По ръба на бръснача

„В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Йоан 4, 18)

В последно време се улавям, че сякаш ходя по тънка линия и всяко отклоняване заплашва с падане, но и оставането на нея не е по-безопасно – бавно, но сигурно ранява стъпалата ти, а после продължава разрязването и нагоре.
Всеки ден се сблъскваме с реалността около нас, със сивотата, с безнадеждността, с мъката и въпреки всичко се опитваме да обърнем нещата, затваряйки очите си за видяното, което свързваме с миналото, и се стремим да го загърбим, продължавайки напред. Мъчим се да изплуваме от блатото, където затъваме от години, неистово махаме с ръце, та дано да се закачим за нещо в тази нервна и предсмъртна забързаност.
Опитваме се да възродим обществения и културния живот в селото, в общината, мъчим се да преодолеем натрупаната празнота и бездействие, да задвижим някакви механизми, за да потръгне всичко в благоприятната посока. И от толкова старания май се губим в желанията си и в безсилието си.
Разбира се, ще продължаваме напред, ще се борим, ще даваме всичко от себе си, но някъде вътре в мозъците ни, въпреки че старателно се мъчим да го заглушим, шепне глас, който много рядко, в момент на отпускане, успява да пробие стената от надежда и упорство, която градим ежеминутно.
Срещам се всеки ден с много хора, които правят същото сега – вървят по ръба на бръснача. Всички сме в този отбор. И всички уплашено търсим очите на другите, за да се убедим, че страхът няма основания, че ще успеем, ще оправим нещата, ще продължим напред нормално и с нови сили.
А страхът и прикритата мъка показват само едно – не обичаме истински...