7 януари 2008 г.

Храмът в Гостиля

В януарския брой на АБАГАР ще излезе моя статия за храма в Гостиля. Публикувам я и тук:
Процесии и мостове – в търсене на ориентира

За пътника почивката е сладка, а за този, който търси място за дома си, надеждата намира кътче, за да накара живота да продължава. Банатските българи пътували през пространството и времето, търсели поредния дом за себе си, от пустошта създавали градината на мечтите си и я пълнели с деца, за да има кой да продължи пътя и да стигне до следващото място. Поредицата от тези сладки почивки и мъките по създаването на поредното селище се крепи на стремежа да тръгнат отново, да намерят земя, която да обработват, да изплетат в света своята паяжина от извървени пътеки, пролети сълзи, скъпи жертви, любов и омраза, успехи и провали.
Те търсели нещо – търсели земя и препитание, но като че ли зад този материален стремеж винаги се е криело и още нещо. Да видиш нова земя, да премериш силите си със стихиите и суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си. Нещо ги е държало заедно до края, нещо много по-голямо от зова на хляба, за който са тръгвали на път. Фактът, че първото нещо, което построяват, наред със землянките, е бил храмът, говори красноречиво, че никога не са разчитали само и единствено на себе си, а винаги инстинктивно и повтарящи някакъв ненарушим завет на предците, те са се уповавали на Бога, защото цялата им история я има благодарение на свещениците, които били водачи, учители, лекари на телата и душите им, всичко, което биха могли да си представят. В същност, някога, в онова време на преселения, те повече не могат да си представят живота без свещеника, отколкото без упованието в Бога. Изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното състояние. Съзнанието, че са католици и са едно цяло, което само като такова може да оцелее, където и да попадне, ги държи свързани. Тази „вяра” преодолявала стотици километри, затягала стените на общността, борила се със забравата, за да запази стадото цяло без да загуби нито една овца, но зад фасадата на свързаността я нямало истинската причина да бъдат заедно.
Затова днес тези вериги са разхлабени, дори вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане отдавна е започнал. Дори много по-рано от официалните забрани срещу Църквата и гоненията в средата на миналия век. Пропукването е започнало невидимо доста отдавна, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, светещ от благоприличие. И тогава ни остава само да проследяваме остатъците от брънките на веригата, да минем по мостовете и да се опитаме да стигнем до началото. За жителите на село Гостиля това вървене на групи хора е част от начина да възприемат света и той тях да възприеме. Така започва една от най-интересните истории на банатско българско село и ни обещава да покаже какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа на сърцето ти.

Да попаднеш в пропаст
През пролетта на 1890 г., точно три години след като една друга група банатски българи основава Бърдарски геран, около 90 нови семейства слизат на Оряховското пристанище с целия стопански инвентар, който могат да носят, с животни и покъщнина. Пренощували на открито на поляната край селановския хан „Скакуца” и на сутринта продължили към определеното им от държавата място за заселване – местността „Боев геран” край Горна Митрополия. Поредния геран приютява пътниците. Уморени, леко уплашени от новото, заселниците полека започват да организират живота си около този водоизточник. Правят си землянки, за да приберат челядта, но опасността не идвала от природните условия, а от съседите. Православните от съседните села, въпреки че заселниците идват на законово основание и с разрешение, за да населят пустеещите земи, се опитва да превърне живота им в ад като ги нарича „татари”, краде хубавите им коне, нощем напада стана им. От ден на ден положението ставало все по-тежко и областният управител на Плевен принуждава банатските българи да се изселят. Така през октомври 1890 г. отчаяни, измъчени, гладни, те товарят отново всичко на каруците и в дълъг керван потеглят към оряховското пристанище, за да се върнат в Банат, огорчени от посрещането в Родината. Нощта ги заварва в държавния соват „Гостиля” по името на малката рекичка, която минавала през тази пуста местност. Банатските българи наричат местността „Чифлика”. Реката, криволичеща през гъстата гора, закътаното място с околните леко заоблени хълмове, отдалечеността от другите, им се видели много удобни за заселване и на другата сутрин в една каруца се товарят 4-5 делегати и отиват в Кнежа да молят за позволение да останат. Този път случили на родолюбив човек – областният управител на Враца г-н Михаил Македонски (бивш учител и председател на революционния комитет в Кнежа) им позволява да останат и веднага нарежда да се размери по два декара двор на семейство. Докато паднал първия сняг те вече били изградили първите землянки и полека започнали да организират живота си. Първата зима на новото място била тежка. Запасите бързо свършвали и за новите заселници дошъл моментът да потърсят другите, тези около тях, които живели там от векове. Околните села този път им помогнали – давали им и продавали зърно за хляб и храна за добитъка, и така полека затворената общност усетила нуждата от другия, без когото не можем.
В пропастта на глада, в самотата на тази доброволна изолация, за да се самосъхранят, те започнали да се разболяват и умират. Районът, където се заселили, се отличава с най-ниските температури през зимата и най-високите през лятото. Първата им зима там била зловеща и дълга. През пролетта 7-8 семейства били принудени да се завърнат в Банат поради високата смъртност. Това принудило правителството да направи данъчни облекчения за преселниците и да оземли всяко семейство по равно, а Оряховската банка им отпуска заеми с ниска лихва. Мнозина изпоженили малолетните си деца, за да получат повече земя. За отпуснатите им пари те закупуват зърно за посев, пътуват за нов инвентар чак в Банат и започват да обработват плодородната земя, която бързо им се отплаща. След няколко години стройни къщи издигат снага по двата бряга на реката, а детска глъч оглася седемте нови моста над Барата, както по своему нарекли рекичката. Идват нови семейства и полека-лека животът потича в нормалното си русло – още един малък „Банат” по средата на Дунавската равнина.

