(статията е публикувана в АБАГАР, брой 1 /2005 г.)
При споменаването на банатските българи в България в съзнанието на запознатия с темата веднага изплуват няколко възлови места, хора, събития. И ако родното ми село Бърдарски геран е известно като “столицата на банатските българи в България”, то за съседното малко село Гостиля можем да кажем, че има честта в него да е роден Последният певец на банатското като диалект, памет, традиция и душевност.
Многократно съм посещавала Гостиля и винаги с една единствена цел – да се срещна с Павел Куков. Човекът, който дълги години е бил пазител на църковната сграда в селото, свири на хармониума и гори за палкенската кауза, давайки всичко от себе си. Не си спомням кога взаимно се открихме, но сътрудничеството ни беше предопределено, а и в малката общност на банатските българи в България не можеш да останеш скрит, особено ако има какво да кажеш на света.
Връщайки се на село за Бъдни вечер, главната ми мисъл беше как да се срещна отново с него, за да получа повече информация във връзка с настоящата статия. Гостиля е доста изолирано село, което е характерно за банатските български села, и затова комуникациите са твърде затруднени. Прехвърлих няколко възможни начина, за да стигна до там, но все не бяха сигурни или направо невъзможни. Така в навечерието на най-святата нощ единственото ми желание изглеждаше неосъществимо и неуспеха леко вгорчаваше празничната атмосфера. Два часа преди полунощ познат глас по телефона преобърна всичко и чудото на Бъдни вечер за мен имаше съвсем реални измерения. Павел Куков бодро ми съобщаваше, че е в църквата в Бърдарски геран и ме чака. Нашият нов енорийски свещеник отец Збигнев, който бе в Гостиля за празничната литургия, знаейки за желанието ми, решил да го докара и да ми направи невероятен коледен подарък. За пореден път се убедих, че в тази нощ стават чудеса, и то дори, ако вече малко си се поотчаял...
Така, в навечерието на Рождество Христово, в залата на енорийската къща за мен и Павел Куков се отвори врата към миналото и ние смело пристъпихме в приказния свят на старите банатчани.
Духът на Гостиля
Село Гостиля е основано от преселници банатски българи през 1890-1891 г. след като областният управител в Плевен ги напсувал и изгонил, заплашвайки ги, че ще ги върне откъдето са дошли, защото не се съгласили да отседнат в с. Горна Митрополия с местните жители. Противопоставят се с претенциите, че са католици и банатски българи и искат да основат свое село с църква, училище и кметство. През новото село минава р. Гостиля, която се влива в Искър, а къщите са разположени от двете страни на рекичката, наричана галено Барата.
В средно заможно многобройно семейство на 14 ноември 1925 г. се ражда Павел Куков като първороден син на Гъргол и Луция Кукови, след когото следват още двама братя. Патриархалната атмосфера на дома, конете, работата на нивите, специфичния банатски бит оставят дълбоки следи в съзнанието му, растейки щастливо и безгрижно, обичан от всички в къщата. Главната фигура в семейството, естествено, е дядото Павел, който бил църковен настоятел и така внукът отрано навлиза в делата на църквата не само като редовно посещава литургиите, но и наблюдавайки как с каруцата и още трима старци обикаляли из селото да събират църковния десятък в натура.
Първият свещеник в спомените му е отец Херман Демер, който със сестра си Марта остава в Гостиля до 1939 г. Влиянието на този високо ерудиран и взискателен немец за малкия Павел е от решаващо значение и определя главната насока на развитието му в бъдеще. Отец Херман, или както го наричали гостилчани “домен”, обичал енориашите си и взаимно си помагали кой както може. Лете, през ваканцията, организирал курсове по немски език, като учил децата да пишат с готически букви. Уроците посещавали само пет или шест деца, а таксата била толкова крини овес за петдесетината му кокошки. Там Павел за пръв път се докосва до немската култура и немския книжовен език, защото живеещите в Гостиля немци, които се преселват заедно с банатските българи, говорели на швабски диалект.
Тези първи стъпки в чуждоезиковото поприще и изричното настояване на отец Херман карат родителите му след завършване на четвърто отделение да го запишат в немското училище на сестрите бенедиктинки в Бърдарски геран, където директор бил отец Евгени Босилков. Петнадесет дни преди започване на учебните занятия трябвало да се премине своеобразен стаж за елементарно говорене и писане на немски език. Павел се съгласява да замине, още повече, че вече имал роднини в селото – сестра на майка му била омъжена в Бърдарски геран. Закарват го с каруцата баща му, майка му и свещеника и се връщат в Гостиля. Всичко върви по мед и масло, защото децата вече добре говорят немски, а повечето били и от немски произход.
