25 януари 2008 г.

Младите, идващи след нас

Снощи на представянето на книгата бях определила среща на доста хора, а после се оказа, че не мога да се видя с всички, но такива са рисковете на краткото пребиваване в столицата – много, накуп, набързо и накрая пак не си свършил работата както трябва и си отложил за друг път…

Там извиках и един младеж, по произход от Бърдарски геран. Казва се Александър Живков, на 23 години е, внук на Петър Живков, който свири в църквата, и първи братовчед на близначките Петя и Михаела, вече познати на всички, следящи блога ми.

С Александър може да се каже, че сме се „измервали” с поглед в храма, когато си е идвал на село по Рождество Христово или просто така на гости, но понеже е приходящ, никога не съм го заговаряла, а той пък още по-малко се е осмелявал да ме закачи.
Та този същия Александър ми писа преди няколко дни на имейла, достъпен от блога ми, и така започна едно, надявам се, дълго и ползотворно сътрудничество.
Той е от малкото младежи, израсли извън Бърдаре (роден е в Ботевград), който говори и чете на банатски български диалект и това не е случайно като се знае, че и двамата му родители са банатски българи, но колко подобни на тях са забравили да научат децата си да говорят „на банашки”…

В момента работи във Вестникарска Група България в отдела за компютърна поддръжка, където е от октомври миналата година. Преди два дни си е взел дипломата за завършена бакалавърска степен, а през февруари ще кандидатства в СУ за магистратура.
От малък чете на банатски български диалект, което не е случайно – дядо му Петър Живков идва с последната вълна банатски българи, сред които е и моята баба, през 1943 г. Намира блога ми случайно след като пуснал в търсачка „банашки” думи, за да упражнява четенето си и попада на блога на Ник Марков, а от там при мен.
Малко по заобиколен път, но важното е, че се намерихме. За пръв път ми се случи един неизвестен млад човек да се обади и да каже, че иска да работи за каузата – без хонорари, без ползи, само заради банатските българи и това, което се мъчим да бъдем всички ние.

Радвам се, че има такива хора, защото то показва, че това, за което се борим от години, полека започва да дава резултат. Това е и надежда, че ще има последователи, иначе просто няма смисъл да се мъчим. Ако не предадем на по-младите, напразно сме огласяли пространството и времето с писанията си, оставяйки паметни бележки за усилията си…
Публикуване на коментар