Храмът „Пресвето Сърце Исусово”
От момента на идването им на това място, започнали да наминават свещениците пасионисти, служещи в Никополската епархия, а през 1892 г. вече имат постоянен енорийски свещеник – отец Амброзий Галярди. Роден на 24 октомври 1860 г. в Италия, този свещеник е погребан в Гостиля през 1914 г.. Сега в гробището се намира надгробния му паметник, направен от отец Анджело Джорджета, който се погрижи паметта на този италианец и пасионист да не изчезне в трънаците на хорската немарливост. Още през първата година на пребиваването си в селото отец Амброзий с помощта на хората успял да построи малка църква, покрита със слама, и също толкова скромна енорийска къща. През 1904 г. е построен сегашния голям храм с насърчението на никополския епископ Хенрих Дулсе, с помощта на средства, събрани от старите католически села в епархията, и най-вече с помощи от Франция – милостини, събирани от епископ Яков Роасан (Jaques Roissant) , който бил помощник на никополския епископ. Архитект на храма е господин Мусути от Търново, а самият отец Амброзий, като вещ дърводелец, майстори олтарите, светилниците и вратите. В деня на „Пресвето Сърце Исусово” през 1905 г. самият епископ Раасан тържествено освещава новата църква.
Издигнал снага над ниските къщи край реката, новият храм радвал очите и сърцата на енориашите, но радостта не траела дълго, сякаш като знак за някаква пукнатина в душите, която пречи и на сградата да оцелее. Още на Петровден същата година камбанарията се сгромолясала върху покрива на църквата и го разрушила отчасти. Един от най-големите проблеми на храмовете в епархията ни са камбанариите – винаги са или свръх-тежки, или пък не са строени както трябва, за да удържат собствената си тежест. Това е повод да се замислим за причините. Обяснението за поредното сгромолясване е пиянството на зидаря, но едва ли е било само това. За пореден път сме се опитали да се изхвърлим малко повече, да покажем на света колко сме велики, и по всяка вероятност сме забравили, че градим храм на Бога, а не наш собствен - храм на самолюбието ни, на гордостта ни, на себеиздигането ни, на загубата на реална преценка за самите себе си. Липсата на покаяние и поредното вирване на носовете, едва що успели малко да изплуваме от въртопа, бучащ в пропастта на падението ни, ни довеждат до картината на сгромолясаната камбанария. Милостта Божия сме пак се е проявила, защото изчаква хората да излезнат след вечернята и тогава идва катастрофата, за да няма реални жертви, а да е само знак за събуждане, зов за свестяване и замисляне.
Най-много страдал свещеникът, а болката разкъсвала сърцето му от немарливостта на строителите, от нехайството на заобикалящите, от цялата тази мъка да направи пътя за повереното му стадо поне малко по-облагороден. За „дядо Галярди”, както останал в паметта на гостилчани, се разказва следната история. Откакто влезнал при пасионистите като младеж, а после бил пратен на мисия в България, не си бил ходил в родния дом. Най-после, след много години го пуснали. Пристигнал в Италия, вървял пеша по хълма към родното си село и застигнал една стара жена. Тя карала дърва с муле. Свещеникът тръгнал редом с нея и се заговорили. Тя му разказала как има син свещеник в далечна страна и как от малък не го е виждала. Повървели още малко и отец Галярди най-после се решил да й каже, че това е той, нейният син. Щом чула думите му, жената паднала и умряла на пътя. Не могла да понесе срещата след дългата раздяла.
Като се върнал при своите енориаши, често пъти разказвал с болка тази случка и накрая те запомнили само това от него. Останали дървените олтари, свещниците, вратите в храма и един разказ за това как убил майка си в онзи дълъг път към родния дом. А когато той самия се разболял в Гостиля през 1914 г. и го закарали в болницата в Плевен, на връщане издъхнал на моста над Искъра едва на 54-годишна възраст. Така и не успели да го докарат в селото жив.
С много мъка отец Амброзий през 1905 г. събрал отново пари за ремонт на срутения покрив, но само след две години той отново се срутил. Всичко останало така до 1923 г., когато отец Рихард Хофман с помощи от Белгия, от владиката и най-вече с парите, досъбрани за тази цел от отец Алойзий Манушев (който бил в Гостиля от 1914 до 1920 г.) подновил покрива и поправил част от църквата. През 1924 г. започнали строителството на нова камбанария, довършена от следващия енорист отец Херман Демер, който пребивава в селото от 1925 г. до 1940 г. Автор е на немско-български речник и преподава на децата немски език наред с останалите си задължения. От 1940 г. до 1948 ч. енорист е отец Плачидо Корси, който след това става шарже д`афер на Ватикана в София.