Но един ден изневиделица настъпва първата криза в живота му, която сменя тотално посоката на случващото се в живота му. Кати, немско момиче от Гостиля, негова съседка, с която и в родното им село седял на един чин, залепила на пръста си лист хартия и отвлякла вниманието му от урока. Преподавателката, вероятно сестра Хелмтрудис, забелязала разсейването и го накарала да стане и да даде обяснение какво прави, а не внимава. Павел, разбира се, отговорил, че Кати прави нещо и затова се разсеял, а сестрата отправила упрек: “Ти, дебеличко павликянско прасенце!”. Макар тонът да бил доста кротък, за десетгодишния Павел това била първата обида в живота му и тя жестоко го ранила в най-съкровеното – произхода, който за банатските българи е нещо повече от история. Постоял прав като зашеметен и изведнъж като светкавица излетял от стаята, стигнал до къщата на тетка си, взел си багажа, оставил кратка бележка и хукнал сам по обратния път за Гостиля през полето. Бягал и плакал, а в ушите му кънтели обидните думи, които останали единствения му силен спомен от немското училище на сестрите бенедиктинки. Прибрал се благополучно и шокирал родителите си и свещеника, а на следващия ден всички отново с каруцата го закарали обратно. Въпреки добрите думи на сестрите и опитите да го върнат, той категорично отказал и така безславно се завърнали в Гостиля, търсейки нови решения за продължаване на обучението му.
Отец Херман още по пътя намерил друг вариант за ученолюбивото и честолюбиво момче. Предлага на баща му да го прати заедно с братовчед му Йозо Ив. Топчиев в малката семинария в гр. Ямбол, където отец Марислав Банчев щял да ги приеме. Една обида обръща живота му и от немския език се прехвърля към френския, който става “любовта” на живота му.
“Напред, никога не се обръщай назад!”
За първи път пътува с влак на отиване в Ямбол. На гарата ги посреща отец Йосафат Шишков, тогавашен директор на пансиона и с файтон ги закарва до триетажната сграда на новото им училище. Първото, което вижда там, е следната картина – всичките 20 момчета, наказани на колене, защото говорят на български, а не на френски език. Така започва учебната година в I клас (днешния пети) далече от роднини и от Гостиля. Там написва първото си стихотворение, увлечен по класическите образци на френската поезия. Строгия режим в духа на френските училища, разнообразните екскурзии до близки и далечни места, приятелите, срещите с различни хора го обогатяват и развиват като личност. След три години престой в Ямбол заедно с братовчед му и още три момчета заминават за френския колеж “Свети Августин” в Пловдив и се записват в IV клас (сега осми клас) класически профил. Там вече учи друг негов братовчед Павел Ст. Каръков.
Нова, много по-богата на преживявания, среда белязва юношеството му. В елитното училище учат не само католици и така се запознава и с различните от нас. Прилежен и старателен “до дребнавост” Павел Куков винаги е на първите места по успех на класни работи и съчинения, а по латински е направо виртуоз. Въпросът, към който ще се връща многократно по-късно, е какво би станало с него, ако би попаднал в някое обикновено училище в родния си край или пък в семинарията на отците пасионисти в Свищов, където един младеж от Гостиля се удавил в Дунава, а другите двама се върнали от Холандия и така и не станали свещеници, заедно с още няколкото ученици, които не са излизали от България.
Възможността да попадне във френския колеж за него е началото на възход, който по това време изглежда безоблачен и незаплашен от нищо. В колежа освен с поезия започва да се занимава и с музика и по специално със свирене на пиано. Взема уроци при швейцареца Per Emmanuel, но таксите са толкова скъпи, че баща му продава един жребец, за да може да подсигури таксите за него и за брат му, който по това време учи в търговската гимназия в Свищов, а после в търговския колеж “Петър Берон”.
