околните колко сме различни, колко сме творчески настроени, колко сме екзотични и близки с целия католически свят, който се тресе от карнавали и рони сълзи по Кръстни пътища, а после продължава да безчинства.
Иначе традицията на Кръстния път в петък и неделя си я има. В различните енории по различен начин – пищно или скромно, с факли, песни и хоругви или само с шепнене на тихи молитви, придружени от шума на тътрещи се старчески крака. Въпросът е дали нещо достига до сърцата от цялата тази работа. Иначе си пеем „тъжни” песни за страданието на нашия Господ, извървяваме спирките от пътя и накрая може да си останем пак никъде, немръднали нито на сантиметър по онзи, другия път, нашия съвместен път с Исус – в страданието сега и после в бъдещото спасение.
Поредната атракция ли е Кръстния път, че да трябва да предизвиква удивление и медиен интерес? Все едно след „удивлението” ще установим, че ни харесва и ще вземем да предприемем нещо, за да утолим глада за зрелища на околните, като предизвикаме още подобни прояви. Пак сме изместили центъра и сме се изгубили за пореден път. Това тичане „пред вятъра” в надпревара за вниманието на света е коренно различно от вниманието, което би трябвало да заслужим от Бога. За нашето взаимообщуване трябва да правим всичко, за връзката между нас и Него, а не за да вдигаме светски шум и да се губим в панаирджийски възгласи.
Подобен панаир е и това, което става в селските енории на Велики петък, когато след службата от 15 ч. по традиция се ходи на гробището, носят храна и боядисани яйца, за да оставят на гробовете на близките си.
Храмът е почти пълен, всички напрегнато чакат нещо. Дошли са да видят. Тихо е като никога. Чакат Го да умре. Търпеливо изслушват Евангелието. И после си отдъхват заедно с Исус. Свърши се! Уморихме го. За пореден път.
Церемонално, като заклинание и суеверие се изреждат да целунат кръста, който свещеникът държи по време на поклонението. Редицата се вие тихо през храма като змия, целуваща Онзи, който трябва да смачка главата й на следващия ден, възкръсвайки. И след това си тръгват, почти тичат, понесли торбите със земна храна, предназначена за гробовете на мъртвите им, съвсем забравили, че идва моментът на причастяването, където живият Исус ни се дарява. Останали само до смъртта му, нямаме шанс да видим онова отвъд, да повярваме във Възкресението Му, защото не вярваме в чудеса, забравили сме какво е да отгърнеш завесата и да преминеш в другия свят. Здраво вкопани в гробовете си, отказваме да повярваме в живота на душите си.
***
Ние и Бог продължаваме да обитаваме различни измерения. Въпреки Неговата любов и постоянен стремеж да е част от живота ни, да е част от нашата истинска реалност, да е нашата Истина. Затова най-често не се намираме с Бога, защото виждаме различно, ако ние изобщо виждаме или само си въобразяваме, че заслепените ни сърца и очи различават истината около нас. Ние гледаме с очи на победители и властващи над живота си, Той - със сърце, раздаващо се за нас.
Бог ни дава чудото да имаме език на мъдри, но ние отказваме да говорим. Отваря ушите ни да чуем Словото Му, но ние запушваме с ръце ушите си и викаме колкото можем, за да заглушим гласа Му. Дава ни пример за подражание и Път, който отвежда при спасението. Дава ни сърце, за да намерим общото между нас. Интересува ли ни всичко това? Едва ли.
Защото ако приемем даровете, трябва да приемем и страданието, жертването, нашето обръщане ден след ден отново и отново, смиреното служение и дълбоката любов към ближния до пълно отдаване. А за това се иска открито лице и сърце. Иска се смелост да прекрачиш отвъд. И поне мъничко вяра в чудеса. За да можем да ги видим.