Процесиите
Гостиля е село, което изгражда света си около пътя. Все някой идва към него или пък си отива. За силната връзка с останалите две банатски села в околността – Бърдарски геран и Брегаре, говорят процесиите за храмовия празник. Тъй като брачните отношения изплитали здрава и трудно разкъсваема мрежа в малката общност, всеки имал роднини в Гостиля. На Пресвето Сърце Исусово от Бърдарски геран се проточвала дълга процесия, начело на която вървели министрантите с кръста и хоругвите, свещеникът, а след тях целия народ. Извървявали 25-те километра до Гостиля, пеейки църковни песни и молейки броеницата. Нанизвали молитвите си една след друга, като вървели по земния път, свързващ селата им, черен и неофициален и до днес, сякаш и връзката им е трябвало да остане такава – неформална, само тяхна си, вътрешна и забранена за чужди хора. Трудно се намира този път между нивите. Трябва да са ти го показали старите, да си го извървял няколко пъти, за да можеш да намираш знаците в равното и голо поле, и чак тогава можеш да го изминеш сам. За да отидеш на своето поклонение в Гостиля.
От началото на 50-те години тези процесии не се правят. Забравили сме не само пътя до другите като нас, но и как да молим, как да вървим след свещеника, който намира пътя, как да почитаме храмовете си…и още толкова много други забравени неща. По същия начин се проточвала живата нишка и от Брегаре и трите села се събирали в Гостиля на този ден.
На Великден пък свещениците ги научили след „голямата миса” да поканват в дома си всички селяни от околните села, които идвали в Гостиля да видят как доскорошните граждани на Австро-Унгария пазят Исус с пушки край символичния гроб. Вероятно е било атракция за околните православни, но свещениците успяват и от това да изведат практика, която да се опита да отвори сърцата на енориашите. До църквата има празно място от около 2 дка. Там се спирали каруците на другоселците и чакали да излезнат от миса гостилчаните. Всеки от местните трябвало да вземе някого със себе си на обяд, независимо дали го познава или не. Тази традиция се зародила след тежките години, когато банатските българи умирали от глад в своята първа зима на българска земя и селяните от околностите им се притекли на помощ. Само благодарение на добрите им сърца и отзивчивост банатчаните оцелели и успели да се задържат на това място. Затова оттогава на Великден те посрещат всеки, който дойде в селото им, като го гощават с най-богатата трапеза, която могат да си позволят.
И сега да отиде човек в Гостиля ще бъде посрещнат така, независимо от времето през годината. Обаче ако гостилчани идат в Бърдарски геран на техния храмов празник, те най-често остават на улицата. Никой не ги кани на обяд, никой не отваря сърцето си за тях, никой не реди маса за скъпи гости. Дотолкова всичко се е изкривило, че сме забравили доброто, сторено някога, забравили сме връзката помежду си, може би защото тя никога не е била истински здрава…
Жителите на Бърдарски геран отдавна не ходят пеша на поклонение до Гостиля, но е останала традицията да се иде на този ден. Сега танцовия ансамбъл към читалището, заедно с дузина желаещи, ходи с автобус и прави концерт на площада на селото, но обикновено малцина влизат в храма. Защото все по-малко изобщо влизат в храма и в Бърдарски геран, но старата традиция след като се е изпразнила от съдържанието си, се е изкривила до неузнаваемост. Както и с прословутия „Събор на католиците” в Никополска епархия, провеждан от няколко години в Ореш – повод за среща на безбожници, които не влизат в храма, но странно защо използват маската на „католици”, за да се събират, след като не ги свързва нито Бог, нито ценностите, които изграждат общността на вярващите.