Увлича се по френските класици Корней, Расин, Молиер, Юго, Ламартин. В последните класове преподавател по философия им е отец Камен Вичев, който запленява учениците както с осанката, така и с ерудицията си. Насочва ги към Бергсон, Кант, към древните гръцки и римски философи. Като начинаещ поет младият Павел Куков е естествено да има симпатии към преподавателите по френска литература и по български език, които не само му посочват образци, но и го поощряват да пише. В колежа учат също руски и старобългарски език, а в пансиона на семинарията отец Иван Вичев, енорист на източнокатолическия храм “Възнесение Господне” им преподава и църковнославянски. Така, докоснал се и до славянските езици, Павел е до такава степен запленен, че дори по едно време мечтае да следва славистика, но все пак остава “заклет” франкофон.
Пише стихотворения за всичките си съученици, по разни поводи и без поводи, рисува, участва в излетите, организирани от колежа. В края на юни 1940 г. имали годишен изпит, но с успех над 5,00 е освободен и се прибира в родното село 15 дена преди другите. Петнадесетгодишен, свири добре на хармониума и организира младежите да разучат за празника на енорията, на който проповядва от. Евгений Босилков, модерна за времето си миса, а не грегорианската “De Angelis”. Прибира се на село вече всяка ваканция и помага в стопанството, но годините в колежа бързо се изнизван и заради войната ги разпускат след коледната ваканция на 1943 г. и така, леко “осакатени”, абитуриентите завършват и напускат Пловдив. Тогава Павел Куков приютява в Гостиля едно от момчетата, което не може да се върне в Турция заради затворените по време на войната граници. Това момче е Иван Теофилов, който и досега споделя, че престоя и младежките преживявания в Гостиля го карат да се чувства банатчанин и го приобщават към всичко банатско.
Войната бушува. Всички мъже и коне са мобилизирани и 19-годишния Павел трябва да поеме стопанството и да се справи с организирането на брането на 50 декара царевица. Отбива военната си служба и през октомври 1946 г. го викат да преподава в колежа в Пловдив, а по-късно става и монитор (надзирател) в семинарията. През лятото кандидатства в Софийския университет класическа филология и го приемат, но остава учител, като следва задочно, а по-късно доброволно се отказва, защото не вижда перспективи за реализация. Подава молба в МВР - Оряхово да бъде допуснат да следва социология и философия във Франция, но му връщат документите, като избождат очите му на снимките, които пази и досега. Наричат го “кулашка издънка, френски шпионин и ватикански агент”.
Отново обида го събаря от въздушните романтични кули и очите му се отварят за реалността, която става все по-зловеща. На връщане от Оряхово броди огорчен по пътищата, минава за успокоение през Войводово, родното село на майка му, и започва да разсъждава трезво. Стяга се и кандидатства през лятото на 1948 г. френска филология в Софийския университет. Приемат го и започва да учи, старателно взимайки всичките си изпити до лятото на 1950 г. Тогава на неколцина от студентите им предлагат да минат задочно и той приема, защото усеща, че ще започнат преследванията и може да го изключат, както постъпват с братовчед му Павел Каръков. Решава да се скрие и със същия инат, както изоставя немския език и училище, така и сега, подава молба да бъде назначен за учител. Властите му четат “конско” и го “запращат по дяволите” в новооткритата гимназия в с. Тръстеник. Сбогом, старофренски език, сбогом, мечти за научна кариера!
Както често повтаря Павел Куков “Предвидливият е по-богат от най-богатия!” и тази философска позиция лишава битието му от почести и блясък, но вероятно го спасява от нещо, което не би могъл да понесе. Завършва с отличие през 1952 г. и през всичките 41 години учителски стаж преподава в различни училища в Плевен и района освен френски език, още и анатомия, геология, руски език, в Полувисшия медицински институт – и латински език. Учителството е призвание, магнетизъм и обич и затова стотици са признателните ученици, които и досега търсят любимия си учител и го посещават в малкото село Гостиля. А за тях той не е възрастния и сломен от годините човек, когото виждат очите им, а очарованието на една ерудирана личност, носеща полъха и обаятелното влияние на друга култура.
Останал пазител на църковната сграда в Гостиля през дългите години на смут и съзнателна отстраненост и сега все още свири на хармониума със същото увлечение и любов както в годините на юношеството си. Посетителите на Гостиля, независимо от конфесионалната им принадлежност, отнасят със себе си спомена за храма и вечно забързания човек, който с охота ги развежда, за да им покаже красотата на спомените си и все още дишащото село, а на прощаване отнасят със себе си мелодия, чута в църквата, и усмихнатото лице на Павел Куков.
“Палкене, пръснат пу света, бранет палкенската хурта!”
В кашата от езици, сред която умело плува Павел Куков, в най-съкровеното кътче на сърцето му е отделено място за родния диалект. Свързвайки го само с дома, той по една случайност открива, че палкенския диалект е нещо много повече от говора в семейството. Очите му “отваря” отец Антон Марков, роден в Пловдив и принадлежащ към катедралното духовенство. През 1940 г. на празника на свети Йосиф в Секирово Павел Куков чува, че един от свещениците в Пловдив е бил известно време във Винга, но е бил изгонен от румънските власти, защото развивал пробългарска дейност. Колко му трябва на младежа да реши да се запознае с него и докато чува коментара, вече е пред споменатия свещеник, който го впечатлява първоначално с твърде снажния си ръст (за банатските българи това е първото, което и днес ги шокира при среща с южните павликяни, които са много по-едри от нас). Представя се, че е от Гостиля, а свещеникът го кани в Пловдив да му даде банатски календари и вестници. Връща се в Пловдив с него (с позволение на наставника си) и това запознанство ражда най-изявения поет в България, пишещ на банатски български диалект. Още съвсем млад и зелен младежът е запленен от писменото палкенско слово, поглъща всичко жадно и започва сам да пише поезия на диалект.
Вече често посещавал отец Антон Марков, когото в спомените си нарича “моят великан”, който се оказал приятен събеседник и умен съветник. Този свещеник бил изключително интересна личност, проявяваща разностранни таланти, което естествено, предизвиквало недоброжелателството и завистта на заобикалящите го. С усет към езика и поет, а същевременно и занимаващ се професионално с музика той пленява младия и имащ същите интереси Павел. Така намират общ език, а следвайки отправения в мерена реч съвет на свещеника “Не умувай много, пиши, щурмувай строго!” младежът написва една оперетка на палкенски по популярна френска мелодия, съчетавайки музиката и поезията. Пиеската е играна до 1943 г. в коридора на училището в Гостиля и се включва в репертоара на местната младеж, подготвяща представления всяка година напълно в духа на времето.
От 1940 до 1946 г. неистово пише стихове на диалект (дори роман в стихове), на книжовен български език предпочита прозата (роман, новели, разкази), пише поезия и на френски. Почти нищо от произведенията му не е издавано, с изключение на поместеното на страниците на бюлетина за банатските българи “ФАЛМИС – Uvec falim!”, излизал от 1998 до 2003 г. с две години прекъсване. При описването на участието на Павел Куков в това дело неизбежно ще бъда пристрастна, защото като главен редактор на бюлетина винаги съм намирала подкрепа и всеотдайно себераздаване от негова страна. А появата на първия брой на “ФАЛМИС”, представен тържествено в читалището в Бърдарски геран на 25 януари (Обръщането на свети Павел по католическия литургичен календар) отново отключва стихията на творчеството му в служба на палкенската идея. Така се ражда стихотворението “Палкене” (от което е и стиха, изведен като подзаглавие в тази част), носещо посвещение “Посвещавам на първия брой на “ФАЛМИС” от все сърце и с дълбоко вълнение”.
С поезията си на диалект участва и в антологията на банатската българска поезия, подготвяна за печат от Дружеството на банатските българи в Румъния със седалище Тимишоара.
От времето на колежа си води дневник на френски език, но най-съкровения му дневник е на палкенски и носи красноречивото заглавие “Палкенски горчиви корени”. Една вътрешна озареност неизбежно идва пак от същия извор, от който блика и горчивината. Принадлежността към общността на банатските българи е предопределила битието му, но и надеждата, че сме безкрайни в постоянно окрайностяващия ни външен свят щом сме оцелели през бурите на времето. Многобройни доказателства за това намираме в поезията му, която преодолява мъката и пие от вярата в безкрайността у нас.
И така все още бродещ сред първите места на заселване след преселението, с любов и тъга милващ с поглед порутените изоставени къщи Павел Куков, Духът на Гостиля, носи вътрешната светлина на надеждата, че дори и когато ни няма нашата безкрайност ще остане, за да се изпълни мисията на Последния певец, който пее песните на предците ни, за да ни ги предаде, а ние да ги дадем на идващите след нас.
Тези дни за пръв път в живота си видях село Бърдарски геран така сплотено и с едно единствено желание - да преодолее застоя, да се спре умирането, да се даде път на младите и работещи хора, за да оцелее селото и всички ние. Селото беше разбунено като кошер и тръпнещо като пред буря.