Някъде там…
Днес в Гостиля живеят 300 души, къщите около Барата са все по-снишени в старостта и самотата, малко гъски плуват във водата, трева обгръща някогашните утъпкани пътеки, седемте моста над реката са някак трогателно малки и мили, а под тях все още бълбука водата. Нея ще я има и когато вече няма да има село там, на мястото на стария държавен соват. Край нея са се заселили, от нея са поили прочутите си коне, поливали са плодородните си градини, децата им са се къпали в плитката вода, но от нея не са могли да получат „жива вода”, която да им даде бъдеще. Просто защото търсенето е било в погрешната посока. Стадото губи пастирите си, защото те един след друг се уморяват да се борят, биейки главата си в стената на човешкото безхаберие и безочие. Същото чака и други села, просто Гостиля ни показва пътя, по който ще минат и следващите.
С приходящ свещеник от доста години, селото все повече буренясва, но най-вече бурените са в душите на сегашните му жителите и на всички, излезли от това село и разпръснали се по света. В Гостиля постоянно е имало конфликти с и около свещениците – кой добър, кой лош, кой идва рядко, кой не идва, кой, защо, кога, как… въпроси, държащи сметка на всички, но не и на нас самите. Какво сме направили, за да получим такова отношение? Къде сбъркахме, за да стане така? Всички тези извървени пътища и процесии са били само път към самите себе си, към срещата с поредния образ на нашето егоистично и самовлюбено Аз, но не и път към покаянието, не й път към Бога…
Вървим по мостовете над реките, по прашните пътища, очертани пред нас, изкачваме се и слизаме, и накрая умираме нестигнали до края им. Мъката при откриването на истината, понякога убива, но тя трябва да бъде извадена наяве, защото иначе се залутваме още повече в гъсталака на собствените си измислени светове.
Някъде там, дори изобщо не чак толкова далече, а просто в сърцето ни, се намира Някой, който чака да събудим съвестта си, да се обърнем, да започнем да мислим и да виждаме, а не просто да плъзгаме празен поглед по повърхността на нещата, обвинявайки другите за всичко. Ние сме виновни, всеки от нас, някогашните и сегашни жители на тези малки села, за да стигнем до тук, до изоставеността, до буренясването, до потъването в поредната пропаст, до външната бляскава хартийка, в която постоянно опаковаме самосъзнанието си, за да се правим на велики и да скрием истинската картина на състоянието си.
Храмът в Гостиля старее почти изоставен, покривът отново тече; зловещо красивата картина, издълбана от капките в пода точно пред олтара, те удря с целия ужас на смъртта. Пропукани стени, боя, лющеща се от тях, прах и мъка, лепнещи навсякъде – по пейките, по олтара, по статуите, по хората, тихо молещи в сумрака…
А на стария хармониум продължава да свири както някога Павел Куков, някогашния колежанин от Френския колеж в Пловдив, сега вече прехвърлил 80-те. Треперещите му, вече вкоравени пръсти разгръщат страниците с ноти и редят поредното музикално изпълнение. Той е живата история на селото. Има ли го, ще го има и живия разказ за Гостиля, разказ, пропит с любов и мъка, с болка и надежда. А Пресветото Сърце Исусово все ще ни чака да се завърнем – истински…
Публикуване на коментар